Жаклин Рединг
Бяло цвете (13)

Дванадесета глава

Катриона бръкна с ръка в малкото вирче, образувано от прилива, като хвана здраво мидата, упорито прилепнала към полупотопената скала. Водата, в която бе стъпила с босите си крака, бе доста студена, а между пръстите й попадаше ту пясък, ту някое водорасло. Тя почти не обръщаше внимание на мокрите си фусти, набили се с пясък по краищата, докато хвърляше мидата в малката кошничка при другите, които бе събрала за гозбата на майка си.

Тя се обърна назад. Робърт седеше недалеч, отпуснал се на една покрита с трева дюна близо до мястото, където бе свалила чехлите и чорапите си. Баярд хрупаше щастливо трева до него. Времето бе топло и Робърт не носеше връхна дреха, а само една жилетка и бялата си ленена риза, ръкавите, на която бяха навити нагоре. Той бе утихнал изведнъж, така че тя се питаше дали не бе позадрямал, защото очите му бяха скрити зад тъмните стъкла на очилата му. Но скоро видя как се протяга и потупва Баярд по шията, когато конят се премести по-близо до него.

— Искаш ли да ми помогнеш? — извика тя, но Робърт поклати отрицателно глава.

— Ако си спомняш добре, веднъж вече опитах и завърших по лице в една рекичка — отвърна той. — Този път мисля да се придържам към твърдата земя.

— Добре, но в такъв случай ти сам ще си си виновен за това, което изпускаш. Наистина е много забавно.

Робърт чу как Катриона се захвана отново с мидите и водораслите и се замисли пак върху писмото, което тя му бе прочела по-рано през деня. Беше от Ной и брат му докладваше, че най-после бе успял да открие къде е бил лорд Кингсбург по време на пожара. Новините не бяха много обнадеждаващи.

Маркизът, както пишеше той, очевидно бе присъствал на някакъв бал в Лондон, доста далеч от Ланкастър, до късно през нощта на пожара. Присъствието му не подлежеше на съмнение, тъй като една доста известна в обществото дама бе домакиня на приема, като самата тя увери Ной, че Кингсбург наистина е бил там онази нощ, дори му бе позволила да прелисти списъка й с имената на гостите като доказателство за думите й.

Робърт не се зарадва на новината, тъй като това означаваше, че подозренията му относно Кингсбург бяха неоснователни и че всъщност той не бе участвал в деянието. Или поне така му се струваше първоначално, но после Ной бе продължил писмото си с описание на едно странно посещение същата тази сутрин от самия Кингсбург.

Маркизът бе дошъл при Ной с предложение, което искал да бъде предадено на Робърт, тъй като никой в Лондон изглежда не знаел къде е изчезнал брат му. Кингсбург казал на Ной, че се носели слухове как пожарът оставил фамилията Девънбрук в доста затруднено финансово положение. Но неговото предложение, завоалирано зад самарянска загриженост, бе предизвикано по-скоро от егоистични мотиви. Той искаше да купи всички оцелели картини от колекцията Девънбрук. Нямаше някакви специални предпочитания, а по-скоро искаше да вземе каквото бе опазено в лондонската къща и из другите имения. А цената, която Кингсбург предлагаше, бе повече от щедра. Дори прекалено щедра. Цена, която щеше да съблазни повечето хора, а това само караше Робърт да си задава въпроса към какво ли се стреми този човек.

Всеки път, когато обмисляше всичко, стигаше до един и същи извод. Сигурно имаше нещо в тази хроника. Робърт не можеше да се откаже от мисълта, че тя имаше нещо общо с пожара. При последния им излет, само преди три дни, двамата с Катриона бяха последвали маршрута на баща му до една малка пещера, скрита ниско в обрулените от вятъра скали. Бяха хапнали малко от ечемичените питки на Мери и студено телешко, а после Катриона бе чела на Робърт от хрониката, която описваше как баща му бе дошъл на това място през един мразовит декемврийски ден.

Никакви обяснения, нито намеци за причината, поради която бе избрал това определено място, но от описанието на Катриона за пещерата и усамотеното й разположение не изглеждаше вероятно баща му просто да я е намерил случайно. Някой трябва да го бе насочил към нея. Сигурно бе отишъл там с някаква цел, но никъде в хрониката не намекваше каква би могла да бъде тя. А точно това посещение бе само три месеца преди пожара.

Робърт бе толкова съсредоточен в мислите си, че дори не чу кога Катриона се бе върнала и легнала до него на пясъка.

— Отказваш ли се вече от мидите? — попита той.

— Мисля, че събрах достатъчно за гозбата, а дори и малко за Полковника. А и предполагам, че се интересуваш много повече от посещението на следващото място, отколкото да седиш тук, докато аз се плискам наоколо из прилива.

На Робърт му се искаше да може да я види. Но скоро, съвсем скоро, с помощта на Бог, той щеше да успее. През последните няколко дни прекарваше почти всеки миг в опити да възстанови зрението си. Предния ден той бе стоял цял един час, съсредоточавайки се върху някакъв предмет на бюрото. Най-накрая бе възнаграден, като зърна съвсем за кратко една мастилница, преди да притвори очи от непоносимата болка. Но с всеки следващ опит болката намаляваше. Размазаните образи бяха започнали вече да придобиват форма и цвят, въпреки че успяваше да ги мерне за съвсем кратко. Скоро, казваше си Робърт, съвсем скоро щеше да възвърне зрението си и щеше да се потопи в очите на Катриона, като види усмивката, която сигурно съпътстваше завладяващия й смях, докато подскачаше наоколо по пясъка.

Катриона бе взела хрониката и я разглеждаше, за да види къде щеше да бъде следващото им посещение.

— Според следващия абзац в хрониката изглежда баща ти се е насочил навътре от брега към…

Гласът й внезапно пресекна.

— Катриона? Какво има? Нещо не е наред ли?

— Какво? О, не, няма нищо. Само четях нещо, което е написал баща ти за някакво разклонено като двурога вилица дърво, близо, до което бил спрял. Да потегляме ли вече?

След около час те стигнаха до следващото място, посетено от херцога.

Сърцето на Катриона биеше трескаво. Точно пред тях, до почти скритата от орлова папрат пътека се възправяше огромен дъб, чиито извити клони се издигаха право нагоре към самите небеса. Трябва да бе расло там от векове. Стволът му образуваше едно идеално „V“, което изглеждаше така, сякаш някакъв великан го бе разсякъл на две съвсем отделни стебла. Катриона го изгледа смаяно. Сигурно това бе същото дърво, което бе нарисувано и на картата на Полковника. Замисли се за другите груби рисунки на стария пергамент. Лъкатушещо поточе. Самотна пещера. А сега и дърво с формата на двурога вилица.

Хрониката.

Бащата на Робърт бе посещавал подобни места, и то в същата последователност, в която бяха нарисувани на картата. Дали не е знаел за съкровището?

— Стигнахме ли? — попита Робърт, като прекъсна унеса на Катриона.

— Да. Ако искаш, можем да седнем и аз ще ти прочета какво е написал баща ти.

Днес открих дървото — вилица, където според местните легенди Чарлз Стюарт, красивият принц, се е крил три дни и три пощи от английските войници, които претърсвали околностите, за да го намерят. Седнах на един хълм над дървото и се опитах да си представя как младият принц се крие между листата на този великолепен дъб, като не смее да помръдне или дори да диша, ако не иска да бъде открит.

Тази картина трябва да бъде увековечена на нечие платно. Чудя се как ли се е чувствал, докато е гледал надолу към езерото Линанглас и към френската фрегата, която го е очаквала, за да го отведе в безопасност. Докато слушах шепота на бриза из листата, почти усещах болката на младия принц, който съзнава, че не може да даде знак на французите за местоположението си, и после наблюдава безпомощно, докато фрегатата най-накрая се оттегля и го изоставя.

Като остави хрониката настрани, Катриона се огледа наоколо.

Някъде наблизо я чакаше съкровището. Чувстваше го. Както, изглежда, го бе чувствал и бащата на Робърт. Но как бе научил той? Нима бе открил книгата, която съдържаше текста, в който се разказваше за местоположението на съкровището в библиотеката на Росморай? Тя си спомни как Робърт й бе разказвал за баща си и неговата страст да колекционира редки и уникални предмети. Перспективата да открие едно такова съкровище щеше да бъде истинска находка за колекционер като херцога. Дали е знаел какво го очаква в края на пътуването му, когато бе писал за него, и е търсил начин чрез хрониката си да остави следа за търсенията си? Или, замисли се дълбоко тя, като си спомни думите му за дървото и историята му, нима някой му бе разказал за съкровището? Някой, който знае всички приказки за якобитите, някой като…

… Полковник Макрийфорд.

Тогава Катриона си спомни и още нещо, казано от Полковника последния път, когато бе отишла да го види.

Той я бе попитал откъде може да бъде толкова сигурна, че Росморай няма нищо общо със смъртта на бащата на Робърт.

 

 

Смрачаваше се и Катриона вървеше в сивия здрач. Самотната малка къщурка лежеше като задрямало куче пред излъсканите от глетчерите склонове на планината. Прозорците не светеха и когато се приближи, тя забеляза високата изгладена тояга, която Полковника обикновено използваше, когато излизаше на разходка, да стои на мястото си до старата портичка. Като приближи съвсем, тя видя нещо малко и бяло да се подава изпод вратата. Беше писмо, адресирано до Полковника.

Катриона пусна кошничката и взе писмото. После отвори вратата, като почука лекичко.

— Полковник?

Никой не й отговори. Вътре бе тъмно. Прекалено тъмно. Катриона разтвори вратичката още повече, за да може слабата светлина отвън да проникне по-навътре. Веднага забеляза, че огънят не гореше. Тя не си спомняше такъв случай досега, когато в огнището да не е тлеел огън, а над него да не къкри в гърнето любимият посет^[1] на Полковника, като понякога дори висяха по три херинги — две за него и една за Мати.

Катриона влезе и намери кутийката с огниво на мястото й върху шкафчето близо до вратата. Тя запали свещта до нея и се извърна, за да огледа прекалено тихата стая.

Най-голямо впечатление й направи нетипичната за тази къщичка прозрачност на въздуха. Обичайният плътен торфен дим, който се кълбеше по ъглите и диреше пролука, през която да се измъкне, го нямаше. Явно огънят бе изгаснал отпреди доста време. Тя видя дървения стол-люлка на Полковника да стои, както винаги, до прозореца, за да може от него да наблюдава кой идва. Но сега там нямаше никого, както и на малкото столче за краката, където Катриона обикновено седеше. На масата имаше полупразна бутилка уиски. Всичко си бе на място с едно-единствено изключение. Червеният якобитски мундир на Полковника, който той никога не сваляше, лежеше сгънат на дървената ракла до стола му.

Катриона бавно отиде в другия край на стаята, където бе старото легло на Полковника. Завивките бяха набръчкани, сякаш някой наскоро бе седял върху тях. Тя бръкна под леглото, където той държеше кесията с рисуваната карта на съкровището. Изведнъж я побиха студени тръпки, щом видя, че и тя, като самия Полковник, бе изчезнала.

Някъде отвън, от покрития със слама покрив, се чу шумолене. Катриона духна свещта и се ослуша напрегнато в тъмнината. Същият шум се повтори отново, само че по-близо до вратата. Тя се придвижи тихо и надникна навън.

Внезапно покрай лицето й бързо премина нещо. Тя извика уплашено, но после забеляза светещите зелени очи на Мати да я наблюдават в здрача.

— Изплаши ме до смърт — скара й се Катриона, като я почеса зад ушите. — Къде е Полковника, Мати?

Мати измяука жаловито и започна да се щура напред-назад — нещо доста необичайно за животното, което обикновено не обръщаше никакво внимание на Катриона. Ушите й потреперваха нетърпеливо, докато поглеждаше напрегнато към купчинката миди, които Катриона бе оставила до вратата, а после мяукаше отново. Катриона погледна в малката купичка до вратата, където Полковника обикновено сипваше храната за Мати. Тя бе съвсем празна, като се изключат няколкото сламки, паднали случайно вътре.

Горкото животинче бе гладно.

Катриона я взе на ръце.

— Тази вечер можеш да дойдеш с мен у дома. А утре ще се опитаме да разберем къде е отишъл Полковника.

 

 

Когато Катриона се върна вкъщи, вече бе късно. Луната сипеше студени бели лъчи над върхарите на далечната гора. Една-единствена свещ гореше на масата, но тя хвърляше достатъчно светлина за Катриона, която разбра, че баща й отново си бе у дома. Износената му пътна торба, в която носеше дрехи и други дреболии, стоеше до вратата.

— Катриона.

Мери седеше до огнището и кърпеше един чорап на Ангъс. Облечена бе в новата си рокля от прекрасен морскосин муселин, който Ангъс бе донесъл с останалите неща за тях от последното си пътуване.

— Здравей, мамо — каза Катриона и пусна Мати на стола. — Имаме ли малко сметана?

Мери кимна към чашката и чайника, които стояха на масата до нея. Тя взе сметаната и я сложи на пода пред гладната котка. Мати се захвана ентусиазирано с нея, като навря цялата си глава в малката дървена чашка.

— Защо си я донесла тук? — попита Мери, докато разглеждаше шева, който току-що бе завършила на вълнения чорап на Ангъс.

Катриона взе една питка и започна да дъвче машинално.

— Мамо, ти виждала ли си Полковника днес?

— Не. Не съм го виждала от онзи ден, когато заедно с Мерийд отидохме да му занесем нещо за хапване.

— Отбих се да му оставя малко миди от тези, които събрах днес, но го нямаше в колибата му и всичко изглеждаше така, сякаш го е нямало от доста време. Огънят бе угаснал, а под вратата дори бе пъхнато писмо за него.

Мери спря да шие и погледна Катриона.

— Не се безпокой толкова, момиче. Сигурно просто е отишъл да види старата Валерия Горие. Знаеш, че винаги се е грижил за нея. — Мери се подсмихна леко. — Дори започвам да си мисля, че може и да изпитва нещо към нея.

Катриона въпреки това се притесняваше. Може би майка й бе права, но защо тогава я нямаше и картата? Освен ако Полковника не беше я взел със себе си, за да не би някой да я намери в празната колиба. Но ако изобщо не бе отишъл да види старата Валерия? Ако същият човек, който бе научил за хрониката на бащата на Робърт, е научил и за рисуваната карта на Полковника?

Мери трябва да бе отгатнала загрижеността на Катриона по лицето й, защото продължи:

— Не се плаши, дете. Ще изпратя баща ти да потърси Полковника рано-рано сутринта. Той ще го намери.

Катриона кимна, като съзнаваше, че не би могла да направи нищо повече тази нощ. Щеше да се наложи да изчака до сутринта. Тя свали кафявото си вълнено наметало и го закачи на гвоздея, забит високо в стената.

— Кога се върна тате?

— Точно бе започнало да се смрачава — отвърна Мери и критично присви очи над шевовете си. — Дори не хапна, толкова бе изморен. — От спалнята се чуваше здраво боботене. — Хърка като прасе и мирише като такова. И тъй като сигурно няма да мога да заспя тази нощ, реших да използвам времето и да закърпя някои неща.

Катриона седна на пода пред майка си и облегна брадичка на свитите си колене.

— Роклята ти е много хубава, мамо.

— О, Мерийд шие много по-хубаво от мен. — Тя посочи към роклята, предназначена за Катриона, която висеше на отсрещната стена. — Мерийд каза, че трябва да пробваш твоята, преди да я довърши, за да видиш дали ти стои добре.

Катриона стана и взе роклята, съблече се и я нахлузи през глава. Веднъж Ангъс им бе донесъл едно огледало. То бе малко пострадало при транспортирането и десният му ъгъл липсваше, но Катриона виждаше от горе до долу красивата си яркосиня рокля, която Мерийд й бе ушила.

Тя прилепваше по нея като втора кожа, обвивайки талията й плътно, а полите падаха меко по бедрата й, оформяйки разкошни гънки около глезените й. Ръкавите бяха до лактите, украсени по края с тънка снежнобяла дантела — още една придобивка от някое от последните пътувания на Ангъс. Деколтето — четвъртито и очертаващо гърдите й — бе оформено със светлосиня панделка, а Мерийд бе прикрепила като колан парче вълнен кариран плат. Карираното парче, изтъкано от Мерийд в цветовете на Макбрайънови — тъмнозелено и морскосиньо с бели райета, — пасваше великолепно на синята рокля.

— Прекрасна е — каза Катриона и се обърна да погледне полите си отзад, а те се завъртяха елегантно около коленете й.

— Мерийд умее да шие така, както не съм виждала никой друг да го прави. — Мери поспря и се подсмихна на собствените си шевове. — И утре твоят млад господар ще помисли, че си морска сирена, изплувала от пяната на вълните, за да живее сред смъртните.

Катриона се обърна и се погледна отново в огледалото. Косата й се бе измъкнала от панделката и се виеше на къдрици около лицето й, а един по-голям кичур бе паднал тежко на рамото й. Бузата й бе изцапана е нещо, а пръстите й бяха почернени от мастилото, е, което следобед бе писала писмата на Робърт. А и като че ли понамирисваше на Баярд.

Ако Робърт можеше да я види сега и тя щеше да бъде първото нещо, видяно от него след загубата на зрението му, то той със сигурност щеше да поиска отново да ослепее.

— По-скоро ще ме помисли за някакво морско чудовище — навъсено промърмори тя и свали новата рокля, като я закачи отново на стената. После отиде до легена край прозореца и сипа вътре малко студена вода, за да се измие. Когато се обърна, Мери вече не седеше на стола до огнището, а бе застанала точно зад нея.

— Мамо — стреснато възкликна Катриона.

Мери протегна ръка към нея.

— Ето. Това е калъп сапун от пирен, който пазех досега. Тази сутрин, преди Ангъс да се събуди, ще отидеш на рекичката да поплуваш, както правиш винаги. Този сапун ще направи кожата ти копринена и ухаеща на разцъфнало море от цветя. Мисля, че Мерийд запази една част от панделката, с която с украсена роклята ти. Ще я вплета в косата ти, така че наистина да изглеждаш като оживяла морска сирена, когато господарят прогледне отново.

Катриона прегърна силно майка си.

— О, мамо, но какво ще каже татко? Не предполагах, че ще се върне толкова скоро този път. Знам, че ме пуска да чета писмата за Робърт, но няма ли да се ядоса, когато закъснея?

Мери се усмихна мъдро и погали Катриона по бузата.

— Не се безпокой за това, момиче. Остави баща ти на мен.