Жаклин Рединг
Бяло цвете (10)

Девета глава

Катриона се обърна, когато Робърт влезе във вътрешния двор. Сутринта бе много тиха и хладна, но сега — по обяд — небето бе ясно и слънчевата светлина се процеждаше през назъбените парапети на кулата, които се издигаха високо над тях. Лекият ветрец развяваше тъмната коса на Робърт над високата яка на гълъбовосивата му жилетка, а набраните бели ръкави на ризата му се издуваха игриво. Високите ботуши скърцаха по чакъла на алеята. Тя забеляза, че си бе сложил очилата, Форбс, след като бе изпълнил задължението си да доведе господаря си дотам, се обърна и си тръгна обратно към замъка, без да продума нищо.

— Да тръгваме ли? — попита Катриона.

— Изчакай малко. — Робърт застана съвсем неподвижно, като попиваше звуците на морето и чайките около себе си в усамотения вътрешен двор. — Опиши ми какво има наоколо.

Катриона се огледа.

— В средата на двора сме. Една голяма порта води навън към околните земи, покрита плътно с бръшлян от едната страна. Главната кула е висока и се издига над скалите и морето. Крясъците, които чуваш, са от чайките, свили гнездо под стрехите. Сега те ни наблюдават зорко високо от корнизите. Винаги съм мислила Росморай за най-красивия замък на света.

Робърт помълча малко, а после кимна.

— Сега вече можем да тръгваме.

— Ти имаш ли някакъв кон? — попита Катриона.

Херцогът се намръщи.

— А аз си помислих, че ще вървим пеш.

— В хрониката пишеше, че баща ти е обикалял на кон. Местността е пресечена и повечето от местата, които той е посетил, са твърде отдалечени и трудни за достигане пеш.

Робърт не бе мислил, че ще им се наложи да яздят. Откакто бе загубил зрението си, не се беше качвал на кон. Където и да ходеше оттогава, или се придвижваше пеш с нечия помощ, или се возеше на карета. И въпреки това бе довел жребеца си Баярд от Лондон, като таеше някаква глупава надежда, че един ден би могъл да язди отново.

— Аз наистина имам кон, един жребец. Баярд е силен и малко буен. Може би ако го яхнем заедно, ти ще можеш да го насочваш накъде да върви, а аз ще се опитам да го държа здраво.

Катриона се съгласи и Робърт извика на коняря да изведе Баярд. Щом се качиха на гърба на коня, тя сложи ръцете на Робърт около кръста си, а дланите му — върху нейните на юздите, после чукна с пети хълбоците на Баярд и потеглиха.

Робърт се изненада колко лесно привикна отново с движението на коня, без да вижда. От опъването на юздите от време на време той усещаше кога Баярд навежда глава, за да откъсне някое стръкче трева, или протяга шия, подготвяйки се да се впусне в галоп. Той го задържаше в лек раван, като двамата се поклащаха плавно на седлото.

Много повече го притесняваше близостта на Катриона.

Ръцете му я прегръщаха, краката му се докосваха до нейните при всяко движение на коня и след като пояздиха малко, тя започна да се отпуска. Скоро се облегна съвсем спокойно на гърдите му, а главата й се опираше от време на време на рамото му. Робърт се питаше дали тя съзнава колко мека е косата й, която се вееше пред лицето му. Той неведнъж се хващаше, че навежда устни над копринените кичури и поема дълбоко сладкия й дъх, а после трябваше сам да си заповяда да се отдръпне настрани.

Робърт осъзна, че се бори с привличането й от самото начало, макар да си казваше, че мъж като него, който винаги дотогава е бил ръководен от това, което вижда, не би могъл да бъде съблазнен сексуално от жена, която дори не с виждал. Преди да ослепее, най-голямо удоволствие му доставяше да наблюдава жените — как се движат, излъчването им, грацията им. Държаха се толкова различно от мъжете. Той нямаше ни най-малка представа как изглежда тя в действителност и все пак всеки път, когато Катриона се приближеше към него, му се искаше да я докосне и да опита мекотата на кожата й. Още повече сега, докато стоеше така отпусната пред него на седлото и се потриваше леко срещу бедрата му. И дори когато отричаше привличането, което тя упражняваше върху него, му се искаше да я опознае изцяло.

Явно бяха минали през някакви дървета, защото ветрецът отново започна да облъхва лицето му, а слънцето — да го грее. Някъде отдалеч Робърт чуваше тихото ромолене на вода. Миришеше на пръст и влага. Катриона дръпна Баярд, за да го спре бавно.

— Това е първото място, което баща ти е посетил според хрониката — обади се тя. — Пред нас е малко поточе, което се влива в езерото Линанглас, а после отива към пролива. Той е поседял известно време на купчина речни камъни, докато е писал. Да слезем ли, за да ти прочета какво с написал?

Въпреки че не му се искаше да се отдръпне от нея, Робърт съзнаваше, че трябва да направи точно това, тъй като независимо че го отричаше, близостта и интимното докосване на телата им започваше да предизвиква физическа реакция у него, която тя без съмнение щеше да забележи много скоро.

— Днес е доста хладно — започна да чете Катриона, щом Робърт седна на брега на поточето, — но не можах да подмина това прекрасно местенце, където напоих коня си и се насладих на спокойствието, което то излъчваше. Есен е, листата са обагрени в жълто и оранжево и са настлали като килим цялата зелена долчинка. Бих искал някога някой да ми я нарисува за колекцията. Водата на това поточе е чиста и прясна и аз не можах да се въздържа да не си пийна. Усетих как попивам чудната атмосфера на това кътче, което изглеждаше недокоснато от човека и от историята, чийто безмълвен свидетел без съмнение е било.

Робърт нямаше нужда от очите си, за да си представи тази картина, която баща му бе описал толкова живописно. Представяше си как херцогът седи точно на същата скала и драска в бележника си, като някак си се почувства много по-близо до него, идвайки на това място. Той свали очилата си и ги пусна до себе си. Притвори очи от внезапната болка, причинена от пряката слънчева светлина, но въпреки това вдигна лице нагоре към нея, попивайки топлината й. Внезапно се изправи и тръгна към звука на водата.

— Какво правиш?

— Жаден съм. — Робърт застана на колене на покрития с мъх бряг и протегна ръка, докато пръстите му не се потопиха в хладната течност.

— Внимавай, Робърт. Брегът е хлъзгав по края и… Преди още тя да свърши, мъжът загуби равновесие. Със звучно плясване той се приземи по лице в потока.

— Проклятие! — изкрещя Робърт, щом се изправи, опитвайки се да стигне обратно на брега. Ботушите му се бяха напълнили и тежаха на краката му, когато се опита да ги движи във водата. Всеки път, щом се добереше до брега, се подхлъзваше по калната повърхност и падаше назад, а раздразнението му нарастваше непрекъснато. Най-накрая той се изправи в средата на потока, мократа му коса капеше над невиждащите му очи, а всичко, което му се искаше да направи, бе да стовари юмрук в нещо достатъчно твърдо.

— Робърт — извика му Катриона от брега, — протегни се, за да те хвана за ръката.

— Не! — Той плесна с ръка по водата, като я разплиска наоколо. — Аз съм достатъчно голям и отдавна съм се научил да ходя.

— В такъв случай престани да се държиш като дете — изкрещя му тогава Катриона. — И престани да използваш слепотата си като извинение, зад което криеш мъката си.

Гневът на Робърт избухна яростно.

— Не използвам слепотата си! И никой няма да ме съжалява като някакъв безпомощен инвалид! Аз съм мъж. Претърсвал съм сантиметър по сантиметър сгради за вражески патрули. Прониквал съм във френски лагери, където никой не подозираше кой съм. Бил съм се с мъже и съм ги убивал, когато ставаше въпрос за техния или моя живот. Така че сигурно мога да си пийна вода от потока, без да се нуждая от помощта на някаква си слугиня!

Катриона замлъкна и доста време измина, преди да каже изненадващо спокойно:

— След като си толкова способен, със сигурност можеш сам да намериш обратния път до Росморай.

Робърт явно бе стоял съвсем близо до брега. Разбра го, защото само след миг тя го блъсна силно. И тъй като изобщо не го очакваше, падна назад във водата като отсечено дърво.

Той се препъна, но после успя да се изправи. Сега вече отвсякъде му течеше вода, докато чуваше как Катриона се отдалечава, а полите й свистят над високите треви. Беше си го заслужил. Съзнаваше го дори когато й крещеше съвсем несправедливо като някакъв идиот. Заслужаваше да му се разсърди. И да го остави там до залез-слънце мокър като кокошка. Както си заслужаваше да хване и някаква здрава настинка, от която да киха поне две седмици.

Защо й се бе нахвърлил така? Катриона бе единственият човек, който не се държеше с него като с някакъв чудак или инвалид заради слепотата му. Тя отказа да се примири с наложените му ограничения и почти намери начин да ги заобиколи. И което бе дори по-важно, караше го да се чувства пълноценен мъж, независимо от слепотата си.

И като я познаваше дотолкова, той осъзна, че тя не би могла да го остави там съвсем сам да търси обратния път.

Очите му горяха болезнено, а главата му туптеше от силните слънчеви лъчи. А нямаше ни най-малка представа къде бе оставил очилата си. Чувстваше се като истинско магаре. Той я извика, но тя не му отвърна, удължавайки унижението му.

— Съжалявам, Катриона. Не трябваше да ти крещя така не беше справедливо.

Все още не получи никакъв отговор.

— Сигурно искаш да си стоиш отстрани и да ме гледаш как си разбивам носа в някое дърво, така ли?

— Разбира се, че няма да го направя. Освен това в потока няма дървета.

Робърт се обърна по посока на гласа й. Тя стоеше по-близо, отколкото си мислеше той — само на няколко крачки от брега.

— Ще ми помогнеш ли да изляза оттук? Моля те?

Катриона се поколеба, но накрая каза:

— Ако пристъпиш напред и малко надясно, има местенце, където тревата расте дори във водата. Там би трябвало да намериш стабилна земя, където да стъпиш.

Добър възпитател, помисли си Робърт, тъй като тя щеше да се увери, че урокът й бе добре възприет. След няколко минути Робърт стоеше на тревистия бряг, укротен и целия вир-вода. После протегна ръка напред.

— Ще сключим ли примирие?

Той почувства ръката й да се плъзва в неговата.

— Няма нищо срамно в това да имаш нужда от някого от време на време, Робърт. Това не те прави жалък или безпомощен, а те прави просто човек.

Да имаш нужда. Робърт не си спомняше да се е нуждаел от някого, с изключение на времето, когато е бил съвсем малък. А точно със собствената си независимост той винаги се бе гордял. След като Джеймисън наследяваше Девънбрук заедно с титлата, Робърт трябваше да намери начин да изкарва прехраната си. Да се насочи към обичайните за втори син занимания — право, медицина или църквата — не представляваше никакъв интерес за него. Чрез собствените си умения и постижения той бе успял да намери мястото си и да натрупа богатство чрез купуване и продаване на изкуство. И оттогава да изпитва нужда от някого за него означаваше слабост, уязвимост, на която решително бе отказвал да се подчини. Но тази упоритост, този отказ да приеме, чиято и да било помощ винаги се бе отнасял до баща му или брат му. Но не засягаше това съвсем младо шотландско момиче.

Робърт стоеше неподвижно, докато Катриона се приближи до него. Тя се протегна и отметна мокрите кичури от лицето му, като го избърса леко. После сложи очилата му внимателно.

— Не трябва да оставаш сам, Робърт, ако имаш възможност да го избегнеш.

Той почувства как нещо вътре в него се преобърна. Камъкът в душата му сякаш започна малко по-малко да го отпуска. Би трябвало да му е студено, защото бе мокър до кости, а вятърът определено бе доста студен. Трябваше да е ядосан, дори вбесен или поне засрамен, но нито едно от тези чувства не караше тялото му да гори в този адски огън. Сега всичко, което изпитваше, бе едно изгарящо желание. А само тя можеше да го удовлетвори.

И без изобщо повече да разсъждава, Робърт се протегна и прегърна Катриона, като я притисна плътно към себе си. Тя изобщо не продума. Той прокара ръка по лицето й и бавно сведе устни над нейните, като я целуваше нежно, докато изчезнаха и последните искрици гняв от неспособността му да вижда. Той искаше, имаше нужда да се почувства мъж, един напълно цялостен мъж. А тази жена бе единствената в света, която би му позволила тази свобода.

Чувстваше топлия дъх на Катриона, когато отлепи устни от нейните. Главата му все още бе наведена над нея и толкова много му се искаше да види лицето й, да потопи поглед в очите й, за да почувства реакцията й. Никой от двамата не проговори. Нямаше нужда да го правят. Над тях птичките чуруликаха весело. Лекият ветрец ги обгръщаше с аромат на диви цветя. Сигурно така е било и в райската градина.

Внезапно в далечината тресна гръм и очарованието на странната и чудна магия, която ги бе обхванала в онзи миг, когато Катриона бе застанала до него на брега на потока, изведнъж изчезна.

— Над брега се събират облаци — проговори тя. А после веднага продължи: — Свали си ризата и ботушите.

Робърт замръзна изненадано.

— Моля?

— Ризата ти е чисто мокра, а ботушите ти са пълни с вода. А става все по-студено. Единственото, което мога да направя, за да не настинеш от този вятър, е да ти изстискам ризата. Зад теб има скала, на която можеш да седнеш.

Робърт се отпусна мълчаливо назад, издърпа ботушите си и ги подаде на Катриона.

Тя се обърна настрани. Сърцето й биеше лудо, когато отиде до поточето, за да изсипе водата от ботушите на Робърт, а не знаеше защо е така. Чудеше се как от едната крайност — да й се иска да го удари с нещо тежко по главата — отиде в другата — да желае само да се отпусне в ръцете му и да го целува. Радваше се, че той не може да види какво въздействие й бяха оказали целувките му, как се бяха подкосили коленете й, сякаш току-що се бе събудила от някакъв чуден сън. Знаеше, че само негодуванието срещу слепотата му го бе накарало да я целуне, точно както то бе причината и за избухването му. И двете неща бе направил, без изобщо да се замисли.

А и тя бе реагирала по същия начин, когато го бутна в потока. Катриона много рядко избухваше. Това просто не бе в природата й. Но когато Робърт я бе сравнил със слугиня, нещо в нея бе пламнало от луд гняв. Тя все още не разбираше защо го бе направила. Но знаеше със сигурност, че не трябва да му позволява да я засяга по този начин. Беше глупаво от нейна страна. А освен това бе доста опасно. Тя му подаде ботушите.

— Страхувам се, че все още са подгизнали, но поне няма да пляскаш във вода, когато стъпваш в тях. Дай сега да видим…

Катриона се обърна към Робърт, за да вземе мократа му риза, и изведнъж замръзна.

Той стоеше пред нея гол до кръста, тъмната му лъскава коса блестеше на светлината на залязващото слънце. Мили Боже, погледна го тя е нямо възхищение. Толкова е красив. Гледката на голите му мускулести гърди разтърси Катриона дори повече от целувката му. Той бе по-великолепен от портрета си, мускулите му бяха гладки като коприна, коремът му — стегнат и плосък, а раменете — широки и заоблени. Той бе самата мъжественост, всичко, за което си бе мечтала, преди да го срещне, когато бе само блян и общи контури от един портрет. Сърцето й туптеше бясно и тя се опита да вдиша дълбоко, за да се поуспокои.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не. — Преглътна мъчително тя. — Дай ми ризата да видя какво мога да направя, за да я поизсуша.

Катриона връчи на Робърт ботушите и взе ризата, като се извърна бързо настрани. Но докато усукваше мократа материя в ръцете си, тя отново погледна назад, като се чудеше какво ли ще е да прокараш пръсти по твърдите му мускули. Кожата му изглеждаше толкова гладка, сякаш бе статуя, но жива и топла… Мили Боже, нима полудяваше? За какво само си мислеше?

Този мъж бе херцог. Благородник. Беше толкова богат, колкото тя не би могла да си представи. А тя бе само дъщеря на един беден селянин, която таеше причудливи фантазии за скрити съкровища и рицари в блестящи доспехи.

Катриона изтърси ризата му, за да я поизпъне.

— Така, поизсуших я, доколкото е възможно. А сега трябва да тръгваме обратно за Росморай. Можем да продължим утре сутрин и да последваме маршрута по записките на баща ти. Облаците се спускат изненадващо бързо. Изглежда скоро ще завали.

И наистина заваля.

Почти веднага след като напуснаха защитената и покрита с дървета долчинка до поточето и излязоха на открито, небесата над тях се разцепиха. Тежки капки зачукаха по тях. Изведнъж всичко се промени. Лекият ветрец, който бе развявал игриво сребристата грива на Баярд преди това, сега свистеше през високата трева и пирена като ледена безмилостна ръка, която помита всичко по пътя си.

Баярд бе започнал да се изнервя още при първия гръм и сега танцуваше напред-назад, като отмяташе глава всеки път, когато Катриона се опитваше да го удържи. Сякаш дори от мократа му кожа се излъчваше страх. И когато небето се разцепи точно над главите им, той се изправи на задните си крака, подготвяйки се да се спусне в луд галоп. Ако Робърт не бе грабнал юздите и не бе извил главата му силно настрани, щеше да се понесе като вихър.

— Има ли наблизо място, където бихме могли да се подслоним? — извика Робърт.

— Да. — Катриона впи пръсти в буйната грива на Баярд и стегна колене около него още по-силно. — Наблизо има една къщурка. Ще трябва да се доберем до нея, преди вятърът да се усили съвсем.

Отне им доста време да се придвижат, защото Баярд продължаваше да се дърпа. Вятърът и засилващият се дъжд затрудняваха видимостта и бурята сякаш щеше ги отнесе, когато Катриона най-после видя пред тях колибата. Щом я наближиха, тя скочи от гърба на Баярд. Изчака, докато Робърт се смъкна до нея, и поведе изплашения кон напред, като хвана със свободната си ръка тази на Робърт.

Тя удари няколко пъти по тежката врата и извика:

— Ехо, господин Алан! Аз съм Катриона Макбрайън! Може ли да се подслоним при вас от бурята, сър?

Когато никой не й отговори, тя потропа отново.

— Господин Алан? Има ли някой там?

Дъждът започна да вали още по-силно, а шумът му заглушаваше гласа на Катриона. Светкавица раздели небето надве и изплаши още повече Баярд. Тя трябваше да пусне Робърт, за да се опита да удържи коня.

— Катриона!

— Всичко е наред. Държа го — изкрещя тя и придърпа уплашения кон обратно към вратата на къщурката. После бързо метна на очите му карирания си шал.

— Не мисля, че господин Алан си е у дома. Но дали ще можем да отворим?

Робърт опипа с ръце грубата дървена врата. Като отстъпи назад, той вдигна крак и я блъсна силно. В момента, в който я удари, вратата се разтвори широко.

— Хайде — извика той и двамата влязоха навътре.

Катриона едва успя да вкара и Баярд с тях. Но щом веднъж се озова вътре на тихо и сухо, конят моментално се успокои. Катриона подпря разбитата врата с една торба овес, която се търкаляше наблизо.

Зад дебелите и здрави, уплътнени с торф стени на малката къщичка шумът от бурята се чуваше съвсем приглушено. Катриона запали една свещ и заведе Робърт до стола, преди да отведе Баярд още по-навътре, като придърпваше главата му надолу, за да не се удари в ниския таван.

— Господин Алан няма ли да се разсърди от нашето насилствено нахлуване? — попита Робърт.

— Ако разбере как е станало всичко и че сме били застигнати от бурята толкова близо до неговия дом, щеше много повече да се обиди, ако не бяхме се подслонили тук. Той е много добър приятел на баща ми.

— А Баярд? Нима гостоприемството на господин Алан се простира и до конете включително?

Катриона се засмя тихо.

— Разбира се. Ако не бе надолу по крайбрежието, то вече щеше да е вкарал стадото си вътре на сухо. Той наскоро го отведе, за да го остави под грижите на другиго, докато го няма.

— Господин Алан спи под един и същи покрив с домашните си животни?

— Повечето шотландци спят заедно с животните си. Този обичай датира от доста отдавна, още от дните на разбойниците, когато хората са прибирали стадата си вътре, за да ги опазят от крадци. А сега по тази причина поне имаме храна за Баярд, ще запаля огън и ще видя дали има нещо за ядене. Бурята сякаш няма да спре скоро, така че сигурно ще се наложи да поостанем тук.

След малко Катриона вече бе разпалила хубав огън в каменното огнище. А скоро след това сложи две чинии с гореща каша и халби с топъл ейл пред тях на масата.

— Не е кой знае какво, но ще ни засити и затопли — обясни тя.

Докато хапваха, те си говореха за разни неща и Катриона почти забрави за бурята отвън. От време на време някоя светкавица проблясваше по небето, което веднага след това ставаше още по-тъмно. Скоро бурята се развихри точно над тях, като разтърсваше цялата къщичка.

— Гърмежите ми напомнят времето, когато бях в Испания — обади се Робърт, като се отпусна назад.

Катриона сложи чайника над огнището.

— Четох за войната от няколко вестника, които баща ти оставяше след посещенията си в Росморай. Много от съседите имат синове, които служеха в шотландските полкове, и когато чуха новината за връщането на Наполеон, отново заминаха на служба.

Робърт кимна с глава.

— В Испания наричат такива бури „ел темпестад“.

— А на галски се казва „галеен-ан-сли“.

— Галеен-ан-сли — опита Робърт неуверено.

— Не точно така — прекъсна го Катриона. — Важно е как оформяш думите с устни. — Тя хвана ръката му. — Ела по-близо. — Когато той се наведе напред, приближавайки лицето си до нейното, Катриона притисна връхчетата на пръстите му към устните си. После повтори бавно: — Галеен-ан-сли.

Това бе най-съблазнителното докосване, което Робърт бе изпитвал някога. Той не се отдръпна дори след като тя освободи ръката му. Не можеше да го направи. Продължаваше да държи ръката си притисната към устните й, като се опитваше да овладее бурните чувства, разгорели се в него.

Никой от двамата не продумваше. Бурята продължаваше да реве отвън. А огънят пукаше в огнището. Сърцето на Катриона препускаше диво. Тя наблюдаваше лицето на Робърт, излъчващо ту колебание, ту несигурност. Но не помръдваше. Когато той се приближи още малко и замести пръстите с устните си, тя цялата се разтопи, като пое целувката му с готовност и на свой ред му отвърна. Изведнъж сякаш и двамата бяха понесени от буен поток, като се опитваха да издържат бурята, която бушуваше между тях двамата — много по-бурна и мощна от тази навън.

Когато той най-после се отдръпна, Катриона не можа да помръдне. А и просто не й достигаха думи. Вече бе нарушила обещанието си да не си позволява това блаженство. Искаше й се да каже нещо, но нищо не можеше да измисли. Тишината между двамата започваше да става неудобна, когато чайникът избра точно този момент, за да изкипи.

Тя скочи от стола, сграбчи машата до огнището и го вдигна от огъня.

Когато се върна отново на масата, Робърт вече се бе намръщил.

— Съжалявам — продума той. — Не трябваше да го правя.

— Аз не съжалявам — отвърна тя. — Ни най-малко.

Когато той не й отговори, тя стана и се приближи към прозореца.

— Бурята изглежда няма да утихне скоро, а не разполагаме с достатъчно торф, за да поддържаме огъня цяла нощ. Май ще се наложи да спим тук, до огъня.

— А семейството ти? Сигурно ще се тревожат.

— Да, без съмнение ще се притесняват, но те много добре знаят, че мога да се грижа за себе си. Твоите хора в Росморай, прислужниците, те са тези, които трябва да се притесняват. Сигурно си мислят, че съм те примамила от замъка и после съм те убила.

— Ако беше станало така, те щяха да се зарадват.

— Тогава са точно толкова глупави, колкото и жестоки. — Катриона повдигна капака на голямата дървена ракла до стената. — Господин Алан живее тук сам. Има само две одеяла, а през нощта ще стане много студено, но може да разгънем тези сламеници на пода пред огнището, за да ни топлят.

Докато разгъваше двата сламеника и ги слагаше пред огнището, Катриона се питаше как изобщо щеше да заспи до него.

Робърт слушаше как тя оправя импровизираните им легла, като си задаваше същия въпрос. Точно тогава реши, че изобщо няма да я докосне.

Дори това да го убиеше.