Жаклин Рединг
Бяло цвете (4)

Трета глава

Май 1815 година

Западната част на графство Инвърнес, Шотландия

 

И тогава при Галахад^[1] пристигна крал Артур и каза: Сир, посрещнете ме с добре дошъл, защото аз ще отведа много добри рицари, за да търсим Свещеният граал^[2] и ще направя така, че рицарите никога да не спрат да го търсят. Тогава кралят го хванал за ръката и излязъл от замъка, за да покаже на Галахад приключенията на камъка.

— Катриона?

Катриона рязко вдигна глава на слабата светлина, разпръсквана от единствената лоена свещ. Огледа набързо тъмната стая. Кръвта биеше в ушите й и тя бе наполовина сигурна, че ще види самия крал Артур да стои пред нея, обвит в богато надиплени кадифени одежди. Но, уви, него го нямаше наоколо. Пито пък имаше някого другиго.

Стаята бе сумрачна, а тя седеше на пода, подвила крака под вълнените си поли. Разтворена на скута й бе книга на Малъри^[3], от която четеше в момента, а другите бяха разпръснати около нея като окапали листа на стар дъб. Перото и хартията, които използваше да води записките си, сигурно бяха някъде под огромната купчина книги. Не, тя не бе в Камелот, нито пък щеше да вири някой рицар. Просто беше в библиотеката на Росморай и се бе увлякла отново в четене, вместо да направи това, за което бе дошла.

— Катриона?

Катриона примижа в тъмнината, която обгръщаше останалата част от стаята, като се опита да види големия часовник от орехово дърво, който тиктакаше на гравираното каменно огнище точно над нея. Не би могло да бъде осем часът. Сигурно на слабата светлина само й се привиждаше, че е толкова. Тя току-що бе седнала, поне така й се струваше, но въпреки това, небето отвън се бе смрачило над далечните хълмове на Скай^[4], като подсказваше, че всъщност вече са минали поне три часа. Три часа, а тя бе прехвърлила само няколко книги, като записките й покриваха едва половин страница. Полковникът, помисли си тя намръщено, нямаше да бъде доволен от нея.

Катриона погледна прохода до нея, откъдето прозвуча гласът. Сега от него не се чуваше нищо, с изключение на шума от морските вълни в далечината. Още един час. Ако можеше да остане само още един час, щеше да се приближи много повече до откриването му. Поне тогава Полковника нямаше да разбере истината, че тя отново бе прекарала цялото това време в четене, а не в търсене, както би трябвало да прави. После погледна отново прохода. Може би ако не отговори, Мерийд просто ще си отиде.

Катриона остави книгата на Малъри настрани, но все още отворена на мястото, сякаш щеше да се върне по-късно, за да довърши останалата част от пасажа. Тя сграбчи най-близката следваща и започна да прелиства тежките пожълтели страници. Но сестра й упорито отказваше да й направи тази услуга.

— Катриона? Там ли си?

Катриона продължи да чете и да нахвърля бележки на листа си, преди да вземе следващата книга. Изведнъж си пожела изобщо никога да не бе показвала на Мерийд тайния вход към замъка.

— Катриона Макбрайън, чувам те да скърцаш с перото и виждам светлината от свещта ти да трепти по тези мухлясали крепостни стени. А сега се измъквай оттам, преди да си ни докарала още неприятности. — Мерийд млъкна за малко. — Ако не си забравила, татко се връща днес у дома. Знаеш, че те предупреди повече да не идваш тук.

Катриона се поколеба с книга в ръка. Забравила бе за баща си, което бе доста странно, като се има предвид, че винаги се сещаше за него, когато влизаше там. Ангъс Макбрайън никога не изпускаше възможността да напомни на по-голямата си дъщеря за опасностите, дебнещи в този стар замък, и злините, които ще я сполетят, ако някога я намерят там. Но тъй като така или иначе той вече щеше да й се ядоса, реши Катриона, би могла да остане поне още малко. След като татко й щеше да си е вкъщи, щяха да минат седмици, преди да има каквато и да е възможност да припари до замъка, което, естествено, ще забави търсенето й.

— Давам ти още три секунди, преди да дойда самата аз да те измъкна оттам — настоя Мерийд.

Минаха няколко секунди.

— Едно…

— Нахалната Мерийд — мърмореше Катриона, като пъхаше малко парче панделка в гънката на страницата, за да отбележи мястото, докъдето бе прочела книгата. Изглежда нямаше да се връща тази вечер.

— Две…

Тя започна да събира останалите книги и да ги пъха отново по местата им на лавиците.

— Катриона, ако ме накараш да се кача там горе, кълна се, че ще…

— Добре! — възкликна Катриона. — Звучиш също като старата госпожица Гримстън, която все ме зяпаше с изпъкналите си черни очи, докато учех. Тръгвай вече за вкъщи. Идвам след тебе.

След минути Катриона с явно нежелание прибра последната книга — тази на Малъри — на лавицата, като пръстите й се плъзнаха гальовно по старата кожена подвързия. За миг се замисли дали да не я вземе със себе си. Дори някой да дойдеше в замъка, преди тя да може да я върне, как би могъл да забележи липсата на такава малка книга при наличието на толкова много други? Книгите изпълваха всяко свободно местенце по стените на стаята. Но дори в момента, в който го мислеше, Катриона съзнаваше, че не би могла да я вземе вкъщи. Да чете книгите в библиотеката бе едно. Но да ги вземе, дори за съвсем кратко време, бе съвсем друго и звучеше по-скоро като кражба.

Катриона отстъпи назад, за да погледне лавиците и да се увери, че нито една книга не стърчи от останалите, за да не забележи никой, че са били пипани. Но това наистина бе глупаво — в замъка идваха толкова рядко хора, а дори когато това ставаше, престоят им бе много кратък, а промеждутъкът между всяко едно посещение — все по-голям. Много от книгите на тези лавици изглеждаха така, сякаш никога не са били четени, но все пак на Катриона й се струваше най-страшно, че някой ден ще бъде открита. А ако това стане, посещенията й в Росморай щяха да бъдат завинаги прекратени, а с тях и тайното й разследване. Татко й може и да се ядосва за ходенето й там, но той щеше да тръгне на плаване отново, така че тя пак щеше да се върне. Но ако земевладелецът някога открие, че тя идва в замъка му…

Катриона не искаше дори да си помисли какво щеше да направи англичанинът, ако някога научеше за нейните тайни посещения. Особено ако я хванеше на местопрестъплението и разбереше защо го прави.

Катриона събра листовете си и мастилото, пъхна ги в една малка дървена кутия, в която обикновено ги държеше, и нахлузи обувките си. Обърна се, готова да тръгне, и видя портрета му в светлината на свещта. Както винаги, спря пред него и го загледа.

Той висеше на стената на видно място между две отрупани лавици с книги, строени от двете страни на лика му. Под него бе разположено древно инкрустирано сандъче, което сигурно бе изключително ценно, но се засенчваше от портрета, Катриона често си мислеше, че един дебел червен килим щеше да бъде много по-подходящ. Рамката проблясваше златисто в трептящата светлина от свещта, а пищните цветове на платното сякаш придобиваха форма в светлосенките, които играеха около него.

Тя го разгледа спокойно. Очите му бяха първото нещо, което привлече вниманието й. И всеки път, когато го погледнеше, винаги я грабваха. Всепроникващи, интелигентни и упорити, те светеха златистокафяви, като очите на ястреб. Едната му вежда бе вдигната скептично, а черната му коса се вееше около избръснатото му лице. Устата му бе с решителна гънка, разположена над волева брадичка.

Носеше прекрасна червена униформа, която разширяваше още повече раменете му, дългите крака бяха стъпили здраво на земята, раздалечени леко един от друг. Около него се вихреше битка, от която сякаш бе отдалечен и въпреки всичко оставаше част от нея. Всеки път, когато видеше образа му, Катриона чувстваше привличане, очарование, което не можеше да отрече. Не знаеше името му, но си бе създала представа за него като за смел командир от победоносна армия, водеща битка на доброто срещу злото. Той бе нейният страж, когато идваше късно през нощта в замъка, нейният рицар, който я пазеше в тъмнината. Често му говореше, като се присмиваше сама на себе си, че сякаш очаква отговор, като че ли мъж като него би могъл да съществува между смъртните.

Не знаеше името му, никога не бе го срещала и нямаше да го срещне, но всяка нощ лицето му изпълваше сънищата й.

Или, казано накратко, той бе мъжът на нейните мечти.

Той бе великолепен.

Неповторим.

И тя го обичаше.

— Лека нощ — пожела му тя, като се усмихна мило, докато прибираше кичур медночервеникава коса зад ухото си, преди да се обърне и да си тръгне.

Студено течение облъхна краката на Катриона под вълнените фусти, когато излезе от стаята. Тя загърна по-плътно раменете си износения кариран вълнен шал и затегна разхлабения му възел на гърдите си. Като взе малката си дървена кутийка, тя освободи ръчката, която затваряше тайната врата в ореховите лавици, откъсвайки я отново от чудесната библиотека на Росморай.

Тя чуваше Мерийд как мърмори, както обикновено, надолу по тунела, невидима в сгъстяващите се сенки.

— Можеш да тръгваш вече — извика й Катриона. — Аз идвам след теб.

Катриона започна да слиза по тесните каменни стъпала, които се намираха над лабиринта от пещери, простиращи се в скалистия масив под замъка. От опушените стени тук-там стърчаха специални държатели за факли, украсени по цялата си дължина със стари рисунки и гравюри. Това място би уплашило повечето хора и наистина го правеше. Но не и Катриона.

Тя винаги се бе чувствала у дома си тук, между разхвърляните в сенчестите ъгли отдавна забравени кости не бе съвсем сигурна дали са човешки или животински, но бяха почистени и излъскани от малките същества, които изпълзяваха от всяка тъмна и скрита цепнатина. Ритмичните звуци на морските вълни, които се разбиваха долу в скалистия бряг, ехтяха около нея, а солените води се промъкваха крадешком и пълнеха долните кухини при по-силен прилив.

Тя обичаше това място и мечтаеше да живее тук, като прекарва дните и нощите си в четене на всяка една книга от онази великолепна библиотека. Представяше си как се събужда от слънчевите лъчи, проникващи през прозорците, а морският въздух нахлуваше меко над лицето й. Тя обичаше Росморай и все пак никога не бе влизала по-навътре от онази стая, защото, докато съзнанието й можеше да не се противи на четенето на книгите, то все пак не й позволяваше да нахалства повече. Това вече щеше да се превърне в нарушаване границите на чужд имот.

Когато Катриона се добра до последната извивка на изсечените в пещерата стъпала, тя намери Мерийд, която я чакаше в дъното. Светлокестенявата коса на сестра й бе пръсната по раменете й, измъкната от опърпана и раздърпана от вятъра плитка. Около упоритото й лице се вееха кичури от нея. Тъмнокафявите й очи се втренчиха с упрек в Катриона, когато тя е нежелание се приближи.

Мерийд бе по-малката сестра на Катриона, а неизвестно защо стърчеше с цяла глава над нея. Тя имаше същата като на майка им Мери русоляво-кестенява коса и кафявите очи на Макбрайънови. Когато бе малка, Катриона бе питала майка си защо нейните очи са сини, а не кафяви като тези на сестра й и на двамата й родители, а Мери й бе отвърнала, че е станало така, защото е родена в нощ, когато звездите са светели ярко и с имало пълнолуние. Катриона си спомни как се чудеше дали луната бе направила и косата й по-тъмна.

— Ти ума ли си изгуби, та идваш тук? — попита Мерийд, като върна Катриона в настоящето. — Тате те предупреди да не идваш никога вече в замъка на англичанина. Знаеш, че тук има духове, които обичат да се носят из тези стари тунели. — Тя намръщено огледа тъмните сенки, танцуващи около малката й лампа. — А и тези пещери. Човек се чувства сякаш е пред вратите на пъкъла.

Катриона потри очи.

— Тук няма никакви духове, Мерийд. Това е само една легенда, измислена преди много време, за да държи хората настрана от това място.

— Хора като теб, Катриона Макбрайън. Но Ян Алекзандър ми разправя съвсем други неща. Закле ми се, че дошъл тук късно през една нощ и се сблъскал лице в лице с един призрак. Бил облечен като варварин, а плътта висяла от лицето му и стенел като ранен див глиган, заплашвайки да го убие. Появил се бил от облак дим, просто ей така.

Катриона с усилие потисна усмивката си.

— Ян Алекзандър обича да разправя истории, за да впечатли момичетата.

— Нека тогава да не се занимаваме с това дали има или няма призраци — продължи Мерийд, като хвана домашно изтъкания ръкав на Катриона здраво. — Но по-страшно от всички духове, взети заедно, е, ако те бе хванал англичанинът, Катриона, и тогава какво щеше да правиш, кажи?

Катриона погледна Мерийд и се усмихна безгрижно, изобщо незасегната от ужаса, който изглежда бе сграбчил сестра й.

И имаше причина да го направи.

— Но англичанинът не е тук, Мерийд. Няма никого тук, а ти знаещ, че когато наближи време да идва, се появява онзи негов пълномощник — Абъркромби, — който идва от Единбург една седмица предварително, за да наеме прислуга и да набави продукти. А дори старият Абъркромби няма да ме намери тук в този час. Той е още един от тези, които вярват в приказките за духове в Росморай. И винаги идва по светло, като гледа да си тръгне много преди да се стъмни.

Те бяха стигнали края на прохода и Мерийд сграбчи желязната дръжка на малката скрита врата, която се отваряше навън. Това бе единственият маршрут, който водеше извън пещерите и никога не се заливаше от прилива.

Мерийд погледна в сгъстяващия се здрач към пътеката, която водеше от замъка към тяхната къщурка. Над главите им се бяха събрали тъмни облаци, а вятърът духаше с все сила, сякаш всеки миг щеше да се разрази буря.

— О, Катриона, не знам защо ти позволявам всеки път да ме въвличаш в твоите лудории. Сега ще трябва да бягаме до вкъщи, ако искаме да стигнем, преди да започне бурята. Татко няма да е доволен, Катриона, никак няма да е доволен.

 

 

Нивата на Макбрайънови бе сгушена в подножието на тревистия хълм, обградена отвсякъде от пустошта, а в долния й край имаше торфено блато, което се простираше до един плитък поток, ромолящ от източната страна. Дим от горящ в грубото каменно огнище торф се смесваше с ниско спусналите се облаци и идващата от планините мъгла. Измазаните е глина стени на къщурката светеха в тъмнината, а сламеният й покрив бе защитен от планинските ветрове чрез въжета, притиснати с камъни. За външния наблюдател къщурката изглеждаше примитивна и изоставена, но това впечатление веднага се променяше, щом човек влезеше през дървената порта и го обгърнеше домашният уют, който винаги се чувстваше вътре.

Вятърът измъкна косата на Катриона изпод шала й, като усукваше полите около краката й, докато крачеше до Мерийд. Здрачният въздух бе изпълнен с аромата на пирен, торф и морски бриз. Когато приближиха, Катриона забеляза рибарските мрежи на баща си, плетени много нощи покрай огъня, да висят и съхнат на ниската каменна ограда. Изцапаните му с кал и износени ботуши стояха точно до вратата, а над тях висеше на куката черната му мушама.

Татко наистина си бе дошъл.

Въпреки караницата, която знаеше, че трябва да изтърпи, Катриона почувства топлина да изпълва сърцето й, защото баща й бе преживял още едно от пътуванията си. Той се бе прибрал у дома и бе жив и здрав. А това правеше гнева му много по-поносим.

Катриона отвори вратата на къщурката, решена да влезе първа, но после отстъпи назад, като не остави друг избор на Мерийд, освен да пристъпи навътре.

— Къде, по дяволите, бяхте? — изгърмя гласът на баща им, съревновавайки се с бурята, която бързо се развихряше навън. Като се шмугна зад Мерийд, Катриона се скри в сянката.

— Ходих да прибера Катриона — отвърна бавно и спокойно Мерийд. — Тя отиде да занесе на Полковника малко топла храна.

Ангъс Макбрайън се приближи откъм огнището, а грамадното му тяло, облечено в ленена риза и износен килт^[5], закри светлината. — А тогава къде е сестра ти? Да не е останала при Макрийфорд на вечеря?

Мерийд се протегна назад, сграбчи Катриона за ръката и я избута напред.

— А — наведе се над по-голямата си дъщеря Ангъс. — Тогава как е полковник Макрийфорд, момиче? Надявам се, че е добре?

Катриона се усмихна обезоръжаващо и се изправи на пръсти, за да целуне баща си по брадясалата буза, обветрена от морските ветрове. Бялата му коса висеше на кичури по широките му рамене, като миришеше на добре познатата й смес от уиски и тютюн. Когато бе малка, Катриона обичаше да заспива в ръцете му, притиснала лице към гърдите му, обгърната от аромата и успокоителното биене на сърцето му под бузата си.

— Добре дошъл у дома, тате. Липсваше ни. — Тя се дръпна, за да прибере нещата си по местата им на малката лавица близо до вратата. — Полковникът е добре. Съжалявам, че не си бях вкъщи, когато си се прибрал. Мерийд не е виновна. Просто не разбрах кога е станало толкова късно.

— Не си разбрала? — попита баща й с онзи всезнаещ поглед в тъмните блестящи очи.

Катриона се приближи до огнището, за да целуне майка си.

— Здравей, мамо.

Мери Макбрайън вдигна очи от вретеното и се усмихна, като Катриона се приближи към нея, но усмивката й бавно угасна, когато забеляза замисленото изражение на лицето на съпруга си. Тя попридърпа кърпата на главата си и стана, за да разбърка гърнето, което вреше на огъня.

— Тогава какво те забави толкова при Полковника, момиче? — попита Ангъс, отпускайки се на стола си. Той се настани на обичайното си място в края на грубата дървена маса в средата на скромната, но уютна стая, също като крал пред поданиците си.

— Той имаше някои чорапи за кърпене. А не може да се справи с това сам. Ръцете му вече треперят прекалено много. Обещах да му помогна — отвърна Катриона, като зае най-отдалеченото място от другия край на масата.

Това не бе точно лъжа. Тя наистина бе отишла да види полковника и му занесе ядене, дори закърпи чорапите му, изчака, докато той заспа в стола си близо до огъня, и се измъкна тихичко към Росморай.

— Много мило от твоя страна, Катриона Макбрайън, да се погрижиш така за Полковника — промърмори Ангъс, като натопи половината от овесената си питка в купата с бульон, която Мери току-що бе сложила пред него.

Катриона не смееше да вдигне очи от масата. Тя се протегна към чинията с овесени питки, преди да може да измисли нещо по-подходящо. Тя познаваше прекалено добре този тон в гласа на баща си и знаеше към какво неизбежно води той.

— Катриона?

Тя погледна нагоре и видя Ангъс да я гледа втренчено. Майка й и Мерийд седяха на масата като истукани, като гледаха навсякъде другаде, но не и в тях двамата.

— Да, тате?

— Протегни си напред ръцете.

— Моля?

— Казах да си протегнеш напред ръцете, дъще, с дланите нагоре.

Катриона погледна още веднъж към майка си, като прехапа долната си устна. Мери кимна леко с глава, сякаш потвърждаваше, че просто трябва да се примири и да посрещне лице в лице неприятностите. Можеше да опита да се измъкне и да не се подчини, но това, което Ангъс Макбрайън не понасяше, бяха увъртанията.

Катриона бавно вдигна ръцете си от скута и ги протегна напред. Връхчетата на първите два пръста на дясната й ръка бяха изплескани с мастило, а дланите й бяха напръскани тук-там. Нямаше никакъв шанс. Хванаха я.

— С какво си кърпела чорапите на Полковника, момиче? С катран ли?

Катриона отпусна ръце и веднага изля порой от думи.

— Тате, бях до Росморай само за малко, преди Мерийд да дойде и да ме вземе…

Мерийд се изкашля леко от другата страна на масата, като подсказваше ясно на Катриона, че е по-добре да не въвлича и нея в кашата, която бе забъркала. А Катриона смело продължи нататък.

— Тате, знаеш, че в момента няма никой в Росморай. Цялото място е изоставено. Толкова много книги и да няма кой да ги чете! С какво ще навреди това? Ти нали искаше дъщерите ти да са образовани. Точно затова бе наел госпожица Гримстън да ни учи да четем и пишем. Но има толкова много неща, на които не ни е научила, неща, които научих, докато четях книгите в Росморай. Знаеш ли, че има човек, който е преброил 47 390 звезди на небето?

Ангъс пийна малко от ейла и изтри уста в ръкава си.

— Наистина ли? — Той погледна към Мери. — Значи затова тези овце блеят като луди през нощта. Имало твърде много шибани звезди на небето!

— Ангъс — скара му се намръщено Мери, — внимавай какво говориш.

— О, жено, твърде много глезиш момичето. Прекарва времето си, като пълни главата си с глупости, когато трябва да си стои вкъщи и да ти помага.

— Никой не знаеше, че съм отишла в Росморай — заспори Катриона, — а и аз си свърших работата, преди да отида там. Наистина, тате, това е само…

— Ти нарушаваш границите на имота на един англичанин — отряза по-нататъшните й оправдания Ангъс. — Това е то. Книги или не, това ще ни вкара в затвора и двамата, ако те хванат там. Толкова пъти ти казвах, момиче, но ти не обръщаш внимание на приказките ми. Сега ти казвам отново. Няма да ходиш повече в онзи замък, чуваш ли? Забранявам ти!

Катриона погледна към майка си.

— Мамо моля те, накарай го да разбере.

Мери Макбрайън притвори очи и поклати отрицателно глава.

— Ти чу какво каза баща ти, Катриона.

Катриона погледна първо единия, а после другия. Мери наклони поглед, като бъркаше бульона в купата си, сякаш да го охлади. Мерийд я погледна, като че ли казваше: „Аз те предупредих“. Катриона бързо разбра, че никой няма да я защити.

— Но, тате…

— Казах, каквото имах да казвам по въпроса, Катриона. А сега хайде да хапнем, преди хубавата вечеря на майка ти да изстине.

И с това Ангъс Макбрайън приключи възможността за по-нататъшни спорове. Всички взеха роговите си лъжици и започнаха тихо да сърбат бульона. Всички, освен Катриона. Тя просто седеше и гледаше втренчено Ангъс, като тайничко се надяваше, че той все пак може да преосмисли забраната си.

В стаята бе тихо като в гроб. Дори огънят не пукаше. Катриона взе една питка и я натроши на мънички парченца, докато мислеше по какъв начин да заобиколи издадената забрана.

Най-после, като изпразни купата си, Ангъс проговори, нарушавайки неприятната тишина.

— Младият Ян става добър моряк — никой не отвърна на изявлението му, но той продължи: — Скоро ще наеме имот от Кранън, долу под Дънстън. И ще си търси добра жена. — Той се поколеба за миг. — И май те харесва, Катриона. Мисля, че е въпрос само на време, преди да…

— Не!

Всички глави се обърнаха към Мери, която сложи рязко лъжицата на масата и погледна съпруга си в очите.

— Няма да стане, Ангъс. Може да си мислиш за младия Ян като за собствен син. Той загуби родителите си от малък и бе отгледан от баба си, която се спомина тази пролет. Знам, че баща му Калъм бе най-добрият ти приятел от дете. Ти обеща на Калъм да се грижиш за момчето му и го направи. Грижеше се за него да бъде добре облечен и нахранен, да има достатъчно торф, за да поддържа огъня през нощта. А и когато отивате на плавания, спя много по-спокойно, когато знам, че Ян е до теб. Но ти казвам веднъж и завинаги, Ангъс Макбрайън, Катриона няма да се омъжи за Ян Алекзандър!

Катриона погледна смаяно майка си. Никога не беше я чувала да говори по този начин преди. Дори като деца, когато с Мерийд се бяха сдърпвали за глупости, Мери се бе отнасяла съвсем спокойно и разумно. Никога не беше им вдигала ръка, а и не бе се налагало, както и никога, абсолютно никога не бе повишавала глас на съпруга си. Ангъс бе този, който бе по-склонен към шумни изблици на гняв. Дори Мерийд изглеждаше стресната от избухването на майка си и бе сграбчила лъжицата си здраво в юмрук, сякаш бе някакъв талисман. Ангъс отвори уста, за да спори, но Мери набързо го отряза.

— О, не! Не искам да чувам нищо повече от теб, съпруже. Можеш да забраниш на момичето да ходи в Росморай и да чете онези книги, въпреки че с това не вреди на никого, но не можеш да й попречиш да бъде това, което трябва да бъде. Катриона няма да се омъжи за Ян Алекзандър. Тя е създадена за далеч по-добър живот от този на съпруга на селянин.

Лицето на Ангъс почервеня цялото.

— И какво, по дяволите, не е наред с обработването на земята? Ти срамуваш ли се от живота, който водиш с мен, Мери?

Катриона ги гледаше безпомощно, като се ненавиждаше за това, че предизвика този спор помежду им.

— Не, Ангъс — отвърна Мери по-спокойно. — Но наемането на земя няма да продължи дълго. Самият ти го каза. Земевладелците махат наемателите от земята, за да я освободят за отглеждане на овце. Нали затова настоявахме момичетата да се научат да четат и пишат, а сега всяка от тях тръгва по свой собствен път. Теб те няма вкъщи, Ангъс, за да го видиш. Но аз го забелязвам. Мерийд тъче и прави по-добри бодове от всички, които съм виждала. Катриона се е научила на много неща от книгите, които чете. Ти самият казваш, че може да смята по-добре от теб. — Тя отново повиши глас. — А да копае нивата на някой друг не е живот за Катриона. Тя няма да се омъжи за Ян Алекзандър и със сигурност няма да се омъжи за някого, към когото не изпитва чувства. Нито една от дъщерите ни няма да го направи. И тъй като съм твоя съпруга, Ангъс Макбрайън, за тези неща ще се слуша моята дума!