Жаклин Рединг
Бяло цвете (27)

Двадесет и шеста глава

Катриона и Кристиан прекараха останалата част от деня заедно, като през това време откриха, че и двамата споделят доста общи интереси. Любовта към книгите изглежда бе характерна черта за членовете на семейство Талбот, както и склонността към приключения.

Нейната майка и Кристиан били единствените деца на родителите си. Кристиан й разказа, че неговата майка, бабата на Катриона, първата Катерина, починала съвсем наскоро от треска. Всички те бяха наследили любовта си към четенето от нея. А от дядото на Катриона, първия виконт Плимлок, бяха взели любовта си към приключенията. Кристиан й разказа как веднъж той се опитал да полети от горния етаж на семейното им имение, Локууд, с криле, които сам си бил направил от пера, прикрепени едно за друго с канап. Но вместо да полети, той се приземил неуспешно, счупвайки единия си крак.

Докато Катриона прекарваше времето си с чичо си, Робърт се захвана със собствения си бизнес. Той стоеше в галерията на Шелдрейк, възхищаваше се на произведенията на изкуството, събрани от Толи и неговите предшественици, и чакаше. Наблюдаваше една картина на дива патица в полет, когато маркиз Кингсбург влезе в помещението и се приближи към него.

— Предполагам, че вашата покана означава, че сте обмислили отново моето предложение — каза той намръщено, когато застана до Робърт.

Робърт не отклони поглед от картината и по никакъв начин не показа, че забелязва маркиза.

— Знаете ли, сега, когато погледна някаква картина, статуя или дори надникна навън, към природата, аз се страхувам да затворя очите си, тъй като, когато ги отварям, може да се окаже, че отново съм ослепял.

Кингсбург огледа картината.

— Забележително нещо — каза той, — така да възстановите зрението си.

— Да, нали? — поколеба се Робърт. — За съжаление нараняванията, нанесени от пожара на останалата част от семейството ми, бяха много по-жестоки. От смъртта е много трудно да се възстановиш.

Кингсбург сякаш започваше да се чувства неудобно.

— Такава трагедия.

Робърт се обърна към него и го погледна непреднамерено.

— Знаехте ли, че Джейми, синът на брат ми и техен наследник, щеше да стане на пет годинки този месец? — Той се извърна отново към картината. — Джейми наистина имаше талант. Аз също се стремях към това, но моят талант е по-скоро във възприемането, а не в създаването. Но Джейми би могъл да стане необикновен художник, ако само му бе дадено достатъчно време. А кой би могъл да каже какво би постигнало детето, с което съпругата на брат ми бе бременна? Никога няма да разберем.

— Аз съжалявам много за случилото се с вашето семейство, Девънбрук — отвърна Кингсбург, а раздразнението в гласа му растеше. — Загубата ви е очевидна, както емоционалната, така и финансовата. Точно затова ви предложих да закупя останалите платна от колекцията ви, за да ви помогна да се възстановите и да продължите нататък.

— Иронията във всичко това, милорд, е, че колекцията всъщност е останала почти незасегната. Аз, разбира се, не бих могъл да зная това, докато не възстанових зрението си, но баща ми се бе погрижил да изпрати повечето от картините в имението ни в Шотландия. Те не са били в имението Девънбрук, когато е избухнал пожарът, така че са били опазени. Колекцията беше слабостта на баща ми. Той й бе отдал целия си живот. Не мисля, че ще покажа някакво уважение към паметта му, ако се разделя дори само с едно платно от нея сега. Благодаря ви за предложението, милорд, но аз просто трябва да ви откажа.

Робърт се обърна и се отдалечи по дългата галерия, разглеждайки произведенията на изкуството, изложени там, като изостави Кингсбург.

— Девънбрук.

Робърт мислеше, че той вече си с отишъл. Но когато се обърна, видя, че Кингсбург все още стоеше там, където го бе оставил. Очите му бяха отчаяни.

— Трябва да апелирам към вашата чест на джентълмен.

— Джентълмен? — усмихна се Робърт язвително. — Но аз не съм джентълмен, милорд. Не си ли спомняте? Аз избих цялото си семейство за една титла.

Кингсбург загуби контрол над себе си и започна да плаче, скрил лице в ръцете си.

— Не трябваше да става по този начин. Всичко това бе нещастен случай. Най-лошият вид нещастен случай, не съм искал да умират.

Робърт стоеше и слушаше всяка една от непредпазливите думи, които редеше маркизът.

— Той трябваше само да намери картината и да я унищожи. Но не я намерил при другите. Помислил си, че може да е в покоите на баща ти. Свещта паднала. Завесите се запалили бързо. Прекалено бързо. Нямало начин да ги угаси. Но този страхливец, той просто избягал, за да се спаси. Просто изоставил баща ти и останалите да умрат. О, Боже, ако можех да заема мястото на Джеймс, щях да го направя на драго сърце. Кълна ви се, щях да го направя. Ние бяхме заедно в университета. През всичките онези години. Никога не съм го мразил. Завиждах му. Та той имаше Луиза. Той имаше всичко, за което някога съм мечтал. А после се сдоби и е картината…

— Каква картина, Кингсбург?

Кингсбург вдигна глава от ръцете си, лицето му бе цялото червено, а очите — подути.

— На нея бе жена ми. Тя имаше любовник. Художник. Той я нарисува гола, излегнала се така, че всички да я видят. И всички да я разпознаят. Мислех си, че най-после всичко е приключило. Проследих платното до някакъв търговец във Франция. Отне ми десет месеца да го намеря. Един мъж на име Шарл я бе купил. Изпратих му предложение. И той прие. Но после по някакъв начин баща ти разбра. Той плащаше на една от камериерките в домакинството ми, за да му докладва за всичко. Той купи картината изпод носа ми. Щеше да я изложи, та всички да могат да я гледат. На бала на твоята етърва. Доброто общество. Всеки щеше да я види. Всеки щеше да види съпругата ми. Чисто гола. И всички щяха да разберат.

Робърт го слушаше внимателно. Той просто не можеше да повярва на ушите си.

— Баща ми с купил недискретна картина е вашата съпруга на нея и ви е казал, че ще я изложи пред обществото? Напълно преднамерено?

Кингсбург поклати глава.

— Той не знаеше, че това е тя. Все още не бе виждал картината.

— Защо просто не му казахте истината?

— Не можех. Нали бе откраднал от мен Луиза, майка ви, преди години. — Той се разсмя горчиво и мрачно. — Откраднал. Та Луиза никога не е била моя. Вместо мен, тя винаги бе искала баща ви. Прекалено много ме бе срам, за да му кажа истината за жена ми. А трябваше. Сега вече знам. Но аз исках да го преметна с неговата собствена хватка. Не трябваше да го правя. Трябваше просто да отида при него и да му кажа истината. Но ние се съревновавахме от много години. И аз бях губил прекалено много от него. Просто не можех да го направя.

Гласът на Кингсбург започна да звучи все по-силно, а после той изведнъж млъкна и се свлече на пода, притискайки с ръце гърдите си. Лицето му бе червено, почти пурпурно на цвят. Сякаш престана изобщо да диша. Робърт изтича до него, приклекна и потърси пулса му.

— Кингсбург!

Сърцето му препускаше като лудо. Маркизът се бореше за въздух. Бореше се за живота си. Робърт охлаби вратовръзката му и започна да разкопчава копчетата на жилетката му. На вратата се показа някакъв прислужник, явно чул бъркотията.

— Тичай! — изкрещя Робърт. — Извикай лорд Шелдрейк! Намери доктор! Бързо!

Кингсбург се вкопчи в жакета на Робърт.

— Трябва да ти кажа… — Той мъчително се опитваше да си поеме въздух. — Съжалявам… толкова много съжалявам…

— Пестете силите си — отвърна Робърт. — Трябва да се успокоите.

След малко Толи пристигна заедно с доктора, който се бе погрижил преди това за Робърт.

— Дойдох да погледна рамото ви — каза той и приклекна до Кингсбург.

— Погрижете се за него, докторе. И не мислете за моето рамо.

Робърт се изправи и се отдръпна, а думите на маркиза звучаха отново и отново в главата му.

Нещастен случай… съжалявали, съжалявам толкова много… съжалявал! Толкова много… съжалявам толкова много…

И тогава си спомни нещо друго, което той бе казал.

Исках да го преметна с неговата собствена хватка… трябваше да намери картината и да я унищожи… нямало никаква надежда… страхливец… той просто избягал, за да се спаси.

И внезапно всичко придоби смисъл.

Форбс.

Кингсбург го е подкупил, за да намери картината и да я унищожи, преди да бъде изложена на бала на Елизабет. Кингсбург не е бил този, който е запалил пожара. Не е искал да съсипе колекцията. Той е искал само картината с жена му, а Форбс бе оплескал нещата, после се бе измъкнал и стоварил вината за всичко върху Робърт.

Е, стига вече.

Робърт напусна стаята, когато стана ясно, че маркизът е извън опасност. Лицето му бе възвърнало почти нормалния си цвят и той дишаше спокойно в малката торбичка като балон, която докторът бе измъкнал от чантата си. Когато тръгна през къщата към стаята си, Робърт се подготви какво трябва да каже, когато се сблъска с Форбс, знаейки вече, че единствено той бе виновен за пожара. Че той бе виновникът за смъртта на семейството му.

Бе тръгнал надолу по коридора, когато една камериерка го срещна и спря.

— Извинете, ваша милост, но дамата ме помоли да ви предам това.

Тя приклекна в поклон. Робърт взе бележката и я прочете.

Робърт, има нещо, което трябва да обсъдим с теб за вашата венчавка. Насаме. Много е важно. Моля те, ела да се срещнем в градината.

Първата мисъл на Робърт бе какво не беше в ред. И какво общо с това има сър Деймън Дънстрон. Катриона не бе от тези, които ще седнат да пишат бележки. Освен ако…

Защо, по дяволите, я бе оставил сама?

Форбс ще трябва да почака, поне още малко.

Когато Робърт пристигна на входа на градината, той се огледа за Катриона. Около централните фонтани или до лехите с разцъфнали рози нямаше никого. Имаше само още две места, на които би могла да бъде. В черешовата градина, която се простираше отдясно, или в лабиринта отляво.

— Робърт?

Той погледна нататък, откъдето се чуваше гласът на годеницата му.

— Катриона? Къде си?

— Тук съм. В лабиринта.

Робърт влезе сред високия жив плет, питайки се каква ли игра играеше тя. Той зави зад първия ъгъл, където видя Уейвърли, книгата, която й бе дал, да лежи на земята, а странилите й се прелистваха от вятъра. Той я вдигна.

— Катриона?

— Тук съм — чу миг по-късно пред себе си.

Той продължи нататък. Когато стигна до средата на лабиринта, я забеляза. Тя бе обърната с гръб към него, а лицето й бе скрито зад сламената й шапка. Той се приближи бавно зад нея и я обърна към себе си.

— Е, госпожо, какви игрички си играете?

Но изпод шапката не надничаха тъмносините очи на Катриона. Тези бяха зелени като на котка. Познати очи. Очи на предателка.

— Антея?

Той я пусна толкова бързо, сякаш се бе изгорил при докосването й.

— Робърт.

— Какво правиш тук? Тя повдигна брадичка.

— Трябваше да говоря с теб. Насаме. Но ти никога не си сам. Винаги си с нея.

— Ти ли си написала бележката? — Робърт огледа лабиринта. — Къде е Катриона?

— Няма я тук — каза тя и се усмихна. — Трябва да се погрижи за други неща.

Робърт я погледна намръщено.

— За какво говориш, Антея?

— Помолиха ме да ти съобщя, че госпожица Дънстрон е променила сърдечните си аспирации. Тя реши да се омъжи за друг.

Нищо от това не му звучеше разумно. Ни най-малко.

— И тя самата ти с казала това?

— Да. Тя ме помоли да ти предам сърдечните й извинения. Отиде да се омъжи за братовчед си, сър Деймън Дънстрон.

— Как ли пък не — отвърна Робърт, ставайки все по-нетърпелив. — Къде е тя, Антея?

— О, Робърт, не виждаш ли, че сега отново можем да бъдем заедно? Всичко ще бъде така, както трябваше да бъде преди. Тогава ти ме искаше. Сега вече можем да се венчаем. Нищо не се е променило.

— Всичко се е променило, глупава идиотка такава. — Робърт сграбчи Антея за раменете и я разтърси. Той наведе лице на сантиметри от нейното. — А сега ми кажи къде е Катриона.

Лицето на Антея пребледня, а гласът й затрепери.

— Той я отведе. Измъкна я от другата страна на лабиринта.

— Къде, Антея? Накъде я води?

— Не знам. Кълна ти се…

Тя започна да се отпуска в ръцете му, сякаш щеше да припадне. Като не желаеше да си губи повече времето с нея, той я пусна и се обърна, готов да си тръгне.

— Робърт, почакай!

Той тръгна надолу по пътеката и когато зави, се намери в задънен проход, като стена от триметрови живи храсти препречваше пътя му. Върна се назад, само да се сблъска с друга такава. Раздразнението му растеше, тъй като знаеше, че колкото повече време губи, толкова повече възможности имаше Деймън да нарани Катриона. Не му се искаше да мисли за това, какво би могло да й се случи. Когато стигна за трети път до задънен проход, той погледна небето и извика: „Проклятие!“

Тогава в главата му се чу тих, нежен глас, който веднъж вече му бе предложил помощта си.

Разчитай на това, което имаш, а не на това, което ти липсва…

Робърт погледна надолу. Тревата в лабиринта бе висока и влажна, така че по нея личаха отпечатъците от стъпките му. Той ги последва до центъра на лабиринта, откъдето Антея като по чудо бе изчезнала. Огледа всеки един изход от центъра. Забеляза, че през единия от тях сякаш бяха минали доста хора. Той последва отпечатъците от стъпки през всеки завой, докато не се измъкна от другата страна. Там, зад къщата, имаше пътека за прислужниците. На нея имаше отпечатани свежи следи от колела. Те бяха тръгнали с карета.

Робърт изтича по пътеката към къщата. Ной и Толи стояха на терасата. Робърт едва се добра до тях, опитвайки се да пренебрегне усилващата се болка в рамото му.

— Накъде води пътеката зад къщата? — извика той на Толи.

— Към южния път. Защо?

— Деймън е отвлякъл Катриона. Пътуват с карета. Имам нужда от кон. Веднага!

— Не можеш да яздиш с превързаното си рамо — прекъсна го Ной.

— Роб — каза Толи, а погледът му не се отделяше от ръката на Робърт, — раната ти вече се е отворила.

Малко червено петно кръв бе избило през бялата материя на превръзката.

— Не ме интересува. Трябва да си върна Катриона.

— Тогава да побързаме!

Когато излязоха пред къщата, те забелязаха по пътя да се приближава една карета.

— Някой закъснял гост? — попита Толи. — Но празненството почти свърши.

— Не ме интересува кой е това — каза Робърт. — Взимам тази каляска, за да намеря Катриона.