Жаклин Рединг
Бяло цвете (14)

Тринадесета глава

Слънцето едва се бе показало над морето, когато Катриона излезе от къщи и тръгна за рекичката. Нощта бавно си отиваше, въздухът режеше, та чак ставаше на пара, като дишаше, а росата охлаждаше голите й крака. Тя бе облечена е нощната си риза и въпреки че бе лято, утринта бе въз хладна, а тревата — мокра и студена. Пръстите на краката й замръзнаха. А водата сигурно щеше да бъде още по-студена.

Тя се наведе под един клон и излезе на открито. Тази вечер щеше да заведе Робърт до езерото и с изсушения бял пирен от майка й щеше да му върне зрението. Цяла нощ не успя да заспи, но не се чувстваше изморена, тъй като мислеше непрекъснато за това как ще реагира Робърт, когато я види за първи път. Дали щеше да я хареса? Или ще я помисли за грозна? Ще осъзнае ли безнадеждните препятствия между тях? И след като вече няма да се нуждае от услугите й да гледа вместо него, дали няма да я отпрати?

Катриона седна на покритата с мъх скала до горското поточе и започна да сваля роклята, чорапите и обувките си. Беше тиха утрин и мъглата висеше на валма над водата и над гъстата гора наоколо, като прикриваше и закриляше.

Катриона обичаше да идва тук. На това място имаше бент, където водата течеше бавно и образуваше естествено басейнче — доста дълбоко и чисто. Тя често се къпеше там, когато времето бе топло, тъй като предпочиташе, вместо да се свива в задната стая с колене, забити в брадичката, в маминото корито, да дойде да се топне тук.

Като измъкна ризата си през глава, Катриона тръгна към реката и потопи пръстите на крака си. Ледената вода я стъписа за миг, но тя потопи и другия крак. Като си пое дълбоко въздух, тя се гмурна цялата в плиткия вир. Студът едновременно я пресече и ободри, като накара всеки един нерв в нея да затрепти. Когато се подаде отгоре, тя си пое още веднъж дълбоко от хладния утринен въздух, преди да се гмурне отново.

Щом се подаде следващия път, студът вече й се стори поносим и престана да му обръща внимание. Върна се до брега, взе калъпа сапун и започна да търка настръхналите си ръце. Ароматът на сапуна и този на росната трева се смеси над долчинката. Между листата на дърветата се промъкнаха първите розови лъчи на слънцето и заиграха по гладката водна повърхност.

Катриона натърка хубаво и косата си, а после отпусна глава назад, за да я изплакне. Точно когато се отпусна отново, чу как някаква съчка изпука от гората зад нея. Тя се потопи цялата, така че само главата й остана отгоре. Огледа се трескаво наоколо, опитвайки се да проникне в гъстата мъгла. Сега цареше абсолютна тишина, но това само я разтревожи още повече. Гората никога не бе толкова тиха, особено в ранните утринни часове, когато птиците обикновено се надпяваха и прелитаха от дърво на дърво. Защо изведнъж всичко утихна?

Катриона изчака. Когато дроздът зачурулика отново, тя се поотпусна малко и набързо изплакна сапуна от косата си, преди да пресече вирчето до мястото, където бе оставила кърпата. Искаше й се да остане още малко във водата и да се поплиска, но след изживяното притеснение реши да се прибере по-бързо вкъщи.

Недалеч от вирчето, скрит под увисналите клони на един изкривен дъб, Ян Алекзандър гледаше как Катриона изплува над водата, за да се изсуши. Дъхът му секна при гледката на божественото й голо тяло, от което се стичаха капки вода, блестящи по бялата й като мляко кожа.

Приличаше на ангел.

Попадна на тази блажена сцена, когато Катриона се наведе назад за първи път да изплакне косата си. Гледката го хипнотизира — гърдите й се издигаха над водата, като първо се подадоха розовите й пъпки, настръхнали от студа. Дори сега, само като се сетеше за това, и ерекцията му изправяше тежкия вълнен килт.

Ян винаги бе смятал Катриона за много привлекателно момиче, с по-фино и деликатно телосложение от сестра й или от която и да е друга девойка. Никога досега не беше се замислял какво има под вълнените поли, ризата и шала. Тази бяла кожа и коса. Искаше му се да увие юмрука си около кичурите и да я притисне силно към себе си. Искаше да погледне в дълбоките й сини очи и да знае, че ще бъде само негова.

Ян не можеше да отдели очи от нея — застанала на брега на потока, коремът й бе стегнат и плосък, а тъмните косъмчета между бедрата й изпъкваха на бялата й кожа. Той прехапа устни в напразен опит да овладее треперенето, което обхвана цялото му тяло, сърцето му биеше лудо, а очите му отново се залепиха за невероятните й гърди. Стоеше като истукан, а тя вдигна ръце над главата, за да подсуши косата си. Този път прехапа устната си до кръв.

Едри и идеално оформени, те щяха да прилепнат в дланта му идеално. Като стисна здраво юмруци, той се опита да се удържи и да не се нахвърли на Катриона и да започне да мачка прекрасната й плът с ръце. Тогава тя се обърна, а косата й се спускаше на мокри вълни до самите хълбоци. Той преглътна мъчително, като знаеше какво удоволствие щеше да му достави да я обходи цялата с уста. Толкова я желаеше, че чак го болеше. Знаеше, че щеше да е божествено да я има.

Досега Ян не бе лягал с жена, не познаваше удоволствието от докосването до мека кожа, обикновено скривана под много пластове вълнени фусти. Веднъж бе видял мъж и жена заедно, когато отвори по погрешка съседната врата в един хан, където двамата с Ангъс бяха отседнали при едно пътуване. Двойката дори не го забеляза, прекалено ангажирана в действията си. Мъжът пъшкаше и стенеше, като се хвърляше върху жената, която лежеше запъхтяна под него. Краката й бяха вдигнати високо и обхващаха задните части на мъжа, и през цялото време го молеше да не престава. Но Ян не изпита нищо към тази жена. Тя бе груба, дебела и мръсна. А Катриона бе съвсем друга. Тя бе чиста. Неопетнена. Девствена. Ян винаги бе знаел, че неговият ангел, белоснежният му лебед е красив. Но просто не беше си представял колко прекрасна е тя в действителност.

Ян знаеше, че тя гледа на него като на брат и никога не бе изпитвала други чувства към него. Дори не предполагаше, че би могло да бъде другояче. Но щом веднъж я имаше, щом й покажеше какво я очаква в съпружеското легло, тя щеше да го погледне по друг начин. Доволен бе, че се бе въздържал, а не бе хвърлял семето си по курви и нечисти жени като другите мъже. Когато се отдадеше на някоя жена, то тя щеше да бъде най-непорочната.

А такава бе само Катриона.

Ян изчака между дърветата, скрит в мъглата, докато Катриона си събере нещата и потегли обратно към къщи. После затвори очи, за да запечата спомена в паметта си, като очакваше с нетърпение момента, в който щеше да я има само за себе си. А той щеше да я притежава, знаеше го, защото му бе обещана.

Ян отиде на брега на поточето, където Катриона се бе изкъпала. Нея я нямаше, но по водата все още плуваха сапунени мехурчета, отнасяни от бриза по края на вирчето.

Нещо бяло в тревата привлече вниманието му — един вълнен чорап, който Катриона бе изпуснала. Той взе изплетеното парче, което бе докосвало неговия ангел на забранени места, и го вдигна до лицето си, вдъхвайки дълбоко миризмата му. Затвори очи и си представи как лежи върху нея на брега на поточето и я люби, докато не започне да вика името му и да го уверява колко много го обича, като се моли никога да не я напуска. После си представи как коремът й се издува от дете. От неговото дете. Щяха да имат поне дузина деца, реши той, защото никога нямаше да се умори да я яха, а и никога нямаше да пропусне възможността да пръсне семето си в нейната нива.

Челото му бе поръсено с едри капки пот, когато отново отвори очи. В гората бе съвсем тихо, като се изключи чуруликането на птичките. Светът наоколо бе изпълнен със спокойствие, но вътре в него се вихреше буря на лудо, отчаяно, животинско желание. Той опъна чорапа на Катриона между двете си ръце. Целият се бе сковал, бе втвърден като желязо. Напрегната и гореща, кръвта течеше като разтопена мед в жилите му, докато накрая вече не можеше да издържа повече и облекчи непоносимата си болка по единствения известен нему начин.

 

 

Катриона погледна нощното небе, когато се изкачи на последния хълм преди Росморай. Кръгла и пълна, луната сипеше бяла светлина, заобиколена от ефирна синкава ивица насред черното небе и безбройните блещукащи звезди. По лекия бриз, който полъхваше над нея и носеше аромата на диви цветя, тя усещаше, че тази нощ щеше да бъде божествена. Много специална. Нощ за вълшебства.

В джоба на роклята й, увито в парчето плат, лежеше стръкчето изсъхнал бял пирен. Сърцето й биеше лудо от вълнение и надежда, че Робърт отново ще може да вижда.

Облечена бе в новата си рокля, над която Мерийд бе работила целия ден, за да я завърши, а Мери бе вплела една-единствена небесносиня панделка в косата й, пусната да пада свободно по гърба й на тежки и гъвкави вълни. Краищата на панделката трепкаха леко покрай ухото на Катриона.

Робърт седеше на бюрото, когато тя влезе в библиотеката, а лицето му бе ниско наведено над една малка статуетка върху него.

— Робърт?

Той се изправи бързо, прекалено бързо, бутна статуетката на пода и я разби на парчета.

— О, Боже — възкликна Катриона, като пресече стаята. Тя събра парченцата на това, което преди малко бе фигура на кон. — Опасявам се, че вече е съсипана.

— Остави я — отвърна той. — Форбс ще се погрижи за това. Той вече свикна да почиства след моята несръчност. — Почти реших, че няма да дойдеш — продължи той, като отвлече вниманието й от фигурката. — Мислех, че ще идваш по-рано днес. Но те нямаше.

Изглеждаше недоволен. Тя го погледна внимателно.

— Мислех да дойда по-рано, но трябваше да свърша нещо у дома. Отне ми малко повече време, отколкото очаквах.

Имаше нещо, което Катриона трябваше да разбере, така че бе чакала цял ден баща си да се върне. Той бе излязъл да търси Полковника и все още не беше се върнал, когато тя тръгна доста след мръкване. Не й се искаше изобщо да тръгва, но най-после майка й я убеди. Тя я увери, че Ангъс ще намери Полковника. Как ли щеше да се смее той над притесненията й за него. Катриона се надяваше майка й да бе права.

— Спомням си, че четох за следващото място в хрониката на баща ти, където бил ходил през нощта. Помислих си, че трябва да направим същото, за да възстановим по-точно наблюденията му.

На Катриона не й се искаше да лъже Робърт, но това бе единственият начин, по който можеше да го накара да отиде до езерото с нея. Чудеше се как ли ще го убеди да влезе във водата, щом се доберат дотам. Угризенията й, предизвикани от лъжата, бяха облекчени от мисълта, че той скоро отново ще вижда. Катриона пъхна ръка в джоба си и докосна увития бял пирен. Скоро, каза си тя, съвсем скоро всичко ще се оправи.

Питаше се колко време ще отнеме, за да се възстанови зрението на Робърт, щом влязат в езерото, защото щеше да му каже истината за съкровището само когато се увери, че белият пирен е свършил работата си. Знаеше, че би трябвало да му обясни всичко в момента, в който разбра, че баща му също е бил по дирите на съкровището. Нали точно за това бе дошъл в Росморай — за истината. Въпреки това не беше му разкрила всичко, защото разбра, че ако го направи, Робърт щеше да напусне Росморай. Щеше да се върне в Лондон и да се опита да докаже вината на лорд Кингсбург. Но тя искаше, когато Робърт се върне в Лондон, да може да вижда, така че никой да не смее да му се подиграва повече.

— Следващото посещение на баща ти е било езерото Линанглас. Доста далеч е, за да стигнем дотам пеш, така че, като идвах, се отбих и се погрижих да оседлая Баярд, тъй като конярят ти вече си бе легнал. Оставих го да ни чака на двора.

Робърт се облегна прав на бюрото, като отпусна длани върху него.

— Щом си се погрижила да подготвиш коня, тогава по-добре да вървим. Ако позволиш обаче, преди да тръгнем, искам да прочетеш писмото, което получих днес от Толи от Бруксел.

Сега вече Катриона разбра защо той я бе очаквал толкова нетърпеливо. Цял ден бе чакал новини за Бонапарт.

— Разбира се. — Тя бързо счупи печата на писмото и започна да чете.

Скоро ще се прибирам в Лондон. Всичко свърши, Роб, и ние отново разбихме Бонапарт. Последната решителна битка стана само преди два дни в една местност, наречена Ватерло. Сражението бе много тежко, с много жертви от двете страни, но накрая войниците на Уелингтън победиха. Сега остана само съветът да реши съдбата на Бонапарт. Мнозина искат да бъде екзекутиран, но сигурно ще бъде изпратен отново на заточение, само че този път завинаги. Аз тръгвам за Париж сега. Ще остана само докато разбера какво ще стане с него, а после продължавам за Лондон. Не си ми писал след онова писмо в средата на май. Надявам се, че скоро ще се видим в града.

С поздрави, Толи

Щом спря да чете, тя вдигна очи към Робърт. Очите му бяха притворени, а главата отпусната ниско надолу, като брадичката опираше в гърдите му.

— Робърт?

— Не знаех дали ще го видя отново този път. — Той вдигна глава. — Благодаря на Бога, че е оцелял.

Катриона се протегна към ръката му, а той потърси нейната. Слабата светлина на огъня хвърляше подвижни сенки пред замъгленото му зрение и Робърт се опита да я открие измежду изкривените образи. Той се втренчи упорито, опитвайки се да открие нещо по-определено сред размазаните цветове. И тогава той видя нещо — проблясване на някакво синьо петно с цвета на небето, а после всичко изчезна.

Откакто познаваше Катриона, Робърт непрекъснато се питаше какво ще прави, ако я загуби. Тя вече означаваше толкова много за него. Преди пожара той винаги бе приемал присъствието на хората около себе си за сигурно, предполагайки, че те ще бъдат винаги част от живота му. Сега вече знаеше колко погрешно е това разсъждение.

 

 

Тропането по вратата стресна Мери, докато разсипваше агнешката саздърма от гърнето в сложените пред нея чинии. Тя тръгна да отваря, но Ангъс вдигна ръка да я спре.

— Аз ще се погрижа, Мери. Знам кой е.

Разбира се, помисли си тя. Сигурно е Полковника.

Ангъс не беше го намерил през целия ден нито при вдовицата Горие, нито по-късно в собствената му колиба. Никой не го бе виждал наоколо. Писмото, което Катриона бе намерила пред вратата му, бе от сестра му Маргарет, която живееше в Лондон. Тя го молеше да отиде при нея и го заклеваше да не пренебрегва това писмо, както бе направил с останалите. Семейство Макбрайън дори не знаеше, че Полковника има сестра. Той никога не бе споменавал за нея, дори на Катриона. От думите й личеше, че Маргарет не е получавала никакви вести от него, нито пък го е виждала от доста време, така че след като го прочетоха, те решиха, че може би най-после той бе отишъл да я посети. Но като чу потропването по вратата, Мери реши, че вероятно бяха сгрешили. Където и да бе ходил, сега Полковника сигурно се връщаше и като бе видял, че котката му я няма, веднага се бе досетил, че Катриона я е довела у тях. Катриона щеше да съжалява, че го е изпуснала.

Ангъс отвори вратата, но в крайна сметка това не бе Полковника. Отвън стоеше Ян Алекзандър.

— Добър вечер, Ян — поздрави го Мери, като се извърна, щом Ангъс започна да слага тежките си ботуши. Тези ботуши той носеше, когато тръгваше на опасните си пътувания да посреща кораби с контрабандна стока. Той не беше я предупредил, че ще потегля на път. Дори не бе събрал торбата си.

— Ангъс?

— Ще се върна на разсъмване — измърмори съпругът й, като сложи тежкото си наметало и нахлупи шапката на главата си.

Сигурно бе помолил Ян да му помогне в търсенето на Полковника.

— Но ти не си вечерял? Трябва да хапнеш. Заповядай и ти, Ян.

— Не, Мери — отвърна Ангъс. Гласът му бе нисък и сериозен. — Днес трябва да посрещнем една стока.

Мери го погледна изненадано.

— Толкова близо до вкъщи?

— Да. Акцизните ни попречиха да свалим този товар в Малаг. Наблюдават непрекъснато брега там, така че се наложи да уредим свалянето му тук. Нямах друг избор.

Мери замислено погледна Ангъс в очите. Той никога не бе приемал товари толкова близо до дома си, защото рискът да го хванат бе много голям. Ако бреговата охрана ги надушеше, те щяха да претърсят всяка една къща в околността, за да ги открият. Щяха да разпердушинят всяко място, където биха могли да се укрият контрабандни стоки. И щяха да арестуват всеки, за когото мислеха, че би могъл да крие някаква информация.

— Но къде ще свалите товара?

— Все още не знам. Корабът чака близо до брега. Ще им дам сигнал с фенера, когато намеря безопасно място за акостиране. Трябва да се срещна с останалите пред каменната грамада, за да решим къде да го закараме.

Готов да тръгва, Ангъс се извърна към вратата. Той взе торбата и фенера, който висеше на една кука. Докато правеше това, Мери се посъветва за последен път със себе си, обмисляйки последиците, до които ще доведат думите й, но най-накрая се обади:

— Може да свалите товара в Росморай.

— Да не си полудяла, жено? Господарят е там.

— Не, Ангъс. Господарят тази нощ е навън. Няма да се върне до сутринта.

Ангъс се обърна бавно, за да я погледне.

— Може да свалите стоката на брега под скалите — продължи тя. — Никой няма да ви види там, а после може да я приберете в пещерите под Росморай, докато стане по-безопасно.

Ангъс я погледна внимателно с присвити очи.

— Откъде знаеш, че господарят няма да си е в замъка тази нощ, Мери Макбрайън?

Мери хвърли един поглед към Ян, а после отново се обърна към Ангъс.

— Не ме питай за това, мъжо, защото не мога да ти отговоря.

Ангъс нямаше нужда да я пита. Той погледна към единствения празен стол на масата за вечеря. Столът на Катриона. Мерийд мъдро си мълчеше.

— Благодаря за предложението, жено. Спести ми доста неприятности с бреговата охрана. — Той стегна със замах кожените връзки на торбата си. — А що се отнася до останалото, ще си поговорим с теб, когато се върна сутринта.