Жаклин Рединг
Бяло цвете (11)

Десета глава

Слънцето грееше през прозорците и разпръскваше пъстра светлина из малката къщурка, когато Катриона чу как някой говореше отвън.

— Ако я няма и тук, просто не мога да си представя къде другаде би могла да отиде.

По чакъла на пътеката хрущяха тежки стъпки. На вратата се чу как някакво куче души, скимти и драска. Катриона се изправи на сламеника и разтърка заслепените си от ярката светлина очи.

— Вратата сякаш е разбита. Сигурно е вътре.

Все още полузаспала, тя едва успя да познае гласовете отвън. И точно тогава вратата се отвори.

Ян Алекзандър замръзна на прага. Въпреки че бе облечена, Катриона инстинктивно придърпа одеялото към гърдите си, за да се прикрие. Мили Боже, аз съм по риза, каза си тя, като погледна към Робърт, който точно в този момент бе започнал да се събужда.

— Катриона? — продума херцогът почти едновременно с Ян.

Гласът на Робърт бе объркан и сънен. А на Ян определено бе ядосан.

— Там е, нали, Ян? Благодаря на бо…

Когато видя баща си да се появява зад Ян, на Катриона й се прииска земята да се отвори под нея, като си пожела да се събуди и да разбере, че това е било само един ужасен кошмар.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изкрещя Ангъс, като избута разярено Ян настрани. Не, не беше кошмар, но приличаше на такъв. Беше баща й, но не гледаше нея, а Робърт, който току-що се бе вдигнал от сламеника гол до кръста. Катриона се почуди кого от тях двамата Ангъс ще убие пръв. От яростта, с която гледаше Робърт, реши, че най-вероятно това ще бъде той.

Тя пристъпи към баща си.

— Тате, моля те, не е това, което си мислиш.

— Не с това, което си мисля ли, момиче? Ти лежиш тук до този полугол непознат мъж, който изглежда от горе до долу като чист англичанин, и ми казваш, че не е това, което си мисля? За глупак ли ме вземаш, Катриона Макбрайън? Трябваше да се досетя, че не се промъкваш само заради онези книги. И ще ти кажа какво ще се случи сега, момиче. Мисля, че ще видя това дяволско английско изчадие да виси на най-близкото дърво, преди да стане пладне!

— Не, тате! Не можеш да го направиш! Той е господарят!

Катриона се питаше дали баща й просто няма да избухне, както си стоеше там, толкова червено стана лицето му.

— Господарят, а? Значи онзи английски херцог най-после реши да се отърве от това празно парче земя, така ли, и го продаде на този младок? Или го е изгубил на карти като предишния собственик? Е, няма значение, защото той може да притежава земята и да се сеща за нея само когато му хрумне, но със сигурност не притежава хората, които я обработват от много повече време, отколкото я притежава семейството му. Може да изсмуква земята, да ни смазва с все по-увеличаващ се наем, но не може да изнасилва дъщеря ми…

— Тате! Престани — прекъсна го Катриона, като се опита да застане между баща си и Робърт. — Той не ми е направил нищо. — Ангъс поклати гневно глава. Тя го сграбчи за ръката и го разтърси силно. — Чуй ме, тате. Миналата вечер ни застигна бурята. Нямаше къде да се подслоним. Дрехите ни бяха чисто мокри. Виж — още са там до огнището, за да съхнат. Нямаше достатъчно торф, за да поддържаме огъня през цялата нощ, така че трябваше да легнем до него, за да не настинем.

— Може ли да се намеся. — Робърт се изправи лице в лице с Ангъс. В момента, в който отвори уста, за да проговори, веднага прекъсна разговора. Катриона благодареше на бога за слепотата на Робърт, защото така той не можеше да види омразата, която изкриви чертите на баща й. — Господин Макбрайън, мога да си представя гнева ви да намерите дъщеря си тук. Но въпреки привидностите, искам да ви уверя, че нищо неприлично не се е случило.

— И очакваш да ти повярвам, а, англичанино, когато дъщеря ми стои тук само по бельо?

Робърт изглежда веднага се смути.

— Съжалявам, господине. Не знаех…

— Какво искаш да ми кажеш, а?

— Не знаех, че е полуоблечена. Кълна ви се…

— Да не ме мислиш за идиот? Тя стои там точно пред теб, нали?

— Да, но…

— Никой истински мъж не би могъл да я погледне и да не поиска да…

— Тате! — извика Катриона, за да го прекъсне, преди да успее да завърши мисълта си и да я унижи съвсем. — Престани! Той не може да види дали съм облечена или не. Той не може да види нищо. Сляп е!

В стаята настъпи абсолютна тишина. Ангъс погледна първо Робърт, а после Катриона, като се колебаеше дали да й повярва. Ян стоеше на вратата и не отделяше очи от нея.

Тя се протегна и докосна ръката на баща си.

— Само заради дъжда си свалих мокрите дрехи, тате. Никога няма да направя нещо, което да ти докара такъв срам. Направих го, защото бяхме мокри до кости и бе много студено, а и знаех, че негова милост не може да ме види.

Лицето на Ангъс изведнъж пребледня. Той погледна втренчено дъщеря си и сякаш в гърлото му заседна камък.

— „Негова милост“ ли каза?

Катриона кимна с глава.

— Да, тате. Това е Робърт Идънхол, херцог Девънбрук, новият господар на Росморай.

 

 

Къщичката на Макбрайънови бе по-близо до колибата на господин Алан, отколкото Росморай, така че разнородната групичка тръгна нататък. Никой не продумваше по време на пътуването. Ангъс вървеше отпред и показваше пътя, а бялата му коса светеше на утринното слънце. Ян се влачеше мълчаливо зад него, а по петите му вървеше овчарското му куче Маки. Сякаш дори Баярд чувстваше мрачното настроение, защото вървеше зад Катриона и Робърт с увиснала надолу глава, а поводите му почти се влачеха по мократа кал.

Като ги чу да наближават, Мери Макбрайън изскочи от колибата. След нея излезе Мерийд, като и двете се заковаха на място, когато видяха приближаващата се процесия.

— Катриона — обади се Мери, като изгледа любопитно Робърт, — изкара ни ума от притеснение.

— Застигна ни бурята, мамо — отвърна тя и целуна майка си по бузата. После се обърна, за да върже Баярд за дървото. — Бяхме твърде далеч, за да се доберем дотук, така че трябваше да се подслоним в колибата на господин Алан за през нощта.

Катриона си представяше какво мисли майка й по този въпрос, виждайки разбърканата й коса, намачканите й поли и също толкова неугледния външен вид на Робърт. Но каквото и да си бе помислила Мери, тя го премълча. Мерийд, от своя страна, погледна сестра си и поклати глава смаяно.

— Мамо — каза Катриона, като изведе напред Робърт, — това е Робърт Идънхол, херцог Девънбрук. Той е новият господар на Росморай.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Макбрайън — продума той.

Мери се приближи с широко отворени очи, като триеше ръце в престилката си. Видът на Робърт, сложил очилата си, и изненадата да научи кой бе той трябва да я бяха смаяли съвсем.

— Ваша милост. — Мери протегна ръка, за да го поздрави, а после погледна любопитно към щерка си, когато Робърт не пое ръката й веднага.

— Той не вижда ръката ти, мамо — обясни Катриона. — Херцогът е сляп.

Робърт се протегна, а тя взе ръката на майка си и я сложи в неговата. Той се поклони учтиво.

— Извинявам се, че ви обезпокоих за безопасността на дъщеря ви, Катриона бе много любезна и ме изведе на обиколка из земите на Росморай вчера, но ни застигна бурята.

Мери се усмихна.

— Няма нужда да…

— Хайде да влезем вътре. — Ангъс мина между тях и тръгна към вратата. — Негова светлост без съмнение е доста гладен, след като с прекарал нощта в старата колиба на Идън Алан. Единственото нещо за ядене, което той държи там, с ейл и къдраво зеле. Като си познавам моята Мери, сигурно е подготвила цял пир там вътре.

Катриона хвана Робърт за ръката и го поведе. Тя се обърна, когато видя Мерийд да се отдалечава след Ян. Той си бе тръгнал, а подире му вървеше кучето. Мерийд го бе спряла и сякаш се опитваше да го убеди да се присъедини към тях за закуска, но Катриона се обърна и влезе в къщата, без да ги дочака.

— Негова милост ще седне тук — каза Ангъс, като посочи собствения си стол в горния край на голямата дъбова маса.

Мери погледна съпруга си толкова изненадано, сякаш му бе изникнала още една глава, защото на никого, освен на самия Ангъс не се позволяваше да седне на този стол, но Катриона знаеше много добре защо баща й предложи честта на това място на Робърт.

Въпреки вродената си неприязън към англичаните Ангъс не можеше да пренебрегне факта, че Робърт бе херцог и владееше земята, на която живееха той и семейството му, и като такъв трябваше да му отдаде уважението си и да го посрещне възможно най-гостоприемно. Така правеха шотландците открай време. А и освен това все по-често изхвърляха от земите им наемателите, защото отглеждането на овце носеше повече печалба на земевладелците, а и доходът бе много по-стабилен, докато една лоша реколта винаги можеше да попречи за плащането на наемите. Никой не можеше да си позволи личните му чувства и шотландската гордост да попречат на най-важната им отговорност — тази да пазят покрива над главите на семействата си. Никой, дори гордият до мозъка на костите си шотландец Ангъс Макбрайън не можеше да си го позволи.

— Е, жено, да не стоим и да не се гледаме като котараци. Донеси ни нещо за хапване.

Катриона заедно с Мери и Мерийд, която току-що се бе върнала с Ян, започнаха да сервират ястие след ястие.

Ангъс, както винаги, бе прав. Мери бе подготвила цял пир, като сигурно бе станала в ранни зори и бе готвила цяла сутрин, докато не ги бе чула да наближават. Мери винаги готвеше и печеше, когато бе притеснена, и приготвяше толкова блюда, че не биха могли да ги изядат за цяла седмица, а после Катриона и сестра й ги разнасяха по съседите.

Докато слагаше на масата панерчето с овесени питки, Катриона погледна към Ян. Той стоеше в най-отдалечения край на масата и въпреки че присъстваше, някак си все пак бе откъснат от обстановката. Висок, дори някак красив по свой собствен начин, с кестеняво русолява коса и небесносини очи, той се държеше тихо и кротко. Някой ден щеше да стане чудесен съпруг, но не и за нея, защото и без възраженията на Мери Катриона знаеше, че никога няма да се омъжи за него.

Тя се отнасяше към Ян като към приятел или брат. Та нима самият Ангъс не се отнасяше към Ян като към син, какъвто никога не бе имал? Бащата на Ян, Калъм, бе най-добрият приятел на Ангъс и когато двамата с жена му напуснаха Шотландия и тръгнаха за Америка, те бяха оставили четиринадесетгодишния си син при баба му, докато се установят. Ангъс бе обещал да се грижи за Ян, докато един ден той щеше да се присъедини към родителите си в новата земя.

Но този ден не дойде, защото семейството му никога не стигна до Новия свят, за който бяха рискували всичко и където бяха мечтали да заведат и сина си. Те се бяха разболели и починали по време на пътуването в претъпкания стар затворнически кораб, а за съмнителното право да се качат на него бяха продали всичко, с което разполагаха на този свят.

Ангъс бе удържал на думата си. Погрижи се Ян да довърши училището и после, когато стана на двадесет, го въведе в своя занаят — занаят, който бе твърде рискован и несигурен — контрабандната търговия.

Катриона се безпокоеше безкрайно от опасните занимания на баща си, защото той винаги трябваше да бъде нащрек за бреговата охрана, която бе известна с това, че първо стреляше, а после задаваше въпроси. И едновременно се чувстваше страшно горда с него, защото Ангъс помагаше не само на тях, но и на съседите им е неща, които иначе не биха могли да си купят от търговците, тъй като бяха обложени е прекалено много данъци от английското правителство. Когато и да се върнеше Ангъс от пътуване, той винаги донасяше сол, чай и тютюн, а понякога дори и захар, рискувайки свободата и живота си, за да им достави тези скъпоценни неща. Измежду тяхната общност той бе герой, но на цена, която един ден можеше да му се наложи да плати прекалено скъпо.

Катриона често бе слушала майка си да тъпче напред-назад из малката им къщурка, докато баща им бе някъде на път. Но това щеше да се промени, тя бе твърдо убедена, когато намереше сандъка със загубеното злато на хубавия принц. На Ангъс вече нямаше да му се налага да участва в контрабандата. Щеше да е в безопасност, а те никога вече нямаше да се притесняват за плащането на наема.

И Росморай бе ключът към всичко това. Някъде в тази огромна, изпълнена е хиляди книги библиотека лежеше отговорът на загадката. Катриона трябваше да го намери, и то по-бързо, преди самият Робърт да научи за него.

Защото колкото и това да не й харесваше, тя трябваше да го излъже.

Никой истински мъж не би могъл да я погледне и да не поиска да…

Точно тези слова терзаеха Робърт непрестанно от мига, в който се бе върнал в Росморай е Катриона.

Той преглътна остатъка от втората си чаша бренди, безчувствен към болката от обгарящата течност. Първите думи на Ангъс, когато откри полуоблечената си дъщеря сама с някакъв непознат мъж в онази колиба, се бяха забили дълбоко в сърцето му. Само с това изречение Ангъс изведнъж бе открил най-важното, което Робърт бе загубил в огъня, освен семейството си и възможността да вижда. И нямаше абсолютно никакво значение, че Ангъс не завърши мисълта си, когато Катриона му изкрещя да престане. Точно тези три думи носеха необоримата истина, срещу която Робърт трябваше да се изправи, и както и да се опитваше да я заобиколи, той в крайна сметка трябваше да застане очи в очи с нея.

Никой истински мъж.

Робърт никога не бе бил недискретен в интимните си връзки. Любовниците му бяха сравнително малко на брой, ако се съпоставеха с тези на приятелите му, винаги бяха красиви и споделяха леглото му с нескрито желание. Робърт ги ценеше. Обичаше да ги наблюдава и да се наслаждава на чувството, което изпитва, докато ги гледа. Усещаше се толкова силен, чувствен и мъжествен. Никога не бе бил от забързаните или пък от егоистичните любовници, които търсят само собственото си удоволствие, без да се интересуват от това на партньора си. Тяхното задоволяване само допринасяше за неговото собствено. И това не бе суета или нарцисизъм, а просто мъжественост. Нещо много по-важно от всичко друго на света. Никоя от жените, с които бе имал отношения, не би могла с ръка на сърцето да се оплаче от него като любовник. И точно заради това знаеше, че никога преди това не би прекарал цяла нощ до оскъдно облечена млада жена, без да посегне към нея.

И как ли би могъл да остане безразличен към жена като Катриона?

Времето, когато тя бе далеч от него, бе започнало да му се струва цяла вечност, изпълнена само с мисли по нея и представи за това как изглежда в действителност. И това бе най-лошо. Робърт си спомняше стотици картини, на които бе попадал през целия си досегашен живот. Такива прекрасни създания го бяха завладявали от пръв поглед и дълго не смееше да отклони поглед от тях, опасявайки се, че никога вече няма да види такава абсолютна красота. Умението на художника, пресъздадено в тези прекрасни творения, причиняваше истинска болка в сърцето му. Но незнайно защо Робърт бе уверен, че никоя от тях не можеше да се сравни с Катриона.

Беше абсолютно сигурен в това, а все още дори не беше я виждал.

Изведнъж едно тупване на пода пред него, близо до мястото, където знаеше, че Катриона обикновено седи и чете, прекъсна мислите му.

— Какво беше това?

— Един въглен — отвърна Катриона. — Падна от камината.

Огън.

Изведнъж го обхвана луда паника.

Робърт скочи, тръгна към нея, но само преобърна масата и бутилката с бренди върху нея. Тя се разби в краката му, но той почти не я забеляза не виждаше Катриона. Не можеше да я чуе. Всичко отново бе като онази нощ в Девънбрук…

— Не!

Катриона застана до него и обхвана ръката му със своята.

— Всичко е наред, Робърт. Прибрах въглена. Съжалявам, че те стреснах така. Нямаше никаква опасност.

Той не продума. Просто се протегна към нея и я притисна силно към себе си, докато гневът и ядът му заедно със страха не преминаха.

— Съжалявам — тихо прошепна тя с лице, притиснато към гърдите му.

— За какво, по дяволите, трябва точно ти да съжаляваш?

— Съжалявам за това, което ти се е случило, Робърт, за загубата на семейството ти, за пожара и за това, че ти е отнел зрението. Мога само да си представя как се чувстваш в момента.

Той я пусна и се протегна назад, за да напипа стола си. После се отпусна в него.

— Надявам се, че ти наистина само ще си го представяш, Катриона, и никога няма да ти се наложи да го изпиташ в действителност.

Момичето се загледа в него, като чувстваше с цялото си сърце болката му, но разбираше, че не може да му помогне по никакъв начин. Прав беше. Тя никога нямаше да разбере как се чувства той и как го боли за всичко. Можеше да му съчувства, но никога нямаше да познае ужаса да загуби някого, когото обича, от ръката на убиец.

Изведнъж се сети за ръкописа на баща му. Ако можеше да му помогне да открие кой е отнел живота на семейството му, може би тогава той щеше да си позволи да забрави и да продължи да живее, като помисли и за бъдещето. Може би дори…

— Сега трябва да си тръгвам — каза тя, като се обърна. — Ще се върна сутринта и можем да продължим с хрониката на баща ти, ако искаш.

Робърт се извърна настрани. Все още бе разтърсен и ядосан, Катриона поизчака малко, но той продължи да мълчи.

— Лека нощ тогава.

Когато тя си тръгна, той свали очилата и ядно ги запрати през цялата стая. После обърна лицето си към огъня, единствената светлина в стаята — ярка и блестяща, — и се насили да гледа право в нея.

Огнен шиш прониза главата му, а болката бе толкова силна, че трябваше да стисне здраво зъби, за да може да й се противопостави. Но не затвори очите си. Болката пълзеше и нарастваше все повече. Но той вече отказваше да бъде жертва на слепотата си.

След малко болката започна да става по-търпима. И сякаш пред него започнаха да се оформят по-тъмни и по-светли петна. Нищо не бе ясно видимо, а като че ли бе размазано и обвито в неясна мъгла. Робърт се втренчи в едно-единствено място, където светлината се сблъскваше с мрака, като се опита да пренебрегне пронизителното туптене в главата си. Той се концентрира върху петното, мъчейки се да намери някакви контури, по които да разпознае контрастните сенки.

Какво бе това? Какво лежеше точно там, на границата между мъглата и болката? Имаше нещо, което се движеше ритмично и постоянно, нещо светло и тъмно се люшкаше бавно от едната на другата страна. Не можеше да разбере какво е, дори не виждаше очертанията му, но там определено имаше нещо.

Робърт не помръдваше. Страхуваше се дори да премигне, за да не изчезне този колеблив образ, който долавяше. Най-после, когато вече не можеше да понася болката, която щеше да го разсипе, той затвори очи и отпусна глава надолу, като въздъхна тежко.

А после си пое дълбоко въздух. Вдиша бавно и съсредоточено. Щеше да се възстанови. Реши го твърдо. А после отново отвори очи.

Нямаше да се предаде. Щеше да вижда отново. Щеше да седи на този стол и да гледа точно в това място часове наред, всеки божи ден, докато не откриеше какво има там. Светлина и мрак. Движение напред и назад. Там определено имаше нещо. И той щеше да разбере какво е въпреки сенките и тъмнината.

И когато го откриеше, когато видеше какво е, щеше да си определи друга цел, щеше да се съсредоточи върху нещо друго, докато не видеше и него. Щеше да продължава да работи по този начин ден след ден, докато не откриеше всеки един предмет, който съдържаше тази стая — от най-големите мебели до най-малките дреболии.

Той щеше да се справи със себе си. Щеше да преодолее всичко и нямаше да прекара остатъка от живота си като слепец, като инвалид, когото трябва да съжаляват и одумват. Щеше да възстанови зрението си и да вижда отново, най-вече защото знаеше, че не може да си отиде от тази земя, без преди това да види Катриона.