Велда Шерууд
В плен на любовта (11)

Глава десета

В бутика на госпожица Бони Елиз беше обслужена от единствената шивачка в Дъсти флатс.

— Не бях чула, че Тед смята да се жени, докато всичките онези платове не пристигнаха от Абилийн. Не всяка жена по този край получава такова внимание. Наложи се да си взема помощничка. Братовчедка ми. Не можех да свърша всичко сама, особено след като Тед искаше да се справя за две седмици. — Тя се изкиска. — Ама и той здравата се е разбързал. Разбира се, каквато си хубавица, мога да го разбера. Откъде каза, че си?

— Близо до Боги Крийк.

Като мърмореше с пълна с игли уста, Бони се наведе назад, за да огледа дължината на роклята.

— Никога не съм ходила там, но брат ми живееше близо до Адоби Уелс. Това не е толкова далеч.

Елиз хвърли бегъл поглед към шивачката и буцата в стомаха й се сви отново.

— Чувала съм за това място. Бони изпъшка и се протегна.

— Тед каза да го чакаме около дванадесет. Вече е време да се появи.

— Роклите са прекрасни. — Елиз огледа редиците деликатни дантели и мислено благодари на баща си, че не бе настоявал да се научи да плете и бродира — две неща, които отнемаха толкова много време, а бяха толкова скучни. — Ще се облека.

Отиваме на обяд в хотела.

— Единственото място в този град, където човек може да се нахрани.

Елиз още се обличаше, когато чу гласа на Тед Тя бързо приглади косата си, за да я задържи в кока, който Тед или открито не одобряваше или нарочно не забелязваше. Тя излезе, като се чудеше дали блузата й беше втъкната в полата и дали всичките й копчета бяха закопчани.

Тед стана и се обърна към шивачката.

— Когато дрехите на госпожица Дюбоа бъдат готови, изпрати някой да ми каже и аз ще пратя човек да ги вземе. — Той премести шапката си от едната ръка в другата. — Гладна ли си, Лий?

— Не.

Той се намръщи.

— Аз съм. Мислех да хапнем по един бифтек.

Бифтек за обяд. Елиз не можеше да се сети за нещо, което й се ядеше по-малко от това, но нямаше намерение да се кара с един кравар заради храната.

На улицата той я хвана под ръка.

— В града има много хора. Надявам се ресторантът да не е претъпкан.

Оказа се, че в ресторанта нямаше места и те трябваше да почакат, докато бъдат настанени. Елиз едва беше седнала, когато чу някакъв женски глас да вика Тед по име. Жената се носеше между масите, като държеше грациозно полата на роклята си.

Тя се приближи достатъчно, за да целуне Тед по бузата и да му подаде своята, като междувременно мърмореше как не го очаквала да се появи точно днес.

— Тед, ти, красив разбойнико!

Елиз едва не се задави. Гърленият шепот на жената продължаваше и Елиз потисна желанието си да ритне крака на масата, но реши да си го върне на тъй наречения красив разбойник, след като издереше очите на жената.

Тед погледна първо едната жена, след това другата.

— Лий, запознай се с Меги Кук. Меги, това е бъдещата ми съпруга Лий Дюбоа.

Меги седна на масата им, без да чака да бъде поканена. Тя оправи полата на роклята си и кимна усмихнато.

— Не знам защо, но си те представях по-различна. Келнерът я бутна по лакътя и спести на Елиз необходимостта да отговори нещо. Така беше по-добре, тъй като тя не можеше да си представи какво можеше да отвърне на една такава забележка. Елиз се улови, че следва блясъка на пръстените на жената — по един на всеки пръст от много бялата й и отпусната ръка.

— Лий е тук, за да си поръча дрехи. Меги не изглеждаше очарована.

— Прекрасно! — Тя насочи цялото си внимание към Тед — Кога е сватбата?

Елиз се почувства пренебрегната и отвърна сухо вместо него.

— След две седмици и три дни, считано от днес. Всички, освен войните на команчите и ловците на бизони, са поканени.

Меги показа, че е чула думите й, с едва забележимо кимване; след това се усмихна ослепително на Тед.

— Ще ми липсваш, щом няма да се появяваш насам, Тед.

— Ще свикнеш — каза Елиз и хвърли бегъл поглед към Тед Той се хилеше. Тя потропа нетърпеливо с крак. Двамата с Тед Бърк трябваше да си поговорят — за Меги Кук.

Елиз се нахрани под съпровода на мелодичния смях на Меги и веселото държане на Тед Докато го поглеждаше крадешком, тя с изненада видя, че внезапно се обръща и поглежда зад себе си. Тед хвърли кърпата си на масата.

— Видях един човек, с когото исках да се срещна. — Той вече беше станал от стола си, когато се сети, че не е сам, и се обърна към Лий. — Ще се оправиш ли, скъпа?

— Аз ще се погрижа за жена ти — успокои го Меги. Тед погледна извинително Лий.

— Наистина трябва да се видя с този човек.

Елиз прикри гнева си, като стисна зъби. Той нарочно се измъкваше от неудобната ситуация.

— Ще се оправя. — Тя тъкмо обмисляше дали да не каже и на двама им къде точно й беше мястото, когато Меги поклати пръст към Тед.

— Вече напускаш жена си, Тед. Ще трябва да си поговоря с теб за това.

— Не се тревожете, госпожице Кук. Мога да ви уверя, че ще си поговоря с него по този въпрос. Междувременно съм способна сама да се грижа за себе си. — Тя говореше на отдалечаващия се гръб на Тед.

— Сигурна съм, че е така — подметна лукаво Меги, — но къде ще отидете?

Покровителственото отношение на Меги вбесяваше Елиз, но тя не можеше да откаже поканата. Меги беше права — къде другаде можеше да отиде? Пет минути по-късно тя се озова в апартамента на Меги над бара.

Сложила ръка на хълбока си, Меги погледна зад себе си.

— С Тед сме приятели от доста време.

— Може и да ми е споменавал за това — каза с безразличие Елиз.

Меги присви гъстите си вежди.

— Ти обичаш ли го? Питам те като негова приятелка. „Все едно да пусна лисицата в кокошарника“ — помисли си Елиз.

— Достатъчно, за да се омъжа за него.

— Бракът е нещо повече от носенето на халка.

Положението ставаше опасно и на Елиз не й беше трудно да усети, че Меги се опитваше да я накара да се подхлъзне. Колко знаеше тази жена? Дали знаеше за Тоди и Патрик? Какво знаеше за нея и Тед?

— От опит или от наблюдение говорите, госпожице Кук? Меги присви очи.

— Аз не съм омъжена. А сега, ако ме извините, имам малко работа в бара.

Елиз се престори на учудена.

— О, господи!

— Аз съм собственичката.

— О!

Меги излезе и Елиз огледа стаята. Доста приятно местенце. Нищо чудно, че Тед идваше често тук.

Тя вдигна тесте карти от масата, размеси ги, пусна ги по ръката си, след което със сръчно движение на китката ги събра отново в тестето. Звукът от движението на картите й действаше успокояващо и й напомняше за баща й.

— Ако искаш да объркаш противника си — бе казвал той, — покажи му такава сръчност в размесването на картите, че той да изпита възхищение от това и може би да започне да се държи твърде предпазливо или пък напълно неразумно. И в двата случая ти ще имаш предимство.

Тя си поигра с картите още малко и ги остави на масата. След това се облегна в стола си и с изненада видя мъжа, който се бе появил сякаш изневиделица. Миг по-късно той се озова до нея.

— Ти сигурно си новото крупие на Меги.

Елиз го погледна изненадано. Очите му я фиксираха насмешливо.

— Не — отвърна тя с най-учтивия си тон, — не съм. Ако търсите госпожица Кук, тя е долу.

Той се отпусна в стола срещу нея.

— Не бързам. Как се казваш, красавице? И какво търсиш в дневната на Меги Кук? И изобщо трябва ли да питам?

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса ви, господин. Който и да сте, но се казвам Лий Дюбоа и чакам тук годеника си, господин Тед Бърк.

Блясъкът в очите му бе заменен от озадачено изражение. След това той избухна в смях, заудря с длан по бедрото си и започна да обикаля стаята в кръг. Когато най-после се успокои, мъжът седна в стола си, извади от джоба си кърпичка и избърса очите си.

— Радвам се да се запозная с теб, Лий Дюбоа. Елиз беше уверена, че срещу нея седи някакъв луд.

— Не осъзнавах, че името ми е толкова смешно.

— Името ти е хубаво. Тя поизправи гръб.

— Какво беше толкова смешно тогава?

Усмивката му изчезна също така бързо, както се беше появила.

— Ужасно съжалявам, госпожице Дюбоа. Просто се сетих за нещо много смешно. В Дъсти флатс ли живеете?

Тя поклати раздразнено глава.

— Не че това ви влиза в работата, но аз живея в ранчото „Мързеливото Б“. С господин Бърк ще се оженим след две седмици.

— Поздравления.

— Би трябвало да поздравите младоженеца. Той й се ухили.

— И аз със сигурност го поздравявам. — Той посегна към тестето карти. — Какво ще кажеш за една игра, Лий?

— Не, благодаря.

— Знам, че можеш да играеш. Видях те как размесваш картите. Много си сръчна.

— Никога не играя карти с непознати.

— Блек Джек Джим Покер. Викай ми Джак или Джим.

— Изобщо не смятам да ви наричам по име.

— Хей, това не е честно. — Устните му се присвиха. — Обзалагам се, че отказваш, защото се страхуваш, че ще загубиш.

Елиз се предаде. Няколко раздавания щяха да нарушат скуката от чакането.

— Не се страхувам, че ще загубя, и затова ще играя. Но само три ръце, не повече.

— А залогът? Тя сви рамене.

— Нямам пари в себе си. Той я погледна внимателно.

— Сватбен подарък срещу най-широката и най-красивата усмивка, ако някога се срещнем отново.

— Тъй като това не е твърде вероятно, защо не?

— Цепи за раздаване, Лий — каза той с делови тон. Елиз цепи и извади вале пика. Мъжът изтегли вале спатия.

Цепиха отново и раздаването остана у Елиз. Тя сложи една карта с гърба нагоре и постави върху нея втора, с лицето нагоре. Нейната дама каро би неговата десетка каро. Тя му раздаде втора карта, червена осмица, след което даде на себе си черна деветка. След като раздаде още три карти, Елиз спечели ръката с чифт деветки. Противникът й спечели следващата ръка с чифт аса.

— Следващата ръка решава кой е победител, Лий, и сега е мой ред да раздавам. — Той протегна дългите си крака и се отпусна назад в стола, за да размеси картите. След това сложи тестето пред нея, за да му цепи.

Елиз вдигна първата си карта достатъчно, за да види, че е шестица. Тя изпъшка. Следващата й карта беше седмица.

Когато противникът й се разсмя, тя внезапно се сети, че и преди беше чувала този смях някъде. Това, разбира се, беше невъзможно. Изпълнена с любопитство, тя се зачуди какъв беше този мъж на Меги Кук. Приятел? Любовник? Брат? Тя беше готова да се обзаложи, че двамата не бяха роднини.

Докато той оглеждаше следващите си две карти, тя се вгледа в лицето му. Безмилостен, разглезен, напрегнат. Егоистична уста, тънки устни. С хищническа усмивка, която би засрамила дори койот, той раздаде последната карта и с предчувствието на опитен картоиграч Елиз разбра, че ще загуби. Трикът беше стар, очевиден и беше изпълнен непохватно. Тя би се справила по-добре, ако беше на десет години.

Нямаше причини да харесва този мъж, но определено имаше причина да не го харесва. Пък и смехотворният залог нямаше никакво значение, тъй като тя едва ли щеше да го види отново.

Какъв ли щеше да бъде сватбеният му подарък, ако беше спечелил играта? Не че имаше някаква вероятност да загуби, докато той раздаваше.

Елиз се изправи внезапно в стола си. Джак или Джим Покер бе искал тя да забележи трика му, сякаш те двамата споделяха някаква голяма, страшно смешна тайна.

До сватбата оставаше една седмица и в ранчото кипеше активна работа. Заедно с всички останали, Елиз бързаше да свърши една работа и да започне друга, ръководена вещо от Веспер, чиято непоклатима самоувереност не оставяше място за спорове.

— Ако чакам вас да свършите нещо, тази сватба никога няма да се състои. И ще бъде жалко.

Елиз се радваше, че Веспер бе поела инициативата и следваше инструкциите й, както правеха всички останали. Тед се бе възползвал от правото си като мъж да прави каквото си иска и прекарваше по-голямата част от деня далеч от къщата, така че тя го виждаше рядко, освен на вечеря.

Веднъж той я намери сама в градината. Елиз беше вдигнала полата на роклята си до средата на бедрата си, за да извади пясъка, който бе влязъл в едната й обувка. Тед остана да се наслаждава на голите й крака, след което приклекна до нея.

— Мак търси онези ловци на бизони. Ще ги намери. Елиз се опита да спусне полата си, но видя, че краят й е затиснат от ботуша на Тед. Тя се опита да стане, но едва успя да се надигне.

— Не трябва да го прави заради мен.

Той я гледаше право в лицето, без да се помръдне. Погледът му премина по очертанията на гърлото й, плъзна се по бузата й, взря се в очите й и се спря върху устните й.

— Ти не разбираш.

Тя сграбчи полата си и я дръпна.

— Какво не разбирам?

— Бих искал да ги убия — каза той. Елиз легна по гръб.

— Аз не бях наранена.

— Но заслугата за това не е тяхна. Както и да е, Мак ще ми каже какво е направил. — Той сложи едното си коляно на земята и се наведе да я целуне. — Бих искал да дам медал на онзи команч.

Когато Тед стана и се отдалечи, Елиз се подпря на лакът и се загледа след него. В крайна сметка, той бе повярвал на обяснението й за намесата на добрия индианец.

Тя не спря да мисли върху думите на Тед през целия ден. Елиз нямаше медал за Червено момче, но можеше да спази обещанието, което му беше дала. Когато се стъмни, тя извади въглена и скицника си и нарисува мускулестото тяло на команча върху петнистия му кон. С няколко движения очерта лицето му, след което добави високите скули и проницателните очи. Ако разполагаше с повече време, сигурно щеше да използва маслени бои и платно, за да увековечи силата и мощта му.

Импулсивно тя нарисува една жена в носия на команчите, вдигнала ръка в индианския жест за приятелство. Зад жената Елиз нарисува пума. След това избра момента, в който Веспер не беше в кухнята, и излезе да остави рисунката в хралупата на дървото.