Велда Шерууд
В плен на любовта (8)

Глава седма

Тед гледаше как Дебелия подканя твърдоглавите си мулета да вървят напред. Той чу как раздразнителният готвач ругае, докато каруцата с провизиите подскачаше върху неравната земя.

— Дий, мързеливи, некадърни добичета. Вие сте по-бавни от волове и също толкова тъпи. Първо не можех да ви накарам да тръгнете. Сега пък не мога да ви спра.

Дебелият избра за лагер едно място зад високо възвишение, заслонено от огромна скала и на няколко метра от чиста вода. Скоро той беше запалил огън и приготвяше готварските си пособия.

Поединично и по двойки каубоите започнаха да се появяват в лагера.

— Не бъдете твърде лакоми — предупреди ги Дебелия. — Телешкото, бобът и хлябът може да намалеят бързо. А този кафеник със сигурност ще започне да говори.

Мак не се присъедини към общия смях. След като каубоите се нахраниха, той събра всички метални чинии, за да ги измие и изсуши, без да прикрива неудоволствието си от това. Той прибави към огъня изсъхнали бизонски изпражнения и всичко друго, което успя да намери, след което отиде да потърси още. Нито един от ездачите не смееше да подиграе новия каубой за това, че сега беше дясната ръка на Дебелия, въпреки че беше обичайно опитомителят на коне да помага на готвача. Може би не смееха да го закачат заради висящия ниско на бедрото му колт. А може би заради начина, по който той ги гледаше в очите, когато говореше с тях.

Мак прекара едно въже около няколко фиданки и уви края му около един висок дънер. Докато ездачите сваляха седлата, той спъваше конете им с въжето. Когато над прерията падна мрак, Мак хвърли собственото си седло на земята, като си избра място, откъдето можеше да вижда всички коне.

Каубоите си избраха места за спане и замъкнаха седлата си там, за да ги използват за възглавници. Скоро всички бяха легнали и слушаха как Мое Лангли свири на хармониката си. Неколцина дори пееха.

Тед даде знак на Лий да сложи седлото на мястото, което той й посочи между себе си и Макучън. Той се чувстваше по-спокоен, тъй като тя щеше да прекара нощта в безопасност. Когато Тед погледна към Мак, очите на каубоя потъмняха.

Мак свали безгрижно камшика от седлото си и го сложи на земята така, че можеше да го сграбчи във всеки момент. След това легна на земята и положи глава върху седлото си. След няколко секунди нахлупи шапката върху лицето си.

Обърнал гръб на останалите каубои, Тед заговори толкова тихо, че само Лий можеше да го чуе.

— Ако искаш да се измиеш, край потока ще си в безопасност.

— Не мога да ги чакам да заспят — каза тя.

— Няма нужда. Преди да се върнеш, те вече ще хъркат. Тя хвърли бегъл поглед зад себе си, погледна Тед и се намръщи.

— А индианците?

— Няма от какво да се страхуваш. Хайде. Ще дойда с теб донякъде.

Тя се изправи и го последва по пътеката, която криволичеше между дърветата. Потокът ромолеше тихо и успокояващо в тъмнината.

Когато стигнаха до една голяма върба, Тед й даде знак да продължи сама.

— Ще те чакам тук.

Той я наблюдаваше как разкопчава ризата и сваля колана си, след което се обърна с гръб към нея и започна да свива цигара. Мислите му се насочиха към Макучън. Лицето на новия каубой беше младо, но той гледаше с очите на човек, който бе видял много. Без съмнение, това беше така. Тед изобщо не се изненада, когато Мак се приближи към него.

Макучън се обърна така, че остана с гръб към потока, и се облегна на едно дърво.

— Качих се да огледам околността от възвишението, господин Бърк. Няма нищо, освен пясък, гущери и гърмящи змии. Сега, когато стадото бизони е толкова близо, това бързо ще се промени.

— Чудя се кой ще пристигне тук пръв — ловците на бизони или индианците.

— Колко време ще ни бъде необходимо, за да заобиколим стадото?

— Почти целият ден. Ще трябва да се движим бавно заради Дебелия. Пък и не искаме да подплашим бизоните и да ги накараме да побегнат. Ще ни трябва още половин ден да стигнем до северното пасище.

— Госпожица Дюбоа умори ли се вече?

Тед хвърли един бърз поглед към потока и видя купчина дрехи. Още един поглед задоволи нуждата му да знае къде се намираше Лий. Той стоеше така, че Мак не можеше да вижда зад него, но не бе трябвало да се притеснява за това. Случайно или не, младежът гледаше в противоположната посока.

— Грешка беше, че й позволих да дойде — каза Тед.

— Изглежда, че не сте имали голям избор. — Мак се изсмя тихо. — Ако изобщо сте имали избор.

Тед изпита възхищение от Макучън и лаконичния начин, по който той беше изразил наблюденията си.

— Оставих се тя да ме убеди.

— Предполагам, че не й е било трудно.

— Имам чувството, че нямаш желание да бъдеш опитомителят на „Мързеливото Б“.

Мак заговори бързо.

— Обичам конете и ми харесва да яздя за „Мързеливото Б“, но мразя да обслужвам каруцата с провизиите.

Тед искаше да задържи младежа, дори ако собствените му чувства започваха да му играят номера, когато видеше Лий и Мак заедно. Не че той вярваше, че Мак се държеше нелоялно спрямо него. Когато се наложеше да прецени някой мъж, Тед обикновено можеше да разчита на инстинктите си. Що се отнасяше до Лий, той трябваше да мисли за репутацията й, но можеше да се обзаложи, че Мак няма да й направи нищо лошо.

— Ако успееш да издържиш още няколко дни, ще кажа на Босуел да потърси друг човек за тази работа.

Макучън кимна.

— Ще издържа.

Откъм потока се чу плискане на вода и двамата се спогледаха.

— Предполагам, че ще отида да си легна — каза Мак. — Надявам се да успея да заспя.

Тед се облегна на едно дърво и зачака. Когато Лий се появи, ризата й беше леко отворена, а платът беше залепнал за влажната й кожа. От косата й капеше вода и когато тя се доближи достатъчно, той посегна да отметне мокрите кичури от лицето й. Тед направи непохватен опит да закопчае ризата й и кокалчетата му се отъркаха леко в гръдта й. Когато тя потръпна, той се усмихна.

— По-добре ли се чувстваш? Предполагам, че ти е студено.

— И двете — прошепна в отговор тя. — Водата беше като лед, но е прекрасно да се почувствам отново чиста.

Лунната светлина се процеждаше през листата на дърветата и караше косата й да изглежда като направена от сребро. Запленен от гледката, той не сваляше очи от красивото й лице. Когато езикът й се плъзна до ъгълчето на устата й, Тед не успя да се въздържи. Той наведе глава и докосна с устни нейните.

— Лека нощ, Лий. Утре ще ставаме рано.

Тед гледаше как Лий се събужда от звуците на гласове и тропота на конски копита. Разрешената й коса, пръсната по лицето и раменете й, му напомни за една друга нощ, която тя беше прекарала в леглото му, мислейки го за Патрик.

Тя седна и се протегна, след което се огледа и го забеляза. Лий прокара пръсти през косата и се усмихна. Върза гъстата си грива на две дебели плитки, тя обу ботушите си и се изправи. Когато Дебелия каза, че закуската е готова, Лий също беше готова.

Каубоите я оставиха първа да си вземе храната. Те й хвърляха по един бегъл поглед или изобщо не я поглеждаха. Само Мак я попита как е спала.

Тя взе храната си и отиде до ръба на кръга, за да се нахрани сама. Тед забеляза предизвикателно стиснатите й устни, но не и преди да види наранения й поглед. Господи, колко съжаляваше, че й беше позволил да дойде. Той не можеше да измисли начин да я накара да се върне в ранчото, без да си създаде по-големи неприятности.

Тед повиши глас, за да го чуят всички.

— Ще заобиколим от югоизток, след което ще се отправим отново на запад. Така няма да подплашим бизоните. Ще се забавим, но това не може да бъде избегнато. — Той се обърна към Босуел. — Успя ли да преброиш добитъка, който срещнахме?

Босуел излезе напред с дрънчащи шпори и присви очи за малко към каубоите. Той извади от джоба си парче намачкана хартия, наплюнчи върха на един молив и започна да чете.

— В равнината, около двадесет и пет недамгосани добичета, седемдесет и пет крави, половината или повече от тях на една година… Шестдесет бичета. В каньона не сме влизали. — Той отбеляза нещо на хартията и я приглади с ръка. — Пасището не е голямо, но тревата е добра. Освен това, двамата със Слим забелязахме около седемдесет и пет крави с марката на „Мързеливото Б“ да пасат по хребета Рейзърбек. Около четиридесет долу в равнината йод хълма.

Тед пресмяташе наум, прокара ръка през косата си и нахлупи шапката си.

— В момента на пазара дават средно по четири долара на глава.

Той видя, че Лий, която слушаше Босуел, се обръща към него.

— Колко процента от цялото стадо представлява тази бройка?

Тед се поколеба за малко, след което й отговори, сякаш това беше съвсем нормален въпрос, който една жена задаваше всеки ден.

— Между десет и петнадесет процента. Ти как мислиш, Бос?

— Вероятно — изръмжа Босуел, без да вдига очи. Лий изглеждаше силно заинтересована.

— И ще получиш четири долара на пазара в Тексас? А ако продадеш добитъка на изток?

— Може да стигне до четиридесет долара на глава.

— При петнадесет процента цялото стадо трябва да е около две хиляди и петстотин глави. При четиридесет долара на глава можеш да изкараш около…

— Да? Колко? Тя се облещи.

— Сто хиляди долара.

Линиите около очите и устата му се втвърдиха.

— Но не всички глави ще стигнат на пазара. Някои ще се изгубят по пътя, а други ще умрат.

Тед се питаше как беше позволил да бъде въвлечен в тази бъркотия. Пасището беше мъжка територия. Една жена трябваше да бъде защитавана, търсена, оценявана, а не да се скита на свобода и да изчислява цени на добитъка и да се мери с група стари каубои.

Той видя как Босуел прибра листчето в джоба на ризата си и тръгна към коня си. Неколцина от каубоите се размърдаха и започнаха да мърморят нещо помежду си. Той видя, че Макучън се опитва да прикрие усмивката си зад внезапната нужда да затегне колана на седлото си. На Тед не му убягна и болката, която се появи за кратко върху лицето на Лий.

Благодарен, че Бос не беше жена, той отиде да вземе коня си. Когато се качи на седлото, вдигна ръка за довиждане и пришпори животното.

— Жени — измърмори той, докато се отдалечаваше. — На пасището на един мъж му трябва жена толкова, колкото на една крава й трябва втори чифт рога.

Късно следобед Елиз спря под рядката сянка на една мескитова горичка и слезе от седлото, за да се разтъпче. Тя се обърна да огледа ездачите и погледът й се спря върху Тед Той сигурно беше усетил, че тя го гледа, защото я погледна. Няколко минути по-късно спря да говори с Босуел и препусна към нея.

С едно бързо движение Тед скочи от седлото си и я попита:

— Нещо не е наред ли?

Елиз не можеше да го погледне в очите.

— Давам малка почивка на задните си части. — Тя започна да опипва юздите. — Не съм сигурна какво се случи тази сутрин.

— Къде си се научила да смяташ толкова бързо?

— Татко постоянно повтаряше, че човек трябва да знае как бързо да изчислява шансовете.

— Лий!

— И затова ме научи — добави тя.

— Погледни ме.

— Това не е толкова трудно, когато веднъж разбереш същността му.

Той се приближи до нея. Гласът му беше тих и груб.

— Погледни ме, Лий! Тя продължи да говори.

— Разбира се, аз не се научих веднага, нали разбираш. След известно време вече ми беше много лесно.

Ръката му се плъзна нежно по бузата й, той хвана с пръсти брадичката й и повдигна главата й, принуждавайки я да го погледне в очите.

— Не се тревожи за това. Каубоите се чувстват неудобно, когато наоколо има жени. Сигурен съм, че никога досега не са срещали жена, която може да смята проценти и при това няма нужда от хартия.

— И какво трябва да направя? Да крия факта, че мога да чета и пиша ли? Не ми се струва твърде честно.

— Лий, аз не искам от теб да криеш нищо.

— Тогава какво искаш?

— Да уважаваш мястото на мъжа. Тези каубои са свикнали да си вършат работата и я вършат добре. Те се изразяват с малко думи и признават само една власт — на човека, който ги е наел. Тук няма място за хвалби или показност.

— И ти мислиш, че аз се хвалех?

— Не е така.

— Не те са помислили, че се хваля. Той сви рамене с безразличие.

— Възможно е.

— Струва ми се, че съм влязла в тази игра с чифт двойки.

— Може би ще изтеглиш и трета — каза той. Викът на един ездач привлече вниманието им.

— Хей, господин Бърк! Бизони на около половин миля оттук.

Тед махна с ръка и се метна на седлото.

— Тръгвам. Не се мотай тук твърде дълго.

— Не се мотай тук твърде дълго — изимитира го тя, докато гледаше как се отдалечава. Когато видя, че Тед стигна до Слим, Елиз се качи на коня си и пое към мъжете.

Когато се приближи достатъчно, тя се отдалечи настрани и потърси една скална грамада, от която можеше да наблюдава големите животни в долината, които пасяха спокойно. Сигурно бяха повече от хиляда! Гледката накара дъха й да замре. Веднъж един дългорог бик излезе от храстите и започна да рови с крака земята. Огромните чудовища изобщо не се впечатлиха от рогата му и не му обърнаха внимание. Бизоните се придвижваха на юг, където само осеяната с мескитови дървета прерия ги делеше от течащата на петстотин мили оттам Рио Гранде.

Без да обръща глава, Елиз посегна зад себе си и отвори торбата, която висеше на седлото й. Тя извади скицника и въглена си и след няколко минути вече беше забравила всичко и се беше концентрирала върху това да увековечи гледката върху хартия.

Тя все още не беше преодоляла болката от разговора си с Тед и когато свърши, обърна страницата и нарисува очертанията на бизонска глава. С няколко сръчни движения добави очите, носа и малки извити рога, като за последно остави косата.

Чу зад себе си приглушен смях. Обърна се рязко и видя Мак. На него очевидно му беше много забавно.

— Сигурна ли сте, че точно това искахте да нарисувате? Тя погледна към скицата, на която разкривеният образ на Тед се беше слял с бизонската глава. Елиз огледа критично рисунката.

— Носът не е съвсем същият.

— Не съм съгласен. — Мак се засмя. — Не се ли държите малко сурово с него?

Елиз огледа лицето на Мак внимателно.

— Той се държи сурово с мен.

— Той ви позволи да дойдете с нас, макар да знаеше, че не трябва. Вижте какво се случи тази сутрин.

— И ти ли, Мак? Той си рамене.

— Това не е мой проблем.

— А ако беше?

— Вие сте много красива, госпожице Дюбоа. — В очите му избухна тъмносин пламък. — А тук има петнадесет мъже с разгорещена кръв, жадуващи за жена. Някои от тях се държат достатъчно глупаво, когато наоколо има жена, както бизоните през размножителния си период.

— Не мога да променя лицето си. — Тя усети как в очите й напират сълзи. — Татко казваше, че човек трябва да се научи на всички умения. — Гласът й отслабна. — След това нямало да се…

Той се поколеба, след което добави тихо:

— Да се страхува ли, Лий?

По дяволите. Какво още беше видял той? Тя завърши изречението си.

— Няма да останеш без чипове, преди да бъде изиграна последната ръка. — Вятърът беше пръснал няколко кичура коса по лицето й и тя ги отметна раздразнено назад. — Искам да науча всичко, което мога, за добитъка, за пазара, за конете — за всичко.

— Доста трудна задача за такава красива глава. Неочакваната нежност в гласа му я накара внезапно да се почувства потискащо самотна. Тя си нямаше никого, нито дори приятел, със сигурност никого, на когото да може да се довери. Тед я караше да се чувства в безопасност, защото Тоди беше Бърк, но рано или късно той щеше да научи истината и тогава повече нямаше да има кой да я защитава.

Тя погледна към бизоните, които пасяха под нея, към хоризонта, който се сливаше с небето, към каубоите, които се бяха отпуснали в седлата си. Прииска й се да ги нарисува.

— Предполагам, че е време да тръгваме. — Елиз поведе коня си нагоре по възвишението.

Когато Елиз и Мак стигнаха при останалите, Тед бе спрял коня си, за да огледа по-добре някакъв ездач, който галопираше срещу тях.

— Прилича ми на момчето на Ансън Такъри, Бос. Босуел наклони глава.

— Той е.

— Здравейте, господин Бърк. Аз съм Ели Такъри — каза момчето. — Татко ме прати да ви донеса едно съобщение.

— Разбира се, Ели. Познах те. Предполагам, че си жаден. Слез и ела да пийнеш нещо. Имаш ли нещо, с което да нахраниш един гладен мъж, Дебелак?

Ели слезе от коня си. — Разписанието на дилижанса от Таскуса е променено. Той ще мине оттук на път за Абилийн вдругиден, ако все още се интересувате от пазара на добитък. Следващият е чак след месец. — Момчето взе храната, която му подаде Дебелия. — Татко каза, че ако тръгнете веднага, трябва да се върна с вас. Ако решите да изчакате, аз трябва да остана с вас, докато той не дойде да ме вземе.

Тед се обърна да погледне Елиз, след това се обърна отново към момчето.

— Чакай да помисля малко, Ели.

Последва неловка тишина и Елиз усети как напрежението се покачва. Ако Тед се върнеше с Ели, какво щеше да прави тя? Огледа каубоите, които се бяха наредили в кръг, погледна към Слим с неговата егоистична усмивка. Той щеше да умре от удоволствие да я види как тръгва обратно към къщата.

Погледът на Тед се местеше от Слим към Мак, докато преценяваше от кого можеше да се лиши. Вятърът вдигна прах и го запрати към тях и Елиз се обърна с гръб. Когато погледна през рамо, забеляза, че Слим клатеше глава.

Умолителният му глас се чуваше над воя на вятъра.

— Тук няма ли нужда от мен?

— Ти можеш да я заведеш у дома и да се върнеш до утре сутринта. Може дори да се върнеш навреме, за да хапнеш от закуската на Дебелия. И, Слим, върни я у дома здрава и читава.

Той погледна към Босуел и кимна, след което се обърна към каубоите.

— Момчета, току-що настъпи промяна в плановете.

По някаква необяснима причина, Елиз погледна към Мак. Лицето му беше безизразно. Защо Тед не беше избрал него да я придружи обратно до къщата вместо онзи начумерен Слим?

Когато Тед тръгна към нея, Елиз разбра, че той искаше да види някакъв признак, че тя е взела решение относно предложението му за женитба. Прииска й се точно сега двамата да бяха сами. Щеше да бъде ужасно, че всички тези мъже щяха да гледат, докато тя му даваше своя отговор.

Мак избра точно този момент, за да прекара коня си между Тед и каубоите, като по този начин те не можеха да виждат какво става зад коня. След това Мак спря, за да оправи каишите на седлото си. Това все пак представляваше някакво уединение.

Елиз стоеше неподвижно и гледаше Тед Вятърът свистеше около тях и Тед се приближи, за да бъде чут, без да му се налага да вика.

— Предполагам, че ще трябва да се разделим за две-три седмици.

Той искаше отговор. Тя въздъхна. Не можеше да се пребори със съдбата. Елиз се запита какви ли бяха шансовете разписанието на дилижанса да бъде променено отново, преди той да стигне до спирката.

— Виждам колко усложнявам положението. Не трябваше да идвам.

— Правилно или грешно, решението беше взето в ранчото. Сега трябва да вземем друго решение.

Елиз се втренчи в дълбините на зелените очи на Тед и отчаяно й се прииска да бъде напълно честна и да му признае цялата истина за себе си. Като повечето жени, тя беше готова на всичко, за да създаде дом на бебето си, но не можеше да се отърве от желанието си да бъде начисто с Тед.

— Играта отворена ли е още?

— Да.

Сърцето й заби учестено докато изричаше думите.

— В такъв случай предполагам, че ще се включа. Стори й се, че Тед сякаш се отпуска. Дали не си въобразяваше?

— Ще уредим всичко, когато се върна. Ще поканим всички от околността.

Искаше й се да заплаче.

— Страх ме е.

Той нежно повдигна лицето й и я накара да го погледне в очите.

— Няма за какво — каза тихо той. — Аз ще бъда до теб.

Какво можеше да знае той за начина, по който се чувстваше тя? Можеше ли да види сълзите, които заплашваха да изпълнят очите й? Бракът между един мъж и една жена трябваше да бъде сключен по сърце, защото те искат да принадлежат един на друг, а не по някаква тъмна и неясна причина, която, ако бъдеше узната от другия, щеше да ги раздели.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че си прав. Така, както стоят нещата в момента, ние създаваме скандал.

Той сложи ръце върху раменете й и я придърпа към себе си. Погледът му се плъзна по лицето й.

— Все още няма скандал, но може да се получи, ако продължим да я караме както досега.

Елиз усети как се изчервява. Гласът й беше почти Шепот.

— В такъв случай, ако Слим е готов, можем да тръгваме. Пръстите му я стиснаха по-здраво.

— Разочарована ли си от това, че трябва да се върнеш? Тя поклати глава.

— Не съвсем. Но наистина исках да си платя за ботушите. Тихият му смях й подсказа, че Тед я разбира.

— Когато се оженим, ще приспадна стойността на ботушите от средствата ти за домакинството.

— Но ще искам да ми дадеш разписка.

Той се разсмя.

— Обзалагам се, че ще го направиш.

— Ще заложиш на сигурно.

Елиз знаеше, че той ще я целуне, преди още Тед да я беше притиснал към себе си. Устните му се спуснаха върху нейните. Тя усети как стомахът й се стяга и се зарадва, че бяха скрити зад коня на Мак. Когато устните на Тед докоснаха нейните, тя затвори очи и по цялото й тяло премина сладка тръпка. Целувката й се стори безкрайна, отнемаше силите й и тя се вкопчи в него. Устата му се движеше нежно по устните й и езикът му се опитваше да ги разтвори.

Той се отдръпна, като дишаше тежко.

— Според мен — каза той с дрезгав глас, — това не е подходящ начин да се сбогуваме.

Елиз успя да намери гласа си.

— Време е да тръгваме със Слим.

Погледите им се срещнаха за миг и тя видя в очите му нещо, което не можа да разбере. Дали Тед беше също толкова удивен от огъня, който бушуваше между тях, колкото беше и тя? Или просто се питаше какво кроеше бъдещето за тях?

— Ще наредя на Слим да не те изпуска от погледа си, докато не стигнете до ранчото.

— Не вярвам, че вече загубих работата си — каза весело тя, опитвайки се да даде време на чувствата си да се поуспокоят.

— В ранчото имаш достатъчно работа, а скоро ще имаш и още повече.

— Тоди ми липсва.

— И на мен.

Двамата се отправиха към коня й и без да обръща внимание на каубоите, Тед я вдигна и я сложи на седлото.

— Ще се видим, когато се върна.

Слим я чакаше при една група мескити. Той избягваше да я гледа в очите и когато тя стигна до него, той подкара коня си напред, без да продума. Елиз погледна към слънцето и реши, че трябва да беше около осем часа. Дори ако яздеха бързо, пак нямаше да успеят да стигнат до ранчото, преди да се стъмни.

Не беше изминало твърде дълго време, преди Елиз да осъзнае, че Слим нямаше никакво намерение да разговаря с нея. Мрачното му настроение не изчезна чак до следобед, когато той бръкна в дисагите си и извади малко сушено месо, подаде й част от него и захапа своята част.

— Благодаря, Слим, но Дебелия ми даде храна. Ще я поделим.

— Задръж я — отвърна той. — На такава езда съм свикнал да ям сушено месо. — Той спря коня си и слезе. — Ще починем няколко минути.

Елиз слезе и се отпусна под рехавата сянка на едно мескитово дърво.

— Колко още ни остава?

— Изминали сме повече от половината път. След два часа ще бъдем при Френчманс Кросинг. — Той посочи към два хълма в далечината. — Натам сме тръгнали.

Малко по-късно Слим й каза да се качва на коня и двамата отново поеха напред, като понякога следваха пътя, оставен от добитъка, а понякога просто се движеха на юг през пасищата. Тук кожата с нейните остри ръбове растеше по-високо от обикновено и драскаше краката на Елиз. Вятърът беше все така силен и хвърляше пясък и прах в лицето й. Слим отново бе потънал в мълчанието си.

Когато стигнаха Френчманс Кросинг, слънцето вече беше ниско в следобедното небе. Те слязоха, за да дадат на конете си вода. Вятърът донесе до тях звука от тропот на конски копита и Слим й даде знак да поведе коня си към една кедрова горичка.

— Команчи — прошепна той. — Далеч са и не са ни забелязали.

— Накъде мислиш, че са тръгнали?

— Вероятно са съгледвачи, които търсят бизоните.

— А каубоите от „Мързеливото Б“?

Лицето му отново стана мрачно, той свали шапката си и се почеса по главата. След това я погледна с ъгълчето на очите си.

— Предполагам, че някой трябва да ги предупреди. Елиз гледаше в посоката, в която се бяха отдалечили индианците.

— Можеш ли да заобиколиш индианците и да излезеш пред тях?

— Тед каза да те заведа в ранчото.

— Колко път има дотам?

Той пресметна нещо на ум и след няколко секунди й отговори.

— Бих казал около пет мили. Не повече от седем.

— В такъв случай мога да се прибера и сама. Не ме е страх. В крайна сметка, диваците се интересуват повече от бизоните.

Слим обмисли думите й и сбърчи чело.

— Предполагам, че си права. — Той тръгна към коня си. — Тогава аз тръгвам. Ти продължи на югоизток през клисурата. Скоро ще се натъкнеш на път от стадо крави. Няма как да го пропуснеш.

Елиз го гледаше как се отдалечава. Тя се уви по-плътно в якето си, за да се опита да прогони внезапното чувство за самота, което я беше обзело. В далечината се чу самотният вой на койот и тя бързо се качи на седлото си.

Елиз се опита да не мисли колко близо беше слънцето до хоризонта и колко по-тъмно щеше да бъде, когато стигнеше до скалата и равнината. Тя заби пети в хълбоците на Барабанист и го подкара в тръс.

Когато стигна до скалата, сенките бяха станали по-дълги. Тя се опита да не мисли за Тед, за това как бе изглеждал той, преди да я целуне за довиждане, за това какво щеше да каже за спането в едно легло с него след сватбата им.

Внезапно кедровите клони се разтвориха и една кожена ръкавица посегна към юздите на Барабанист; едновременно с това една груба ръка сграбчи Елиз за китката и я смъкна от седлото. Двама мъже се надвесиха, смеейки се над нея.

Те започнаха да разкъсват ризата и панталоните й, като същевременно разкопчаваха легинсите и панталоните си. Мръсните им тела миришеха на пот и прах. От лошия им дъх й се повдигаше.

Когато Елиз успя да се измъкне, те отново я хванаха, още по-възбудени от противопоставянето й. Тя се бореше, риташе ги с ботушите си, като се целеше в болезнени места и понякога улучваше.

Внезапно единият се метна с тежестта на цялото си тяло върху нея, събори я на земята и я затисна. Гадната му уста беше точно над нейната.

Тя се опита да се освободи, извиваше се, плюеше го, опитваше се да го ухапе. Камъни се забиваха в задника и гърба й. Една груба ръка сграбчи гръдта й, а друга посегна между бедрата й.

— Спри да се съпротивляваш, момиче. Ще ти покажем какво си изпуснала.

Другият се беше отдръпнал.

— Ще седна на този дънер, Пинкстън. Но не се бави много. И аз бързам. Почти бях забравил какво е да бъда с жена.

Когато онзи с името Пинкстън се надигна, за да бръкне в панталоните си, Елиз изпищя от гняв и ужас. Той се хилеше диво и държеше члена си като някакво странно оръжие.

В отчаянието си тя сграбчи една шепа пясък и го хвърли в очите му, след което заби пръсти в орбитите му.

Той покри лицето си и се претърколи встрани, като ругаеше. Елиз скочи на крака и се затича. Паниката я караше да бяга към клисурата и тя започна да се препъва по скалите. Внезапно глезенът й се огъна и тя падна на колене. Елиз бе обзета от пълно отчаяние. Беше стигнала до задънена улица.

Ловците на бизони бързо осъзнаха какво се бе случило. Дивият им смях проехтя над канарите.

— Ти си първи, Ярдли — предложи великодушно Пинкстън. — Все пак ти я видя преди мен.

— По-лоши от животни — прошепна тя, стиснала зъби от омраза и гняв. Хванала по един камък във всяка ръка, Елиз се обърна към тях, готова да се бие до последни сили.

Те продължиха да си подвикват, докато се катереха по скалите.

— Тя е жената на Тед Бърк, Пинкстън — извика Ярдли на другаря си. — Предполагам, че това няма да му хареса много, но какво, по дяволите, тя е била доста заета в Боги Крийк. Какво означава още един мъж?

Отчаянието изпълни очите й със сълзи. Беше загубила борбата. Нямаше къде да избяга.