Велда Шерууд
В плен на любовта (4)

Глава трета

Тед беше подготвил Лий за срещата.

— Трябва да познаваш работниците в „Мързеливото Б“, Лий, а и те трябва да те познават. Рано сутринта ще им кажа за теб. Вие с Тоди сте добре дошли в ранчото и вече сте част от него. Те трябва да знаят това.

Добре дошли? Само докато не се появеше някой, който щеше да я разпознае.

На Елиз й се струваше, че бе прекарала по-голямата част от нощта, крачейки из стаята в очакване на срещата. Неспокойна, изплашена, неспособна да заспи и дори да остане в леглото си, тя дръпна завесата на прозореца и се втренчи в тъмнината. Какво щеше да й донесе сутринта? Разкриване? Осмиване? Загубата на Тоди?

Треперейки, тя си спомни за Тед, за гъстата му, рошава коса, силните устни и изпитателния поглед. Спомни си как той се бе извисявал над нея, как я привличаше към себе си. Можеше да си представи презрението му, когато той научеше истината.

Когато се съмна, тя стана и облече единствената си рокля, изпълнена с благодарност, че бе дошъл краят на очакването.

Дочу мъжки гласове отвън. Време беше да се срещне с работниците — или с врага. След един внимателен поглед в огледалото слезе долу.

— Те, те очакват, Лий. Тед ги е събрал всичките. — Веспер държеше Тоди на ръце. — Момчетата са станали отдавна.

Елиз прибра една къдрица, която се беше изплъзнала от кока й, и оправи няколко от иглите за коса, които й беше дала Веспер. След това вдигна глава, пое дълбоко дъх и излезе изпълнена с отчаяние през вратата на кухнята. Мъжете се мотаеха и разговаряха край задните стълби, а неколцина отпиваха кафе от метални чаши. Когато я видяха, те се изправиха и сграбчиха оръфаните си шапки.

Нито един от тях не показа, че я е познал, и тя изпита толкова голямо облекчение, че за миг си помисли, че ще припадне.

Гласът на Тед разцепи чистия въздух.

— Лий, запознай се с работниците на „Мързеливото Б“. — Той посочваше към всеки един от мъжете, докато извикваше имената им — Слим Андерсън, близнаците Джо и Джим Джонсън, Пит Патерсън, Тоуб Гарисън — Дебелия и неговият помощник Хуан Руис. — Господинът вдясно от мен е гръбнакът на „Мързеливото Б“, Бонифас Босуел.

— Да, Бонифас — поухилиха се ехидно близнаците. Босуел изръмжа заплашително, преди да пристъпи напред и да се обърне към Елиз.

— Мадам, искам да знаете, че добрите хора в Боги Крийк са погребали роднините ви. Намерили ги… — Той заекна и промени онова, което искаше да каже. — Хората там казаха, че много съжаляват за случилото се. Бих искал да добавя и моите съболезнования.

Всички те вече си бяха отишли — майка й в Ню Орлийнс, баща й в Боги Крийк, доведената й майка и сестра някъде по калните брегове на потока.

Елиз премигна, за да се отърси от горещите сълзи, които напираха в очите й в резултат от неочакваното съчувствие на Босуел. Тя бавно успя да си възвърне смелостта, но думите засядаха в устата й и тя можа само да кимне. В Боги Крийк бяха приели, че тя, а не доведената й сестра, е загинала в бурята. Най-сетне Елиз успя да проговори.

— Благодаря.

Тед пое ръководството бързо и ефективно, като нареди на хората си да се върнат на работа. Скоро осъзна скърцането на кожата на седлата и вдигнатия от копитата на конете прах и се сети да помаха на отдалечаващите се мъже.

Тед бе застанал до нея и я заговори. Тя се обърна и видя, че той я гледа с разбиране. Какво, за бога, й беше казал? Какво беше казала тя?

Той изчака в тишината, която последва, след което сложи силната си ръка върху нейната.

— Повече не трябва да се тревожиш, Лий.

Лъжа, но той не можеше да знае това. Какво беше видял? Достатъчно, за да се усъмни, че тя е майката на Тоди? Тя издърпа пръстите си, сякаш ги беше изгорила.

— Ще се опитам да запомня това.

Какви клюки бе чул Босуел в Боги Крийк? Че там са наричали Лий Дюбоа Кралицата на Боги Крийк? Че Пиер Дюбоа е проиграл на хазарт наследството на дъщеря си? Кой беше казал, че животът е лесен?

Тя се върна в настоящето, когато Тед свали шапката си и прокара пръсти през косата си.

— През по-голямата част от деня ще бъда с каубоите. Късно следобед ще излезем, за да огледаме прерията. Дивите цветя сега цъфтят и са много красиви. — Той беше много близо до нея, гледаше я и чакаше тя да се съгласи.

Елиз усещаше доминиращата сила на присъствието му. В продължение на няколко секунди не можеше да разсъждава; след това мислите й се върнаха внезапно. Как смееше той да си въобразява, че тя ще подскача всеки път, когато той заговори.

— Татко казваше, че всеки трябва да се научи да язди, да плува и да ругае малко.

— Знам, че можеш да ругаеш. Можеш ли да яздиш и да плуваш?

— По-добре от средното. — Тя повдигна грациозно полата си и се приготви да се върне в къщата. — Бих искала да пояздя, когато това бъде удобно.

— Ще бъде удобно.

Тя стисна зъби и се престори, че не е чула последните му думи, вдигна гордо глава и се отдалечи, без да погледне назад, за да провери дали той я наблюдава.

Денят мина бавно, въпреки че тя вършеше задачите, които й даваше Веспер, както и всичко, за което се сетеше сама. Тъй като Тоди си играеше наблизо, тя отдели малко време да изскубе плевелите от градината и да ги занесе на камарата за компост. Окастри розовите храсти и ги поля. След това си поигра с Тоди, изкъпа го и го сложи да спи.

Когато се върна в стаята, Елиз оправи леглото си. Стаята беше голяма и приятна. През снежнобелите завеси се процеждаше слънчевата светлина. Завивката на леглото и тапетите бяха в преливащи оттенъци на розово, синьо и жълто. Столът до северния прозорец беше тапициран със син брокат. Тук нямаше нищо нейно, нито дори чифт пантофи.

Тя мина покрай камината, застана пред голямото огледало и среса косата си, след което я сплете в дебела плитка. Роклята й, която поначало си беше поизносена и окъсана, изглеждаше още по-зле с откъснатото парче, което тя беше закърпила с плат в друг цвят. Благодарение на Веспер, дрехата поне беше чиста.

Елиз се огледа критично и завърза една престилка, за да прикрие разкъсаната си дреха. Нищо не можеше да се направи по отношение на износените й обувки. Божичко, не само изглеждаше като някаква бедна роднина, но и се чувстваше като такава. Не разполагаше с други дрехи, освен роклята на гърба си, нито пък с нещо подходящо за езда — не че смяташе да язди, където и да било с Тед Бърк, но ако можеше да се облече по-добре, това щеше да се отрази благоприятно на самочувствието й. Колкото по-далеч стоеше от него, толкова по-добре и по-безопасно щеше да бъде. Тя се намръщи, отвори вратата на спалнята и слезе долу.

Тед се беше избръснал гладко и тръгна да я посрещне. Косата му беше все още влажна и докато вървеше към нея, тя долови лекия мирис на сапун. Облечен в дънки и риза, той изглеждаше много по-млад и съвсем безопасен ранчеро.

— Мислех, че ще ходим на езда. Искаш ли да дойдеш?

— Може би някой друг ден.

— Няма да има друг ден като днешния. Да отидем да ти изберем кон. Вече имам един предвид. Все някога трябва да се запознаеш с ранчото.

— Не днес.

— Няма смисъл да чакаме — той развърза престилката и я хвърли върху един стол. — Ще отидем до корала.

Отвори вратата и я покани да мине пред него. Елиз му хвърли бърз страничен поглед, докато преминаваше покрай него. Дяволите да го вземат, той се смееше вътрешно.

Тя се препъна, вдигна глава, но не посмя да му попречи да сложи ръка върху нейната и да я поведе към корала. Дори когато стигнаха в плевнята, той не я пусна, а се приближи още повече до нея и започна да върви в крак. През цялото време Тед се държеше така, сякаш това, че двамата бяха заедно в тъмната сграда, беше част от ежедневието им.

— Мадам, тук ще видите най-хубавите коне. В цял Тексас няма такива като тях, а може би дори и в целия проклет свят.

Те излязоха през задната врата на плевнята и бяха заслепени от ярката слънчева светлина. Тед беше прав. Конете бяха двойка арабски жребци с лъскав черен косъм и пристъпваха нервно в ограденото пространство. Бяха великолепни и определено много по-красиви от конете, които баща й бе описвал толкова красноречиво или бе проигравал с такава лекота на комар.

— Дъхът ми спира, като ги гледам — прошепна тя.

Тед не отговори веднага и тя му хвърли един бърз поглед и се зачуди дали той беше чул думите й.

— Красиви животни — каза най-накрая. — Мъжкият е Огнена птица, а кобилата се казва Блясък.

Преди появата на Тоди в живота й не бе имало много неща, които да я накарат да почувства страст, но тя осъзнаваше любовта на Тед Бърк към животните му. Поканата му да язди с него не беше отправена само защото той искаше да я манипулира, а за да й покаже своите ценности. Тя се приближи и погали гладкия врат на Блясък.

— Обзалагам се, че са бързи — каза тя повече на себе си, отколкото на Тед.

— Когато Огнена птица усети юздата между зъбите си, няма друг кон, освен Блясък, който може да го настигне, а дори и тя не би могла да се справи, ако му даде голяма преднина на старта.

Внезапно движение привлече вниманието на Елиз и тя се обърна и се изправи срещу един голям жребец, който стоеше сам, вдигнал глава над оградата, и махаше с опашка, за да пропъжда мухите. Тя огледа жребеца с окото на опитен ездач. Липсваха му мускулестите очертания на арабските коне, но когато жребецът я погледна, тя не се поколеба нито за миг.

— Аз бих избрала този.

Тед се втренчи в нея и повдигна вежди.

— Барабанист ли? Той е добър за всеки ден, но е товарен кон.

Елиз знаеше, че бе наранила гордостта на Тед, но някакво упорито чувство я караше да продължава да държи на своето.

— Когато му дойде времето, аз ще яздя Барабанист.

— Защо?

Тя сви рамене и се обърна.

— Предполагам, че ще трябва да искам разрешение, ако пожелая да яздя някой от арабските коне. Техният собственик, изглежда, е ревнив и не дава току-така собствеността си. Пък и…

На лицето му се появи заинтересовано изражение, последвано от изпитателен поглед, който изчезна бързо.

— Пък и какво?

— Някои коне могат да бъдат опознати по-лесно от други.

Той кимна, приемайки думите й сериозно.

— Барабанист се държи много цивилизовано.

Когато Тед оседла жребеца си, Елиз го огледа внимателно. От Тед Бърк се излъчваше сила, която той сякаш едва успяваше да удържи. Очите му срещнаха погледа й и той се усмихна. Когато я погледнеше по този начин, Елиз се чувстваше странно несигурна и интуитивно разбираше, че ако направеше дори едно двусмислено движение, ако кажеше само една лъжа, той незабавно щеше да разбере.

Тя го наблюдаваше как затяга колана на седлото.

— Защо не яздиш един от черните?

— Ако го направя, ще изостанеш твърде много. Този жребец е в една категория с Барабанист.

— Съмнявам се. — Пристрастността на баща й към залаганията на конни състезания го беше направила доста добър ценител на конете и той бе предал уменията на дъщеря си. Тя се усмихна с абсолютна увереност. — Според мен Барабанист е сам в своята категория.

— В такъв случай ще го оседлая за теб.

Подчинението не беше в характера й, но гордостта определено беше. Нямаше никакво намерение да позволи липсата на подходящи дрехи да попречи на ездата в прерията. Обърна се и увеличи разстоянието между тях.

— Тоди може да има нужда от мен, а и обещах на Веспер да й помогна да поправи няколко неща.

Тед се изправи и на нея й стана съвсем ясно кой беше шефът в „Мързеливото Б“.

— Веспер може да се погрижи за Тоди. Що се отнася до онова, което си й обещала, аз ще го свърша вместо теб.

Той щял да го свърши! По дяволите! Беше направила неправилна преценка, като си бе помислила, че може да го откаже с глупавите си извинения. Прииска й се да се нахвърли върху него, да му каже високомерно, че преди много време бе носила кадифени дрехи за езда — преди смъртта на майка й и сватбата на баща й с Маргарет и преди той да се бе пристрастил към хазарта.

— Моля те да не притесняваш Веспер. Тя си има достатъчно работа.

Погледът на Тед се плъзна по тялото, по гърдите, бедрата и обувките й. Преди да проговори отново, той оседла набързо Барабанист.

— Трябват ти по-свободни дрехи. Ще проверя дали синът на Хуан има нещо, което можеш да облечеш. Време е да получиш и други дрехи, освен тази избеляла рокля. — Той не й даде възможност да му възрази. — Връщам се веднага.

Думите му я накараха да измисли няколко отговора, с които й се искаше да възрази срещу натрапчивата му авторитарност, но той вече се бе отдалечил толкова, че нямаше да я чуе. След няколко минути Тед се върна, като вървеше към нея с триумфален блясък в погледа.

— Мисля, че това ще ти свърши работа. Може би не са толкова удобни, колкото трябва да бъдат, особено на някои места. — Той се ухили и й подаде дрехите. — Но поне изглеждат по-добре от сегашното ти облекло.

Елиз го погледна ядосано.

— Никога не съм обличала мъжки дрехи. — След това тя осъзна колко смешна беше ситуацията и добави игриво: — Ако ми станат, може пък да си намеря работа в ранчото.

Той повдигна вежди.

— Как се справяш с ласото?

Елиз се втренчи в него, опитвайки се да разбере чувството, което се бе породило между тях.

— Не би трябвало да имам голели трудности да уловя добиче и да го вържа. — Тя взе панталоните в едната си ръка и ризата в другата и тръгна към къщата. — Дай ми една минута.

Когато се върна, Тед се беше облегнал лениво на оградата и пушеше. Дългите му, мускулести крака бяха кръстосани при глезените и той гледаше втренчено през прерията към спираловидния дим, който се издигаше над една скала. Погледът й се плъзна по силната му брадичка и очертанията на устата.

Красив не беше най-подходящата дума за него, но той несъмнено беше привлекателен мъж — черна коса, очи, които хвърляха зелени искри, когато беше ядосан, или блестяха закачливо, когато му беше весело, загоряла почти до кафяво кожа. Отговорността, която носеше, бе изтрила безгрижието на младостта от изражението му.

Тед я огледа, като започна от лицето. След това, с нарастващ интерес, погледът му се плъзна надолу до мястото, на което крачолите на прилепващите плътно по бедрата й панталони се сливаха. Той се ухили, когато забеляза момчешката шапка, която Елиз беше нахлупила на главата си. Гърдите й се напрягаха под копчетата на ризата. Тя забеляза погледа му и повдигна леко вежди.

— Така вече е по-добре. — Той изглеждаше твърде доволен от себе си, но ъгълчетата на устните му се оформиха в половинчата усмивка. — С нетърпение очаквам момента, в който ще се отървеш от другите си дрехи — завинаги.

Думите му я накараха да се изчерви, тъй като двойственият им смисъл не остана неразбран от нея. Този човек притежаваше тактичността на крава. Не осъзнаваше ли, че тя се чувстваше неудобно, зависима не само за прехраната си, но и за дрехите си от него? Сложи крак в стремето и се метна на седлото. Беше решила да приключи темата за това какво трябваше или щеше да облича.

— Барабанист те харесва.

— Беше любов от пръв поглед.

Странното беше, че той разбра думите й по друг начин.

— Чувал съм какво се случва с хората, но не познавам човек, на когото това се е случвало. На теб случвало ли ти се е?

— Животните са по-различни от хората. Той отново й се смееше.

— Така ли?

Те излязоха в тръс през вратата и минаха покрай корала. След това се пуснаха в галон през прерията и се отправиха на север. Късното следобедно слънце се беше сплескало на хоризонта като голям жълтък.

Тед водеше и често се обръщаше назад, за да провери как се справя Елиз.

— Харесва ли ти конят?

— Добър е.

— Готова ли си да провериш дали може да надбяга Буканир?

Елиз се разсмя.

— Че кой не обича надбягванията с коне.

— А искаш ли да се обзаложим?

— Какво имаш предвид?

Той се поколеба, очите му огледаха лицето й и се спуснаха към отвора на ризата й. Нещо мощно премина през тялото й. Погледът му се плъзна към краката й.

— Чифт ботуши?

— Нямам какво да заложа.

— Съвсем нищо ли?

Внезапно Елиз беше осенена от една мисъл.

— Чакай. Работа. Мога да работя. Залагам една каубойска надница в размер на чифт ботуши. И — добави бързо тя — малко въглен за скициране.

Веселото изражение на лицето му се превърна в изпитателно.

— Става. Не знаех, че си художничка. Съмнявам се Мълдун да има въглен в търговския си пост. Но може да го поръча. — Той изравни коня си с нейния. — Тръгваме по моя команда.

Тя беше завладяна от играта, но се опитваше да не го покаже и сграбчи юздите в очакване на сигнала от Тед, Когато той даде знак, тя заби пети в хълбоците на коня си. Докато се навеждаше ниско над врата на животното, Елиз бе изпълнена от радост. Шапката й, която беше вързана под брадичката, бе отнесена и започна да се подмята на гърба й. Кога за последен път беше чувствала вятъра в лицето си?

Поведението на Барабанист оправдаваше напълно доверието, което тя му беше гласувала. Уверена в преценката си, тя остави коня да галопира свободно. Той беше по-силен и по-бърз от жребеца на Тед, но Елиз не беше готова да сподели това с Бърк. Мъжете не обичаха да губят, още по-малко пък от една жена. Освен това тя искаше сама да купи ботушите.

Постепенно тя намали скоростта на Барабанист и остави Тед да я изпревари.

— Предавам се — каза тя през смях. — А сега накъде?

— Можем да тръгнем в три посоки, ако се изключи онази, от която дойдохме, но тъй като вече сме почти стигнали до един поток, предлагам да отидем на север.

Те продължиха да яздят спокойно и скоро Тед даде знак за спиране. Скочи от жребеца си и отиде да й помогне да слезе от седлото. Топлите му ръце обгърнаха кръста й. Твърда, мъжествена жизненост се появи на лицето му. По челюстта му вече започваше да набожда брада. Там, където триъгълната кърпа висеше свободно около врата му, се виждаше как загорялата кожа се среща с по–бяла. Той повдигна без усилие Елиз и сякаш не забеляза как ръцете му се бяха плъзнали по-нагоре.

Тед пое въздух.

— Миришеш хубаво, а от ездата бузите ти се зачервиха, но се страхувам, че загуби не само надбягването, а и плитката си. — Той прокара чувствените си пръсти през гъстата й коса. — Харесвам косата ти повече, когато е пусната и се развява от вятъра. Отразява цвета на слънцето.

Интимното докосване на пръстите му я изненада толкова, че няколко секунди Елиз не бе в състояние да каже нищо. След това тя се отдръпна и остави косата да закрие лицето й.

— Хората свиквате косата си по същия начин, както свикват и с кожата си. И в двата случая биха се почувствали неудобно, ако бъдат лишени от тях — каза тя и се усмихна на неочаквания му смях.

Без да престава да се смее, Тед се обърна с гръб към нея.

— Кога осъзна, че си загубила надбягването?

Значи той не беше разбрал, че тя нарочно го беше оставила да я победи.

— Видях те с ъгълчето на окото си.

— Яздиш като тексаско момиче, а не си от Боги Крийк. Къде си родена?

— В Ню Орлийнс. Дори и там младите жени се учат да яздят.

Тед изсипа малко тютюн в една хартийка и си сви цигара.

— Кога се преместихте в Боги Крийк?

— Преди около две години. Тръгнахме от Ню Орлийнс, където татко — доведеният ми баща — беше учител. — Тя вече започваше да се обърква в лъжите си. — Постепенно се преместихме на запад.

Той драсна една клечка и сви длан пред нея, за да не й позволи да угасне.

— Повечето от белите хора в околността са дошли тук по същия начин като вас. Първо започнахме война в името на правото си да заробваме негрите, а след това се преместихме на запад, за да ограбваме индианците.

— Хората в Боги Крийк и околността му мразят индианците. Татко казваше, че индианците ще трябва или да се предадат, или да умрат.

— Куана Паркър, Сивият ястреб и някои по-незначителни вождове на команчите отказват да останат в резервата. Те нападат и опустошават и правят онова, което бихме правили и ние, ако бяхме на тяхно място.

Елиз потръпна.

— Те правят ужасни неща! Говориш твърде любезно за тях, за бога.

— И аз съм виновен също толкова, колкото всички останали фермери. Просто не обичам да го крия. Мразя измамата. Аз завзех земя, която по право принадлежеше на команчите, след което очаквах те никога повече да не се върнат. Разбира се, те са завзели тази земя по същия начин, чрез груба сила, открадвайки я от мексиканци, пуеблоси, мескалероси, тонкави и много други.

Погледът му се насочи към нежната извивка на врата й. Безстрастният тон на гласа му прикриваше сънливия му поглед. Тед се приближи към Елиз, докато лицето му беше толкова близо до нейното, че тя усещаше дъха му.

— Може би в човешката природа е заложено да вземаме онова, което искаме, дори когато знаем, че ще трябва да се бием, за да го получим.

Елиз се опита да разбере пълния смисъл на думите му, като се вгледа в зелените му очи, след което се отдръпна, за да избяга от силата на погледа му. Тед Бърк беше човек, който вземаше онова, което пожелаеше. Той нямаше да прояви никаква милост в опита си да й отнеме Тоди. Но какво друго, освен това имаше в погледа му?

— Не е присъщо на човешката природа да се измъчват и осакатяват други хора — възрази тя.

Той хвърли угарката в пясъка и я стъпка с ботуша си.

— Индианците не гледат на живота като нас. Те виждат ловци, които се промъкват, за да избиват бизони, и фермери, които се опитват да им отнемат ловните земи. Сега пък президентът Грант и генерал Шърман изпращат полковник Макензи да вкара индианците в резервата, по какъвто начин си избере. Ако на Куана Паркър му се удаде възможност, той ще си направи кошница от сините кореми на войниците на Макензи, но се съмнявам, че такава възможност ще му бъде предоставена.

— В „Мързеливото Б“ имали ли сте проблеми с индианците?

— Не. Понякога малка група може да бъде забелязана в близост до каньона Туле. Когато огладнеят, аз им отделям няколко глави добитък, с които да се изхранят през зимата. Правителството не харесва това, така че не съм много популярен между военните. Те искат да затворят индианците в клетки и да заключат вратите им.

— Има ли случаи индианци да са се появявали в къщата на ранчото?

Той отново се приближи до нея, отмахна един кичур коса от челото й и с това изпрати гореща вълна през тялото й.

— Понякога идва Сивият ястреб. Ако се появи, не се показвай. Аз ще бъда наблизо, ако се страхуваш.

Нямаше от какво да се страхува! Внезапно коленете й бяха започнали да треперят — не заради думите на Тед, а поради бурята, която той бе породил в душата й, заради знанието, че той държеше нейния свят в ръцете си. Той й бе казал, че мрази измамата. Тя също я мразеше, но възнамеряваше да задържи Тоди при себе си, дори с цената на лъжа.

Тед беше твърде горд. Тя усещаше присъствието му като мъж и мразеше това чувство. Елиз смяташе да се постарае да се почувства удобно в ранчото, но не можеше да пренебрегне факта, че Патрик можеше да се появи, преди тя да успее да намери дом за себе си и Тоди.

— Как дойдохте в Тексас с Патрик? — попита тя най-после. — Вие не сте израснали тук.

— Израснахме в Атланта. Учихме във военно училище, след това се присъединихме към армията на Конфедерацията. Бях на деветнадесет, когато Шърман започна настъплението си. Патрик беше на седемнадесет. За разлика от повечето южняци, нашите родители не загубиха всичко, въпреки че не им остана много. Откога се познаваш с Патрик?

Тя усети погледа му върху себе си — зелени очи, които имаха способността да проникнат в сърцето й.

— Достатъчно дълго.

— Обещавал ли ти е да се ожени за теб, преди да разбереш, че си бременна?

— Не — отговори тя и си спомни с горчивина колко много бе плакала доведената й сестра, когато Патрик си бе тръгнал. — Предполагам, че по-късно, когато е научил за Тоди, Патрик е решил, че това е голям майтап.

Тед протегна голямата си ръка, за да я успокои с изненадваща нежност.

— Опитай се да не се тревожиш. Аз ще се погрижа и за двама ви.

Изпълни я негодувание. Тя изправи предизвикателно рамене и заяви:

— Засега с Тоди оценяваме гостоприемството ти, но не смятаме да се възползваме безплатно от него. Имам намерение да работя. — Без да осъзнава колко привлекателна гледка представляваше, Елиз нави косата около главата си и я натика под шапката. — Ние със сина ми сме две недамгосани добичета и нямаме нужда от ничие клеймо.

И Тед не пропусна нищо. Нито решително вдигната брадичка, нито влажните, ухаещи устни.