Велда Шерууд
В плен на любовта (16)

Глава петнадесета

Тед се настани по-удобно в седлото и пусна жребеца си в галоп, сякаш се надяваше, че така ще успее да избяга проблемите си. Но независимо от разстоянието, болката в душата му оставаше. Той желаеше Лий, сърцето й и тялото й. Нощем, когато копнежът му ставаше непоносим, единствено гордостта не му позволяваше да отиде в стаята й.

През брачната им нощ тя не беше направила никакъв опит да прикрие тревогата си, нито факта, че в съзнанието си тя все още беше момичето на Патрик.

Слънцето се скри зад хоризонта и звездите се появиха на небето. Той подминаваше познати забележителности в пейзажа — скални формирования, група вечнозелени дървета, дърво с гротескна форма.

След още няколко мили влезе в Дъсти флатс и спря пред бара на Меги. Тед изтупа праха от дрехите си и влезе през летящите врати. Както обикновено, въздухът бе натежал от миризмата на цигарен дим. Смехът и разговорите на висок глас почти заглушаваха звуците на пианото.

В далечния край на помещението някаква игра на покер беше привлякла зяпачи. Един кавгаджия с револвер на бедрото, гладко обръснато лице и проницателни очи се беше облегнал на стената.

Тед си избра едно място на бара, откъдето можеше да гледа към стълбите, които водеха към апартамента на Меги. Той кимна на бармана.

— Уиски.

— Предполагам, че и аз ще изпия едно.

Звукът на познатия глас накара Тед да се обърне бавно. Мак беше застанал зад него.

— Днес не е събота, Макучън, Мак сви рамене.

— Напоследък ми се събра много. Босуел каза, че няма проблем. Реших, че може да глътна малко уиски.

Тед хвърли няколко монети на бара.

— Остави бутилката.

Взел бутилката в едната си ръка и чашата в другата, Тед даде знак на Мак да го последва към една маса. Мак си дръпна един стол.

— От пианото ли се опитваш да избягаш, или искаш гърбът ти да бъде към стената?

— Пианото. Тълпата изглежда миролюбива. — Тед стисна чашата си. — Ти да не ме следиш?

Мак се ухили сърдечно и глътна първото си питие.

— Не обичам да гледам как един мъж хаби добро уиски, като го пие сам.

Меги се появи на площадката на стълбището и тръгна бавно надолу. Тя беше облечена в розова сатенена рокля, а на главата си имаше перо в същия цвят. Тед остана загледан в нея, докато тя не слезе в залата.

— Какво те кара да мислиш, че ще бъда сам?

— Един мъж трябва да взема сам решения — каза Мак, докато оглеждаше собственичката на бара изпод ръба на шапката си. — Веднъж се запознах с едно момиче. Живееше в Канзас, на около петдесет мили от ранчото на моите родители. Беше адски красива. Смееше се с всички, дори с онзи малоумник, който работеше за чичо й. Исках тя да се усмихва само за мен, но тона не беше в нейната природа.

Тед искаше да не мисли за своите проблеми и наля още уиски в чашата на Мак.

— И какво стана?

— Аз си тръгнах. Нямаше ме около една година. — Мак погледна към масата, на която се играеше покер. — По време на отсъствието си бях започнал да мисля, че съм бил сляп като къртица. Мислех, че щом аз живея и дишам заради Ели, същото трябва да важи и за нея. Не беше моя работа да й казвам на кого да се усмихва.

— Върна ли се?

— Да, за да видя дали тя все още изпитваше някакви чувства към мен. Тя ме остави да я любя и ми каза, че ме обича, но ясно показа, че няма да позволи да й се налагам. Каза, че съм бил доста смел, щом изобщо съм се опитвал да го правя.

— Оженихте ли се? Мак се усмихна.

— Баща й направи голяма сватба, а моят старец ни даде малко земя и ние създадохме свое ранчо. Отначало всичко вървеше добре. След това започнаха да се случват разни неща. Може би трябва да кажа, спряха да се случват. — Мак огледа кехлибарената течност в чашата си. — Тя винаги беше твърде изморена. Не говореше много. Не ме целуваше, освен ако не го поисках. Дори спря да ми се усмихва. Гордостта ми беше твърде голяма — по дяволите, аз не се молех за нищо и на никого.

— Направи ли нещо, за да промениш нещата?

— Да. Една вечер излязох да си намеря жена, с която да легна. Намерих я, но тъкмо си бях свалил панталоните, и си помислих, че на сутринта пак ще желая Ели. Когато се върнах у дома, Ели плачеше. След около два или три месеца у дома дойде лекарят. Каза, че имала заболяване на белите дробове. Малко по-късно почина. Така и не разбрах дали повярва, че не бях имал друга жена.

Тед знаеше, че на Мак не му беше лесно да сподели вината и отчаянието си. Той бе научил колко лесно беше за един мъж да сгреши, ако обичаше една жена. Тед знаеше, че не беше същият човек, който бе бил, преди Лий да се появи в живота му. Промяната беше станала постепенно. И той като Мак бе познал самотата. И той като Мак носеше в сърцето си незадоволен копнеж.

— Съжалявам, Мак.

— Тя беше бременна. Бях натопорчен като бик, но винаги съм се радвал, че не легнах с онази жена. — Погледът му потъмня. — Бебето също не оцеля.

— А ранчото?

— Баща ми се грижи за него. Може би някой ден ще се върна там. Или пък ще се преместя в Сан Антонио. Иска ми се да видя тази част от страната.

— Нито една жена ли не си харесал след Ели? Мак мълча дълго, преди да му отговори.

— Да, но аз дадох на заден, преди да беше станало твърде сериозно за мен. Може би за нея не е било нищо.

— По дяволите, човече, защо не направи нещо?

— Тя се омъжи за друг. Толкова по-добре.

Тед знаеше, че беше безполезно да го пита повече за това.

— „Мързеливото Б“ е твой дом, докогато пожелаеш.

— Оценявам това. Нямам намерение да си тръгвам известно време.

— Все си мислех, че си твърде млад, за да се бръснеш. Мак се ухили и потърка брадичката си.

— Не се бръсна често. В семейството на майка ми мъжете не бяха космати. Някои от братята й никога не се бръснеха. Предполагам, че съм се метнал на тях.

— Каубоите в ранчото не могат нито да разберат действията ти, нито да определят възрастта ти.

— Аз се справям добре с конете. И с опитомяването и с язденето им. По едно време реших да се науча да използвам камшик. Предполагам, че скоро ще се установя някъде. Що се отнася до възрастта ми, ако не се лъжа, съм някъде на годините на брат ти.

„И десет години по-възрастен, ако се съди по поведението ти“ — помисли си Тед Копнежът му по Лий не можеше да бъде задоволен, като преспеше с друга жена или ако се напиеше. Мак бе знаел това.

— Мисля, че ще отида да си взема стая в хотела. — Тед бутна стола си назад. — Искаш ли да останеш тук тази вечер?

— Ще остана още малко. Може да се опитам да се включа в онази игра на покер. Понякога ми излиза късметът.

— Смятам да тръгна рано сутринта. Около разсъмване. Предполагам, че ще се видим в ранчото след няколко дни.

Мак се ухили.

— Зависи какви карти ще ми дойдат.

В леглото си в хотела Тед не можеше да заспи. Ликът на Лий отново изпълваше съзнанието му. В началото той си бе казвал, че иска тя да остане в ранчото, за да бъде сигурен, че бъдещето на бебето ще бъде осигурено. Как иначе би могъл да обясни силното вълнение, което бе изпитал, когато я бе видял за първи път? По-късно, когато бе осъзнал противоречивите си чувства, той бе започнал да се държи по-откровено със себе си. Той я бе желал и бе измислил начини, средства и аргументи да я задържи в „Мързеливото Б“. Бракът им го беше улеснил, но не можеше да успокои болката в душата му.

Самата мисъл за Лий го караше да изпитва болезнен копнеж по тялото й. Когато беше с нея, той се страхуваше, че изражението издава чувствата му. По тялото му преминаваше топлина, той чувстваше стягане в слабините. В съзнанието си Тед виждаше как гърдите й се повдигат, чуваше предизвикателния начин, по който тя изричаше името му.

Изтощен от опитите да се пребори с копнежа си, той така и не разбра кога заспа. Събуди го силното, настойчиво повтаряне на името му.

— Да?

— Отворете вратата, господин Бърк. Тед изръмжа и стана от леглото.

— Чакай малко.

— Не палете лампата.

Тед открехна вратата, погледна навън и отстъпи встрани, за да пусне Мак да влезе. Когато вратата се затвори зад него, Макучън драсна клечка кибрит и дръпна завесите.

— Къде е лампата?

— Зад теб. — Тед посегна към панталоните си и присви очи към каубоя. — Какво е толкова важно, по дяволите, че да не може да почака до сутринта?

— Два часа след като си тръгна, един скитник спря в бара да пие едно питие, след което реши да се присъедини към играта. Понапи се малко. Каза, че индианците подпалили някаква ферма и убили един човек. Те не спрели само с това, а отишли до съседната ферма и избили цялото семейство. Оказа се, че мъжът изобщо не е скитник. Той е дошъл тук, за да поиска подкрепа за фермерите.

— Кой е водил индианците?

— Твърди се, че е бил Сивия ястреб. Неподготвен за това, Тед изруга.

— Не го вярвам.

Мак започна да си свива цигара, не успя да изсипе тютюна и се отказа.

— Каза, че това се е случило около Медърс. По-добре се облечи.

Тед пресметна нещо на ум.

— По дяволите, та това е на сто мили оттук. Хората на Сивия ястреб не ходят толкова далеч. По-скоро Куана Паркър е направил демонстрация на сила.

— Някой разпространява слуха, че ти защитаваш Сивия ястреб.

— Аз не го защитавам. Просто се опитвам да не позволя той и народът му да измрат от глад.

— Ботушите ти са до стената. — Мак опита отново и този път успя да натика тютюна. — Твърди се, че искаш заселниците да се махнат оттук.

— Нямам някакво специално отношение към фермерите и бих искал те да се махнат от пасищата, но не по този начин.

Мак отиде до прозореца и надникна навън.

— Това не е всичко.

— Какво още има, за бога?

— Ако теб те няма, Сивия ястреб не може да оцелее и ще трябва да отведе хората си в резервата.

— Аз не смятам да се махам от ранчото.

— Говори се, че щели да го подпалят.

Тед закопча бързо панталоните си и посегна към сакото си.

— В такъв случай ще бъде най-добре да тръгна веднага. — Той се сети за Лий и за бебето и стисна зъби. Хуан, Пабло и братът на Хуан не можеха да удържат армия от разгневени мъже. — Остават само два часа до разсъмване.

— Вероятно трябва да отида до северното пасище и да извикам момчетата.

Тед закопча колана с револвера си.

— Нали все още ти остават два свободни дни?

Мак присви очи над дима от цигарата си и завъртя барабана на револвера си.

— Вече не.

Те слязоха във фоайето и излязоха тихо навън. Най-безопасно беше да се придвижват, като се държат в сянката на сградите. Когато стигнаха до конюшнята, двамата оседлаха безмълвно конете си и тръгнаха в тръс по главната улица. В покрайнините на града те пуснаха конете си в галоп.

Тъмнината беше непроницаема и дори луната я нямаше, за да осветява пътя им. Когато очите му свикнаха с мрака, Тед едва успя да забележи студения, твърд профил на Мак. Подобно на повечето каубои, ръцете на Мак не прилепваха плътно до тялото му.

Тед не искаше да наруши мълчанието и постоянно подкарваше коня си. Болка, ревност и несигурност го бяха накарали да потърси облекчение в Дъсти флатс. Страх и съжаление го караха да бърза да се прибере у дома си. Той се укоряваше за това, че беше оставил семейството си незащитено и измъчената му душа молеше за прошка.

Студена пот изби на челото му. Какво щеше да се случи, ако Мак не бе намерил празен стол на масата за покер? Тед си спомни задимената обстановка в бара на Меги и съмнителните типове, които се събираха там.

Каква преднина имаха заселниците? Кой беше в основата на нападението над ранчото му?

Веднъж му се стори, че дочува гласове, но реши, че това беше просто вятърът. Най-накрая, когато градът бе останал далеч зад тях, не успя да сдържи гнева си. Тед даде воля на гнева си с тихи, груби ругатни, които ставаха все по-силни и по-цветисти, докато въздухът не затрептя от силата им. Той засипваше с обиди всички и всичко, което щеше да посмее да нарани жена му или детето му. Враговете му щяха да бъдат подложени на мъчения, пред които мъченията на команчите щяха да бъдат като детска игра. Нямаше да има място на земята, където щяха да бъдат в безопасност от гнева му. Мак най-после се осмели да го прекъсне.

— Когато свършиш, може би трябва да спрем и да напоим конете. Имаме още пет часа, преди да стигнем до северния хребет.

Тед изръмжа съгласието си.

— Има вероятност Босуел да не е на хребета.

— Ще трябва да намерим каубоите, господин Бърк. Никога няма да стигнем до „Мързеливото Б“, ако не сменим конете си. Пък и сами няма да успеем да се справим.

На Тед не му се искаше да се бави толкова и той скоро усети стягането на мускулите си и напрежението, което пулсираше в него с всеки тревожен дъх.

Елиз наблюдаваше как денят стига към своя край. Поредната вечер, през която Тед бе решил да не се прибира в къщата. Тя се обърна, дръпна завесата, вдигна една обувка и се прицели в ръба на леглото. Без извинения, без да се сбогува, без да каже каквото и да било.

Самотата я накара да отиде до стаята на Тоди. Тя повдигна една къдрица от челото на бебето и се зарадва, когато момченцето отвори сънено очи и й се усмихна.

Елиз го взе на ръце и седна в люлеещия се стол в другия край на стаята. Прокара пръст по бузата му.

— Хайде да се полюлеем малко, бебчо. Ако искаш, можеш пак да заспиш.

Тя го гледаше как се прозява и затваря очи. Тоди толкова много приличаше на Тед и на Патрик. Някой ден те все някак щяха да изгладят проблемите помежду си.

Тя чу някакъв звук отвън — звук, който й беше непознат и я уплаши. Видя да проблясва някаква светлина, чу гласове, след което видя още светлини. Тя се изправи, притисна спящото дете близо до гърдите си и отиде до прозореца.

Една сянка се стрелна в тъмнината край плевнята. Друга се затича към корала. След това се появиха и други сенки, много, които се затичаха към спалното помещение, към кухнята и към кладенеца. Всички те носеха факли и си подвикваха един на друг. Боже милостиви! Те имаха намерение да подпалят ранчото.

Лий остави Тоди обратно в креватчето му и го зави. Затича надолу по стълбите, стигна до шкафа с оръжието и след няколко секунди бе насочила дулото на една пушка през прозореца. Откатът я отхвърли в някакъв стол. На полицата се раздрънчаха съдове и Веспер се появи.

— Обградени сме. Предполагам, че листата все пак не ме излъгаха.

— Тези страхливци искат да ни подпалят.

Веспер се движеше изключително бързо въпреки едрото си тяло. Тя си избра една пушка, зареди я и приклекна до Елиз.

— Тед сигурно няма да им позволи да му подпалят ранчото.

Няколко куршума се забиха близо до прозореца. Неканените гости, изглежда, се интересуваха повече да свършат онова, за което бяха дошли, отколкото да започнат престрелка с двете жени. Те сякаш знаеха, че жените са сами, и имаха колкото време искаха на разположение, за да превърнат това място в горящ ад.

Елиз си пое дълбоко дъх, издиша и се прицели. Добре, че арабските жребци и Барабанист бяха на пасището.

Устата й пресъхна. Къде бяха Хуан и Пабло? Миг по-късно ги забеляза сгушени до оградата на корала.

— Върнете се, върнете се — прошепна Елиз. Секунда по-късно те се затичаха през откритото пространство между корала и къщата. Един куршум откърти парче дърво от оградата на мястото, на което те бяха стояли допреди малко.

— Тези мъже са решили да си свършат работата, Лий. Страхувам се, че ще успеят.

— Не, дявол да ги вземе. — Елиз започна да стреля колкото бързо можеше да презарежда. — И проклет да е Тед Бърк за това, че го няма тук сега. — Вбесена, разплакана, със замъглен от сълзите поглед, тя насочваше пушката си и стреляше по всичко, което видеше да се движи. — Той сигурно е в Дъсти флатс с онази жена, а къщата му ще бъде подпалена.

Веспер се изсмя сухо.

— Можехме да го използваме, ако беше тук.

— Ако подпалят къщата, ще трябва да бягаме с Тоди.

— Лий, просто продължавай да стреляш. Къщата все още си стои.

Елиз продължи да стреля, докато рамото й не изтръпна, а дрехите й не бяха напоени от пот. Тя продължаваше да презарежда и да стреля. Когато през покрива на плевнята се издигнаха ярки пламъци, които осветиха околността, тя видя няколко души да изскачат от сенките. Елиз чу един глас, който се извисяваше над другите и се смееше подигравателно. Всички тези мъже бяха полудели. Не след дълго те щяха да подпалят и къщата.

До слуха й достигна звук, който бързо се усилваше и скоро се превърна в тропота на конски копита; миг по-късно конете се появиха от тъмнината.

Тед, гологлав и с револвер в ръка, яздеше начело на каубоите си срещу подпалвачите. Той викаше на хората си и им сочеше накъде да яздят. Ездачите бяха посрещнати от яростна стрелба от всички страни на двора.

Пукотевицата продължаваше. Елиз чуваше изстрелите, ругатните, цвиленето наранените коне, свистенето на куршумите. Тя остави пушката си и извика на Веспер да направи същото. На слабата светлина беше невъзможно да се различат каубоите от „Мързеливото Б“ от нападателите.

Стори й се, че измина цяла вечност. Най-сетне Тед се появи от хаоса, вдигнал ръце, за да каже на хората си да прекратят огъня. Катастрофата беше предотвратена. Елиз долови миризмата на дим, чу стенанията из двора и плача на Тоди.

Тя толкова се бе уплашила за Тед, че бе забравила за собствените си страхове. Елиз отиде в стаята на Тоди. Лицето на бебето едва се виждаше в тъмнината. Тоди бе вдигнал ръчички и Елиз се наведе и го взе. След това отиде до люлеещия се стол и се отпусна в него, като му шепнеше успокоителни думи.

— Лий, скъпа, всичко свърши — обади се Веспер, която беше застанала до нея и държеше една чаша в ръка. — Донесох това с мен. Дай ми малкия разбойник. Той спи. Струва ми се, че трябва да си бъде в леглото.

Елиз пое чашата и позволи на готвачката да вдигне спящото дете. Може би питието щеше да успокои ужасната умора, която усещаше. Миг по-късно тя се мъчеше да си поеме дъх.

— Подпалих се.

Веспер й наля втора чаша.

— Изпий го бързо, преди да си загубила кураж. Втория път й беше по-лесно. Тя се облегна назад и затвори очи.

— Тоди имаше нужда от мен. Видя ли Тед?

— Нищо му няма. Все още гаси пожарите. Понякога страховете ни са много по-силни от онова, което се случва в действителност.

Веспер си тръгна безшумно и Елиз долови смътно някакъв друг шум, който й заприлича на дрънченето на шпори. Очите й се изпълниха със сълзи. Мъжът й бе дошъл при нея. Брадата му беше набола. Той миришеше на дим и беше изпръскан с кал. На челото му се виждаше рана, от която течеше тънка струйка кръв. Но той беше жив.

— Добре ли си? — попита го тя. Той обви ръце около нея.

— Вече съм добре, защото знам, че си в безопасност.

— Толкова се бях уплашила.

— И аз също — измърмори той, долепил устни до челото й.

— Къде беше? Бях сигурна, че те ще подпалят всичко.

— Дойдох веднага щом разбрах какво са намислили.

— Разбрал си! — Тя се отдръпна и го погледна гневно. — И кой точно ти каза?

— Мак дочул разговора на някакви играчи на покер.

— А ти къде беше? В бара на Меги ли? Лицето му се помрачи.

— Изпих няколко питиета там, но вече бях в леглото си в хотела — сам. — Той погледна към прозореца. — Изгубихме плевнята и два склада. За щастие, отървахме се само с това.

Елиз се почувства толкова наранена, предадена и гневна, че сякаш щеше да се пръсне всеки момент.

— Ти излезе на светло, където те лесно можеха да те видят. — Тя притисна лице към гърдите му. — Глупак такъв, можеха да те убият.

— Но не ме убиха, скъпа. Никой не загина. — Когато Тед заговори отново, в гласа му се долавяше тревога. — Добре, че никой не е бил наранен.

— Толкова се страхувах, че всички, че „Мързеливото Б“…

— Опитай се да не мислиш за това, миличка.

Елиз се опита да спре да хлипа. Тед беше до нея, тя беше в безопасност в прегръдките му. Кошмарът беше свършил. Тя се размърда, погледът й срещна неговия и тя потърси в очите му причината за ужаса, който бе преживяла току-що.

— Защо?

— Някакви индианци избили две семейства на заселници край Медърс. Обвиняват за клането Сивия ястреб.

— Тогава защо…

— Твърдят, че ако оставя индианците гладни, те ще се преместят в резервата. — Той избърса една сълза от бузата й и посочи към леглото. — По-добре седни. Изглеждаш твърде уморена, за да стоиш права.

Гневът й отново се надигна.

— Защо излезе пред тях така, че лесно можеха да се прицелят в теб?

Тед я придърпа към себе си, като не преставаше да й се усмихва. Той започна да я бута нежно назад, докато краката й не опряха в леглото. След това с едно бързо движение я вдигна и я сложи върху леглото. Той се отпусна до нея, сложил ръцете си от двете страни на тялото й. Мускулестото му бедро се притисна до нея, а голямата му ръка бавно започна да гали гърдите й. Погледът му срещна нейния и тя видя изпепеляващия зелен огън в очите на Тед Шепотът му галеше бузата й.

— Лий, скъпа, трябваше да им попреча да стрелят по теб и да подпалят дома ни.

— Толкова се страхувах за теб. — Тя хвана лицето му между ръцете си. — Можеха да те убият.

— Не и докато съпругата ми беше насочила смъртоносната си пушка срещу тях.

Устните им се докоснаха, впиха се и Тед изстена от удоволствие. Той повдигна глава. Думите му бяха придружени от топлина, насмешка и горчивина.

— Трудно е да се загасят всички пожари за една нощ. Въпреки това той не се помръдна от мястото си над нея.

Лицето му изглеждаше напрегнато. Беше изтощен. На Елиз й се искаше да го прегърне и да го успокои.

— Бях толкова ядосана и толкова уплашена. Стрелях по сенките.

Той се разсмя.

— Хуан каза, че адски си уплашила заселниците. Ръката й се плъзна по неговата до стегнатия му бицепс.

— Нямах време да се прицеля в никого.

— Те не са знаели това.

— Мисля, че убих един човек. Стрелях и чух стон.

— Не, миличка. Никой не беше убит. Само един мъж беше ранен. Путнам отнесе куршум в крака. Неколцина се измъкнаха. Един от близнаците — не зная кой от двамата, тъй като не мога да ги различавам — отиде в Хай-Медоу да повика шерифа.

Той я беше нарекъл „миличка“ два пъти. Елиз се усмихна и Тед й се ухили в отговор. Внезапно в гърлото й заседна буца и тя усети, че отново ще се разплаче.

— Радвам се, че „Мързеливото Б“ е в безопасност.

— Ти се държа смело. Попречи им да подпалят дома ни. — Той отметна един кичур коса от челото й и прокара пръсти по гърлото й. — Много жени на твое място биха се уплашили и щяха да се скрият в мазето.

Кадифената нежност в гласа на Тед я изненада.

— Предполагам, че е добре, че изобщо не се замислих за това.

— Не е необходимо да ставаш рано. Ще се върна тук следобед. — Той зари лице в извивката на рамото и врата й. — Може би по-рано. — Тед я целуна и след няколко минути тя го чу да отваря вратата на стаята на Тоди. След малко дочу дрънченето на шпорите му, докато той вървеше към своята спалня.

Елиз остана да лежи загледана в тавана. В очите на Тед беше забелязала обещание. Разкъсвана между ужаса и вълнението, тя се опита да заспи.

Елиз се събуди бавно, като се мъчеше да си спомни защо тази сутрин беше по-различна. Пожарът! Разбира се. Тя все още усещаше миризмата на дим. От прозореца си можеше да види унищожените от пламъците плевня и няколко малки постройки. Съжали, че се беше успала. Тед сигурно вече беше тръгнал.

Елиз се облече и слезе в кухнята, преди Веспер да я усети. Тоди й подаде лъжицата си, след което я обърна така, че храната му се изсипа на пода. Момченцето се разсмя радостно. Тя се усмихна и насочи вниманието му към храната.

Елиз се питаше кога беше тръгнал Тед Кога щеше да се върне?

— Тед ми поръча да ти кажа, че трябва да тръгне рано. Изглеждаше доста щастлив за човек, чиято къща едва не бе изгорена.

Елиз знаеше, че Веспер я наблюдава и без съмнение търси отговори на въпросите си в чаените листа.

— В много отношения извадихме късмет. Тед казали къде ще ходи?

Тя си спомни предишната нощ и се опита да не мисли за следващата.

— Той е толкова зает, че може да бъде навсякъде. — Веспер избърса лицето на Тоди с влажна кърпа. — Обещах на малкия мъж да го заведа да си поиграе с момиченцето на Бернадет, когато времето се оправи. Круз и Хуан тръгнаха рано тази сутрин да търсят някакви койоти на север от хребета, така че Бернадет ще се зарадва, ако й отидем на гости. Защо не си намериш някаква работа, например да рисуваш?

Елиз отиде до прозореца, който гледаше към корала.

— Отдавна искам да нарисувам арабските жребци. Те се намират в близкото пасище и светлината е подходяща. Може би така няма да мисля за снощи.

— Добра идея, но ще ти бъде трудно да забравиш за пожара, скъпа. Плевнята все още мирише на дим.

Веспер облече Тоди в палтенце и шапка.

— Целуни мама, момко.

Елиз се усмихна, помаха на момчето и му изпрати една въздушна целувка. Когато се върна в стаята си, тя се огледа наоколо. Окачени на стената до рисунките на бизони и крави я гледаха портретите на Тед и Сивия ястреб. Една скица на Тоди беше вмъкната между Тед и Патрик. Тя бе искала да разбере на кого от двамата приличаше повече бебето. Бе уловила нежността в усмивката на Тед и я бе сравнила с невинния смях на Тоди. Единствено очите на Тоди приличаха на очите на Патрик. Тя внимателно бе отбягвала всички други черти на бебето, които биха подсказали кой е баща му.

Елиз събра принадлежностите си за рисуване и взе сгъваемия стол, който Тед й бе купил от някакъв пътуващ търговец. Когато излезе навън, тя тръгна бързо и след тридесет минути беше в уединението, което й даваше сянката на мескитите, откъдето можеше да се наслаждава на елегантните жребци. Наблизо Барабанист беше навел глава и пасеше. Елиз нагласи стола си и се приготви. Тя бе толкова погълната от работата си, че ездачите почти се бяха изравнили с нея, когато тя ги забеляза. След това вниманието й беше привлечено от гласовете им.

— Каквито са бързи, тези красавци ще ни отнесат там по-рано от предвиденото — достигнаха до нея думите на Патрик. — Много мило от страна на брат ми да ги остави толкова близо до къщата.

Слим изсумтя.

— Той винаги ги държи наблизо. Брат ти ще побеснее, когато разбере, че ги няма.

— Тогава ще бъде твърде късно. Ние ще сме се свързали с Макензи, преди Сивия ястреб да успее да напусне лагера си. Ще си вземем парите и ще напуснем щата. Може би ще се преместим в Монтана или Уайоминг.

— Ами конете? Патрик се разсмя.

— Какво за тях?

На Елиз й бяха необходими няколко минути, за да разбере за какво си говореха те. Патрик и Слим знаеха къде в каньона се криеше Сивия ястреб и имаха нужда от бързи коне, за да уведомят Макензи. Тя бе обзета от силен гняв.

— Не ги пипайте, долни конекрадци!

Патрик погледна изненадано към нея. Гласът му беше изпълнен с насмешка.

— Погледни, Слим. Моята снаха е дошла да ни поучава. Не сте ли малко лицемерна, госпожо Бърк, като се има предвид вашето собствено положение? — Той метна седлото си на гърба на жребеца и затегна колана. — Няма да има полза да ни следваш. Този път ще ти трябва нещо по-бързо от стария Барабанист.

Патрик се качи на седлото и даде знак на Слим да го последва. Той се изсмя, махна небрежно с ръка и излезе през вратата на заграждението.

— Довиждане, госпожо Бърк. Предайте моите почитания на брат ми.

Какво трябваше да направи, за бога? Някой трябваше да предупреди Сивия ястреб, че войниците бяха тръгнали към скривалището му. Къде беше Тед? Патрик и Слим вече имаха преднина. Тед бе обещал да се върне рано. Тя се чудеше как трябваше да постъпи.

Елиз бе уверена в едно нещо. Издръжливостта на Барабанист беше по-голяма от тази на арабските коне. Тя разполагаше с един ден и една нощ да стигне до лагера на Сивия ястреб. Достатъчно, за да докаже, че не греши.