Гленда Сандърс
Откраднато щастие (7)

Седма глава

Мередит боядисваше една от таблите на леглото, когато котката се появи на остъклената веранда и измяука. Всъщност, беше котарак, с рижави тигрови шарки, на места изпъстрен в сиво. Доволен, че е привлякъл вниманието на Мередит, той приседна, грациозно прибра опашка и измяука отново.

— Здрасти — отвърна Мередит и се засмя. — Откъде си? Съседи ли сме?

Котката я наблюдаваше втренчено, без да мига.

— Май сме доста високомерни, а? Добре, щом не искаш, не ми отговаряй. — Потопи четката в боята и отново се зае с таблата. Работеше бавно и уверено, като от време на време поглеждаше към котарака.

Той стана и се приближи с високо вдигната опашка. Мередит се разсмя. Винаги ставаше така. Никога не бе виждала котка, която би се оставила да бъде пренебрегвана.

— Как се казваш? — попита Мередит, сякаш очакваше да чуе името на животното. — Приличаш ми на някой от кварталните хулигани. Как да те наричам? Бруно? Мак? Или предпочиташ Чамп?

Котаракът измяука отново.

— Това май ти хареса? Значи ще ти казвам Чамп. — Мередит продължи разговора с котарака, без да спира работа. — Виждаш ли колко ми е умничка Стейси! Спи до късно, за да мога да боядисам всичко. Да знаеш колко добро бебе е, Чамп, нищо че плака толкова дълго снощи. А пък всезнаещият адвокат Брукс нямаше ни най-малка представа как се държи бебе. Все едно, че му подадох горяща лава. А най-странното бе, че Стейси най-неочаквано утихна и заспа в ръцете му. — Мередит вдигна рамене и отново потопи четката в боята. — Мъжете и бебетата са най-непредсказуемите същества на този свят. Дори и котките не могат да се сравняват с тях. Имаш ли си дом, или просто се опитваш да си изпросиш нещо за хапване? Трябва да ме извиниш, но току-що свърших котешката храна. — Изведнъж усети позабравеното напрежение да я връхлита отново и усмивката й изчезна. Имам дяволски късмет, че аз самата имам какво да ям. И май трябва да благодаря за това на всезнаещия адвокат Брукс.

Мислите й отново се насочиха към Кайл. Той наистина бе загадка. Презираше я, а същевременно й помагаше. Не допускаше никой до себе си, а един свещеник бе успял да го придума да приюти бедна бездомница и детето й.

Свърши с боядисването и се зае да мие четките. Чамп я последва.

Отърка се в крака й, но едната му лапка попадна в малка локвичка стекла се вода и той нервно я изтръска. Мередит се разсмя и продължи да мие четките. Ако има късмет, Стейси нямаше да се събуди, докато си направи сандвич и го изяде спокойно.

Остави последната хапка и я даде на Чамп в празна кутийка от маргарин. Котаракът изчака Мередит да се отдалечи на безопасно разстояние и едва тогава се зае с рибата. Когато свърши, седна на задните си лапки, прибра опашка и измяука.

— Моля — каза Мередит, наведе се и вдигна кутийката. Чамп се суетеше наоколо. Тя се наведе, погали го и едва тогава той се оттегли. Мередит миеше съдовете, когато Стейси се събуди и заплака. Взе я на ръце и седна в стаята, за да я нахрани.

— Точно така, мъничката ми — прошепна с обич тя, докато Стейси сучеше лакомо. — Трябва добре да се нахраниш. Чака ни пазаруване. Нали ще бъдеш добро момиченце и няма да плачеш като вчера?

Стейси премлясна и въздъхна.

— Браво! — каза Мередит. — Голяма си хитруша. Сякаш нямаш нищо общо с бебето, което плака цели шест часа и заспа в ръцете на адвоката Брукс? — Въздъхна на свой ред и отпусна назад глава. — Права си, знам. Той е голям и силен и те кара да се чувстваш на сигурно място. Може и да не го харесвам, но той е единственият, който ни помогна. Май трябва да покажа малко благодарност. Е, не беше чак толкова нетърпим снощи. — Мередит продължаваше да мисли на глас. — Всъщност, държа се доста човешки. Да, бебчо, притесняваше се за теб. — Погали крачето на Стейси. — Сам предложи да те заведем до клиниката. Дори изглеждаше симпатичен, докато те държеше. — Мередит се усмихна, щом си спомни сцената. — Ти си още мъничка и не можеш да прецениш, но в очите му имаше истински ужас.

А после, когато остави Стейси в креватчето, какво се таеше в очите му?

Усмивката на Мередит се стопи. Не се заблуждавай. Той съвсем не мислеше за това, за което ти си мислиш. А дори и да е било така, сигурно е някакъв моментен проблясък. Нали не искаш такива неща да му минават през главата? Тогава защо ти се искаше толкова много да те прегърне и успокои, да ти вдъхне сила, както направи със Стейси?

Бебето бе спряло да суче и мляскаше доволно.

— Готов ли е бебчо да се заеме с другата страна? — попита Мередит. — Щом свършиш, се обличаме и хукваме по задачи.

А и трябва да избия тези абсурдни мисли за Кайл Сойър Брукс от главата си.

Мередит режеше на дребно туршия за картофената салата, когато Кайл се прибра. Поздрави я и както обикновено прослуша телефонния секретар.

Мередит вдигна поглед, когато той влезе. Бе разхлабил възела на вратовръзката си, а сакото бе небрежно прехвърлено през рамото му. Беше си вкъщи и се чувстваше съвсем удобно. Откъсна очи от небрежната му стойка и наболата брада, защото най-неочаквано се почувства като нежелана натрапница в къщата му.

Само след секунда от секретаря се чу записа:

— Обажда се Дот, от магазина за мебели втора употреба. — Мередит спря да реже туршията и се заслуша. — Говорих със съседа да прекара мебелите. Може да дойде утре около четири. Ако сте заети, звъннете ми.

Кайл изтри съобщението и отново включи секретаря.

— Нали чу?

Мередит кимна, без да го погледне.

— Да. Чудесно. Тъкмо утре ще докарат и дюшеците. Надявам се до вечерта да подредя всичко и да освободя стаята за гости.

— Да… но… Няма защо да бързаш — каза Кайл. Едва тогава забеляза Стейси и се приближи. — Тя добре ли се чувства днес? Има ли следи от снощната криза?

— Спа много добре, почти до девет, а това досега не се е случвало. Сигурно е била напълно изтощена от плач.

Кайл наблюдаваше бебето и се чудеше какво да направи.

— Можеш да й говориш или да я пипнеш — каза му Мередит. — Бебетата обичат да им се обръща внимание.

Кайл я погледна с вдигнати от учудване вежди.

— Извикай я по име — настоя тя.

— Стейси — каза внимателно Кайл и отново погледна несигурно Мередит.

Тя вдигна очи в знак на отчаяние.

— Пипни я по ръчичката. Няма нищо трудно.

Той я докосна, а Стейси стисна показалеца му в мъничката си ръчица.

— Доста е силна — забеляза той.

Мередит спря да работи и се приближи. Беше й приятно, че той проявява интерес към дъщеря й.

— Това е само рефлекс.

— Гледа право в мен — прошепна Кайл.

— Бебетата обичат да наблюдават лица.

— Тя вижда ли? Искам да кажа, на фокус ли съм, когато ме гледа?

— Разбира се — отвърна Мередит. — Тя е човешко същество, просто е още много мъничка.

— Прилича на теб.

— Наистина ли?

— Ами да. Устата, очите. — Обърна се към Мередит. — Скоро ли ще й порасне коса?

Мередит се разсмя.

— След няколко месеца. При всяко бебе е различно.

— Има ли някаква прилика с Кастър?

Мередит се напрегна.

— Понякога, когато ме гледа по определен начин или наклони главичка на една страна, забелязвам известна прилика, но обикновено не й обръщам внимание, защото не ми е приятно. Но е чудесно, че Стейси е момиче. Добре, че не е момче, щеше да е копие на Томас. И аз имам чувства. Не съм сигурна, че щеше да ми е приятно да прегръщам и целувам един миниатюрен Томас.

— Не трябваше да ти задавам такъв въпрос — извини се Кайл. — Дори не помислих.

— Напълно нормален въпрос — отвърна тя, но избегна погледа му.

— Да, но те разстрои.

— Не е трагедия, че има известна прилика с Томас. Той може да е истинско нищожество като човек, но иначе е хубав. — Приведе се отново над масата и продължи да реже туршията. — Все пак е баща на Стейси. Нищо няма да промени този факт.

Започна да реже една глава лук. Лютивината му я разплака.

— Доста лют лук — отбеляза Кайл и тя кимна. — Какво е това? — попита той и посочи към телешкото месо, потопено в нещо като марината.

— Ще приготвя шиш кебап. Видях грила на терасата, но мога да ги сложа и във фурната, ако не искаш да готвя навън.

— Сега ще включа грила — предложи той. — Само да си сваля костюма.

Когато той се върна, картофената салата бе готова и прибрана в хладилника. Тя го чакаше с шишовете в ръка.

— Не знам кои зеленчуци предпочиташ и затова още не съм набола кебапа.

— Какво имаме?

— Всичко, с изключение на гъби — отвърна Мередит. По-късно, докато се хранеха, Кайл вдигна поглед към нея.

— Видях таблата навън. Добре си се справила.

— Предполагам, че е изсъхнала. Стейси беше истинско ангелче днес и успях да я боядисам и втори път. А, между другото, имаш ли отвертка? Ще ми трябва.

— Отвертка ли?

— Да, за да сглобя леглото. Надявам се, че когато доставят дюшеците. Ще ги наместят на готовото легло.

— Аз ще сглобя всичко, щом се нахраним.

— Предполагам, че не е изсъхнало напълно.

— Тогава ще го сглобя утре сутринта. Ще стане за няколко минути.

Мередит отвори уста, за да възрази, но премисли и рече:

— Твърде уморена съм, за да откажа помощ.

Той внимателно се вгледа в лицето й.

— Наистина изглеждаш уморена.

— Имах доста неща за вършене.

— Не можеш да свършиш всичко наведнъж.

Колко време отнема на една жена да възстанови силите си след раждане? Особено жена, която е трябвало да спи в колата си и не се е хранила нормално?

— Ще се наспя и утре ще се чувствам чудесно.

— Трябва да се наспиш. Заповядам ти! Никак не ми се иска да припаднеш от умора.

— Да, доста неприятности ще ти създам.

— Загрижен съм за теб, Мередит, не е нужно да се шегуваш. Като твой работодател трябва да се грижа за здравето ти.

Думите му останаха без отговор. Прозвучаха официално, превзето и неискрено и съвсем не показваха, че е загрижен.

Защо, чудеше се Мередит. Какво те накара да ме вземеш на работа? Очевидно е, че не понасяш каквито и да е усложнения.

Мълчанието между тях бе потискащо и мъчително. Мередит въздъхна облекчено, когато Стейси се размърда и започна да хленчи. Извини се и отнесе детето в гостната.

Кайл се нахрани сам. Самотата му действаше като наказание. Не разбираше кое го дразни повече — присъствието на тази невъзможна жена или това, че всеки път, когато разговаряха, той, без да иска, я нараняваше и обиждаше с думите си.

Какво толкова каза? Глупачката се инатеше и искаше да свърши всичко сама. Той просто показа загрижеността си, а тя кой знае какво реши?

И всъщност какво очакваше от него? Бе й дал дом, работа, пое защитата й на делото срещу Кастър. Господи, дори подържа бебето! Та той за никой друг и за нищо на света не би направил подобен жест, било то роднина, клиент или приятел. Държеше се мило с нея, дявол да го вземе. Проявяваше щедрост. Предразполагаше я. Бе любезен повече от обикновено.

Но тя не успя да прикрие обидата, когато стана от масата. Отмести стола и тръгна след нея. Спря за момент, за да реши дали да й се извини, или да се преструва, че разменените преди малко думи не са били казани.

Стейси лежеше в скута на майка си. Мередит бе привела лице над главицата на детето. Дори не го забеляза и той се почувства излишен. Знаеше, че най-добре е да се измъкне безшумно и да я остави да се занимава с детето, но въпреки това я извика. Тя вдигна поглед. Кайл си пое шумно въздух, когато забеляза мокрите следи от сълзи по бузите й. Толкова ли силно я бе наранил? Повтори името й още веднъж.

— Тя се усмихна — прошепна Мередит.

— Бебето ли?

— Да. Вече беше време и все чаках да я видя, но не очаквах… — Нова сълза се търкулна по бузата и. — Дори не бях предполагала, че е толкова хубаво.

Кайл седна до нея на канапето. Той загледа личицето на Стейси с почуда. Как е възможно едно толкова малко създание да събере в себе си толкова чувства и обич?

— Те научават ли се да се усмихват? Все си мислих, че е инстинктивно.

— Ами… Трябва да мине известно време. Понякога ти се струва, че се усмихват, но това е съвсем несъзнателно, просто гримаса. — Когато се усмихват… искат да изразят щастие… Тогава е различно.

Мередит се наведе и приближи лицето си до Стейси.

— Стейси, миличка, усмихни се пак на мама. Покажи ни колко си хубава, когато се смееш.

След още малко подканване Стейси изпълни молбата.

Кайл не можеше да откъсне очи от преобразеното бебешко личице. Изразяваше невинност и неподправено удоволствие. Щом устата й се отвори, бузките й сякаш се издуха, а очите й светнаха.

— Сякаш някой е скрил електрическа крушка у това дете — прошепна Кайл, а Мередит кимна.

Още няколко минути стояха и подтикваха Стейси да се усмихва, наслаждавайки се на новото откритие. Кайл прехвърли ръка през раменете на Мередит, без да осъзнава, че такива мигове споделят само родителите на едно дете. Мередит извърна глава и го погледна. Внезапно усетила допира и близостта му, тя се изчерви.

Кайл притеснено отдръпна ръка и отстъпи назад.

— Трябва да измия чиниите — заяви Мередит и стана. — А и Стейси след малко ще иска да хапне.

— Ще гледам новините — каза Кайл и посегна към дистанционното.

След новините се върна в кухнята, където Мередит бършеше шкафовете.

— Донесох някои документи. Трябва да ги попълниш.

Мередит веднага спря с бърсането.

— Какви документи?

— Направил съм списък от въпроси. Трябва ми обща информация и за теб, и за Кастър.

— Но аз ти казах всичко.

— Ти нанесе груби щрихи. Искам сега да чуя подробностите. Ако стигнем до съд, адвокатът на Кастър ще иска същото. Искам да знам всичко още отсега. Ако има нещо гнило, да съм подготвен.

— Гнило ли?

— Нещо, което може да бъде разбрано погрешно, ако не се представи по съответния начин. Трябва да сме подготвени за атаки от всички страни.

— Отговорих на всичките ти отвратителни въпроси. При мен няма нищо гнило.

— Или ще ме оставиш да ти помогна, както аз си знам, или изобщо няма да се занимавам! Не ме принуждавай да си върша работата отгоре-отгоре. — Той подхвърли папката на масата. — Последната дума е твоя. Или ще е както аз кажа, или се отказвам.

Мередит запрати гъбата в мивката, изплакна си ръцете и се приближи до масата. Погледна намръщено Кайл, седна до него и дръпна папката към себе си.

Той изведнъж усети, че губи контрол, щом забеляза тайнствената усмивка, която плъзна по устните й.

— Какво му е толкова смешното? — попита той.

— Въпросите са напечатани.

— Какво смешно има?

— Много си прецизен.

— Затова съм добър.

И скромен, помисли си саркастично Мередит.

— Нямам химикалка — каза Мередит и отново наведе глава над документите.

Кайл й подаде позлатена писалка. Мередит я пое внимателно и започна да пише.

— Наистина ли очакваш да си спомня дори и половината от всичко това?

— Попълни всичко, което можеш. Телефонните номера и областните кодове ще ги намерим лесно.

Мередит гневно прехвърляше копията.

— Това пък какво е? — попита тя за последната страница. — Различно е от другите.

— А, стандартната бланка, която се попълва от всеки клиент.

До този момент Стейси тихичко хленчеше, но вече загубила търпение, изплака. Мередит остави писалката на Кайл върху купчината документи и ги побутна към него.

— Само за минутка.

Взе детето на ръце, шепнейки му нещо и щом то се успокои, погледна към Кайл.

— Извинявай, не си мисли, че не искам да ти помогна — обясни тя. — Просто… Ами цялата тази предварителна подготовка по едно дело е ужасно неприятна.

Кайл стана и сложи ръка на рамото и.

— Знам колко е неприятно някой да се рови в миналото ти.

Мередит скри лице до главичката на Стейси, отчасти за да успокои детето, но и за да избегне погледа на Кайл.

— Кастър може и да прояви здрав разум и да се съгласи да плаща издръжка, без да се стига до съдебната зала — каза Кайл. Почувства, че Мередит леко сви рамене. Очевидно дори не предполагаше, че Кастър би проявил каквато и да е човечност или дори отстъпчивост.

Стейси отново се разплака. Мередит погледна към Кайл.

— Трябва да я нахраня, преди да се е ядосала.

Кайл кимна.

— Лека нощ.

Нейното „лека нощ“ се чу едва доловимо, заглушено от плача на бебето. Кайл се върна пред телевизора, но гласът на детето, долитащ дори през затворената врата, го разсейваше.

Не, Стейси не бе виновна. Дори когато тя се успокои, пред погледа му отново се появи Мередит, отново чу нежния й глас, с който успокояваше детето. Спомни си сладкото усмихнато личице на Стейси. Какво имаше у тази жена и детето й, което така дълбоко го трогваше и събуждаше чувства, погребани от години?

Затова ли Марк го бе накарал да приеме бездомната? Само за да наруши спокойствието на един дълго изграждан стереотип. Но какво право имаше този човек, макар и свещеник, да му прехвърля отговорността, не дори за един, а за два живота? Защо му трябваше да събужда отдавна погребани чувства? Не беше ли достатъчно само да им помогне като на клиенти? Защо бе необходимо да се обвързва толкова дълбоко?

Още преди години несломимото упорство и решителност му бяха помогнали да овладее чувствата си, преди да стане уязвим.

Уязвимост… Добре познаваше това чувство, и то примесено с вина и болка. А мъж, който допуснеше тези слабости, бе все едно обречен на провал.

Клиентите му бяха предимно жени, пренебрегвани, обиждани, някои дори изоставени от мъжете си. Те кършеха ръце, плачеха и всяка една бе очарована, че той я разбира така добре. Но това, което той разбираше, бе, че те сами са се оставили да бъдат наранени, защото са били грижовни, изпълнени с обич и готови да дадат всичко от себе си. Така са позволили на мъжете си да ги пренебрегват, обиждат и изоставят.

Всички си мислеха, че им помага, че защищава правата им. Истината бе, че той не им помагаше, а си отмъщаваше. Правната система бе мечът, с който утвърждаваше нечия вина и налагаше наказание. Отмъщението му застигаше лъжци и предатели, женкари и грубияни, а наказанието му бе насочено към най-големите им страхове — публичност, загуба на престиж и непосилно високи издръжки.

Работата на Кайл бе изключително успешна, защото добре познаваше не само уязвимостта, но и страха. Страхът, нечия тайна да стане публично достояние не му бе чужд, защото и той криеше частица от миналото си, несъвместима с имиджа на изряден и почтен адвокат. Живееше притиснат от ужаса, че някой може да открие как Кайл Брукс, рицарят-спасител на онеправданите е бил изпълнен със срам и вина.

Не можеше да си позволи да забрави вината, стаена в миналото, не можеше да я пренебрегне. Щом събудеше отдавна погребаните чувства, с тях се събуждаше наново и старата вина.

Опита се да гледа сериала по телевизията. Следеше го редовно, от професионален интерес, но тази вечер му се стори отегчителен. Отново усети прилив на нежност, щом си спомни усмивката на бебето и в същия миг пред него зейна пропастта между детската невинност и срамната тайна, която го измъчваше.