Гленда Сандърс
Откраднато щастие (12)

Дванадесета глава

През цялата следваща седмица в къщата цареше напрегната атмосфера. Двамата с Мередит се държаха изключително любезно един към друг и гледаха да се избягват. Говореха си единствено, когато се налагаше.

Мередит ясно показваше отношението си към него чрез резки кратки отговори и вдигане на рамене. Случилото се помежду им не трябваше никога повече да се повтори.

Всеки път, щом тя отвърнеше очи, всеки път, щом се преструваше на заета с нещо маловажно, само за да се престори, че не забелязва присъствието му, Кайл се усещаше отритнат и изоставен. Струваше му се, че е загубил нещо скъпо и го обземаше тъга.

Не можеше да приеме, че няма начин да се върнат към спокойствието и приятелството от първите дни. Замисли се над проблема, който представляваше за него Мередит и как да подновят връзката си. Въпреки това не виждаше начин. Всичко му се струваше или невъзможно, или неприложимо.

Напрежението правеше нервен и него, и Мередит, предположи той. Тя се движеше апатично, забавено, отговаряше нервно и изглеждаше уморена.

В сряда, в свободния си следобед, заведе котарака при ветеринаря за ваксина. Каза му в четвъртък сутринта.

— Знам. Секретарката на ветеринаря ми звънна, за да провери дали ще платя сметката.

— Докторът смята, че трябва да го кастрираме.

— Докторът се чуди откъде да изкара пари.

— Каза, че ако Чамп може да говори, ще ни благодари.

Кайл едва не се задави с кифлата.

— Искрено се съмнявам.

— Каза, че ако можем поне за един час да изпитаме чувствата на мъжка котка, когато женските са разгонени, то тогава няма да има некастриран котарак на света.

Кайл изгледа многозначително Мередит.

— Можеш да предадеш на ветеринаря, че съм добре запознат със сексуалната неудовлетвореност и няма да стана поддръжник на кастрирането, само защото самият аз съм незадоволен.

Мередит го изгледа ядно.

— При животните е различно. За тях това е просто инстинкт. А при хората… Предполага се, че е нещо много повече. Човекът е единственото животно, което може да мисли.

— Кажи ми, че не си мислила за това, което се случи между нас в неделя сутринта. Отговори ми и само ще докажеш още веднъж, че хората са единствените животни, които лъжат.

— Говорехме за котарака!

— Да, за котарака. Ти му даде храна, когато беше гладен, а сега аз ще запазя достойнството му.

— Но…

— Но нищо! Човек все някога трябва да прояви твърдост, и аз забранявам да се кастрира котарака!

Когато след няколко минути Кайл излезе от къщата, Чамп изтича да го посрещне. Мъжът се наведе и го почеса по муцунката.

— Знам, стари приятелю. Чух всичко, но хич не се притеснявай. Няма да я оставя да се разпорежда с теб.

Тази вечер се върна към позабравения навик да вечеря навън, само за да забави връщането у дома. Всичко друго бе по-лесно от мрачното обвинително мълчание.

В петък се обади и чу деловото „Дом Брукс“, когато Мередит вдигна слушалката.

— Надявах се, че си вкъщи.

Мълчание. Господи, колко мразеше напрегнатата тишина от отсрещната страна на линията.

— Зная, че малко късничко ти съобщавам, но тази вечер ще дойда с един-двама приятели. Ще успееш ли да приготвиш нещо като студен бюфет?

— Да. — От краткия отговор му се стори, че всеки момент ще добави „господин Брукс“. Отново се възцари мълчание. Най-сетне тя попита:

— Какво по-точно имаш предвид?

— Нещо простичко. Хапки например. И купи всичко необходимо, за да направиш коктейл „Маргарита“.

— „Маргарита“ ли?

— Попитай в магазина за алкохол. Ще ти обяснят.

— Знам как се прави „Маргарита“.

— Купи и няколко бутилки бяло вино. Същата марка като това, което имаме. Всичко друго оставям на теб.

На Мередит й се искаше да събере пети, да изкозирува, както правят военните и да извика:

— Разбрано, сър!

Но какво друго очакваш? Дни наред не сте си говорили като хората, без да смятаме спора за Чамп. Естествено, че ще се отнася към теб като към наемна работна ръка. Та ти си наемна работна ръка. Вече забрави веднъж. Не можеш да си позволиш да забравиш втори път.

Подготви и обмисли менюто много внимателно. Реши да направи сандвичи, да сложи отделно само зеленчуци, маслен и кисело-сладък сос. Смяташе да украси готовите плата с радика и глухарче.

Приключи със списъка и погледна към Стейси.

— Май това е всичко. Ще ги шашнем, нали?

Стейси млясна.

— Малини ли? — попита игриво Мередит и потърка нос в нослето на бебето. — Не ни трябват малини. — Стейси се засмя, а Мередит стана отново сериозна и промърмори: — Не трябва да смущаваме шефа.

Шефът… Спомняш ли си шефа, Стейси? Човекът, на когото беше къщата. Същият, който ти говореше и се смееше с теб. Същият, в когото мама се влюби.

Сякаш прочела мислите на майка си, Стейси премлясна отново, а Мередит се усмихна тъжно.

— Да, знам. Много беше глупаво. Просто… Той е толкова… — Въздъхна и преглътна. — Нямам извинение, малката. Просто се влюбих като ученичка, нищо повече. Той бе толкова мил, а аз… Имах нужда от някой, с когото да разговарям. Не че се оплаквам от теб, ние двете сме си приятелчета. — Докосна крака на Стейси и отново се усмихна тъжно, а дъщеря й на свой ред демонстрира беззъбата си усмивка.

— Да, приятелко-приятелко. Трябва да тръгваме на пазар, за да си изработим заплатата.

Когато Мередит свърши, сякаш всичко бе приготвено за изложба. Тъкмо сложи и последното плато в хладилника и прибираше обелките от моркови, когато чу пред къщата да спират две коли. Вратата се хлопна, чуха се гласове.

Изпита ревност, че Кайл ги е поканил през предния вход. Ами разбира се, че оттам ще ги покани. Няма да влязат през страничния вход, за да ги запознае и с нея, сякаш е член от семейството, а не наемната работна ръка.

От хола долитаха весели гласове. Мередит долови женски глас и два мъжки. Чуваше се и гласът на Кайл.

Тя седна на масата и подпря брадичката си с ръце, в очакване на капризите на Негово Превъзходителство. Няколко минути по-късно дочу, не можеше да не слуша, след като помещенията бяха едно до друго, че ще говори с икономката си за напитките.

— Икономка ли имаш? — чу се мъжки глас. — Това е ново.

Отново прозвуча гласът на Кайл, макар и малко притеснено.

— Къщата е голяма. Крайно време беше да потърся някой.

— Започвам да завиждам — долетя женският глас. Много сексапилен глас. Без дори да я е видяла, Мередит изпита антипатия към жената. Намрази я, защото бе дошла в този дом като гостенка, а не стоеше затворена в кухнята да приготвя вечерята, защото гласът й звучеше приканващо и игриво.

— И ти днес се сдоби с къща. Намери си и икономка — каза Кайл.

— Ха! — Отново същият глас. — След като платя ипотеката, едва ли ще мога да си плащам и тока.

Кайл се разсмя.

— Просто ще трябва да се ожениш за някой милионер, Рейчъл.

Той бавно се отправи към кухнята. Усмивката му се скри, щом кимна на Мередит.

— Ние сме…

— Готови, за да сервираш напитките — довърши тя изречението и скочи. — Всичко се чува. А барът е подреден. Не знаех дали ще искаш аз да правя коктейлите, или вие.

Кайл сви рамене.

— Защо да не направя аз първите „Маргарити“, а после вие ще си ги правите — предложи Мередит.

Кайл кимна и тя тръгна след него към хола. Гостите на Кайл замлъкнаха, щом тя влезе и се спогледаха.

— Това ли е икономката ти? — попита един от мъжете. Беше на възрастта на Кайл, добре облечен, типичен бонвиван, който нищо не приема на сериозно.

— Ти си пълен с изненади, Кайл! — възкликна жената. Мередит очакваше да види висока блондинка с изваяни форми, а Рейчъл се оказа пълничка брюнетка с къса черна коса.

— Искам да ви представя Мередит. Мередит, това е Рейчъл, Джордж и Сам.

Всеки от гостите кимна. Веселякът се оказа Джордж. Сам бе по-стар и доста сериозен.

— Рейчъл току-що спечели права над къщата — обясни Кайл. — И затова празнуваме.

— Ами, празнуваме! — извика Рейчъл. — Чакам онова влечуго, бившият ми съпруг, да си разкара мръсните парцали от моята къща и то под надзора на въоръжен полицай.

— Поздравления, или каквато е подходящата дума — отвърна Мередит.

— „Поздравления“ звучи добре. Но Кайл ги заслужава. Той спаси всичко.

— Джордж откри тайните връзки на мъжа ти — напомни Кайл.

— На бившия ми съпруг — поправи го Рейчъл.

— В скоро време ще ти е бивш съпруг — поправи я на свой ред Кайл. — Джордж е частен детектив.

По лицето на Мередит се изписа изненада. Този приятен мъж — детектив?

Кайл се разсмя на изражението й.

— Изглежда миличък, нали? Точно затова е толкова добър.

Джордж стана и се приближи до бара.

— В едно отношение наистина съм много добър — той огледа прецизно Мередит.

— Не му обръщай внимание — предупреди я Кайл. — Така говори на всички жени.

— Само на хубавите — уточни Джордж. — Животът е твърде кратък, за да се радваш на нещо, което не е най-доброто.

— Какво ще пиеш Джордж? — сви устни Кайл.

— Както обикновено. Никога не пия — обяви той, без да спира да оглежда Мередит. — Притъпява разума.

Кайл му сипа безалкохолна бира.

— И в злато да го облечеш, пак няма да знае как да се държи — обясни той на Мередит. Побутна чашата по плота на бара. — Престани, Джордж. Тя не е свикнала на такова държание.

— Я виж ти! Кайл, ревнуваш ли? — попита Рейчъл и се настани до Джордж. — Надявам се приготвяш „Маргаритите“.

Мередит й се усмихна подкупващо.

— Така нареди господин Брукс.

— Господин Брукс — повтори Рейчъл. — Впечатлена съм. Никога не съм чувала някой да го нарича господин Брукс, освен адвоката на онова влечуго.

— Мередит просто се преструваше, нали Мередит?

— Да, Кайл — потвърди тя.

Джордж подсвирна.

— Невероятно, Кайл! Как постигаш такава дисциплина? Остен, бич, какво?

— Държи една черна дъска в кухнята и всеки път щом сгазя лука, драска по нея с нокти — отговори Мередит, като се направи, че не забелязва предупредителния поглед на Кайл, насочен към Джордж.

Джордж се разсмя.

— Умна е, Кайл. Много умна.

— Надявам се, че умее да прави хубава „Маргарита“ — вметна Рейчъл. — Няма ли да е по-добре с малко повече текила?

Мередит повдигна неуверено вежди, но добави исканото количество текила.

— Не говорете за нея сякаш е къщна мебел — каза Кайл.

Джордж бе изумен за момент, но бързо си възвърна самообладанието.

— С удоволствие бих си взел мебели с нейните мерки.

Рейчъл сви безразлично рамене.

— Ти какво ще пиеш, Сам?

— Вино, за да изветрее, докато си тръгнем — отвърна Сам и се присъедини към тях. — Не забравяй, че все пак карам кола.

— Ти си истинско съкровище — каза Рейчъл и го хвана под ръка.

Само след секунди Мередит сипа от готовия коктейл и го подаде на Рейчъл.

— „Маргарита“ с повечко текила.

Обърна се към Кайл, който се опитваше да отвори бутилка бяло вино.

— Има още от коктейла. Ще донеса храната.

В кухнята, тя се подпря на плота и си пое дълбоко дъх. Какво очакваше, когато той доведе гостите си? Ти си наемната работна ръка, не си забравила, нали? Значи, дръж се като такава, каза си тя с въздишка и отвори хладилника, за да извади готовите плата.

В този момент Кайл влезе.

— Готово е за сервиране — каза му тя.

— Приготвила си всичко това за толкова кратко време?!

— Всичко е много просто. Само украсата придава вид.

— Ами за това, което се случи на бара…

— Не съм забелязала нещо да се е случило — каза равнодушно тя, но така, че на него да му стане ясно, че е видяла и чула всичко.

— За черната дъска и ноктите! Хареса ми. Джордж е прав. Много си умна.

— Докато сервираш по масите, се научаваш да мислиш бързо.

Кайл се намръщи на резкия й тон.

— Ще поговорим по-късно.

— Разбрано, господин Брукс.

Той я погледна строго, преди да излезе.

След ордьоврите Мередит внесе плодове и шоколадови сладки. Поднасяше сладките, когато я стресна неочаквано силен плач.

— Това бебе ли е? — попита с истинско недоверие Рейчъл.

— Спи от часове — отвърна Мередит, когато Кайл вдигна вежди.

— Върви — каза той. — Ще се оправим сами.

За изненада на Мередит, Рейчъл тръгна с нея. Мередит поспря до вратата на кухнята.

— Да ви донеса ли нещо? — без съмнение и тя бе чула плача на Стейси.

— Може ли да видя детето ви? — попита Рейчъл и Мередит смътно долови отчаяние в гласа й.

— Разбира се — отвърна тя и я заведе в стаята. — Трябва да ви предупредя. Спи от два и сега ще плаче, докато не я нахраня.

— С удоволствие бих я нахранила вместо вас.

— Малко трудно.

— Вие кърмите? — извика Рейчъл, докато Мередит нагласяваше пищящото дете с една ръка, а с другата разкопчаваше блузата си. Плачът секна неочаквано, заменен от шумно мляскане.

Рейчъл седна на ръба на леглото. Лицето й изразяваше копнеж, докато наблюдаваше Стейси.

— Исках деца, но съпругът ми, бившият, все казваше, че не можем да си го позволим. А после, когато вече можехме… Ами, влечугото въобще не искаше да чуе. Като си помисля какво стана, добре че нямахме.

— И бащата на Стейси не беше очарован от идеята да стане татко. Кайл ми помага да заведа дело за издръжка.

— Ако Кайл се е заел със случая, парите са ти в кърпа вързани.

— Ще пропуснете десерта — каза Мередит.

— Няма да ми се отрази зле по-често да пропускам десертите. Нали не ви притеснявам? — Мередит се усмихна. — Платата бяха страхотни. Сама ли свършихте всичко? Издържах този шут, докато завърши, после докато си намери работа и се установи, а когато успя… Прас! Влюбил се в някаква инженерка. Сигурно е хубава, освен че е десет години по-млада от мен.

— Мъже! — изръмжа Мередит.

— И ти го казваш! Между другото, не знам как щях да се оправя без помощта на Кайл. Беше невероятен! На моменти бях готова да стана и да си тръгна, но той не ми позволи. Каза, че ще ме прегазят, ако им се оставя.

— Май съм чувала тези думи — отбеляза Мередит.

— Да, любимите на Кайл.

Значи не съм единствената. Не е защото съм без дом, или защото съм без пари. Кайл казва същите думи и на другите си клиенти.

Щом Стейси се нахрани, Мередит й смени пелените и я сложи в ръцете на Рейчъл.

— Страхотна е — възхищаваше се Рейчъл, докато проследяваше извивката на бузката й с пръст. След като се бе наспала и нахранила, Стейси бе в добро настроение. Усмихна се. — Трябва да я покажа на Сам. Той не може да си представи какво харесват на бебетата. Нали нямаш нищо против?

— Не. Приятно ми е, когато се суетят около нея. Само ми я донеси, когато ти омръзне.

— Никога няма да ми омръзне. Сам! Сам! Ела да видиш!

Мередит вдигна масата и пренесе всички чинии в кухнята. След малко чу плача на Стейси и се втурна в хола, за да спаси Рейчъл. Кайл вече бе овладял положението и вдигнал детето на рамото си.

— Не мога да повярвам на очите си! — отбеляза Джордж. — Сякаш цял живот все това си правил.

— С това момиченце все това съм правил. Гледай, сега ще ми се усмихне. Нали? — усмихна се той към малкото личице.

Стейси се подчини и той изгледа гордо всички.

Та той бе горд! Мередит осъзна това, докато го наблюдаваше как се опитва да разсмее Стейси. Горд е като истински…

Дори не си го помисляй, сепна се тя. Е, да, тя го привличаше. Но кой би могъл да й устои? Такава мъничка, съвършена и невинна. Това съвсем не означава, че е готов да се подпише под документ за осиновяване.

— Ти си пълен с изненади, Кайл — отбеляза Рейчъл и погледна многозначително Мередит. Уязвимата жена, която седеше на края на леглото и наблюдаваше с тъга Стейси, бе изчезнала, за да се появи отново властната кокетка, която настояваше за повече текила в коктейла си.

Мередит направи нова „Маргарита“.

— Това бебе не е наследило носа на семейство Брукс, а, Кайл? — пошегува се Джордж.

— Вярно бе, Кайл. Я си признай. Да не си лудувал преди около година? — смееше се Рейчъл.

— Невинен съм! Таткото на това малко момиченце ще трябва да плаща издръжка и за минал период.

Всички погледнаха към Мередит. Само след секунда тя запита:

— Иска ли някой още „Маргарита“?

— Аз — отвърна Рейчъл.

Мередит й подаде напитката и пое Стейси от ръцете на Кайл.

— Не е свикнала с толкова шум и суетня. Не ми се ще да се изнервя.

Прибра се в кухнята, уви Стейси в одеяло и я изнесе на остъклената веранда. Въздухът вън бе свеж и Мередит седна на един от шезлонгите с детето на ръце. Тук разговорите в хола не се чуваха и така бе по-добре. Гледаше индиговосиньото небе, посочи на Стейси една звезда и запя: „Звездна светлина, блеснала звезда…“

— О, Стейси — прошепна тя. — Какво става, когато решиш, че искаш всичко да е различно? — Наведе се, целуна малката главица и въздъхна. — Не говоря за теб, разбира се. Обичам те такава, каквато си. И съм сигурна, че при теб ще бъде по-различно. Искам да си на сигурно място, винаги да си заобиколена от хора, които те обичат. Но сега имаш само мен. — Преглътна. — Но не ме подценявай, детенце. Аз съм силна и винаги ще съм до теб. Много преживяхме двете с теб.

Заслушана в ритмичните удари на майчиното сърце, Стейси се унесе, а Мередит се отпусна, успокоена от пеенето на щурците и равномерното дишане на Стейси. Бе задрямала, когато скърцането на вратата я стресна.

— Не исках да те притеснявам — каза Кайл.

— Слушах звуците на нощта.

— Рейчъл иска да говори с теб.

— С мен ли?

Кайл определено не бе въодушевен от новината.

— Ако искаш ще й кажа, че не желаеш да те притесняват.

— Ще говоря с нея. Дано само успея да стана, без да събудя Стейси.

— Аз ще я поема.

Мередит се стегна, когато усети ръката му да се приплъзва под гръбчето на детето, покрай гърдите й. Очите им се срещнаха. Неговите бяха пълни с въпроси, а нейните с молба. Той нежно повдигна Стейси. Вече я държеше уверено, а само преди няколко седмици се чувстваше неудобно и несигурно. Стейси не се събуди, докато я пренасяше в креватчето. Вече беше свикнала с докосването му и се чувстваше сигурна в големите му силни ръце.

Мередит го наблюдаваше как се навежда над креватчето и преглътна горчивите си сълзи. Тя също бе готова да свикне с тези ръце, но точно сега, една от гостенките искаше да поговори с икономката на Кайл.

Очите на Рейчъл бяха замъглени от изпитите коктейли, но говореше ясно.

— Реших да направя парти — съобщи тя. — За новата къща. За днешната победа. Ще поканя само близки приятели, за да позлорадстваме над влечугото.

— Звучи чудесно — каза Мередит. Да не би Рейчъл да смяташе да я покани на партито?

— Имам нужда от професионален аранжор-готвач — продължи жената. — Говорехме за това и си мислех, че за жалост не познавам човек, който би се справил толкова добре, колкото теб тази вечер. Кайл каза, че звучи интересно, защото си смятала да се занимаваш точно с това и аз го попитах дали мога да те взема за една вечер.

— Да ме вземеш? — Мередит се постара думите да звучат непретенциозно, за да скрие надигащия се гняв.

— Да организираш всичко. Само че Кайл, толкова е сладък, нали знаеш, каза, че не те притежава и че можеш да правиш каквото решиш през свободното си време. Та той каза да говоря с теб и да се уточним.

— Точно така. Кайл е много сладък, нали? — повтори Мередит и хвърли един от гневните си погледи към него.

— Какво ще кажеш? Другата събота. Около петдесетина човека.

— Петдесетина близки приятели?

Рейчъл не улови сарказма в думите на Мередит.

— Или може би шестдесет.

— Май няма да стане — отвърна Мередит. — Имам работа тук, а и не мога да оставя Стейси.

— Моля те, помисли — настоя Рейчъл. — Кайл няма да има нищо против, ако изпереш дрехите ден-два по-късно, нали, Кайл? Накарай я да каже „да“!

— Мередит решава сама — намеси се Кайл.

Страхотно, много благодаря, помисли си Мередит и погледна Рейчъл.

— Не…

— Не казвай „не“! — молеше я Рейчъл. — Помисли през уикенда, а аз ще ти звънна в понеделник и ще поговорим. Сега съм прекалено пияна, за да обсъждам каквото и да е.

— Добре — съгласи се Мередит само за да не си създаде враг в лицето на Рейчъл. Може би, когато изтрезнее ще е забравила целия разговор. Погледна Кайл. — Да направя ли по още един коктейл, преди да си легна?

Преди Кайл да успее да отговори, Рейчъл пресуши чашата си.

— Чашата ми е празна-а-а.

— Значи трябва да направим още — каза Кайл и се обърна към Мередит. — Благодаря ти, че предложи.

— Просто си върша работата — отвърна натъртено тя. Направи коктейла и си отиде в стаята. Изблиците смях от съседната стая не й позволяваха да заспи. Едва след полунощ чу входната врата да се захлопва.

Готвеше се да загаси лампата, когато на вратата се почука.

— Мередит?

Тя открехна и надникна през цепнатината.

— Трябва да поговорим.

— Късно е.

— Само няколко минутки.

Какво пък толкова? Нямаше вече какво да губи, нито какво да крие. Отвори вратата и тръгна към кухнята. Кайл се чувстваше неудобно.

— Студеният бюфет беше чудесен. Благодаря ти, че го направи за толкова кратко време.

— Нали затова съм икономка.

— Изглеждаше доста… представително.

— Бяла блуза, черна пола и бяла престилка — обясни тя. — Съвсем традиционно. Добре че успях да си закопчая блузата.

— Знам, че не ти беше лесно тази вечер.

— Боже, Боже, много си чувствителен!

— Недей — помоли той и сложи ръце на раменете й. Тя отстъпи назад. Кайл въздъхна отчаяно. — Исках само да ти кажа, че бях горд с теб.

— Сигурно е голямо ласкателство почетните ти гости дотолкова да харесат обслужването, че да искат да ползват назаем работната ти ръка.

— Не смесвай думите ми с тези на Рейчъл. Веднага й обясних, че не си ми собственост, за да те преотстъпвам.

— Точно така. И затова, когато се опитвах да й откажа, ти ми оказа неоценима подкрепа.

— Казах, че ти решаваш, а не аз. И е така. Но си струва да обмислиш възможността.

— Сериозно ли говориш? — Мередит бе изумена.

— Каза, че това те интересува, а партито на Рейчъл ще е една чудесна възможност. Тя познава доста хора, които непрекъснато правят подобни събирания.

— Сигурно говориш за онези петдесет-шестдесет близки приятели?

— Поне помисли. В най-лошия случай ще изкараш малко допълнителни пари. В най-добрия, скоро ще се заемеш с други такива тържества.

— И съвсем скоро ще поема по пътя си. — Изказа мислите си, преди да си даде сметка.

— Не искам да те насилвам.

Мълчание.

— Исках само да ти кажа колко се гордеех с теб тази вечер.

— Никога нямаше да те изложа.

— Гостите се изложиха.

Мередит се замисли за миг.

— Кажи ми едно нещо, Кайл. — Той я погледна с очакване. — Каза ли им, че си спал с мен?

Лицето му помръкна. Беше готова да направи всичко, само и само за да върне обратно въпроса, но той бе изречен, мъчителен и обиден.

— Сериозно ли ми задаваш този въпрос? — попита горчиво той.

Възцари се мълчание. Най-сетне Кайл се обърна и излезе от стаята.

Мередит го проследи с поглед, изпълнена с непреодолимото желание да се сгуши в ръцете му.