Гленда Сандърс
Откраднато щастие (11)

Единадесета глава

Кайл се напрегна, за да чуе шум, който би му подсказал, че тя е в къщата. Приглушеното бръмчене на пералнята го успокои.

Облече се бързо и едва докато си миеше зъбите в банята забеляза, че Мередит вече е сменила кърпите. Мисълта го накара да се усмихне.

Малка къщовница! И твоя живот би могла да сложи в ред, ако й позволиш.

Вече го бе накарала да разбере, че се нуждае от човек край себе си, нужда, която бе потискал толкова дълго.

Стейси лежеше будна в кухнята, оглеждайки се наоколо с широко отворени очи.

— Здравей, сладуранке! Къде е мама?

Стейси премлясна и се усмихна.

Кайл също се усмихна, очарован от невинността й.

— Сигурно е някъде наоколо — каза той на Стейси и прошепна: — Май е в банята.

Мередит сгъваше бельото и чорапите и ги подреждаше на купчинки. Не й се обади, а остана загледан в нея. С момчешко нетърпение чакаше да го забележи и се опитваше да предположи каква ще бъде реакцията й.

Когато Мередит се обърна, го заля разочарование. По лицето й нямаше и следа от изпитаното удоволствие, не се усмихна, нито пък наведе притеснено глава. В очите й бе стаено съжаление.

— Не трябваше да се случва — каза тя. Разочарованието потисна Кайл и той не отговори веднага.

Мередит продължи да сгъва прането, сякаш само за да избегне погледа му.

— Грешиш — отвърна той най-сетне.

Тя прекъсна работата си, но не го погледна.

— Така ли?

— Не омаловажавай всичко.

Тя въздъхна тежко и се подпря на дъската за гладене.

— Не го омаловажавам. Беше… Чудесно. — Поклати бавно глава и се засмя тъжно. — А като си помисля колко се притеснихме заради една целувка.

— Това беше различно.

— О, да! — Обърна се и го изгледа ядно. Сложи ръце на кръста си. — Проява на малко човешка топлота.

— Много повече. Това беше… начало.

— На какво?

— На… — не можа да каже „на нашата любов“. Бе изумен от отношението й и напълно неподготвен за враждебността й.

— Не можеш да го кажеш — предизвика го тя. — Не искам повече да мисля за това.

— Не е нужно — рече прибързано той, когато усети, че нещо, което вече му бе скъпо, му се изплъзва. — Не искам да мислиш за снощи като за нещо грозно.

— Цялата ситуация е достатъчно грозна.

Кайл си наложи да запази самообладание. Пристъпи към нея и я хвана над лакътя.

— Не мисли, че съм те използвал.

Изражението й му подсказа, че наистина мисли така. И все пак не му вярваше, нито с разума, нито със сърцето си. А сърцето й бе все още наранено от Кастър. Той бе поел тежкото наследство на подозрението и недоверието й към мъжете.

— Грешиш. Много си далече от истината.

— Ако имах поне малко здрав разум, щях да стоя настрана.

— Но какво очакваш от мен? Да ти се извиня? — тя го погледна ядосано. — Е, аз не съжалявам — продължи той.

Плачът на Стейси бе чудесно извинение. Мередит се втурна забързано покрай Кайл и той се почувства самотен и изоставен. Подразни се, защото всяка нейна дума и жест го караха да се чувства виновен. А се събуди щастлив. Съвсем като нов. Радваше се, че все още може да изпитва чувства към някой, че не е просто един самотник.

Стейси бе ядосана, когато Мередит отиде при нея. Пое я на ръце и я погали по гръбчето, въпреки че точно в този момент й се искаше някой да се погрижи за нея самата.

Бе погълната от отчаяние, напълно изместило надеждата. Как можа да го направи? Нима нищо не бе научила от времето, прекарано с Томас?

Глупачка! Бе достатъчно лошо да се влюби в отрепка като Томас Кастър, но тогава поне не знаеше що за човек е. А срещу Кайл нямаше никаква защита, защото се бе оставила на собствената си глупост. Влюби се в него, без дори да мисли, а бе наясно, че не трябва да се поддава. Той й бе шеф, адвокат, понякога приятел, а често най-строг съдник. Бяха толкова различни, толкова несъвместими.

Струваше й се безпомощен и уязвим, докато беше болен, а излезе, че тя е била безпомощната и уязвимата. Уязвима, защото не се бе вслушала в здравия разум, а се бе оставила да се влюби. Бе му позволила да използва нуждата си от грижи и топлота, за да я има. Той имаше нужда от нея, сам го каза. А тя, заслепена от избликналите чувства, се бе поддала на молбите му.

Едва когато той заспа, тя се заслуша в тишината и осъзна истината. Нуждата му бе преходно усещане, физическа нужда, а нейната… нейната бе всепоглъщаща емоционална нужда. Искаше някой да се грижи за нея, да я уважава и обича, да я поддържа и вярва в нея.

Двамата бяха толкова различни. Той бе протегнал ръка към нея, защото търсеше физическо удоволствие, а тя се бе хвърлила в ръцете му, за да открие човешка топлота.

Бе великолепно, до момента, когато той заспа, а тя остана будна, замислена над глупостта, която бе извършила. Най-сетне разбра всички изказани и неизказани мисли, които й помогнаха да се добере до истината. Той никога не бе казал, че я обича, нито дори, че е нещо специално за него.

Добре, че не му разкри собствените си чувства. Ако го беше направила, сега и двамата щяха да знаят каква глупачка е.

Притисна буза до главичката на Стейси и въздъхна. Той знаеше какво й се е случило, но не го интересуваше. Сам каза, че я е целунал, защото му е било приятно с нея. Но на него щеше да му е приятно с всяка, с която би прекарал вечерта.

Да ти е приятно с някого бе много далече от любовта. Само един глупак не би могъл да схване разликата.

— Нараних ли те?

Обърна се рязко, когато чу гласа му. Как би могла да отговори на подобен въпрос. Дали я е наранил? Та той я бе използвал. Но тя сама се бе оставила да се влюби в него и му бе дала възможност да разбие сърцето й.

Дали я е наранил? Единственият отговор бе гневен поглед.

— Видях, че се намръщи, когато… Не съм те наранил, нали?

Физическа болка. Нещо, с което лесно щеше да се справи.

— Почувствах слабо парене отначало. Заради шевовете. Лекарят ме беше предупредил.

— Добре ли си? Не е ли опасно толкова скоро след раждането? — Загрижеността му беше съвсем искрена.

— Не е толкова скоро. Имах… Лекарят ме беше предупредил да очаквам… съвсем слаба болка.

— Не бих те наранил нарочно. Сигурно сама разбираш.

Мередит затвори очи, за да не изкрещи. Усещайки напрежението на майка си, Стейси започна да хленчи.

— Ще се опитам да я приспя.

Кайл се загледа след Мередит, когато тя затвори вратата на стаята си. По дяволите! Какво толкова бе направил?

Седна на масата и я зачака да излезе. Чакаше търпеливо и мислеше. Най-сетне стана и отвори хладилника. Два комбинирани сандвича съвсем нямаше да утолят глада му, след като беше болен цели два дни.

Бе забелязал, че Мередит умишлено го отбягва и с учудване видя вратата й да се отваря.

— Има пилешка супа. Мислех, че е най-добре постепенно да се върнеш към нормална храна.

— Така ли мислеше?

Тя го погледна учудено.

— Какво има?

— Прекалено добре си вършиш работата.

— Оплакваш ли се?

— Да, по дяволите, оплаквам се! Изобщо не те разбирам. Какво стана тази сутрин? И това ли е част от обслужването?

Мередит се сви, но се овладя.

— Да — отвърна тя, като си наложи да отговори също толкова саркастично, колкото и той. — Точно така е. Много добре си схванал нещата.

— Схващам ги много по-добре, отколкото мислиш — отвърна той, вече сериозно. — Много добре ми е ясно, че си увесила нос, защото случилото се не влиза в обслужването.

— Каквото и да кажеш, беше грешка.

— Великолепна грешка.

— Просто нормална човешка реакция.

— И то напълно неподправена, скъпа.

— Не ми казвай „скъпа“. Аз съм икономка, а не твоята „скъпа“ — Мередит нервно разбърка супата.

— Ако погледите можеха да сгряват, тази супа да е извряла досега.

Тя се намръщи.

— Със заложбите си на комедиант доста добре се справяш на адвокатското поприще.

— Със заложбите си на опърничава магьосница доста добре се справяш като икономка, а и съвсем не си лоша като човек.

Тя го изгледа гневно, отвори един от шкафовете със замах, извади купичка за супа и я сложи на плота.

— Все ми се струва, че макар и малко, ме харесваш — осмели се да каже той.

Тя изсипа димящата супа в купичката и я пренесе на масата.

— Обядът ти е готов.

Той седна.

— Ще получа ли лъжица или да лоча направо от купата?

Тя остави лъжицата с трясък.

— Май напипах някое чувствително местенце, а?

— Има ли значение?

— Има значение, ако не съм ти безразличен и ме харесваш.

— И независимо от това, случилото се бе грешка.

— Ами ако и аз ти кажа, че те харесвам?

— Все едно, няма никакво значение — отвърна тя. — Не разбираш ли? Ти си оставаш… Кайл Сойър Брукс, а аз — бездомница, която се съгласи да приютиш.

— На теб май ти е по-трудно да забравиш този факт, отколкото на мен — глътна малко от димящата супа, изгори се и изруга.

— Може би да съм бездомна, означава повече за мен, отколкото това да си Кайл Сойър Брукс за теб.

Някак изведнъж, Кайл прозря цялата ситуация, разликата между тях, отношенията им. Разбра, че колкото и да отрича тези неща, за нея те бяха простите факти.

Парите са от жизненоважно значение за тези, които ги нямат. Така е и с храната и дома. За нея тези неща бяха от първостепенно значение. Тя не можеше да ги пренебрегне, дори и да искаше. Бе много по-различна от клиентките, които го посещаваха, упорито вкопчили се за дадена вещ, било то къща, яхта или куче. Всичко, което ги интересуваше, бе нотариално завереният документ, който им осигуряваше желаната собственост, превърнала се в символ на проваления брак.

Но поради отчаяната ситуация, в която се намираше, за Мередит домът и нормалният живот въобще бяха прекалено важни. Той трябваше да се съобразява с икономка, която се нуждаеше от дом и то в момент на отчаяние. Той й бе помогнал, когато тя най-много се нуждаеше от помощ.

Можеше да си повтаря непрекъснато, че няма значение, но би било напразно. За него имаше значение, че от всички хора на света, тъкмо те се бяха събрали и сближили. Кариерата и хората, сред които се движеше, му предоставяха множество възможности да се запознае с подходящи жени. Но ето че само Мередит успя да разчупи преградите, които бе издигнал около себе си, и да докосне сърцето му.

Като адвокат добре разбираше, че спорът няма да доведе доникъде. Стана рязко и блъсна стола.

— Вече не съм гладен — каза той и бръкна в джоба си за ключовете от колата. — Не прави нищо за вечеря, няма да се прибирам.

Искаше да излезе, но не можеше да тръгне, без да погледне отново към Мередит.

Тя бе напрегната, унила, хванала двете си ръце за лактите. Сивите очи бяха истински огледала на болката й.

Преди да успее да каже каквото и да е, той се върна крачка назад, наведе се и я целуна по бузата.

— Всичко ще бъде наред — обеща й той. И преди тя да каже нещо, тръгна към вратата и излезе с драматичен замах, както бе намислил.

Чак на алеята се сети, че няма къде да отиде. Качи се в колата и обиколи квартала. След това спря в един ресторант, за да похапне и макар да не гореше от желание, се запъти към къщата на свещеника. Казаха му, че отец Марк е по работа в друг щат и ще се върне утре.

Изпълнен с разочарование, Кайл помоли да се обади по телефона.

— На един приятел — обясни той.

Приятел ли? Телефонът звънеше и никой не се обаждаше. Бъди честен със себе си. Говориш за познат, а не за приятел. Нямаш никакви приятели, поне не истински. Откъсна се от всички, с изключение може би на Марк, който просто не се отказва. А и не си допускал никой до себе си години наред.

Изпроси си покана за клуба на младите бизнесмени, за да хване поне края на някакъв мач по телевизията. Надяваше се, че когато пристигне, „приятелят“ му ще е намерил още няколко „приятели“. Щеше да е добре, ако се съберат петима или шестима души и отидат в някой приятен ресторант.

Щеше да е спокоен, заобиколен от хора. И нито един от тях нямаше да разбере колко самотен е всъщност.

Само преди няколко дни дори не забелязваше самотата си, но това бе преди да приюти Мередит и Стейси, които му бяха показали как да прогони самотата.