Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Human Touch, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гленда Сандърс. Откраднато щастие
ИК „Арлекин-България“ ООД, София, 1995
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954–11–0375–8
История
- —Добавяне
Осма глава
— Много любезно от твоя страна, че се интересуваш, но просто не върви — обясняваше Кайл по телефона.
Марк, с цялото си нахалство, питаше как върви с новата икономка.
— Какъв е проблемът? — попита най-спокойно той.
— Невъзможно е — оплака се Кайл.
— Кое? — отвърна със същия спокоен глас Марк.
На Кайл му се прииска да удуши приятеля си.
— Щом си се загрижил толкова, ще ти кажа. Говоря за Мередит. Тя е невъзможна.
— Не си ли върши добре работата?
— Напротив! — тросна се Кайл. — Точно обратното.
— Аз съм свещеник, а не екстрасенс. Обясни ми!
— Тя просто… — Кайл изсумтя. Вбеси го фактът, че не може да изкаже с думи какво чувства. — Пече канелени кифлички за закуска.
— Е, и?
Мълчание. Най-сетне Марк заговори:
— Стават ли за ядене?
— Фантастични са. Всичко, което готви, е фантастично.
— Наистина не разбирам защо нещата ти изглеждат толкова трагични. — Марк започваше да губи търпение.
— Не е само готвенето — продължи Кайл ядно. — Слага сухи цветя в банята, за да миришело на хубаво.
— А лошо ли миришат?
— Напротив! Само че… По дяволите! Непрекъснато е около мен, става част от живота ми.
— Ама натяква ли ти нещо? Да не те кара да се събуваш, когато влизаш?
— Не.
— А какво? Краде от парите за покупките? Или тайно пие от запасите ти?
— Майтапът настрана, Марк. Няма такова нещо. Тя просто… ами… Готви и чисти и винаги подрежда кърпите така, че да си отиват по цвят.
— Извинявай за невежеството, но това не влиза ли в задълженията на една икономка?
— Ти не можеш да ме разбереш — сопна се Кайл. — Тя просто… Дявол да го вземе! Върши си работата прекалено добре. Казах й да си намери мебели и да се пренесе в стаята за персонала. Не отиде в нормален магазин, а се спазари за мебели на старо и ги пребоядиса. На някаква разпродажба открила подходящ плат и сега шие завеси.
— Доста е изобретателна.
— Тя си свива гнездо в моя дом, Марк. Ясно е като бял ден. Купи люлеещ се стол, за да приспива в него бебето и шие възглавници в същата разцветка като завесите.
— Сигурно е доволна, че има покрив над главата.
— Ти май не разбираш! — оплака се Кайл. — Онази вечер ме накара да закача щори. Представяш ли си, да закачвам щори! Мислех, че ще дойде човек да ги сложи, а тя ми заобяснява, че имам късмет, защото прозорците били стандартни и не се налагало да поръчва специални.
— Чудесно основание, за да я изхвърлиш отново на улицата.
— Изсмя се, като видя бормашината. Нали я знаеш, електрическата! Дето се презарежда, докато не я използваш. Стори й се много смешно, че сама се включва.
— Някои жени не разбират от тези неща.
— Не започвай и ти — предупреди го Кайл. — Бормашината ми е подарък от клиент. Никога не бях я използвал, докато госпожица Всезнайка не се премести у нас.
Марк мълчеше и Кайл го предизвика:
— Е, какво ще кажеш?
— Мисля, че трябва да я уволниш.
— Не се шегувай!
— Ти си шефът, Кайл. Ако толкова те дразни, не виждам защо трябва да търпиш?
— Но тя няма къде да отиде. Ще трябва пак да живее в колата си.
— Ами, да. Но това не е твой проблем.
— Много добре знаеш, че е и мой проблем. Ти ми я набута. И нея, и детето.
— А-а-а… Май беше така. А бебето… Как е? Много е сладко, нали?
— Ами… — Кайл се поколеба. — Не разбирам от бебета.
— Но живееш в една къща с бебе. Би трябвало да знаеш как е?
— Мисля, че е добре. Няма вид да е болно. — Поколеба се отново и се размърда нервно. — Вече се усмихва. Научи се преди няколко дни и сега все се смее. Мередит много се радва.
— Както повечето майки.
— Да, но… Ами „повечето“ майки не живеят в къщата ми.
— Какво всъщност те притеснява? — попита Марк.
— Не обичам… Предпочитам нещо по-обикновено, а тя…
И двамата замълчаха. Най-сетне Марк заговори:
— Какво тя?
— Усложнява всичко.
— Браво на нея — отвърна Марк. — Крайно време е някой да ти поусложни живота.
Още щом слезе от колата, Кайл забеляза пъстрата котка, която все се мотаеше наоколо. Направи няколко крачки към нея, като си мислеше, че ще избяга, както правят уличните й събратя, но тази не помръдна. Седеше до вратата на верандата и явно обмисляше нещо.
Браво! Хванал е птичка, помисли си Кайл, но видя пъстрата купичка, пълна с котешка храна. Животното го погледна отегчено, измяука и отново се наведе над яденето.
Надут помияр! Кайл се наведе, повдигна купичката и помириса. Риба. Това определено бе котешка храна.
Котешка храна! Това бе последната капка, която преля чашата. Можеше да се примири със сухите цветя в банята, понесе да му се подиграват за бормашината и то след всичкия положен труд, но в никакъв случай, по никакъв начин нямаше да търпи тази отвратителна котка.
Мина през задната врата, както обикновено, и отвори със замах. Веднага усети аромата на нещо вкусно, очевидно италианска кухня и му се прияде. Подразни се от лакомията си. Нямаше да си позволи да се разсейва заради една, макар и апетитна, вечеря. Едва изрекъл името на Мередит и тя излезе от банята.
— Здрасти! — поздрави го тя с усмивка.
— На верандата има една улична котка, която яде котешка храна — изръмжа той.
Усмивката на Мередит се скри.
— Това е Чамп.
— За Бога! Дори си го кръстила!
— Името му отива — обясни Мередит.
— Отива му определението тлъста, пършива улична котка.
— Не е пършив.
— И ти си му дала храна, нали?
Очите й потъмняха.
— Беше гладен.
Замълчаха. Кайл забеляза, че в погледа й се прокрадва тъга и се опита да не мисли за това. Знаеше защо е постъпила така. Бе видяла общото между себе си и котката.
О, не, помисли си той. Няма да се оставя да ме подведе състраданието!
— Не обичаш ли котки?
— Не и улични, които висят пред къщата ми.
— Той изглежда, е бил питомен.
— Не държа приют за помияри.
Мередит го погледна стреснато.
— А само за хора, така ли?
— Не съм казал такова нещо.
— Не беше нужно да го казваш.
— Няма никаква връзка.
— Така ли?
Мередит дишаше тежко, докато се опитваше да овладее гнева си. Двамата се гледаха ядно и сърдито.
— Защо? — попита накрая тя. Най-сетне събра смелост да зададе въпроса, който я измъчваше откакто се качи в колата му първата вечер и забеляза презрението в погледа му. — Защо се съгласи да ни приютиш? Беше очевидно, че не искаш.
— Отдавна мислех да взема икономка — отвърна той след дълго мълчание.
— Не и бездомница с дете. — Наблегна на думата така, че прозвуча грозно. — Ти употреби тази дума — добави тя.
— Говорех за котката.
Мередит потръпна.
— Мразя тази дума. — Вдигна очи към Кайл. — Знаеш ли как те гледат хората, когато отидеш в болница и кажеш, че си бездомна? Третират те, сякаш си по-долна порода от тях. — Мередит се приближи до печката и разбърка димящия сос. Все още с дървена лъжица в ръка се обърна към Кайл. — Запазила съм касовата бележка. Можеш да приспаднеш цената на купичката и храната от заплатата ми.
— По дяволите! — викна Кайл. — Не става въпрос за парите. Просто… Не разбираш ли, че като храниш въшливата котка…
— Няма въшки.
— Като я храниш в моята къща, аз автоматично ставам отговорен за всичко, което извърши.
— Отговорен ли? — попита невярващо Мередит и захвърли лъжицата върху плота. — Типични приказки за един адвокат. Всички гледат котки.
— Ако този недорасъл тигър одраска детето на съседите или някоя скъпа кола, могат да ме осъдят.
— Ще трябва мен да съдят — каза тя. — Щом аз купувам храната, това е моя котка.
— Парите ти трябват за по-важни неща, отколкото да храниш улични котки.
— Като например да спестявам, за да се изнеса възможно по-скоро и да си намеря истинска работа.
— Но ти имаш истинска работа!
— Бездомна съм, но не съм глупачка!
Кайл понечи да отхвърли казаното, но се спря. Наистина ли очакваше тя да се окаже глупава, само защото е бездомница?
— Знам, че отец Марк те накара да ни вземеш при себе си. Знам, че не ни искаш и смятам да напусна веднага щом… — В очите й проблеснаха сълзи и тя наведе глава. Когато заговори отново, гласът й прозвуча напрегнато: — Точно сега няма къде да отида. Не мога да оставя Стейси отново да спи в колата, след като има някаква друга възможност.
Кайл потисна чувството на жалост и се постара да я изслуша безпристрастно. Тя бе клиентка, имаше нужда от услугите му, защото бе проявила лековерие и не бе потърсила правата си. Бе изпаднала в беда, защото се бе доверила на неподходящ мъж, и след като бе разбрала какво представлява той, не бе успяла да го накара да изпълни моралните си задължения. Не само че бе глупава, но се оказа и слаба, а той не уважаваше слабите и глупави хора.
Но когато я погледна, опитвайки се да предизвика у себе си презрение към нея, усети силата й, вроденото достойнство, което бе оцеляло и след преживените унижения. Не изпитваше презрение, а уважение — уважение към търпимостта, упорството и достойнството й, с помощта на които бе съхранила надеждата и оптимизма си.
Опита се да потисне желанието си да й вдъхне сила, но не успя.
Мередит също се бореше с копнежа да усети нечия утеха и сила. Трябваше да е самостоятелна и непреклонна.
За миг се поколеба, направи крачка напред и се озова в прегръдките на Кайл. Щом усети силните му ръце, които я галеха и успокояваха, тя въздъхна и се отпусна. Плъзна ръце около кръста му, сякаш молеше за повече сигурност и човешка топлота.
Останаха смълчани. Закръгленото тяло на Мередит учуди Кайл, защото когато я погледнеше, винаги му се струваше нежна и слаба. Учуди го и сигурността, която усети при допира.
— Не бързай да си тръгваш — каза й той. — Справяш се много добре с къщата. Ако… Ако ти се струвам надут, то е, защото съм свикнал да живея сам и ми е трудно да се съобразявам с някого.
Мередит кимна бавно, все още сгушена до гърдите му. Бе толкова лесно и приятно да остане приласкана в топлата му прегръдка, но се отдръпна. Това бе моментна слабост — две човешки същества търсеха топлота и сигурност. Нищо повече, помисли си Мередит.
— Надявам се обичаш спагети и кюфтета — попита тя и вдигна капака, за да разбърка соса.
Напрежението помежду им бе изчезнало.
— Ако е толкова вкусно, колкото мирише, ще ти увелича заплатата — отбеляза Кайл, взе си сакото, метна го през рамо и излезе от кухнята.
Мередит напълни една тенджера с вода и я сложи на печката, за да свари спагетите. Препичаше хляб с чесън, когато чу, че Стейси се размърда. Вдигна очи, недоволна, че детето е подбрало неподходящ момент. Изключи котлона и се втурна към стаята, защото Стейси вече плачеше от нетърпение.
Когато се върна, завари Кайл да разлиства стария й албум от гимназията.
— Щях да ги прибера — каза тя. — Беше при готварските книги.
Кайл вдигна поглед.
— Нали нямаш нищо против, че го разглеждам?
Мередит сви рамене.
— Не. Но просто не разбирам какво ти е толкова интересно.
— Лицата — отвърна Кайл. Докосна с пръст снимката на Мередит като второкурсничка. — Или по-точно едно определено лице.
— Това е само една стара снимка.
— Изглеждаш толкова млада — отбеляза Кайл.
— Тогава бях млада — каза Мередит. Обмисли забележката си и добави: — Понякога забравям, че някога съм била млада.
— Доста силно изказване за двадесет и три годишна.
— Отдавна вече не се чувствам млада. — Наведе глава към Стейси и я целуна по главичката, преди да я остави.
— Веднъж един частен детектив ми изпрати копия от гимназиалния албум на мъжа на една клиентка. Каза, че човек може да разбере много неща за някого само от албума.
Мередит отново включи котлона.
— Вечерята ще е готова след петнадесет минути.
— Вицепрезидент на ученическия съвет — прочете Кайл. — Кръжок на лакомниците. Не знаех, че в гимназиите има кръжоци на лакомниците.
— Преподавателката по организация на дома го водеше.
Подготвяхме вечери и празненства за родители и учители с по седем различни ястия.
— Тогава ли се научи да готвиш?
Мередит рязко извърна поглед към него.
— Там се научих да готвя нетрадиционни неща. Основното научих от майка ми.
— Никога преди не си споменавала за майка си.
— Тя почина. — В напрегнатия глас на Мередит прозвуча болка.
Същата болка се отрази по лицето на Кайл.
— Извинявай.
Мередит отиде до печката, погледна дали е завряла водата и сложи спагетите. Не се обърна към Кайл, а умишлено се зае да разбърка соса.
— Беше много отдавна.
— Ти си на двадесет и три, Мередит. Колко отдавна?
— Преди цяла вечност.
Кайл премести поглед от безгрижната гимназистка към печалните сиви очи на жената пред него.
— Какво се случи?
— Докоснах се до живота — отвърна тя. — И до смъртта.
Кайл отново усети прорязваща болка, когато тя спомена смъртта.
— Майка ти ли?
— Да.
— Внезапно ли беше?
Обхвана го паника, че тя ще заплаче. Но Мередит се овладя.
— Болестта й бе напълно неочаквана. Смъртта — не.
— Сигурно ти е било много трудно.
— Мислех… Беше ужасно, когато баща ми почина. Тогава всичко се промени, но поне мама беше до мен.
— На колко години беше, когато баща ти…
— Почина — довърши тя вместо Кайл. — На единадесет. Злополука на строежа: Паднал. — Замълча и се замисли. — Тогава дори не съзнавах, че бързата смърт може да е истинско избавление.
— Не е така! — повиши глас Кайл. — Трябва да имаш време, за да се подготвиш…
— И ти си загубил някого — предположи Мередит.
Той с нищо не издаде чувствата си. В този миг водата кипна и го спаси от отговор.
— По дяволите! — извика Мередит и се втурна към печката, за да премести тенджерата от котлона. — Все още не съм свикнала с тази печка — извини се тя.
— Никой не може да те обвини, че не можеш да вариш вода — подразни я Кайл. — Трудно е да я задържиш в тенджерата.
— Не е много разумно да разсейваш готвача, защото никога не знаеш какво ще ти сервира.
Неочаквано Стейси проплака. Мередит погледна спагетите, видя, че не е нужно да ги наглежда и взе детето на ръце. Бебето изгука щастливо и се усмихна на майка си. Щом Мередит се опита отново да я върне в креватчето, тя се възпротиви.
— Стейси, моля те. Мама трябва да приготви вечерята. Спагетите ще преврят. — Стейси продължаваше да мрънка. Мередит въздъхна нетърпеливо: — Май си кисела? А аз си мислех, че като си се наспала…
— Аз ще я подържа — предложи Кайл.
— Наистина ли нямаш нищо против?
— Няма да ядем преврели спагети, я?
Мередит положи Стейси в скута на Кайл.
Той нагласи детето така, че да вижда Мередит и малката утихна.
— Доста добре се справяш с нея.
Кайл остави Стейси да сграбчи пръста му в мъничкото си юмруче.
— Вече свиква с мен.
— Да — съгласи се разсеяно Мередит.
Стейси наистина свикваше с Кайл. Всъщност от онази вечер, когато той я успокои, тя се чувстваше добре в ръцете му. Сигурно е напълно естествено, предположи Мередит, тъй като той е единственият, когото детето вижда, освен нея. Сигурно е хубаво да усеща нечие мъжко присъствие, след като няма изобщо да вижда баща си.
И въпреки това Мередит се съмняваше дали е разумно да оставя Стейси да се привърже към Кайл, след като ролята и присъствието му в живота им щяха да са много кратки.
Ако не му позволява да я държи, бебето няма да усети липсата му, когато дойде време да се преместят другаде. Съмненията я измъчваха. Ако още сега всичко е толкова сложно, какво ще стане, когато Стейси порасне и попита защо няма татко като всички останали деца? Когато сервира всичко, тя пое Стейси.
— Добре, дребосъче, трябва да си отиваш в леглото.
Стейси ги наблюдаваше кротко, докато се хранеха. Кайл похвали Мередит за вкусната вечеря. Щом свърши, се извини, взе си папката и се зае с някакви документи, които си бе донесъл от кантората.
Мередит тъкмо бе прибрала в кухнята, когато той се върна и й подаде чек.
— Утре е петнадесети — напомни той.
Първата й заплата! Мередит едва устоя на изкушението да се хвърли към чека и да погледне каква е сумата. Само тихо благодари.
— Сигурно си запланувала много неща за утре?
— Малко ще напазарувам. — С истинско неудобство продължи: — Купувала съм някои неща за мен и Стейси с парите, които оставяше за покупките. Направила съм списък. Ще ти го дам, за да удържиш сумата от заплатата ми.
Кайл въздъхна. Разполагаше с много пари и не обръщаше внимание на такива дребни разходи. Ако не бе толкова сериозна, сигурно щеше да й каже да не се притеснява. Но сега не трябваше да засяга гордостта й, а да й вдъхне увереност.
— Запази списъка до края на месеца. Сигурно ще има и други неща, от които имаш нужда, а и следващият чек ще е по-голям.
Тя кимна и мислено му благодари, че не каза нещо, с което да я нарани.
Кайл колебливо рече:
— Ами за котката?
— Извинявай — отвърна тя. — Първо трябваше да те попитам. Аз… Той беше толкова мил и изгладнял, а и аз обичам котки. Дори не помислих.
Кайл се колебаеше.
— Задръж проклетия котарак.
— Наистина ли не се притесняваш, че някой може да те осъди?
— Какво е животът без рискове? — намръщи се той.
Мередит се усмихна, вдигна ръце и обхвана лицето му, надигна се на пръсти и го целуна по бузата.
— Благодаря!
Кайл едва се сдържа да не изругае. Трябваше да признае, че тя имаше много чаровна усмивка.
— Ако все пак решиш да качваш в колата ми този пършив звяр, гледай да не направи куп поразии, а и го ваксинирай. Аз ще платя на ветеринаря.