Гленда Сандърс
Откраднато щастие (6)

Шеста глава

Кайл изключи мотора и остана в колата няколко минути. Искаше да отложи, макар и с малко, срещата с неизбежното. След разговора в ресторанта нямаше желание да влезе в къщата си и отново да се сблъска с непознатата, нахлула най-неочаквано в живота му. Истината бе, че се страхуваше да влезе в собствения си дом. За това дължеше „благодарност“ на Марк.

Слезе от колата с въздишка на нежелание. Мяукането на рижава котка привлече вниманието му. Само това липсваше! Вече от няколко седмици всякакви бездомници се опитваха да се настанят в дома му. Тропна заплашително с крак и размаха ръце.

— Пст! Махай се! Да те няма.

Проследи с поглед уплашения бяг на котката. Ако продължава да се навърта, ще трябва да извика хора от дружеството за защита на животните да се погрижат.

Кухнята бе празна, но бебешки плач огласяше цялата къща. Само преди ден-два дори не се замисляше, когато се прибираше, нито пък се налагаше да дава обяснения някому или да защищава възгледите си за живота. Но тогава домът му бе тихото спокойно убежище, където можеше да се скрие.

Невъобразимият рев долиташе от стаята за гости. Кайл премина гузно покрай отворената врата. Надяваше се да избегне срещата с Мередит и се пъхна в спалнята си. Взе си душ, преоблече се и се приготви за срещата с двама познати, също адвокати, които бе срещнал в съда.

Не му беше до безкрайни отегчителни професионални разговори в някоя кръчма, нито пък до неангажиращи флиртове с посредствени сервитьорки с къси полички, но възможността не бе за изпускане. Поне имаше удобно извинение да се измъкне от къщи и да не слуша притесненото бърборене на Мередит, докато вечеря.

Бебето все още не беше спряло да плаче, когато Кайл си слагаше одеколон. Щеше да е голям късмет, ако Мередит бе залисана около бебето и той успееше да избегне срещата с нея. Реши да й остави бележка на масата в кухнята, за да знае, че ще вечеря с приятели и ще закъснее.

Късметът му изневери. Беше в края на коридора, и въпреки че плачът на бебето му се стори още по-силен, гласът на Мередит прозвуча ясно зад него.

— Стори ми се, че те чух да влизаш.

Заловен на местопрестъплението, той се обърна и кимна вместо поздрав и отговор.

— Още не съм приготвила вечерята, но сутринта сложих малко пилешки гърди в марината и само за пет минути ще…

— Излизам — съобщи той. — А и ти си заета. Тя добре ли е?

Мередит погледна към гласовитата си дъщеричка.

— Никога не е била толкова неспокойна. Предполагам, че има колики. Мислех, че като я изкъпя, ще се успокои, но…

— Няма много да закъснея — добави Кайл.

В този миг Стейси наддаде нов оглушителен писък и той използва възможността да се измъкне.

С истинско изумление откри, че бебето все още плаче, когато се прибра малко преди полунощ. Мина на пръсти по коридора. Под затворената врата се процеждаше тънка ивица светлина. Почувства се гузен. Не можеше да остави жената сама. Спря и почука на вратата.

Мередит отвори веднага. Изглеждаше напълно изтощена, но продължаваше да люлее нежно детето.

— Върна ли се?

— Чух, че плаче — обясни Кайл малко притеснено.

— Извинявай. Всичко опитах, за да я успокоя, но не помага.

— Откакто ме няма, все така ли е? — намръщи се Кайл.

Мередит отчаяно кимна.

— Ще я преместя в стаята за персонала, за да не те буди.

— Нямах предвид, че ще ме събуди. Добре ли е?

— Мисля, че има колики. Може да е от лютото на обяд. Около половин час след като я нахраних, започна да плаче.

— Искаш ли да я заведеш на лекар? Клиниката наблизо е отворена денонощно.

— Няма температура, не е обезводнена…

— Не се притеснявай за парите — каза Кайл. — Аз ще уредя всичко.

— Ако мислех, че е нещо наистина опасно, вече щях да съм я завела. Наистина мисля, че е заради коликите. Сигурно я боли коремчето от лютото.

— Щом е така… — Кайл се поколеба дали да не настоява да отидат до клиниката. Мередит обаче не изглеждаше твърде притеснена, а и умееше добре да се грижи за детето. Лошото бе, че самата тя изглеждаше зле. Около очите й имаше тъмни кръгове и умората бе сложила отпечатък върху лицето й.

— Да ти помогна ли? — попита той. Почувства се безпомощен и напълно безполезен.

— Благодаря, но… — Мередит се поколеба. Прехапа долната си устна. Сигурно вече преосмисляше прибързания отказ за помощ.

— Кажи — настоя той.

— Ако нямаш нищо против, би ли я подържал за мъничко, за да приготвя малко от специалната храна. Само това не съм опитвала, а и тя сигурно вече е огладняла след този рев.

— Нямам нищо против, но… — Искаше да потъне в земята, защото усети издайнически прилив на топлина по бузите си. — Никога не съм държал бебе. Трябва да ми покажеш как.

— Не е трудно — отвърна Мередит. — Сигурен ли си, че ти се занимава?

— Стига да помогне.

— Сигурно. Само да я беше чул как се разпищя, когато я оставих за малко! Ще сложа един лигавник на рамото ти.

— Не разбирам много от бебета, но защо е този лигавник?

Кайл забеляза движенията й — нежни, внимателни, истинска загрижена майка.

— Толкова много плака, че накрая може да повърне — обясни Мередит. — Не искам да ти изцапа ризата.

— Ясно — промърмори Кайл. Спомни си, че един приятел му бе разказал, че бебетата винаги са готови да те изненадат с нещо неприятно. Желанието му да помогне се изпари бързо, но вече нямаше път за отстъпление.

— Ти май наистина нямаш представа как се държи бебе.

Той поклати глава.

— Протегни ръце — нареди тя. — Не толкова напред. Така е по-добре. — Постави внимателно Стейси в ръцете му и леко притисна главичката и към гърдите му.

Беше се протегнала нагоре, за да може да му я подаде.

— Едва сега осъзнавам колко си висок.

— Какво трябва да правя? — попита Кайл, опитвайки се да потисне надигащата се паника, когато усети топлината на детското телце и леките потръпвания. Писъците й напълно го заглушиха.

Мередит премести лявата му ръка към дупето на бебето и му показа как точно да я държи.

— Ръцете ти са толкова големи! Няма проблем да я държиш.

Кайл изпъшка, изпълнен със съмнение.

— Важното е да не позволиш гръбчето и главата да остават без опора.

— Няма — увери я Кайл. — Често ли е толкова шумна?

— Само когато й има нещо — обясни Мередит и се усмихна. Очевидно ситуацията я забавляваше. Или може би неговата неопитност?

— Ела в кухнята. Ще й приготвя храна.

— Мога ли да се разхождам с нея?

— Само придържай гърба и главата. Една разходка ще й хареса. Отпусни се! Иначе ще усети, че си притеснен.

Да се отпусне? Та това дете виеше в ухото му като сирена! Освен това трябваше да се съобразява и с гърба и с главата й. Тази жена май му се присмиваше. Пристъпи внимателно след нея и въздъхна, когато усети, че може да ходи както обикновено, независимо че погледът му остана прикован в обекта на една от най-големите отговорности, които бе поемал през живота си.

Най-неочаквано гласчето на Стейси замря и се чу само неравномерното й хлипане. Така вече е по-добре, помисли си Кайл, докато се наслаждаваше на временното затишие.

— Това нормално ли е? — попита той Мередит, когато я настигна в кухнята. Шептеше, без дори да се замисля, уплашен, че гласът му може отново да стресне детето. — Чуй как хлипа.

Мередит го погледна с широко отворени очи.

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Погали я по гръбчето. Леко. Така… Внимателно. Точно така.

Бебето изхлипа отново и издаде звук, подобен на издишаща надуваема топка.

— Какво беше това?

— Вече не плаче — обясни Мередит. — Продължавай да се движиш.

Скоро детето задиша нормално, само от време на време тихичко изскимтяваше. Мередит приготви храна, пресипа я в бутилката, остави я на плота и погледна към Кайл и Стейси.

— Не прави резки движения и не говори високо.

— Какво има?

Мередит кимна към детето.

— Очите й се затварят. Готви се да заспи.

— Да не загуби съзнание? — попита ужасен Кайл.

Мередит тихичко се засмя.

— Не. Унася се. Ще спи като къпана. Напълно е изтощена след толкова плач.

— Нищо не разбирам — призна Кайл. — Та ти си я държала на ръце часове наред.

— Ти й вдъхваш чувство на сигурност — обясни Мередит.

— Как така… Защо?

— Излъчваш топлина. Усетила е силата ти.

— А сега какво да правя?

— Ако нямаш нищо против, подръж я още малко, за да сме сигурни, че спи дълбоко и тогава ще я сложим в креватчето.

— Добре.

— Можеш да седнеш — предложи Мередит. — Ще донеса нещо за пиене. Искаш ли мляко?

— По-добре вода.

— Бих изяла един сандвич. Умирам от глад след цялата тази битка.

— Не си ли вечеряла?

Мередит го погледна учудено изпод вежди.

— Дори не знаех дали съм жива през всичкото това време. — Сложи чаша студена вода пред него, а след това извади една консерва риба и се зае да направи салата. — Да направя ли малко и за теб? — попита тя, докато режеше хляба.

— Не, благодаря.

Кайл я наблюдаваше как разрязва сандвича с отработени прецизни движения.

— Добре се справяш.

— Че как иначе. Откакто се помня съм над печката и все готвя нещо. А и съм работила в толкова закусвални и ресторанти, че вече мога и собствен да отворя.

— Всъщност какво каза, че завършваш?

— Управление на домакинство и готварство. — Мередит остави млякото на плота и сви рамене. — Искаше ми се да запиша мениджмънт и ресторантьорство, но в университета нямаше тази специалност и аз избрах най-близкия вариант. Но така или иначе във всеки ресторант се интересуват от опита ти, така че и тази специалност ще ми бъде от полза.

— В ресторант ли искаш да работиш?

— Да. Или пък да уреждам празненства. Имах идея да открия собствена компания в тази област, но едва ли ще успея в близките години.

Стейси проплака насън и Кайл веднага я погали. Детето излъчваше топлина и тежеше учудващо много. Погледна я и отърка брада в меката й косичка. Излъчваше приятен аромат на бебешки сапун.

Безпомощното доверчиво човешко създание го очароваше. Бебето веднага бе усетило силата и топлотата на един непознат. Невинността бе докоснала най-скритите кътчета на душата му. Едва ли някога преди бе срещал такова сляпо доверие. Бе заспало в ръцете му, напълно подвластно на добротата, която го бе успокоила.

Мередит седна на плота и остави пред себе си сандвича и млякото.

— Семейството ти голямо ли беше? — попита я той.

— Не. Защо?

— Много добре се справяш с бебето.

— Бях детегледачка още като ученичка.

Спомни си, че и той бе мислил за деца. Но това бе толкова отдавна. Цяла вечност бе изминала оттогава. Дори не вечност, отлетелите години му се сториха хилядолетия. Двамата с Шенън бяха обсъждали едно бъдеще, което смятаха, че нищо не би могло да помрачи. Децата им щяха да приличат и на двамата. Дори не предполагаха, че едно пеленаче има сили да плаче часове наред.

— Значи си знаела какво ти предстои?

Мередит вдигна проницателните си сиви очи. Винаги, когато погледът й го пронизваше, имаше чувство, че чете мислите му.

— Сигурно си мислиш, че съм си въобразявала, че ще се сдобия с една кукличка, която ще си е само моя и ще ме обожава сляпо? Когато си на четиринадесет и забременееш, илюзиите ти са точно такива. — Въздъхна. — Никога не съм била четиринадесетгодишно момиче като всички останали.

Кайл не знаеше какво да отговори. В този момент Стейси премлясна насън и звукът напомни звучна целувка. Мередит погледна дъщеря си и лицето й светна, а Кайл отново изпита предишното очарование от бебето.

— Сигурно си мислиш, че съм проявила пълна безотговорност, като съм си позволила да родя. Не е така. От осемнадесетгодишна работя постоянно, а преди това през ваканциите и уикендите. Много добре разбирах какво ме очаква, но си мислех, че ще мога да й осигуря всичко необходимо. Не бях гимназистка, чиято глава е пълна с илюзии. Вече бях изкарала три години в колежа и непрекъснато работех. Дори не съм си помисляла, че… — Отмести чинията си, опря лакти на плота и въздъхна. — Никой не мисли, че точно на него може да му се случи нещо подобно. Да остане без дом. О, Боже! Дори не ми е минавало през ума. Беше напълно недопустимо. И нямаше да се случи, ако не ми се бе наложило да напусна работа. Само че шефът ми не искаше да ме задържи на работа. Щом му признах какво е казал лекарят…

— Нямаш ли роднини, приятели, някой близък?

— Всичките ми роднини са починали — отвърна тя и в очите й нахлу тъга. Кайл се почувства неловко. — Имах една приятелка. И тя беше сервитьорка. Пренесох се при нея, но само за няколко дена след като родих. Само че мъжът, с когото живееше…

Очите й гледаха невиждащо, а тъгата още беше там.

— Присъствието ми не им се нравеше. Искам да кажа, че бях излишна, а и детето плачеше… — Затвори очи и се опита да заличи мъчителните спомени. — Той не можеше да понася детския плач, особено през нощта. Веднъж беше пиян и Стейси започна да плаче. Чух го, че започна да ругае приятелката ми. Тя отговори, че няма къде да отида и тогава той… ами, той я удари. На следващия ден, когато тя отиде на работа, му се извиних. Опитах се да обясня, че щом си намеря работа, ще се изнеса и той… — Преглътна тежко. — Той ме погледна сякаш бях парцал. Почувствах се омърсена и евтина. Каза, че не е нужно да бързам чак толкова, че няма да ми е трудно да променя отношението му, ако съм „мила“ с него. Тогава си събрах нещата и си отидох.

— По думите ти, доста прилича на Кастър.

— Той поне говореше направо. — Стана и отнесе чинията до мивката, изплакна я и се обърна към Кайл. — Ако я сложиш в креватчето, вече няма опасност да се събуди.

Отидоха до стаята за гости.

— Нямам представа как да я преместя — прошепна той.

— Подпри с едната ръка врата и гръбчето, а другата остави на дупето — обясни Мередит. — Сега се приведи леко, така че цялата й тежест да падне на ръцете ти.

Стейси потръпна насън и размърда ръчички, а Кайл се сепна.

— Внимателно — прошепна Мередит. — Остави я в креватчето и я обърни настрани.

— Да я обърна ли?

— Така няма опасност да се задави или задуши.

Кайл кимна и нагласи Стейси, а след това се усмихна победоносно.

— Благодаря, че я подържа — каза Мередит.

Мъжът се усмихна смутено.

— Човек се учи, докато е жив. Радвам се, че ти помогнах.

Тръгна към вратата.

— Лигавника! — възкликна Мередит и се пресегна да го махне. Кайл също вдигна ръка и пръстите им се докоснаха. Едва сега осъзна, че тя е също толкова жена, колкото и всяка друга, а не просто досадна натрапница, нахлула в живота му.

Не, грешеше! Тя щеше да му донесе неприятности, а точно от това той най-малко се нуждаеше. Съзнаваше всичко това, но защо ли отдръпна ръката си с нежелание. Спря поглед на лицето й и отново се зачуди какви ли тайни още се крият в тези сиви бездънни очи.