Гленда Сандърс
Откраднато щастие (5)

Пета глава

— Това ли е всичко?

Кайл разбра, че й се иска час по-скоро да приключи с мъчителните въпроси.

— Не — отвърна той.

Мередит се размърда неспокойно на стола и намести бебето.

Кайл си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Знаеше, че следващият му въпрос, ще я вбеси. Дори се страхуваше да я попита.

— Възможно ли е… Има ли някаква, макар и минимална вероятност, бебето да не е от Кастър?

Реакцията й бе точно каквато очакваше. Очите й се присвиха и потъмняха от гняв.

— Не!

— А след като Кастър е заминал за Флорида? Следващият един месец? Била ли си с друг мъж? — Гърдите й се повдигаха неравномерно. Очевидно едва сдържаше гнева си. — Ако е имало нещо… дори и въпросният човек да не е бащата… Повярвай ми, Кастър ще разбере и ще го доведе като свидетел в съда. Не обичам изненади. Ако е имало друг, моля те, кажи ми още, сега.

Не съм била с друг — повтори тя. — Никога… преди или след това — наведе глава и се загледа в ръчичките на детето. Страните й бяха поруменели от унижение.

— Девствена ли беше, когато се срещнахте?

— Да. — Вдигна глава и го погледна. — Той беше първият и единственият. — Замълча. — И сигурно ще е последният.

Кайл потисна усмивката си.

— Твърде прибързано решение за жена на твоята възраст. Всъщност, колко си годишна? На двадесет? На двадесет и една?

— Двадесет и три.

— И вече си отписала мъжете?

— Томас Кастър е в състояние и нимфоманка да изпрати в манастир.

Кайл се засмя и я погледна с нескрито любопитство.

— Съвсем различно ще мислиш, когато си подредиш живота — така е с всички жени, помисли си той, огорчени и наранени от някой мъж.

Мередит изсумтя презрително и отново сведе поглед към ръчичката на детето, стиснало пръста й.

— А ти на колко години си?

— Защо питаш?

— Не искаш да ми кажеш ли?

— На двадесет и девет. — Погледна я малко намръщено и продължи с въпросите. — Кажи ми, как стана така, че трябваше да живееш в колата си?

В гласа й се прокрадна дълго потискана болка.

— Не можех да си плащам наема.

— Разкажи ми по-подробно.

— Към края на бременността глезените ми отекоха, защото непрекъснато стоях права. Помолих шефа да работя на по-малки смени, но когато разбра, че докторът ми е наредил да лежа, отказа да ме задържи на работа. Страхуваше се, че ако нещо се случи с бебето, ако… Че ще го осъдя.

— Очевидно не те е познавал добре, иначе нямаше да има съмнения.

— Тогава пропуснах да платя наема — продължи Мередит. — А докато бях в болницата, мина още един месец. Прибрах се, а на вратата бе закачено последно предупреждение. Дори и да се бях върнала на работа в деня, когато излязох от родилното, пак трябваше да платя наема за три месеца, за да мога да остана. Отидох при хазяйката и се опитах да се споразумея с нея, че ще й платя допълнително, щом се върна отново на работа. Предложих й да чистя прозорците, но тя каза, че имала да изплаща ипотека и не можела да си позволи наематели, които не й плащат. Обясни, че ако направи изключение, скоро всички ще й увиснат на врата.

Залюля бебето в ръцете си.

— Не съм мошеничка, никога не съм била.

— Свърза ли се с Кастър през този период.

— Не знаех какво друго да направя. Нямаше и при кого да отида.

— Нямаш ли роднини?

Тя поклати глава.

— Само прачичо, който е в старчески дом и не разпознава никого.

— А родителите ти?

— И двамата починаха. — В гърлото й напираха сълзи.

— И ти се обади на Кастър?

— Да. Помолих го да ми даде назаем пари, за да можем да преживеем със Стейси, докато си намеря работа. Мислех, че дори и ако не го е грижа за мен, ще се поинтересува от детето, но… — поспря, за да се овладее. — Мислех, че няма да му е все едно. Просто не можех да си представя, че човек може да е толкова бездушен — потисна риданието си. — Дори не ме попита за името й! Натякваше, че ми бил казал как стоят нещата и ако не мога да се грижа за отрочето си, не е трябвало да го раждам. Попитах го дали не би се съгласил да ми даде поне сумата, която е за аборт, а той… — лицето й, когато погледна Кайл, отразяваше унижението и мъката, натрупана през тези месеци.

— Каза, че ако ми помогне веднъж, ще поискам отново пари и после пак и така никога няма да може да се отърве от мен. Обвини ме, че искам да проваля годежа му. Изкара ме изнудвачка, накара ме да се чувствам като отрепка. Затова…

— Защо не настоя да ти помогне? — попита укорително Кайл. — Защото те е накарал да се чувстваш неудобно, сякаш ти си виновна за всичко. Може и да не си го познавала добре, но той много добре е знаел как да подходи към теб — Кайл замълча за минута. — Много добре е съзнавал, че и ти, и детето сте щели да останете на улицата и въпреки това е отказал да ти помогне.

Мередит мълчеше.

Кайл се изкушаваше да я попита дали разбира, че единственото притеснение на Кастър е било, годеницата му да не разбере. Искал е да се отърве от нея, защото тя не би имала смелостта да нахълта в офиса му и да поиска помощ.

— Защо не бе по-настоятелна?

— Стана ясно какво е отношението му към детето. А аз бях решила, че ще родя, въпреки че последствията ми бяха ясни. Не ми се струваше справедливо…

— А справедливо ли е било ти и детето да останете на улицата, докато бащата си прибира паричките от работата, която ти си му помогнала да намери?

Мередит преглътна, но не отговори.

— Все още ли го обичаш?

Тя не отговори веднага.

— Не — отвърна най-сетне и въздъхна. — Вече не го обичам. Как бих могла да обичам такова… чудовище? Просто… срамувам се, че съм била такава глупачка да се влюбя и да го оставя…

Кайл стисна зъби, подаде й кутията с кърпички и изключи касетофона.

— За днес свършихме. Имаме шанс да спечелим делото за издръжка.

— А ще ходим ли в съда?

— Може и да се наложи. Но предполагам, че ще успеем да се споразумеем с Кастър много преди това. Щом разбере, че сме твърдо решени и че имаш юридически съветник, ще иска да приключи възможно най-бързо.

— Но годеницата му ще разбере.

— Това е най-силният ти коз. Той ще иска да скрие от нея, а алчността му ще го направи сговорчив.

— Не исках да става така. Толкова е грозно.

— Да не би да предпочиташ да останеш на улицата?

И двамата замълчаха.

— Детето е и негово, следователно трябва да носи и морална, и законна отговорност за него.

— За нея.

Кайл я погледна учудено.

— Стейси е човешко същество, не просто някой.

— Трябва да носи морална и законна отговорност за нея — поправи се Кайл. — Дължиш й го. Той трябва да поеме своята, макар и това да го притесни.

Мередит кимна сериозно, но Кайл знаеше, че при други обстоятелства, ако бе една от многобройните клиентки, не би дошла втори път след чутото.

 

 

— Някаква жена, Мередит, е на телефона. Твърди, че е икономката ви — съобщи Мици. — Ще се обадите ли?

Кайл се намръщи. Мередит бе отишла да търси мебели за стаята си. Бе й оставил номера в кантората, за да се обади, ако има проблем, когато представи кредитната му карта. Пак неприятности.

— Ще се обадя.

— Звъни за втори път, но нали ми казахте да не ви безпокоя, докато сте с госпожа Колиър — информира го Мици. — Трябваше ли да ви свържа?

— Да, всичко е наред.

Кайл натисна светещия бутон на телефона с явно нежелание. Сутринта му бе низ от неприятности и едва ли обаждането на Мередит вещаеше нещо добро.

— Кажи, Мередит.

Тя го поздрави колебливо.

— Кайл?

— Кажи какво има.

— Купих дюшек и пружини за леглото — заобяснява тя. — Ще ги докарат през седмицата.

— Добре.

— Ами аз…

Ето че дойде ред и на изненадата, помисли се Кайл.

— Не успях да намеря скрин в мебелната къща, но когато купувах боя за дървените части на леглото, се заговорих с продавача и той ме насочи към един магазин за мебели втора ръка. Там има много красив скрин. Като го боядисам, много ще отива на леглото.

 

 

— Добре — каза отново Кайл, все още в очакване на неприятната изненада.

— Струваше седемдесет и пет долара, но успях да сваля на шестдесет — продължи Мередит.

— Добре си се спазарила.

— Искат парите в брой.

— В брой ли?

— Не приемат кредитни карти, а вчера купих продукти и боята и не ми останаха много пари. — Поколеба се и продължи неуверено. — Мога да ги помоля да го запазят, да дойда в офиса ти и след това да го купя.

Кайл въздъхна и погледна часовника си. Още не беше време за обяд, а трябваше да е в съда чак в три.

— Кажи ми къде си. Аз ще дойда.

Щом затвори, извади портфейла, за да провери колко пари има. Облече си сакото и се спря при секретарката.

— Излизам за малко, Мици.

Мици кимна и подхвърли небрежно:

— Не знаех, че имаш икономка, Кайл.

— Наех я съвсем скоро.

— Звучи доста приятно.

— Всъщност е в доста голямо затруднение и се нуждае от работа — обясни той сухо, с надеждата, че последните му думи ще пресушат интереса на Мици.

— Стори ми се много млада. Как може да е в голямо затруднение?

— Възрастта няма нищо общо — отбеляза Кайл и се запъти към вратата, преди Мици да продължи с въпросите си.

Мередит седеше в един люлеещ се стол в магазина на Дот за мебели втора ръка и чакаше Кайл. На рамото й бе наметнат тънък шал, който я скриваше от любопитни погледи, докато кърмеше Стейси. Дот, пенсионирана учителка, сега собственичка на магазин, хвърляше по едно око към вратата.

— Хубаво е, че младите майки отново са се върнали към кърменето — бъбреше тя. — По едно време не беше на мода, но това е нещо напълно естествено и най-вече е добре за бебетата.

— Така е — съгласи се Мередит. — Кърмата създава имунитет срещу много болести.

Дот се усмихна.

— И дъщеря ми, и снаха ми си кърмеха децата и само да ги видите какви пораснаха. Най-малкото ми внуче е на девет.

— Някъде наоколо ли живеят? — попита Мередит.

— В Охайо. Преместиха се, когато Джон, съпругът ми, се пенсионира. Много е запален по голфа.

— Сигурно ви липсват.

— Така е, но всеки си е зает. Училище, гимнастика, уроци по музика. Събираме се по два пъти в годината и прекарваме чудесно. Най-голямата ми внучка иска да прекарва летата с нас, а като поотрасне, е решила да работи в Дисни.

— Ще й е много забавно — каза Мередит. — И аз смятам да потърся работа в някой от големите хотели, щом дам Стейси на детска градина.

— Не ви ли харесва сегашната работа?

— Тя е… временна — обясни Мередит.

— Аха. — Дот очевидно бе озадачена, но не прояви любопитство. Отново се зае да почиства тапицерията на едно канапе, което се готвеше да изложи.

След няколко минути вдигна глава.

— Сива ли е колата на шефа ви?

Мередит изпита неудобство, защото трябваше да признае, че дори не е забелязала какъв цвят кола кара Кайл.

— Спря на паркинга.

— Точно навреме — отбеляза Мередит и закопча сутиена си. — Стейси се нахрани и заспа.

Когато Кайл влезе, Мередит се бе изправила и лекичко люлееше Стейси на ръце. Кимна му.

— Ето го скрина.

— Сигурен съм, че е хубав — отвърна незаинтересовано Кайл. — На кого да платя?

— Винаги приемам пари с удоволствие — намеси се Дот.

Кайл й подаде банкнотите.

— Младата госпожа добре умее да се пазари. Успя да смъкне с петнадесет долара.

Кайл погледна кисело Мередит и се обърна към Дот.

— Мога да ви платя пълната цена — предложи той и отново посегна към портфейла си.

Дот се разсмя.

— Приберете си парите! Исках да й направя комплимент. Пазарлъкът е част от удоволствието, когато купувате втора ръка мебели. Както за продавача, така и за купувача.

— Сигурна ли сте? — попита подозрително Кайл.

— Напълно. Е, няма да имам нищо против, ако решите да купите и люлеещия се стол. Цената му е четиридесет долара, но ще го сваля на тридесет.

— Люлеещ се стол ли?

— Госпожата седя там досега, докато кърмеше бебето. Такъв уют излъчва! Трябва само да го лъснете и да му сложите нова възглавничка и ще стане чуден, а е и удобен.

Кайл обмисли предложението и се обърна към Мередит.

— Искаш ли да купим стола?

— Много е удобен, но…

— В стаята ти има достатъчно място.

— Струва ми се… Да. Има място.

— Искаш ли го? Ако ти харесва да люлееш в него бебето, да го купим.

Мередит сви рамене и се обърна към Дот.

— Ще го вземем.

Кайл отброи още две банкноти по двадесет долара. Дот се пресегна към касата, а той се обърна към Мередит.

— Никак не ми се иска да ти развалям удоволствието, но мислила ли си как ще пренесеш всички тези придобивки до къщата?

— Ще сложа скрина в багажника и ще завържа капака. А стола… — Замисли се. — Ако не се хване на задната седалка, ще го вържа за покрива.

Лицето на Кайл се изкриви.

— Мога да ви предложа нещо — намеси се Дот. — Младежът от съседния магазин има камион. Разнася доставки за петнадесет долара на курс.

— Чудесно! — каза Кайл, очаквайки да види доволното изражение на Мередит. Тя изглеждаше по-скоро нещастна.

Дот си записа къде точно е къщата, взе телефонния номер, за да им звънне, щом момчето тръгне, и последва Мередит до колата й.

— Не си ли доволна от покупките? — попита Кайл.

— Да, но…

— Нали това искаше за стаята си?

Тя помълча няколко секунди.

— Не исках да те притеснявам.

— С какво?

— Пазарих се, щях да се покажа пред съседите ти като чергарка.

По дяволите! Беше наранил чувствата й.

— Единственото, което ме притесняваше, беше сигурността ти. Ами ако нещо паднеше от покрива на колата? А и самият покрив можеше да се огъне.

Мередит погледна многозначително към колата си, а след това отново към Кайл. Колата бе пълен боклук — стара и очукана. Мередит отвори вратата и остави Стейси внимателно в преносимото креватче, за да не я събуди.

— Добре си е похапнала, май — отбеляза сконфузено Кайл.

— Нахраних я, докато те чаках. Обикновено спи по това време.

Мередит се отправи към предната седалка.

— Един от любимите ми ресторанти е наблизо — каза Кайл. — Не ходя всеки ден… Карай след мен и ще обядваме там.

— Не… аз не… — Мередит погледна фланелката и джинсите си, а после костюма, вратовръзката и колосаната риза на Кайл.

— Не е нужно да си официално облечена.

— Щях да си направя сандвич в кухнята. — Мередит все още се колебаеше.

— Хайде. Днес ми спести стотици долари. Мога да те заведа на обяд.

Усмихна се и сякаш се промени до неузнаваемост. Изглеждаше по-млад, по-естествен, с момчешка усмивка. За пръв път Мередит забеляза колко е чаровен.

— Води ме, тогава — каза тя и запали колата. — Никога не отказвам безплатен обяд — промърмори тихичко тя.

Ресторантът бе непретенциозен, а посетителите различни по професия и обществено положение. От работници и чиновници, до домакини, седнали да похапнат, преди да продължат с пазаруването. Забързана сервитьорка сложи на масата лют сос и царевичен чипс, взе им поръчката за безалкохолни напитки и остави менюто.

Кайл потопи парченце чипс в соса.

— Опитвала ли си мексиканска кухня?

— Веднъж-дваж пъти.

— Надявам се, че обичаш пикантни храни.

— Обичам. Дано и на Стейси да й хареса.

Кайл премести поглед към детето.

— Не е ли още малка за обикновена храна?

Мередит разбра, че той говори сериозно и се разкиска.

— Не очакваш да й натъпча в устата от лютия чипс, нали? Индиректно тя яде всичко, което и аз. Не съм хапвала люто и кисело, откакто я кърмя, защото някои бебета получават колики, когато майките им ядат лук и чесън, понякога се получава и от чушки. Не трябва да се отпускам с лютото. — Сякаш, за да му покаже, Мередит топна само края на чипса в пикантния сос.

Поръчаха си смесени блюда. Когато сервитьорката взе поръчката, и двамата замълчаха. Кайл използва момента, за да огледа жената, нахлула най-неочаквано в живота му. Светлата кестенява коса бе вдигната на опашка. Манекенките често си връзваха така косите и той си помисли, че доста жени биха й завидели за изваяните скули. Бяха доста силно очертани над хлътналите бузи, а тъмните кръгове под очите й придаваха уморен вид. Кайл се зачуди за какво ли мисли, когато видя стиснатата й уста.

— Имаше ли много работа сутринта? — поинтересува се той.

Мередит го погледна и кимна.

— И следобед ще имам работа, ако и Стейси реши да помага. Искам още утре сутринта да започна да боядисвам леглото. Ще го мина веднъж с боя и тогава ще го сглобявам.

— Знаеш как да се оправиш.

— Налага се. — Прехапа долната си устна. — Съжалявам, че те притесних в офиса ти. Можех да те потърся и да се върна, за да платя на Дот.

Кайл сви рамене.

— Улучи сравнително спокоен ден. — Усмихна се малко пресилено. — А освен това се снабди с люлеещ се стол, а пък аз ще хапна мексиканска кухня.

Същата усмивка. Отново същият момчешки чар. Мередит установи, че Кайл е приятен, когато не се прави на всезнаещ адвокат.

— Ако искаш чили, някой път ще сготвя.

— Чудесно.

— За янки, израснала в Индиана, правя великолепно чили. Оставям месото да се задушава цял ден. Как го предпочиташ, с боб или без?

Кайл реши, че въпросът й е реторичен и не отговори.

Притеснена от незаинтересоваността му, Мередит продължи да бърбори:

— Хората винаги имат определен вкус. Ако им поднесеш яденето по-различно се цупят.

Опитваше се да се държи приятелски, но Кайл се чувстваше нервен.

— Не е нужно да се… престараваш, Мередит.

— Просто искам да си свърша работата както трябва — отвърна тихо тя.

— Прекалено много усилия влагаш.

Неспособна да прикрие разочарованието си, тя се извини с нотка на раздразнение.

— И нямам намерение да те уволня или да те изхвърля на улицата. — Кайл се усмихна. — Няма значение дали ще готвиш с или без боб, стига да няма гъби.

Мередит бе безкрайно учудена.

— Не обичаш гъби! Ако е само това, не е никак сложно.

— Аз съм съвсем обикновен.

Тя се замисли над забележката му за миг и го погледна в очите.

— Нито си обикновен, нито пък лесен, напротив, смятам, че си пълен с изненади.

Кайл не отговори, защото в този момент сервитьорката донесе поръчката и двамата се наведоха над ястията си.

За Мередит да седи в ресторанта като клиентка бе истински празник, неочаквано удоволствие. Искаше й се да каже това на Кайл и да му благодари, но той прекъсна мислите й.

— Защо каза, че съм пълен с изненади?

Мередит замълча. Въпросът изглеждаше съвсем простичък, но всеки би се затруднил да отговори.

— Криеш много тайни — обясни тя.

— Тайни ли?

— По-точно би било, ако кажа противоречив характер.

Кайл подпря вилицата на чинията си и се отпусна назад на стола, в очакване на мнението й. Мередит също остави вилицата си.

— Ти си доста… Ами… труден човек си. — Той повдигна вежди. — Все още не мога да си обясня защо ме взе на работа. Беше повече от очевидно, че нямаш никакво желание. Не го направи от жал към мен или детето. Когато тръгвахме към дома ти, имах чувството, че те водят на бесилката. Струваше ми се, че отец Марк те е убедил да ме вземеш на работа, а ти си се съгласил, защото… Ами… защото той е твоят свещеник. После разбрах от човека в сервиза, че познава почти всички от паството, а за теб дори не беше чувал. Тогава реших, че си нещо като заблуден.

Кайл стисна устни и очите му потъмняха. Мередит си пое въздух, събра кураж и продължи:

— Не си от тези, които се плашат лесно, но кой знае защо си се оставил отец Марк да ти „повлияе“.

— Искаш да кажеш, да ме изработи.

— Не зная — призна Мередит. — Нали и аз това казах — ти си една загадка за мен.

— И какво друго откри? — Сякаш за да покаже, че не приема разговора насериозно, той взе вилицата си и хапна от мексиканската енхилада, която междувременно им бяха донесли.

— Не ме харесваш, но въпреки това се зае да ми помогнеш да заведа дело срещу Томас.

По лицето на Кайл премина сянка.

— И защо реши, че не те харесвам?

— Не исках да кажа „харесвам“. Думата е по-скоро „уважавам“. — Засмя се горчиво. — От твоя гледна точка едва ли има нещо достойно за уважение у мен.

Видя, че Кайл се почувства неудобно и я обзе вина.

— Уважението трябва да бъде извоювано. Ако човек няма достатъчно себеуважение, за да отстоява правата си, ако се оставиш да те мачкат, тогава никой няма да те уважава.

Мередит се опита да скрие болката, които думите му й причиниха. Погледите им се срещнаха. Очакваше тя да се защити, очите му я молеха да каже нещо в своя защита.

— Всичко изглежда много лесно, когато гледаш отстрани — отвърна тихо тя. — Но съвсем не е така, когато и ти си въвлечен, когато си част от събитието.

Той се наведе над чинията си.

Мередит също започна да се храни. Апетитът й бе изчезнал, но не можеше да остави храната пред себе си недокосната, след като добре знаеше какво е да си гладен. Вече не се радваше, че е в ресторант и то, защото Кайл ясно бе изразил неодобрението си към поведението й.

Разделиха се на паркинга и бързо си казаха довиждане. Мередит още не можеше да преглътне болката от думите на Кайл. Нямаше я и радостта от изгодните покупки. Той бе толкова приятелски настроен, когато я покани да обядват, а тя се чувстваше чудесно, защото щяха да обядват в ресторант, а накрая този разговор!

Зае се с леглото, но не можа да си обясни защо мнението му значеше толкова много за нея. Съвсем не се опитваше да впечатли когото и да е, най-малкото този надут адвокат. Единствената й цел бе да оцелее. Щом имаше покрив над главата и храна, едва ли мнението на господин Гъбомразец имаше значение.

Всъщност, имаше значение.

Може би самоуважението или достойнството я караха да обръща внимание на мнението му. Едва когато спечелеше уважението му, можеше да приеме всичко, което вършеше за нея като помощ, а не като подаяние, което бе толкова унизително.

Без да откъсва вниманието си от таблата на леглото, Мередит продължи да мисли за загадката Кайл. Безспорно бе хубав мъж, любезен, уверен, но същевременно арогантен, безчувствен и със закостенели разбирания.

Сякаш доспехите му бяха изтъкани от високомерие и важност. Но защо й бе осигурил работа? Защо й помагаше?

Защо?

Когато Стейси се събуди, Мередит все още не беше открила отговора. Остави таблата, избърса ръцете си и се зае да нахрани гладното си бебе.