Кора Пърл
Стая за любов (9)

Сбогом на любовниците ми

Не ми е лесно да говоря за войната 1870–1871 година и за обсадата на Париж. Не съм политик и никога няма да разбера как, след като Париж по време на изложението отдаде почести на крал Вилхелм от Прусия, придружен от великия Бисмарк с бяла униформа и огромен бял орел на шлема, изведнъж Франция обяви тая война. Тълпата заля улиците и викаше:

— Да живее войната!

И пееше „Марсилезата“, която от години не бяхме чували.

Аз, разбира се, трябваше да реагирам и веднага дарих голяма сума на фонда, открит от „Фигаро“, за събиране на волни пожертвования, та да могат всички френски войници да получат чаша коняк и една пура.

Името ми се появи с главни букви сред първите в списъка на дарителите. През първите дни се увеличи и търговията в парижките бордеи. Отивайки войници, младите мъже се прощаваха с креватното удоволствие. Самата аз приех няколко млади представители на аристокрацията и ми беше интересно да установя, че дори и онези, за които знаех, че обикновено са изтънчени любовници, сега ги интересуваше единствено достигането на върховния момент, те искаха максимално да използват последната си възможност. Не можех да допусна, че ще загинат толкова млади мъже и с огорчение приемах щедрите им подаръци. Един от тях ми донесе бележка:

„Сбогом, скъпа госпожо, с най-добри пожелания за всичките ви съпрузи.“

Скоро стана ясно, че оптимизмът ми беше твърде голям. Когато плъзнаха слухове за поражение в Седан, истерията обхвана града. За миг улиците се изпълваха с въодушевени и радостни мъже и жени, а малко след това всички плачеха и скърбяха. Първия ден улиците осъмнаха, украсени със знамена и разноцветни лампи, а на другия ден — никакви знамена и никакви лампи. Накрая дойдоха новини, които потвърдиха жестокото поражение и унинието стана господар на Париж. Хората бродеха без посока от една страна на друга, събираха се на малки групи и тихо разговаряха за вероятността да изгубим войната. Събираха се под жълтата светлина на фенерите, за да четат последните известия от вестниците.

За първи път чух да се говори за сваляне на императора и обявяване на република.

Тогава предприех и някои мерки.

Най-напред трябваше да се погрижа за тези, които не можеха да се оправят сами. С напредването на пруската армия Париж съвсем скоро можеше да се окаже застрашен от гибел. Наредих на един слуга да изведе от града осем от най-добрите ми коне, все едно че ги разхожда, но да ги откара в замъка Босежур. Така и стори и малко след това научих, че моите животни са последните, които излязоха от Париж, иначе щяха да свършат в гладните стомаси на буржоазията.

Не можеше да се пробие през задръстените пътища, препълнени от файтони, каруци и хиляди хора, които се опитваха да избягат и да се скрият в предполагаемо сигурната столица. Селяните пристигаха с каруци, натоварени със зеле и праз, и решени да не попадат в ръцете на врага. Ужасена от нахлуващото множество в Париж, когато най-добре беше да го напусна, аз наредих на прислугата да купи хранителни продукти, да ги складира, да се осоли месото и да се консервират колкото се може повече плодове. Мислех да отида в Босежур, но винаги съм обичала да участвам във възбуждащи събития. В края на това лято имаше нещо вълнуващо в живота на Париж и то ме задържаше. В средата на септември градът представляваше малко укрепление. Почти всички мъже вървяха по улиците с пушки.

Вече беше свършено с Втората империя и бяхме република.

Тълпата плячкоса Тюйлери, разруши и обезглави релефните орли на фасадата. Младежи с червени барети се катереха по фенерите и пееха „Марсилезата“. Имаше такова веселие, като че ли започваше нова ера на мир и изобилие вместо упадък на лукса и удоволствието.

Не мога да кажа, че не ме интересуваше краят на империята. Разбира се, имах приятели сред аристокрацията и покровители от най-добрите фамилии, но никой, включително и принцът, и императорът, не притежаваха качества да ръководят една голяма нация. Несъмнено жена като мен, опитна и познаваща поведението на мъжете в спалнята, трудно можеше да им се довери като на управници. Ако на аристократичните семейства им се отнемаха рентите и собствеността, щях да губя. Бях убедена обаче, че който и да управлява, щях да си изкарвам хляба. Освен това вярвах във физическата си сигурност и в добри, и в лоши времена. За щастие имах приятели сред всички слоеве на обществото и тълпата никога не се опита да ми навреди. Ето защо останах в Париж и по време на обсадата (макар че можех да избягам) и се погрижих за ранените. Но за това по-нататък…

За късмет през онези дни си намерих друг покровител. (Естествено, принцът беше зает с превратностите на войната, виждах го твърде рядко. Накрая той напусна Париж.)

Покровителят беше самият барон Рониа, на когото преди време бях затръшнала вратата под носа му. Сега той беше по-вежлив и по-чист. Видя ме един ден притисната от неудържимата тълпа на една уличка до операта. Тълпата не беше враждебна, но ме буташе и блъскаше и за малко щях да припадна, когато усетих силна ръка на рамото ми и мъжки глас с покана да ме придружи. Беше Рониа. Сдобрил се със семейството си, той се занимаваше с пилеенето на огромното си богатство (беше го спечелил по време на обсадата и после го увеличи с откриването на фабрика за сапун в Гита Вечия).

Поканих го да пием чай. След чая играхме карти, вечеряхме, а след вечерята… Беше пламенен любовник, както и преди, но по-благоразумен. Наближаваше четиридесетте, но с все още младежки вид. Всеки ден се къпеше в Сена (навик, който много хора смятаха по-скоро за пагубен, отколкото за здравословен) и това го поддържаше във форма. Разбирахме се отлично. Забравили старите си спорове, на сутринта ние се разделихме с възклицание за взаимно задоволство и обещание да се видим отново.

През онези дни получаването на удоволствие, независимо от коя класа ставаше все по-ценно…

В средата на септември пруската армия беше пред вратите на Париж и обгради града, за да завземе Версай. Той падна без никаква съпротива.

Казаха ми, че принцът на пруската корона същия този ден наблюдавал града, за който мислел, че е непобедим. Видях покъртителни сцени. По улиците прекараха дезертьори с вързани ръце на гърба.

Може да ви се стори вълнуващо това, което разказвам, но основният враг беше скуката. Аз намирах живота изключително скучен. Парижани се готвеха за съпротива и нямаха време за любов. Нямаше време и за обществен живот. Не само аз преценявах нещата така. По-голяма част от парижаните си вършеха работата с досада и отегчение.

В края на септември стана силно сътресение.

Разхождах се в парка и видях, че хората гледаха нагоре и сочеха с пръст. Това беше известният аеростат „Нептун“. Съхранявали го в хангар и след ремонт го пуснаха да лети над главите на прусите. Успехът беше толкова голям, че след няколко дни приготвиха още четири балона, които излетяха и успяха да пробият обсадата. Тогава решиха да изпратят вътрешния министър да организира съпротивата. Известният на всички Леон Гамбета.

Бях се запознала с него няколко месеца преди това.

Беше толкова неморален, че винаги е бил тема за коментари от най-интимните ми приятели. Никога не посещаваше нашите салони, предпочиташе по-вулгарните жени. Гамбета е един от най-грозните мъже, които бях виждала. Имаше побеляла и остра като четка брада, въпреки че едва минаваше тридесетте. Очите — опулени. Смърдеше ужасно. Разказаха ми, че поведението му в леглото било изключително гадно. В тази ситуация смелостта му изцяло компенсираше всичките дефекти. След като прекара нощта не в църква, а в бордей, той излезе на площад „Сент Пиер“ на трети октомври сутринта, облечен е кожено палто, изработено от негови приятелки. Появи се на балкона блед, но решителен. Докато се изкачваше, развяваше трикольора. Прусите стреляха по него, раниха го в ръката, но успя да избяга и да организира съпротивата извън града.

Никога не бях скучала повече оттогава. Единственото ми развлечение бяха специалните посещения на Рониа, който не се уморяваше от ежедневните си дейности (никога не разбрах от какъв характер са).

Една вечер без предварително известяване се появиха приятелите ми Юрион и Брюне. И двамата облечени в униформи.

Париж беше обзет от летаргия. Театърът и операта — затворени, кафенетата приключваха според военния час в десет. Улиците ставаха пусти и тъмни. Човек би помислил, че живеем в скучен провинциален град, а не в най-голямата столица на Европа. Не знаехме какво става навън, въпреки че балоните излитаха редовно, но в Париж не се връщаше нито един. Пълзяха най-различни слухове. Веднъж научавахме, че е изкопан тунел, който свързва центъра на Париж с провинциите, и че ще бъдат докарани стада добитък, за да издържим през зимата. Друг слух твърдеше, че принцът на пруската корона е загинал и врагът се оттегля, трети — че всеки гражданин на Париж може да се измъкне от града по таен път, но при условие, че се наркотизира, за да не го открият…

Продаваха се много вестници. Почти всеки ден излизаше ново заглавие:

Родината в опасност

Събуждане

Борба

Но тъй като никой от тях нямаше пълна информация, пишеха само за спекулации, слухове и неща, които бяхме чували хиляди пъти.

Най-горещата за обсъждане тема беше времето. Зимата връхлетя изключително студена. През декември горивото стана толкова малко, че беше невъзможно да се пали камина в повече от една стая. Газта от кокс беше ограничена (използваха я за пълнене на балоните, които излитаха от Париж), а олиото реквизираха.

Една сутрин се събудих и зърнах неясен предмет в ъгъла на стаята. Вглеждайки се, различих огромен изгладнял плъх, влязъл да търси храна и умрял през нощта от студ. За да поддържам топла стаята си, ми бяха необходими поне 100 килограма дърва на ден, а дажбата за всяка къща беше по 75 на седмица.

В редките случаи, в които се престрашавахме да излезем на улицата, виждахме, че в града е изчезнало всичко, което може да гори. Нямаше ги дърветата, а малкото останали ги изтръгваха и насичаха до корен за огрев в домовете си. Дори и дървените части в църквите попаднаха под брадвата, а когато и това свърши, хората повлякоха из улиците огради, табели на фирми и врати.

Обличахме дрехите си една върху друга. Мъже и жени не се различавахме… Не приличахме дори на човешки същества.

Когато вкъщи не беше много студено и дори можехме да свалим по някоя дреха, все още приличахме на зле опаковани вещи. Нямаше възможност да се перат и дрехите. Обличахме се в тъмни цветове — поне да не изглеждаме толкова мръсни. Всички перални бяха затворени и естествено е да не можем да си позволим да използваме ограничените си резерви от гориво за топлене на вода за пране. Не го правехме дори и за собствената си хигиена. Мъжете навличаха ризите си наопаки, скривайки нечистотията. И накрая и мене ме беше срам да се събличам пред любовниците си. О, не само заради това, което ще се види, но заради мръсотията и миризмата — тези заклети врагове на щастливото прекарване.

Гладувахме… Добитъкът, който беше докаран в града, изчезна. Нямаше нито мляко, нито сирене, нито зеленчуци. Конското месо беше лукс. Скоро изклаха и домашните животни. Беше нещо като гордост някой да се похвали, че е изял едно късче от куче или котка, защото след конете кучетата и котките бяха най-цененото ястие. Плъховете не толкова, защото не можеха да се сервират без специални сосове, а и месото им не беше вкусно. Двата слона от зоопарка „Жарден д’аклиматизасион“ (Кастор и Полю) бяха също пожертвани. Видях част от втория слон да виси в магазина на Роус по четиридесет франка либрата^[1]. Продаваше се месо от камила, антилопа, магаре, муле и вълк, а еленовото месо беше невероятен лукс.

По едно време на пазара се появи хляб, направен от жито, ориз и слама, както и мляко от Бог знае какво! Маста от свещите се смесваше с масло. Правехме шунка от варени конски кокали. В началото се хранех с това, което бях съхранила, и можех да натрупам цяло състояние, ако го бях продавала на черния пазар. През декември сиренето от два достигна до 30 франка либрата, а един чувал картофи от 2,75 на 28 франка.

Когато мислехме, че сме стигнали до най-позорната мизерия, дойде и най-лошото — в края на декември прусите бомбардираха града… Започнаха с Аврон, на изток. Районът бързо се евакуира. Продължиха да бомбардират и на юг, в Иси и Ванв, и накрая през януари и в самия център на Париж. Първата граната падна на улица „Деланд“, на левия бряг близо до Люксембург, а втората уби едно момиченце, което се връщаше от училище. Бомбардираха гробищата „Монпарнас“ и разпръснаха костите на мъртвите. Една граната избухна върху опашка от хора, чакащи да купят храна, а друга в гостилницата на улица Д’Анфери.

Всеки ден падаха триста или четиристотин гранати в продължение на четири-пет часа през нощта, най-вече близо до Пантеона и Дома на инвалидите. Когато се разруши болницата „Салпетрие“, реших да превърна къщата си на „Шайо“ в болница. Някои мои приятелки направиха същото. Една от тях беше Бланш д’Антини. По пода на всички стаи и коридори имаше дюшеци с около петдесет ранени, някои цивилни, но повечето войници. Дадох всичките си чаршафи. Много от приятелките ми дойдоха и станаха медицински сестри под заповедите на лекар, заплатен от мен.

По-голяма част от лицата (бих казала от телата на сестрите) бяха познати на ранените и това поддържаше техния дух да се излекуват. Беше учудващо да се види как някои от по-леко ранените, но още с болки, съхраняваха инстинкта да пуснат ръка по гърдите на сестрата, докато тя им сменя превръзката.

Несъмнено любовта е най-могъщото човешко чувство.

В началото се измъчвах, гледайки тези млади мъже все още слаби, недоизлекувани, да хабят енергия, опитвайки се да правят любов със сестрите, но лекарят ме увери, че няма случай някой да е умрял от сношение и че то им дава сили да се възстановят и да живеят. Ето защо насърчих момичетата, напомних им да внимават ранените да не правят резки движения, които могат да засегнат раните им. Не чух от мъжете друго, освен изрази на благодарност. Навярно сестрите от обикновените болници има какво да научат. Между тях и пациентите се избягва този човешки контакт е плътска наслада. Сигурна съм, че допринесох за ефективното и бързо възстановяване на ранените.

През онези дни се уморявах толкова, че за първи път в живота си изгубих интерес към правенето на любов и отхвърлих предложението на много офицери, които идваха в болницата да видят войниците си или да питат за тях.

С Рониа се срещахме от време на време, но той беше станал толкова благоразумен и оставаше само да почива в ръцете ми. Разбрах истинското жалко положение, в което се намирахме, една вечер, когато Рониа се съблече пред мен. (Бях успяла да затопля стаята с дърва, подарени ми от благодарния баща на умиращ офицер.) Тогава видях тялото му, отслабнало от глада — кожа и кости.

Приех служител на английското посолство. Наивно помислих, че е дошъл да изрази признателност за работата, която извършва негова сънародничка. Беше добре облечен младеж. Това красноречиво показваше, че англичаните от посолството не са жертва на лишенията, както парижаните. Чакаше ме във вестибюла. С кърпичка на носа, той с погнуса гледаше труповете, които щяха да се закарат на гробището. (Имахме по един-двама умрели всеки ден.)

Заведох го към изхода, където бях направила нещо като кабинет, и той ми каза, че на някакъв английски турист (все още можеха да влизат в Париж) му направило впечатление как над къщата ми се вее знамето на Свети Джордж. По мнение на посолството било несвойствено английското национално знаме да стои върху къща, в която се събират мъже и жени с развратни навици. Помоли ме да го махна.

Никога не съм била толкова гневна, колкото през онзи ден. Със сила, която самата аз не подозирах у себе си, хванах младежа за яката на добре изгладената му риза и го изблъсках от къщи до отсрещния тротоар, за да види червения кръст. Казах му, че ако не познава символа на милосърдието и на английското знаме, по-добре да се върне в училището, ако изобщо е ходил. После (съжалявам, че трябва да го кажа, но не е лъжа, а го направих с желание) му ударих ритник на онова място, което, съмнявам се, да го използва често. Превит от болка, той изчезна. Това е единствената благодарност, която получих за старанието си да се грижа за болните^[2].

Вероятно тази случка и моят гняв след нея ме накараха да се замисля да напусна града.

Възможността скоро сама се появи.

След една седмица съвсем обезсърчени при мен дойдоха Брюне и Юрион. Беше им наредено да напуснат Париж с балон по посока на войските в провинцията. Юрион беше възбуден от тази възможност, но Брюне се чувстваше тъкмо обратното. Очевидно безнадеждно се беше влюбил в някое войниче от неговото поделение и не искаше да го изостави. В действителност планираше да дезертира с младежа, за да живеят заедно.

Хрумна ми идея, която веднага споделих с тях. Моят план беше приблизително като на Брюне — да заема неговото място в балона. Така той ще има време да се изплъзне, без да предизвика подозрение. Що се отнася до провинциалните войски, те едва ли щяха да узнаят, че е имала нареждане за напускане на града на някой друг, освен от Юрион.

След десет дни двамата дойдоха вкъщи. Брюне се съблече и без да губи време, облече стар костюм, който носеше със себе си. Благодари ми и си отиде. Навлякох униформа, отрязах си косата и пристегнах гърдите си, като ги обвих с кърпа. Трудно ми беше да обуя панталоните и да се вмъкна в куртката, но, насърчена от нетърпението на Юрион, успях.

Излязохме от къщата. Носех само чанта с пари и бижута, а Юрион — раница с някои неща за войската.

Балонът ни чакаше полунадут на площад „Сент Пиер“. Качихме се при слабата светлина на фенерите, осветила лицата на мъжете, които ги придържаха. Още едно пълнене с газ и балонът се изду окончателно. Внезапно придърпване и напуснахме Париж. Вече не виждахме фенерите и се потопихме в непроницаема тъмнина (нямаше луна) и в тишина, нарушавана само от странни звуци долу под нас.

Известно време вятърът леко ни носеше. Време, което ни се стори безкрайно. Земята изобщо не се виждаше, сякаш съществувахме единствено ние. Загърнахме се с наметалото на Юрион и минутите течаха мъчително. Съмна и видяхме поля без следа от пруска армия. Накрая различихме палатките на лагера и Юрион дръпна едно въже, за да изпусне въздуха.

Стъпихме на земя към осем и половина часа близо до Ге-де-Грю, на осем километра до Дрьо. Лагерът се намираше на половин километър. В началото ни подозираха, защото имало шпиони, пристигнали също с балон, и казвали, че са бегълци от Париж. Но документът, който показа Юрион, убеди командващия. Въведоха ни в палатка с голяма вана и топла вода за нас. Знаеше се, че който е прекарал часове в горната атмосфера, е замръзнал до кости. Освен това носеше мръсотия, присъща за избягалите от столицата, и въшки.

Мълчах и стоях мирно като войник. Успях да скрия, че не съм мъж. Иначе щеше да бъде сложно да давам обяснения. При вида на ваната в миг забравих, че съм жена. За секунди свалихме униформите и влязохме във водата, насапунисахме се и се наслаждавахме на чистите си тела. Усещането за свобода задейства и Юрион започна да ме гали, повече, за да ме възбуди, отколкото да ме къпе.

Бяхме по средата на „работата!“, когато чух възклицание зад гърба си. Обърнах глава и видях командира. Беше влязъл в палатката без предупреждение (логично, защото мислеше, че там са само двама войници). В първия миг сигурно си е помислил, че Юрион е като Брюне; защото бях в гръб, но когато Юрион ме отстрани, вече нямаше съмнение за пола ми. Офицерът още повече разтвори уста, но се съвзе, поздрави и любезно каза, че не е забелязал Юрион да носи със себе си нещо по-ценно и от документите. Призна, че ме е познал и действително се оказа мой гост в замъка ми няколко години подред. Беше чувал за моята дейност с ранените и прие обяснението, че командващият поделението ми е разрешил да напусна Париж.

Вечеряхме с командира Понсие и след това ми дадоха самостоятелна палатка, в която да си почивам, докато те преглеждаха документите. Събудих се от дълбок сън и видях командира на входа на палатката. Попита ме дали може да изрази уважението си. Предполагах, че става дума не само за едно целуване на ръка и се съгласих. Палатката беше приятна след лишенията и студа в Париж. Лампите, топлината и удобството повдигаха духа ми. Командирът не остана безчувствен пред голотата ми и ми направи комплимент: макар да съжали, че съм отрязала косите си, но веднага допълни:

— Мадам, нямам съмнение във вашата женственост. Има ли на света по-женствена жена от Кора Пърл?

Беше привлекателен мъж, на средна възраст, умерен в удоволствията. Успя да ми достави достатъчно радост за компенсиране на дългите ми пости. Прекъсна ни ординарецът му, донесъл бутилка шампанско, но командващият нито за миг не изгуби ритъма, нито се смути…

Бяхме заедно цяла нощ.

Благодарих му, сбогувах се с Юрион и тръгнах за Англия.