Кора Пърл
Стая за любов (8)

Любовниците ми бяха почтени хора

Не искам да създавам впечатление, че абсолютно всичките ми любовници са били почтени хора, но те почти всички бяха мои покровители…

Една сутрин, докато се разхождах в Боя, елегантен младеж спря коня пред файтона ми. Представи се като принц Хърсънт, бивш офицер от сръбската армия, дошъл в Париж заради семеен спор. Помоли ме да му направя компания…

След няколко дни започнахме редовни излети до Вил д’Авре и Сен Клу. Връщахме се изморени, къпехме се заедно и си лягахме. Принцът имаше мускулесто тяло и ме довеждаше до върха на удоволствието по начин, непознат за мен. Не ме обсипваше с подаръци, както правеха всички мъже през последните десетина години.

Единственият подарък беше самият той.

Един ден ми призна, че го измъчва загубата на петнадесет хиляди франка. Не ми каза как ги е загубил, затова предположих, че е на хазарт. Не ме и попита дали мога да му услужа с пари, но аз станах, отидох до шкафа и покрих тялото му с банкноти.

Тази нощ поиска да остане с мен. Живяхме вкъщи две седмици и се появявахме само за малки разходки. Първия ден от третата седмица, докато още спях, той излезе навън и никога повече не се върна.

Отмъкна ми не само парите, но и едно ценно бижу, подарък от принца. Когато направих дискретно проучване, оказа се, че е мошеник. Това е доказателство за моята наивност и оттогава не допусках до себе си непознати хора.

Една друга случка през тази година (мисля, че беше 1868) се оказа по-приятна и по-трайна.

Лятото затварях къщата в Париж и отивах в замъка, давайки да се разбере, че искам известно време да бъда сама. Казах на принца, че пожелая ли компания, ще му изпратя съобщение. Разбира се, ще му бъда благодарна, ако ме остави сама. Естествено е да си помисли, че съм си намерила нов любовник. Не беше така. От години не бях живяла сама и имах нужда от кратка почивка.

Прекарах седмици на безделие, разхождайки се по брега на река Лоаре, която минаваше покрай Шато и пресичаше селището Оливие. Оставах в леглото, докогато си исках. И то сама! Закусвах, когато ми се ядеше, и спях, когато ми се спеше. Понякога лягах на тревата до някой вир, защитена с чадър от утринното слънце, и заспивах с шепота на водата и пеенето на птичките. В тази обстановка една сутрин в средата на юни изведнъж ми се стори, че ме наблюдават. Отворих очи и срещу светлината зърнах силует — някой се криеше зад клоните на близкото дърво. Продължих да го следя. Притаен, той гледаше към мен. Стори ми се, че е момче и го повиках, казах му да не се страхува и да дойде да си поговорим. Вече бях започнала да се чувствам самотна толкова много дни в компанията на слугите.

С безпризорник от селището можеше да се получи добро и малко необичайно приятелство.

От клон на клон младият човек скочи на земята и се приближи неспокоен. Действително беше скитник, облечен в дрипи с дупки, през които се виждаше загорялата му кожа. Стоеше прав с ръце отзад. Гледаше ме внимателно. Идваше от Нора, от покрайнините на селището и, както призна, свикнал от „дете“ да прескача оградите. Обичаше да яде ябълки и праскови от градината и да проследява госпожите и господата, които се развличаха в парка. Помислих, че някои от развлеченията на моите гости ще му бъдат интересни…

— Добре, ела тук! Седни да поговорим!

Седна до мен и се подпря на лакът. Мръсната му риза се смъкна по рамото. С кичура къдрава коса върху челото и босите крака представляваше чудна гледка. Говорихме близо час. Разказа ми за игрите и детските си приключения. Разпита ме за живота в Париж, който той естествено не познаваше. Накрая чухме часовника на Сен Марко и младежът скочи.

— Мога ли да дойда утре? — попита и се разбрахме да се видим по същото време.

На другия ден следобед вървях към реката и чух плясъци на вода. Като стигнах до брега, зърнах приятелчето си да се къпе. Поздрави ме с ръка, гмурна се във водата и запляска щастливо. Без никакво намерение си свалих дрехите и влязох в хладната и тъмна вода. Махахме и ритахме като деца. Гонехме се със смях и писъци. Той се гмуркаше и минаваше под мен. Чувствах как хубавото му тяло се плъзгаше между краката ми и се появяваше пред мен, усмихнат и весел.

Излязохме от реката и се зарадвах, че не се притеснява от голотата. Сигурно от скривалището си по дърветата и храстите беше успял да види доста голи мъже и жени. Легнахме на тревата да се изсушим на слънцето. Несъзнателно се сгуши до мен, опря глава на рамото ми и ме прегърна през кръста. Невинно задрямали от топлината, останахме под слънчевите лъчи, докато капките вода се изпарят от телата ни.

Събудих се и го видях да наблюдава гърдите ми с протегнат пръст, като че ли ще пипне зърното ми. Погледите ни се срещнаха, усмихнах му се, а той протегна ръка и докосна зърното с върха на пръста.

Когато се наведох над него просто за да го погледам, сигурно си е помислил, че ще го отблъсна… Но аз със смях го хванах за китката и сложих ръката му на кръста си…

В продължение на пет седмици прекарвахме заедно всеки следобед. Беше ненаситен и освен удоволствието, което ми създаваше като млад любовник с ентусиазъм и естествена наклонност към играта, беше ми приятно да го обучавам в любовното изкуство.

Идилията приключи толкова внезапно, колкото и започна.

Както винаги, прислугата отлично знаеше за моите срещи и както винаги, следваше инструкциите ми за дискретност. Лакеят всеки ден ми носеше на реката чай за мен и мляко за младежа, като ни ги сервираше на маса, до брега. Но един следобед вместо слугата дойде прислужницата Колет. Бях позадрямала на хамака. Момчето беше облегнато на скута ми с опънати на слънцето крака. Видях я да се приближава. Беше на няколко метра от нас и тъкмо се отправяше към масата, нададе вик и изпусна таблата.

Накратко — младежът, за когото смятах, че е от селото, беше синът на прислужничката, отгледан в дома на баба си в околностите на замъка, но майка му го вкарала в дома ми, когато бил малък и внимавала да не бъде видян. Колет се разгневи и ме обвини в „прелъстяване“, но беше изплашена. Разбрах чувствата на майка и й дадох щедра компенсация, като я освободих от работа и я заплаших, че ако се случи нещо на младия Марсел, ще си има работа с мен. За щастие бащата беше войник, който отдавна ги беше напуснал и нямаше кой да го набие, а на неговите години за майката това беше невъзможно.

На следващия ден, след като освободих прислужницата, Марсел я убедил или накарал насила да го пусне да влезе в замъка. Появи се в стаята ми и каза, че е дошъл да ми благодари за това, което съм го научила… Съдейки по моята реакция, мога да кажа, че съм отлична учителка. На зазоряване се събудих и го видях, седнал до мен, да разглежда с възхищение тялото ми. След това нежно ме облада за последен път, облече се и си тръгна. На другия ден дойде принцът и през нощта видях контраста, когато се приближи с огромните си бедра, масивния и отпуснат корем. Пръстите ми потъваха в меката плът… Утеших се донякъде с подаръка — чудесна огърлица от сапфири, но ми трябваха няколко месеца, за да избледнее споменът от Марсел. Признавам, че в действителност този спомен никога не избледня докрай…

Есента се върнах в Париж и въведох нова мода.

Вече бях известна с гримирането на лицето и смяната на цвета на косата. От баните и почивките на открито тялото ми беше загоряло, дори бедрата и кожата под гърдите. Принцът се изненада, но не му стана неприятно и естествено започна да го разказва. Дамите от парижкото общество вече не ходеха както преди с рамене и гърди, бели като сняг.

И така слънчевият тен стана модерен, макар и временно.

Граф Агуада, испански богаташ, беше първият човек след принца, който се увери до каква степен съм почерняла.

Една сутрин се представи в къщата ми в Париж с едно хаванско кученце. Сподели, че млекарят казал на слугата му, че и аз имам куче от същата порода, та той дошъл да попита дали ще му разреша моето куче да се качи на кучката, за да я оплоди. Заповядах да доведат Лулу. Като чу това име, графът помисли, че е станало недоразумение, ала безпокойството му беше неоснователно. Лулу се хвърли стремглаво към кучката и след малко се съединиха в любовна връзка.

Графът ме попита дали трябва да плати нещо. Видях, че е привлекателен, мургав и енергичен господин и му отговорих:

— О, единственото заплащане, което ще приема от господаря, е същото, което дава сега Лулу.

Без да губи благоприличие от изненадата, той ме последва в спалнята… Графът беше кавалер в пълния смисъл на думата, щедър и благороден.

Лулу свърши отлично работата си и кучката на графа роди, преди той да напусне Париж, изпълнявайки нареждания на испанското посолство (беше от дипломатическия корпус). Горкият Лулу, няколко години по-късно умря в Рим, след като допуснах грешката да го боядисам в синьо, за да ми отива на една рокля.

Имаше навярно нещо в боята и го отрови. За щастие притежавам снимка за спомен.

Обичам спомените и от животните си.

Скоро след заминаването на графа наех художника Емил дьо Лансак да ме нарисува на кон. Той направи два варианта, вдъхновен от картините на испанския художник Гоя. На едната бях облечена като амазонка, седнала настрана с поглед в художника. На другата — в същата поза, но гола, а фустата държах в дясната ръка. Конят нямаше седло и юзди, гривата му се сливаше с космите на венериния ми хълм, защото бях вдигнала десния си крак до шията на животното^[1]. Цветът на загорялото ми тяло пасваше с чудесната тъмна козина на кобилата.

Картината изчезна от дома ми по време на обсадата на Париж, когато бях извън града.