Кора Пърл
Стая за любов (6)

Принц Наполеон и неговите любовници

Много пъти съм чувала да се казва, че годините пред обсадата са били най-добрите за парижкото общество. За мен действително беше така. След това нещата никога не се върнаха на мястото си. Същото може да се каже и за някои приятелки от професията. Казвам „приятелки“, но в нашата, както и в други професии думата има различно значение. Част от тях бяха наистина приятелки и трябва да благодаря на Каролен Летесие, която ме прибра, когато нещата тръгнаха зле.

Може би на Каро й липсваше финесът, но не може да се отрече добрият й характер, прозиращ в хубавото й личице и безсрамна усмивка. Миналото й беше мистерия за мен, казвайки ми, че не познава родителите си и че един от първите и спомени е сблъсъкът с месаря Грендорж в беден парижки квартал. От ранна възраст споделя леглото му и когато съпругата му починала, тя се грижела за скромната стаичка, в която живеели. Месарят я отворил на любовни наслаждения още в най-ранна младост, както тя ми обясни без болка и досада. Всичко започнало като игра между двамата и като естествено желание за човешка топлота, превърнала се в пълна наслада. Тогава Каро била на четиринадесет години. Въпреки това малко по-късно месарят отново се оженил за вдовица на бакалин и на новата съпруга не й харесала хубавата доведена дъщеря. Каро изхвръкнала на улицата.

Следващите й години сигурно са били много тежки, защото никога не ми е говорила за тях. Три години по-късно станала балерина в театъра в Турин. Била е стройна, в действителност по-добре е да се каже слаба, „като момче“ (казваше ми тя). И така първият й покровител — френски дипломат, се оказал пристрастен към компанията на момчета и можел да прави любов само с жени, които приличали на момчета. Съпругата му го била заплашила, че ще го напусне, ако не се откаже от наклонностите си. Каро била добре дошла, защото можела да го възбужда с кльощавото си задниче. По този начин дипломатът възвърнал репутацията си на мъж и задоволил желанията на жена си.

Скоро Каро станала любима тема в устата на хората от Турин. Върнала се в Париж с препоръка за висшето общество. Запознахме се през 1859 година в Пале Роял. Тогава аз още не бях толкова известна.

По онова време търсех работа и излизайки разочарована от изхода за артисти, се сблъсках с Каро. Тя ми се усмихна приятелски и ме покани на чашка в жилището си. Къщата й беше обзаведена с много вкус и лукс. Даде ми някои ценни съвети и този ден разбрах, че съм намерила приятелка.

Показа ми жилището, спалнята и огледалата със златни рамки, разположени около леглото. На малка масичка винаги под ръка имаше ябълка. Солидният шкаф съдържаше много рокли, с които посрещаше любовниците. Сред тях кожено наметало с хастар от черна коприна, комбинезон и гащи от груб селски плат (обличала ги, когато я посещавал принц).

Но приятелството ни не продължи дълго. След месец тя замина за Санкт Петербург да играе в театър „Мишел“ и стана любовница на великия херцог. (Веднъж по време на един танц пада корсажът й и херцогът използва големия шнур на ордена Сен Андрес, за да прихване скъсаната част.) Избягва от Санкт Петербург с великия херцог през 1867 година, но руските агенти ги изненадват в Берлин и херцогът (племенник на царя) получава заповед да се върне в Русия. Отказва и двамата се крият в Баден под името господин и госпожа Летесие. Там са приети от висшето общество. Не ги приема само актрисата Хортензия Шнайдер. Една вечер в казиното, като вижда Каро, казва на компаньона си на висок глас: „Виждала съм много дебелани, но нито една толкова красива.“ Каро със същия тон коментира пред херцога, че никога не е виждала подобна тлъстачка. Репликата, колкото и да била искрена, за съжаление не била достатъчно изискана за приемане в обществото и Каро за малко да я изхвърлят от Баден. За късмет две години преди това била на служба при великата херцогиня, за да обучава отрочето. Но малко след това Каро се връща в Париж сама и точно тогава станахме по-близки приятелки. Непрекъснато ми разказваше за поведението на побърканите руснаци (както ги наричаше), чиято основна дейност очевидно била да смесват любовта с пиянството. Каро твърдеше, че русинът е единственият мъж, способен да се напие почти до сгромолясване, без да намалее способността му да задоволи жената. Казваше, че мъжествеността на руснаците може да задоволява жени, дори и мъртвопияни. На мен не ми се вярва, защото знам, че за дълго правене на любов при мъжете алкохолът е враг.

Каро беше търсена от чужденците. Мисля, че французите я намираха прекалено слаба, но англичани, германци и руснаци я смятаха за истинска парижанка заради черната й коса, заради веселостта й и тънката фигура. (Завърнала се от Баден, беше понапълняла и бюстът и представляваше отличителна част, а не само допълнение към фигурата.) Бялата й кожа също привличаше. Като повечето парижанки и тя се пазеше от слънцето и тялото й беше по-бяло от хартия. Неотдавна (сега се виждаме често) влязох в стаята й, без да чукам и я заварих под един мъж, мязащ на индус. После ми го представи, беше полковник от английския флот (но аристократ). Бях се объркала, като видях толкова бялото тяло на Каро под мъж, който прекарва часове почти гол на палубата на кораб.

Ако Каро и аз бяхме противоположни по отношение на предпочитание от кавалерите — тя типичната парижанка, а аз англичанка, то Баручи беше по средата.

Никога не станах толкова близка с Джулиа Бенини, както с Каро, отчасти защото не обичах италианците заради натрапчивата им мисъл да имат деца. Но Баручи беше станала известна и по-приемлива от тези, които вече познавах. Родена е в Рим, същата година, която и аз, макар и да твърдят, че изглежда по-голяма. В Париж идва съвсем млада като любовница на някой си господин Де Дан. Мъжът допуснал грешката да я заведе в кафе „Рондал“, където на нея й скимнало да се огледа в едно огромно огледало в дъното на салона и да възкликне на висок глас с ужасен френски: „Велики Боже, колко съм красива!“ Принц Денен, който в момента вечерял там, я подкрепил и я откраднал от горкия господин Де Дан, настанявайки я в дома си на Елисейските полета, където след месец тя беше събрала бижута на стойност един милион франка (така се говори). Постигнала го е с простия метод да не казва никога не на всеки мъж, който я поиска. Беше луда за пари, но, казано честно, и за военни. Дори и да бъде току-що приела член на Джокей клуб и изморена от оргията, ако видеше хубав мъж в униформа, бързо се обличаше и хукваше след него. Веднъж отиде в казармата с капитана, командващ отряда на двореца. Поканил я в дежурната стая. Когато влязъл един сержант, видял офицера по риза, а Баручи с глава между краката му. (Много обичаше да обслужва инструмент (най-вече войнишки) по този начин. Често съм забелязвала, че това е характерно за италианките.) Сержантът рапортувал за инцидента на императора, но той не се разсърдил, дори му се сторило забавно и не наказал капитана. Но не могъл да избегне коментарите в пресата. По-късно господин Офенбах се вдъхновил от случката и написал изпълнението „Ох, колко обичам военните!“, включено във „Великата херцогиня“ от Жеролщайн.

Жилището на Баручи на авеню „Елисейски полета“ номер 124 й носеше добра рента. С радост го даваше под наем на омъжени жени, които се нуждаеха от място, където да се срещат с любовниците си. Говори се, че понякога взимала пари от клиенти, наели съседна стая, от която през един процеп в стената са наблюдавали любовната игра на двойките. Но тези доходи бяха прекъснати, когато един министър — голям любител на зрелищата, видял свой колега да се люби със собствената му жена. Баручи запушила дупката.

В един период от време Баручи беше на върха на успеха, по-голям от моя и на Каро. Посещаваха я членове на императорското семейство, а парижката общественост играеше хазарт в дома й. Събираха се на банкети и други забавления. Беше невероятно дръзка. Разказваше, че когато галският принц посетил Париж, я поканил на прием в Мезон дьо Ор. Пристигнала с четиридесет и пет минути закъснение. Херцог Грамон Кадерус я представил на принца, а тя вдигнала ръце към презрамките и свалила роклята си на земята. Останала гола, само с петнадесет кръга перли. „Безплатно ви показвам най-доброто, което имам…!“

Перлите на Баручи бяха известни. Казваха, че струват двеста хиляди франка. Говори се, че веднъж лудо се влюбила в един студент. Завела го вкъщи. Гледката на перлите потиснала толкова младежа, че горкият не могъл да направи това, което се очаквало от него, въпреки церемониите на италианката. Може пък и да е вярно, защото, като я видял гола, тя да му се е сторила по-малко привлекателна, отколкото накичена, фигурата на Баручи беше започнала да се разваля и макар че с хубавите дрехи и бижута да изглеждаше красива, отпуснатите й гърди и голям корем се забелязваха дори и при светлина само на една свещ до леглото. Мъжете, които полудели тичаха да се любят с нея, не повтаряха, въпреки всичките й похотливи хитрини.

В общи линии добре се разбирах с Каро и Баручи, но с другите колежки невинаги ми беше лесно. Завиждаха ми.

Както казах, известно време живеех с Каролен Асе, но тя беше твърде елементарна, за да я уважавам. Аналогично приличаше повече на Луи Филип, отколкото на жена, и бях учудена, че беше (не за дълго) приятелка на моята Каро Летесие. Бяха заедно и по време на обсадата на Париж през 1870 година. Сетне заминаха за Англия и там посетиха един студент в Оксфорд (запознали се с него в дома на родителите му в Париж). Двете Каролени се настанили в хотел „Рендолф“. Един преподавател в колежа Магдален към Оксфорд лудо се влюбил в моята Каро. Тя го посещавала в класните стаи, той възбудено я ухажвал, а в съседната аула студентите го чакали за лекция. Един от преподавателите се усъмнил в морала на гостенката и докладвал на председателя на учебното заведение доктор Бъли. Той се запознал с двете жени в ботаническата градина и те толкова го очаровали, че лично ги представил на обществото в Оксфорд като „бежанки от обсадата на френската столица“. Сред мъжете, които ги посещавали, бил американският поет Лонгфелоу, за когото се говори, че е написал много неприлични стихове за Каролен Асе. Студентът сега е изтъкната личност в Оксфорд и силно свързан с духовенството.

Каролен Асе боядисала файтона си в жълто, за да ядосва принцеса фон Метерних, съпруга на австрийския посланик (на Баручи беше в синьо и червено, а моят в синьо).

Адел Куртоа наричаше себе си баронесата от Щернбург. Тази жена никога не ми е харесвала. Още в началото на кариерата си успя да избегне умората от изкарването на хляба, като направи един обречен брак с барона. Той й даваше по десет хиляди франка на месец и тъй като беше възрастен, а тя много по-млада, разреши й да си има любовник. Ако баронът беше по-бдителен, щеше да забележи, че лицето на любовника се изменяше всеки месец. Веднъж беше коняр, друг път лакей, трети — момчето от хлебарницата. Но баронът остана благосклонен, а баронесата щастлива.

Хора, които нищо не знаеха по въпроса, пуснаха слуха, че съм имала разправии с Пева. Според мен тази жена за нищо не служеше и никога нямаше да се унижа да се карам публично с нея, а още по-малко да се бием в Боя, както беше казано. Ако беше така, щях да свърша с нея, защото не беше яка. Рускиня, дошла в Париж през 1836 година, като по чудо си отворила път в обществото и не толкова заради красотата си. Беше кокалеста, слаба, с изпъкнали очи, крив нос и издадена брадичка. Можеше да прави любов в продължение на седем, осем часа със също толкова мъже, без да се измори. Говори се, че с похотливи средства (включително неприлични думи и изрази на всички европейски езици) съживявала и най-пасивните мъже.

Успя да се омъжи за Хенри Херц, фабрикант на пиана, много богат мъж, но не я пуснаха да влезе в Двора, независимо че той се опита да я представи. За да се компенсира, създаде собствен салон, посещаван от музиканти, сред които и германския композитор Вагнер (евтиният му парфюм от виолетки почти я карал да повръща). По същото време Херц бил в провинцията със семейството си. Вбесен, научил за пилеенето на богатството му и изгонил Пева. Няколко месеца прекарала в Лондон като любовница на лорд Стенли и се „омъжва“ за португалския маркиз Албино Франческо де Араухо. На следващата сутрин след сватбата добила нахалството да го поздрави, че е „спал“ с нея и му съобщила, че има намерение да се възползва от титлата, за да стане най-прочутата курва в Европа. Няколко години след това португалецът си пръснал черепа. Тя се връща в Париж и пленява граф Гидо Хенкел фон Донермарк, единадесет години по-млад от нея.

В жилището на площада „Сен Жорж“ тя приемаше, без да жали пари (вече беше богата). Когато някакъв беден младеж претендирал за услугата й, тя му казала, че цената й е десет хиляди франка. Поискала младежът да запали парите и да я люби, докато горят. Върнал се с парите, разхвърлял ги по най-добър начин, запалил първата банкнота (първо се съблякъл) и се хвърлил върху Пева. Стигнал до оргазъм, преди да изгори и последната банкнота. След това й признал, че са били фалшиви.

Беше посмешище за цял Париж. Всичките й злоупотребления бяха предмет на подигравки, защото само оглупелите от еротичния й натюрел мъже я намираха за привлекателна. Останалите я смятаха за луда с амбиции, презираха екстравагантностите й и порицаваха пошлостта й.

По време на една вечеря в дома й останала очарована, когато съобщили за влизането на императора. Той влязъл, седнал до нея и раздал ордени на всички сътрапезници. Тя мислела, че е стигнала върха на социалната си амбиция. Наистина видяло й се странно, че Негово Величество пуснал ръка в деколтето, извадил едната гърда и я целунал. Изненадата й се превърнала в ужас, когато кралската особа се оплита в едно бижу на корсажа и вдигайки глава, перуката му пада и разкрива бръснатото лице на Вивиер, тромпетиста, който толкова много приличал на императора.

Жилището на Пева е проектирано от Пиер Моген. Строежът продължил десет години. Замъкът й в Поргартен на фон Донермарк му струвал два милиона франка. Те бяха обзаведени с лукс, който малко жени можеха да си позволят. Никога не се появяваше публично, без да бъде покрита с бижута от главата до петите. Диамантите й бяха толкова големи, че хората ги наричаха „запушалки за бутилки“. Въпреки всичко това тя не успя да стане ключова персона в обществото, а тези, които посещаваха салона й, го правеха само за да клюкарстват след това. Тя казваше, че успехът може да се постигне само със силна воля и понеже никой мъж не искаше да легне с нея заради ужасното й лице и постно тяло, представям си, че действително силната воля (или някоя магия, научена от майка й) обяснява всичко…

Скандалните анекдоти не бяха характерни само за нас, които посвещавахме живота си на насладата. Романите на изтъкнати личности от обществото водеха до забавни инциденти. Например принцеса Матилд поддържаше продължителна връзка с бясно красивия граф Ниьоекерк, толкова продължителна, че практически беше брак. Един ден, когато принцесата поднасяла чая на едни госпожи (от тези, които мислят, че на приятелите им не трябва да се приписва нищо непозволено), грациозното им сиво куче (хрътка-джудже) блъска вратата и скача в скута й. Веднага го прогонила с думите: „Долу, нали знаеш, че си наказан!“ Госпожите попитали защо и принцесата обяснила, че през цялата нощ кученцето непрекъснато се качвало в леглото и й пречело да спи.

В този момент слуга обявил идването на Ниьоекерк. Поздравил учтиво принцесата и останалите дами, а принцесата изразила радостта си, че го вижда след дългото отсъствие. Точно в този миг кученцето се хвърлило да го поздрави. Графът го отблъснал сърдито и му се скарал: „Не, не, долу, цяла нощ не ме остави да спя!“

Аз харчех луди пари за дома си в Босежур. В замъка притежавах огромна вана, отлята от бронз, с инициалите ми. За нея отговаряше Шевалие. Имаше мрамор, метален обков в стаите и дори злато. Най-голямата ми екстравагантност беше чистотата. Подът се чистеше по няколко пъти на ден. Бях наела цяла група прислужници само за тази дейност. Къщата в Париж също светеше от чистота. Банята беше от мрамор и я почистваха ежедневно, понякога и по два пъти на ден.

Стараех се да обзавеждам жилищата си в унисон с моята личност и имах всичко на разположение за подсилване на привлекателността ми.

Може да изглежда самомнително, но всичко това е добро търговско решение и гаранция. След седемнадесетгодишна възраст никоя от нас не става по-хубава, макар че можем да бъдем по-съблазнителни. Нуждаем се от коприна и сатен, от сребърни свещници, огледала със златни рамки, за да могат любовниците ни, веднъж възпламенени от нас, да ни видят толкова красиви, колкото са си го представяли. С много мъже благодарение на игрички и възхищение пред огледалото от образите на двете голи тела, осветявани от свещи, заставах така, че тялото на мъжа да се намира между моето и огледалото (почти всички любовници обичат да се гледат по време на акт) и така постигах подчертаване на красотата. Когато дойде моментът, в който любовникът е готов да измести вниманието си от огледалния образ към реалния, пускам в действие цялото си умение и игра. Тези неща професионалистките ги знаят, но любителките не.

* * *

Смъртта на добрия ми приятел Морни през март 1865 година ме разстрои. Той беше свидетел на създаването ми, като ми посвещаваше (толкова романтичен, с кафяв жакет) немалко вечери, свирейки на пиано за мен. Беше мъж, който никога не поиска да бъда само негова и дори обичаше да му разказвам истории с други любовници. Разбира се, избягвах да споменавам имена. Помня добре как се смееше, когато му разказах за една бележка, изпратена от известна дама до ухажор: „Вкъщи съм между дванадесет и два, когато слънцето свети (целия ден, когато вали), цял следобед, когато мъж ме ухажва и цяла нощ, когато ме люби.“

Морни беше любезен до последния момент и успя да задължи жена си да присъства на един бал, когато той вече беше на смъртно легло, прислужниците подреждаха книжата му, а той се сбогуваше с приятелите си. Баща му, граф Флао, бивш любовник на царицата, стискал ръката на умиращия. (Беше чудесен старец, но никога не ми го представиха.) Отишъл да се сбогува и императорът. Видели го да излиза просълзен от стаята на Морни, защото не само изгубвал брат си, а и съветник, и прозорлив политик. Погребението се извърши в Меделин. Имаше много хора. Следвах кортежа до Пер Лашез заедно с други хора, включително военни, политици и не по-малко от шест други негови любовници.

Десет дни след смъртта на Морни херцог Грамон Кадерус ме посети да ми изкаже съболезнования. Грамон Кадерус известно време е бил любовник на Хортензия Шнайдер — актриса, която стана известна с ролята на Мими в „Спомените на Мими Бамбаше“ в театър „Дале Роял“. В личния си живот развивала такава любовна дейност, че някой я нарече „коридора на принцовете“. Съмнително беше да е дошъл за съболезнования, защото, като излезе лакеят, буйно ме прегърна, бръкна в деколтето ми и зацелува гърдите. Притисна ме толкова силно към себе си, че паднахме на земята. Смъкна ми полите, разкопча панталоните си и ме облада без увъртания. Начинът на правене на любов на този възхитителен мъж беше винаги груб, противоположно на поведението му в обществото. Извика на дуел един, който беше клеветил Дева Мария и не защото беше много религиозен, а защото не можеше да понася „да се говори лошо за дама“. Бранеше жените дори и при обстоятелства, които други биха сметнали за неподходящи. Когато по едно време беше любовник на жената на херцог Персин, който, без да знае нищо, коментирал, че не е много щастлив в брака си, Грамон Кадерус го промушил с думите: „Не мога да позволя, Ваше Величество, да говорите лошо за любимата ми.“

Когато се запознах с него, беше на тридесет години, но изглеждаше на много повече. Чух, че изхвърлянията му са несравними, но с мен никога не опита боричкане на чаршафите, а само върху килимите. Умря от туберкулоза през септември 1865 година, но аз мисля, че умря именно от пресилване. Не бях поканена на последното фамозно празненство, на което получил опрощение от църквата и дал първокласна вечеря на приятелите си. Присъствали млади проститутки, а той блажено умирал. В много отношения беше услужлив и уважаван човек.

След смъртта на Морни работата си вървеше по същия начин. Продължих да приемам мъже, а за известно време постоянен любовник ми беше Де Варан, богат лейтенант от флота. Посети ме един следобед по препоръка на свой приятел и ми подари красива и тежка кана. Започнах да я разглеждам, но Де Варая взе и ме помоли да му разреша да я постави на една лавица в стаята. Но вместо това я удари в камината, счупи я и на земята се пръснаха златни монети. Беше характерно за него. Обичаше например да си слага бижутата ми, а аз да обличам униформата му — тогава веднага се възпламеняваше. Веднъж ми свали панталоните толкова жестоко, че ги скъса на две и изпратихме човек у тях да донесе други.

Пиеше коняк, но не прекаляваше. Винаги носеше бутилка, понякога ме поливаше с нея и си излизаше. Беше изключително космат, галейки го по гърба и задницата, имах усещането, че бях с леопард или лъв. Колкото повече загряваше, толкова по-неудобно ставаше, защото от потта космите му ставаха къдрави и твърди и ме бодяха.

Беше времето, когато аз наложих в Париж грима.

Някои актриси имаха навика да не свалят сценичния грим след представлението, но изглеждаха злокобно, защото розовите или оранжеви лица бяха нечовешки. Дойде ми наум, че трябва да има начин да се нанася по-лек грим, който да подчертава чертите на лицето, без да е смешно. Започнах — за своя сметка, да експериментирам различни багрила, включително сребро и перла. Използвах една боя от Лондон и боядисах червеникавата си коса руса. Като се появих така в обществото, предизвиках истинска сензация. Дамите ме помолиха да разкрия тайната. Съгласих се с радост и години наред вкъщи идваха жени и мъже да гледат как се гримирам.

Бях на върха на красотата си и е справедливо да кажа, че търсех случаи за по-шумна известност. Обличах пеньоар и когато идваше моментът за гримиране на шията и бюста, разголвах раменете си, за да може господата и госпожите да наблюдават фигурата ми. Междувременно се извръщах кокетно наляво и надясно (тази сцена писателят Зола използва в романа „Нана“). Малко мъже ме пожелаваха в тези случаи. Повечето се интересуваха от моето изкуство на грима. Но аз не се съмнявах, че дамите ще разпространяват слухове за моите прелести.

Струва ми се, че авторите на модни хроники не успяха да оценят моя и на моите другарки по професия принос в развитието на модното облекло. Безспорно ние внесохме нов и весел тон и повече пъстрота в стиловете. Без нас те щяха да останат нетърпимо скучни. Живите багри, мъжките палта и яки, вратовръзки и бастуни не бяха мой стил, но някои от приятелките ми ги въведоха с голям успех. Повлияхме и на дамската мода: военни палта от бродирано жълто кадифе, наметала от червено кадифе с черни ивици, рокли от черен тюл и златисти краища. Една приятелка въведе корсажа „Диана“ с оголено рамо. Аз повлиях на модата, като скъсих дължината на полите в началото на 1860 година и носех фусти и цветни чорапи. Помня сензацията, която произведох, когато за първи път се появих със сиви копринени чорапи с червена рисунка.

Променях стила няколко пъти. Обличах пола върху фуста, фустите бяха от нови платове и цветове. Например черна рокля върху черно лилава фуста. Носех тесни ръкавици и скъпи украшения вместо волани. И без това винаги съм се придържала към дълбоките деколтета, подчертавайки бюста си с яка „Берта“, дантели или бродерии с цветя.

Едно от използваните средства беше възможно най-дълбокото деколте, без да се виждат зърната, но не мога да се закълна, че винаги стриктно съм се придържала към това правило поне в компанията на мъже (много пъти съм давала вечери само за мъже. Веднъж събрах петнадесет мъже, сред които само един не ме познаваше в леглото).

Ще бъде грешка да се мисли, че повлияхме на модата само по индиректен начин. Някои от нас се появяваха публично, придружени от най-изтъкнати господа. Де Варан ме представи на императорското величие принц Наполеон, братовчед на императора^[1]. Един следобед той говорил на принца за мен, който попитал дали ме пази само за себе си или не възразява да ни срещне. Съгласил се и след представянето щях да се превърна в любовница на принца.

Но това не е истина. Срещата ни се осъществи по време на лов с принц Ахил Мурат в Мьодон, в едно от именията на Наполеон и мисля, че беше през 1865 година. Неочаквано конят на Мурат се сгромоляса. Мурат обичаше да ловува, докато аз използвах лова само като възможност да яздя и затова му отстъпих коня си. Той прие. Тъкмо се беше отдалечил, заваля силен дъжд. Скрих се под едно дърво и видях Негово Величество. Погледна падналия кон на Мурат и аз му разказах какво е станало. Тази случайност ни запозна. Три години не се видяхме в интимна обстановка, защото макар че принцът страстно се влюби в мен, през цялото това време не го допуснах близо, като само подклаждах огъня, за да гори по-дълго.

Когато се запознахме, принцът беше на четиридесет години. Не толкова снажен, а по-скоро нисък и пълничък. Лицето му беше вулгарно, но семейството и богатството му гарантираха постоянен приток на красиви любовници. Първата му младежка авантюра станала в Щутгарт с женичката на един хлебар. Съпругът ги заварил голи сред чувалите с брашно, хубавичко натупал принца и го изхвърлил гол на улицата; целият овалян в брашно. По-късно любовница му станала актрисата Рашел и не толкова известната, но не по-малко красива Жули Берна (позната като Джудит) и още много други оперни певици.

По държавни причини се оженва за Клотилд, дъщеря на Виктор Мануел от Италия. Не го съдя, че търсеше жени извън семейството си, но се изненадах от абсолютното му неуважение към нея — до такава степен, че понякога се любеше с жена в стаята и се чуваха пъшканията им, а в съседното помещение тя вечеряше с децата. Трябва да кажа, че и тя не проявяваше някакъв интерес или несъгласие. Естествено, горката беше възпитана в затворническата обстановка на Двора (затвор поне за жените), нямаше опит в леглото, а и нищо не научи от принца, който се занимаваше с други, по-малко невинни жени… Принцесата беше напълно щастлива с децата си (раждането им за мен остана голяма мистерия).

Принцът се държеше с мен почтително, но не вежливо, така както с никого не го правеше. Приятелите му се оплакваха от грубия му речник на публични места. За втори път се срещнахме в дома ми. Свали си бързо дрехите, хвърли се в леглото и въздъхна: „Господи, колко съм изморен! Тази вечер нямам желание за нищо. Кора, разклати ми го.“ За първи път ме обиждаха по този начин, но беше казано непринудено, прозвуча искрено и аз се заех с работа.

Не беше приятен и като любовник, физически приличаше повече на бик, отколкото на някое друго животно. С дрехи също не е привлекателен. Беше дебел, с къси крака и дебел врат. Съблечен беше по-скоро едър, отколкото дебел, но нямаше физически затруднения. Когато беше трезвен, не издържаше повече от няколко минути, но с достатъчно коняк изкарваше и четиридесет минути… В неговия случай това не беше толкова за радване, колкото ако беше някой физически по-привлекателен. Често се показваше абсолютно незаинтересуван от акта и ролята му бе по-скоро роля на похотливост, отколкото на нежност.

Ако ви създавам впечатление, че не беше предпочитаният ми любовник, не сте далеч от истината и специално по отношение на физиката му, но не е така в другите неща. Получавах един милион франка годишно от Гражданска листа. Поддържах фантастична къща на улица „Шайо“ номер 101, обзаведена по негов вкус, който се оказа доста добър.

Беше изгоден любовник, защото му липсваше чувството за ревност. Разбрах това два месеца след като се опознахме напълно. След едно театрално представление и вечеря отидохме вкъщи. Много му се спеше. Шампанското и операта не бяха го настроили за любовни наслади. Останах разочарована и на сутринта му го казах.

Същата вечер отидохме на опера. Този път ни придружаваше човек от свитата — лейтенант Брюне и още един млад приятел, Анре Юрион. Той беше бивш актьор в провинциален театър, преди да наследи скромно богатство от далечен роднина. Двамата бяха на половината на годините на принца, а Брюне — най-красивият мъж, който съм виждала — светла коса, мустаци, хубава фигура и прекрасен характер. Юрион — пълна противоположност, мургав, грубоват, кьосе и с живи и изразителни очи. Седнаха в ложата, като ме стрелкаха с очи. После ни придружиха на вечеря. Започнах да нервнича, защото забелязах, че бяха по-внимателни, отколкото трябва да бъде един мъж в присъствието на любовника на дамата. Като свърши вечерята, докато пиехме коняка, Юрион, който седеше срещу мен, ме заопипва с крак под масата и така държеше столчето на чашата, че от никого не избягна значението на този жест.

Изправих се и помолих да си тръгнем. За моя изненада двамата се качиха с нас във файтона и принцът не направи жест на неодобрение. Стигнахме до нас, те изкачиха стълбите и ни придружиха до спалнята! Започнах да подозирам какво ще се случи и действително, едва вратата се затвори, и двамата младежи бяха голи.

— Скъпа — каза принцът, — съжалявам, че снощното ми поведение те остави неудовлетворена, но както виждаш, довел съм ти двама приятели, които са „страшни“ и смятам, че ще получиш компенсация. Гледай! — посочи с бастуна задника на Брюне. — Чарл става и за кобила, а Андре — обърна се към Юрион, който вече беше във форма — има крака и кръст не по-лоши от моите, когато бях млад. Моля, господа, правете всичко, все едно, че ме няма… — след това седна на един стол с чаша и бутилка коняк да наблюдава събитията.

Двамата мъже ме съблякоха внимателно и с възхищение. Като приключиха, мъжеството на Юрион вече беше вдигнато — готово за сражение! Брюне беше дребен, но перфектен. Приличаше на гръцка статуя. Космите по тялото му бяха толкова светли, че едва се различаваха.

В скоби искам да кажа, че само жените, които са имали възможност да видят много мъже интимно, знаят колко е различна мъжката мъжественост. Някои са дяволски грозни, за разлика от господарите им. Други са усукани, трети прави. Има прекалено тънки или прекалено къси и дебели. Някои в покой са като дебело махало и при възбуда не надвишават изходното си състояние. Други нарастват от размера на орех до голям плод само за секунди. Същото може да се каже и за чувствеността им. Някои само при допир с пръст изливат сока, а други са безчувствени като дърво, заради което трябва особено старание, докато свършат. Мъжете с голям нос не са надарени, а мъжете с фини пръсти могат да имат огромни парчета, но това не е правило.

И така, отправих двамата към леглото. Легнаха от двете ми страни и започнаха нежно да си играят с гърдите и бедрата ми, а аз се наслаждавах на ефекта, който произвеждаше светлината на свещниците върху телата им — едното мургаво като на индус, другото бяло като на момиче.

Тримата бяхме на върха на удоволствието, удовлетворявайки страстите си с взаимна наслада. Бяхме толкова погълнати, че се сепнахме от аплодисментите на принца.

Унесохме се в приятна дрямка. Когато след час се събудих, видях, че столът беше празен, но трите чаши коняк бяха на масичката. Разсъних двамата си компаньони и им дадох по чашка, за да вдигнат тост за изпитаното удоволствие и следващите наслади.

Отново заспахме. На сутринта, когато камериерката донесе шоколада, ни завари тримата оплетени и с доволни лица. Донесе още две чаши и закусихме, след което Юрион ми даде още доказателство за възхищение, а Брюне се задоволи да ни гали. Двамата младежи си тръгнаха и спах до обяд. Сетне дойде принцът и ме попита дали съм си отпочинала през нощта. Уверих го, че съм напълно възстановена и му благодарих за любезността.