Кора Пърл
Стая за любов (4)

Принцът на Понте Корво. Синът на Кралица Хортензия

След като се освободих от покровителството на господин Рубис, отново смених квартирата си. Този път отседнах на улица „Понтие“ 61 в жилище, което делях с една приятелка, госпожица Карол Асе. Там за първи път обявих новото си име Кора Пърл. Позволявам си да твърдя, че Кора Пърл стана известна не само в Париж, но и в цяла Европа.

Госпожицата не ми беше чак такава приятелка, та да живеем заедно, но я приех по стечение на обстоятелствата. Беше почти на моята възраст с по-префинени амбиции от моите. Отраснала в Алкасия, тя все още имаше силен местен акцент на своя френски. От моя страна и аз бях овладяла почти до съвършенство този език, макар че в някои случаи беше по-изгодно да подражавам английски акцент, включително и акцент от Девоншир или Кокней^[1]. Тук модата беше да имаш любовница англичанка, като някои мъже предпочитаха да е от по-ниско потекло.

Сигурно Карол дължеше успеха си на това, че беше схваната не само в говора. Стаите й бяха така декорирани, че приличаха наистина на публичен дом. Покриваше леглото с черни чаршафи. Бялото й тяло контрастираше и приличаше на риба върху пясък. Несправедливо ще бъде, ако отрека, че грубите й, но високомерни маниери не привлякоха поне няколко мъже. По-късно щеше да стане фаворитка на херцог Мони и стигна до положение, което почти съперничеше с моето. Но за времето, за което говоря, ние бяхме приятелки и съдружнички и когато случаят налагаше, заедно приемахме господата.

И така, на улица „Понтиен“ аз започнах да се наслаждавам на лукса. Имах постоянни и добри доходи. Отчасти те идваха от щедростта на херцог Риволи, чието огромно богатство му позволяваше да пилее пари, Масена беше толкова ленив, че най-силният му порив стигаше до там да се хвърли върху мен и да се задоволи без ни най-малко усилие. Това при други мъже щеше да ми изглежда скучно, но чарът и галантността на Масена (да не говорим за щедростта) бяха такива, че всичко можеше да му се прости. Обичаше да го придружавам на опера и на театър, като се обличах подходящо за ранга му. Получавах десет, двадесет пъти по-голяма сума от обичайните партньори.

Благодарение на тези приходи имах чудесен готвач. Сале беше вече работил в много изискан дом. Обичаше да готви за мен, за херцога или за банкет с тридесет души, като невинаги тези банкети излизаха по-скъпи от вечеря за двама.

Масена винаги присъствуваше на големите банкети на улица „Понтиен“, наблюдаваше Сарол и другите момичета как забавляват господата с танци и пикантни анекдоти наситени с пошлост. Той даваше да се разбере, че прелестите на моята персона не са за забавление на никого, докато аз съм негово протеже. И тъй като персоналните му прояви в спалнята не бяха особено страстни (отдавна бях свикнала на по-бурни плътски удоволствия), скоро започнах да се дразня от пасивното му внимание към моите прелести. Точно тогава херцогът ме представи в операта на принц Ахил Мурат^[2].

Принцът беше вторият син на Наполеон Лусиен Шарл Мурат, принц на Понте Корво и на една американска дама. Беше роден в Съединените американски щати и образовал се там в строги условия. Семейното му състояние се подобрило след благоприятния изход на едно наследствено дело и можеше да поддържа две къщи — една на „Монтен авеню“ и друга на улица „Жан Гужон“. Частната му резиденция се намираше на улица „Дресбург“.

Още в първата ни среща забелязах, че младият принц ме гледаше с възхищение, по-голямо от допустимото в присъствие на моя по-възрастен покровител. Разговаряхме за лов и аз настоях да бъдем заедно някой ден на езда. Можете да си представите изненадата ми, когато на другия ден видях пред дома си прекрасна кафява кобила с визитната му картичка. Разбира се, още същия следобед го посетих и изказах благодарността си.

Младежът (тогава беше само на седемнадесет години) ме прие в приятен мъжки салон с канапета и столове, тапицирани със зелена кожа. Имаше портрети на семейството и дедите му, почти всички с навъсени лица. Мурат беше с халат от червено кадифе, висок и тържествен. Направи протоколен реверанс, но когато лакеят излезе от залата, ме покани да седна до него на едно от канапетата и не ми позволи да му благодаря. Беше красив младеж, с наболи мустаци и невинен поглед в черните очи. Бях малко смутена от присъствието на привлекателния юноша, и то във време, когато единственият ми любовник беше по-малко внимателен от обичайното. Не бяхме успели да разменим няколкото любезни фрази, когато той взе ръката ми, целуна я и започна да изразява обожанието си. Поех ръката му и я вкарах в деколтето си. Зацелува ме трескаво, а с другата ръка размачкваше крака ми.

Никога не разбрах от принца нищо за предишните му любовни авантюри, но те или бяха по-луди, отколкото възрастта и външният му вид позволяваха, или притежаваше природна дарба за любовно изкуство, защото след пет минути свали халата си (под него беше само по панталони, издаващи потентна мъжественост) и ме съблече… до комбинезон. След това стана, подаде ми ръка и ме отведе в близката стая. Вдигна ме на ръце (беше по-силен, отколкото очаквах), леко ме положи на леглото и като ми свали бельото и панталоните си, започна да действа с ентусиазъм.

Винаги съм изпитвала специално удоволствие да обучавам в любовно изкуство млади мъже и от всички авантюри най- ми е приятно да си ги спомням, защото каквото и удоволствие да се изпитва от опитен любовник, различна е насладата да обучаваш младеж на тънкости, с които той се среща за първи път.

Сигурно предишните авантюри на принц Ахил са били с прислужници или други подобни жени, защото след като застана между краката ми, беше решен да влезе като куче в кучка. Но тялото му беше толкова леко, че въпреки силата му можех да го обърна по гръб, да го хвана за раменете и да го целувам и да заглушавам протестите му. Изненадата го парализира. Прокарах език по шията му до зърната, на гърдите, обкръжени от къдрави черни косми, и си играх с тях, докато станаха червени и твърди. Усещах, че трепти от удоволствие, защото за първи път се убеждаваше, че любовното изкуство, което аз владеех, е нещо повече от обичайното обладаване.

След като тръгнах нагоре и с кръгови движения зализах корема му, спрях и докоснах прелестното му пъпче. След това по-пестеливо започнах да се приближавам до мястото, където черните къдрави косми се разделяха и маркираха мъжествеността му. Тогава той започна да движи кръста си нагоре-надолу, за да ми покаже, че ме желае, но аз не му обърнах внимание; зацелувах слабините му, покрити с редки косми, като нежно го позахапвах със зъби. След това разтворих бедрата му и застанах между тях…

Знаех, че при неопитните любовници удоволствието от това е толкова голямо, че не бива да се удължава много. Като го докоснах с устни, усетих как цялото му тяло се сгърчва и той грубо ме отблъсна в момента на върховната конвулсия.

Приличаше на онемял, когато се надвеси да ме целува. Избърса се с чаршафите, привлече ме до себе си и легнахме, нежно прегърнати. Младостта е толкова буйна, че преди още да е спаднал окончателно, започна да набира сили и този път не се противопоставих да ме обладае… Страстта му беше толкова силна, че свърши, преди аз да съм започнала. Отново младостта позволи да се възстанови и през останалата част от следобеда си доставяхме взаимно удоволствие.

Трябваше да стана и да се облека. Принцът омаломощен лежеше гол на леглото. Гледаше ме с възхищение, доказателство за благодарност и върховно задоволство. Имаше и втора среща, разбира се, защото макар че Риволи беше любезен и възпитан човек, с когото ми беше невъзможно да скъсам, без да ми е мъчно (не бива да се омаловажава приносът му към укрепването на положението ми), толкова се пристрастих към Мурат, че не можех без компанията му. С негова помощ скоро имах мои коне. През следващите пет години купих повече от шестдесет отлични коня. За тях се грижеха английски коняри. Съветите на Мурат и допълнителният му принос дадоха отлични резултати.

Може би това е някаква екстравагантност, но не е така. В крайна сметка в средата на онова десетилетие аз бях най-изтъкнатата сред онези жени, които някой изобретателно беше нарекъл „големите хоризонтални“. От стоте хиляди жени, които в Париж посвещаваха живота си на любов, малко бяха тези, които от връзката си с богат покровител можеха да водят разкошен аристократичен живот. Мари Коломбиер, Бланш Д’Антини, Адел Куртоа, Ана Делион и още няколко други също като мене се излагаха на показ на най-добрите балове и на надбягванията в Баден (там ми беше оказана честта да вляза с каляската си в Анклозюр придружена от принцове и херцози).

Херцог Риволи не прие с ентусиазъм срещите ми с принц Ахил Мурат (няколко „приятелки“ веднага му докладваха). А и той от своя страна не беше тактичен. Когато двамата мои любовници се срещаха (обичайно за ограничения свят на парижката аристокрация), в най-добрите случаи те ледено мълчаха, а в най-лошите кръстосваха реплики. Почти винаги побеждаваше младежът. Веднъж, в компанията на други хора, херцогът и принцът разговаряха за нарастващата умора на възрастен член на правителството. Херцогът каза: „Cherchez la famme!“^[3] „О, господин херцог — отговори принцът, — чудесно знаете, че съм я намерил.“ Второ действие: херцогът се извини и напусна салона.

Въпреки всичко известно време аз продължих да забавлявам скъпия ми херцог и заедно с това дегустирах с принца любовните наслади. Щастливите преживявания приключиха през 1865 година, когато един инвалид, от когото бях купила два товарни коня, има дързостта да ми изпрати фактура за няколко хиляди франка, които вече му бях платила. Нямах разписка и Мурат беше любезен да подпише документ, с който декларираше, че е свидетел на плащането. Един злонамерен журналист, Хенри Рокфорд^[4], враг на Наполеонови, атакува принца в печата и той се принуди да го извика на двубой. Мурат го рани, но злото беше сторено и по заповед на императора (който изплати огромните му дългове) замина за Африка.

Вечерях с принца и баща му в навечерието на отпътуването. Старият остана толкова дълго с нас на масата, че ни обхвана безумие, което не можехме да скрием. Мурат протегна крака си под масата и започна да ме гали между бедрата, докато аз разговарях с баща му за музика и готварство. Макар че възрастният човек заспа на масата, не успяхме да направим много за задоволяване на желанията ни. Накрая бащата стана и помоли сина си да го придружи до вкъщи. Така се сбогувах със сина, чиито обещания за прощален подарък не се сбъднаха, но няколко дни след това получих подарък от бащата — сребърен сервиз с осемнадесет прибора и златен часовник.

Риволи, недоволен от вниманието, което бях обърнала на Мурат, беше охладнял към мен, но за щастие, англичанинът лорд Хенри Сеймур ме представи на негов познат, когото на шега нарече просто Дук Цитрон. Беше прякорът на принц Гильермо де Оранж, наследник на холандския трон.

Де Оранж беше мъж с безцветно, възпълно жизнерадостно лице и изключително скучен събеседник. От него получих още по-малко любовно задоволство, отколкото от Риволи и макар че известно време бяхме приятели, допринесе съвсем малко за издръжката ми, въпреки че ми подари гердан от перли, толкова дълъг (странност на въображението), че го слагаше около кръста си. Съвсем скоро съдбата ми представи нов покровител от много по-висока класа.

Една сутрин през декември 1864 година карах кънки в Боа и видях, че ме поздрави мъж, когото познавах от големите салони. „Кора Пърл на кънки — възкликна. — Странна комбинация от огън и лед.“ Отговорих му: „Monsieur^[5] Ле Дук, след като толкова открито счупихте леда, да изпием заедно по нещо?“ И така пих шампанско с херцог Морни^[6], доведен брат и наследник на императора, син на кралица Хортензия и толкова богат, че никой не можеше да изчисли богатството му дори и приблизително.

На другия ден след срещата ни в конюшните ми докараха прекрасен арабски бегач, следван след малко от самия Морни. Бях построила малък манеж близо до конюшните и наредих на един от прислужниците да отведе херцога там, защото исках да поразходя коня. Тогава бях ездач^[7]. Бързо се съблякох (беше горещ ден в края на пролетта) й яхнах арабския кон, за да представя на Морни зрелището на Пърл. Отсъствието на поли и рокли поражда перфектно разбирателство между кон и ездач, несравнимо е това, когато дрехите пречат на ездача да почувства инстинктивните реакции на животното, а и то да усеща леките подстрекателства. Господата, които яздят с тесни панталони, знаят отлично това, но не и жените.

След няколко обиколки насочих коня към херцога. Той хвана поводите и ми помогна да сляза. За да съм сигурна, че няма бързо да се разсее неговата разпаленост, му казах: „О, господине, както конят има нужда от грижи след езда, така и аз трябва да се изкъпя и отпочина. Бъдете сигурен, че Вашият подарък ще получи признанието на вечното ми възхищение.“ Обърнах му гръб и се отправих към конюшните.

На следващия ден получих покана да посетя Морни в неговия дом. Когато пристигнах, ме съпроводиха и аз преминах през цял шпалир от хора, готови да ми окажат всякакви услуги. Влязох в салон, в който ме очакваше херцогът. Беше висок и слаб мъж, за съжаление изгубил цялата си коса, но украсен с елегантни мустаци и възбуждаща брадичка. Беше елегантен, грациозен и силен както облечен, така и без дрехи. За да не удължавам разказа си, ще кажа, че ми го демонстрира щедро още при това първо посещение и доказа желанието си да доставя и получава удоволствие. Не само станах негова любовница (той си имаше много), но и негова приятелка (имаше по-малко), негова и на жена му, принцеса София, родна дъщеря на Александър от Русия.

Принцесата с прекрасния си вкус да се облича изпълваше с радост и блясък живота в Париж. Много хора я намираха за „трудна“, защото не понасяше глупаците. В някои аспекти тя продължаваше да бъде дете, което спонтанно изразява чувствата си. Беше привлекателна, дребничка със светлоруса коса (оттам и прякорът й „Бялата мишка“), слаба, с малки ръце, тъмни очи и заострен нос. Когато за първи път я придружих на маскен бал, тя беше с въздушен нощен тоалет от къдрави сини и бели ленти от тюл.

Когато престана да танцува, тя седна до мен и продължи да наблюдава веселието, но херцог Дино, дегизиран като дърво с много клони, седна пред нас и ни пречеше да виждаме. Принцесата го изрита и викна: „Махнете се оттук!“, и понеже той не помръдна, тя го хвана за клоните и понечи да го хвърли на земята и до края на вечерта мърмореше проклятия срещу самата себе си.

Макар между нас да нямаше разногласия, мисля, че брачният й живот с Морни беше в криза. Присъствувах на много банкети, на които тя отказваше да ходи от чист каприз и той трябваше да посреща гостите сам. Аз харесвах двойката. Познавах ги от една година, през която херцогът беше толкова щедър, че в края на 1864 г. вече наех Шато дьо Босежур^[8] близо до Орлеан като селска резиденция.

Пак благодарение на херцога се запознах с изтъкнати личности от обществото. Той винаги беше домакин на безбройни банкети и балове с маски. Говори се, че в най-ново време е измислил балове с маски, на които господата Фулд, Руер, херцогиня Валевска и херцогиня Ле Он, съпруга на белгийския посланик, обличаха най-луксозните и скъпи маскарадни костюми. Маркиз Галифе, ексцентричен младеж, обичащ да провокира общественото мнение, се дегизираше по необичаен начин. Веднъж дойде преоблечен като аптекар с апарат за клизма, а в друг случай като кутия за порнографски снимки с дупка за гледане. Дамите се трупаха да любопитстват и когато поглеждаха през дупката, виждаха две кукли от слонова кост, изработени реалистично да правят любов.

Знаеше се, че херцогът извличаше полза от тези увеселения. Веднъж изчезна от салоните с една от дамите за доста дълго време. Когато се върнаха, гостите видяха, че дамата носеше Почетния легион, закачен на воланите на фустата.

По онова време можех да харча доста пари, за да се представям като дама. Връзката ми с Морни повишаваше цената на подаръците, които ми правеха другите мъже с искрена почит. Бях приемана в обществото. Веднъж някакъв портиер има дързостта да не ме допусне в салоните на казиното в Баден. Когато херцогът разбра, ми изпрати бележка с насрочена среща в същото казино. Влязохме под ръка и още там той ми подари торбичка с пари, за да участвам в играта.

Както в града, така и на село давах богати банкети. Сале имаше картбланш да пазарува, каквото му е необходимо. Разходите нарастваха. Веднъж платих фактура за храна за две седмици на стойност тридесет хиляди франка. От друга страна (макар че не обичам да говоря за пари), трябва да призная слуховете за верни, според които подарък от мъж за една нощ с мен струваше дванадесет хиляди франка.

В моя замък градините се разполагаха по дължината на реката и през лятото се изпълваха с двойки. Почти винаги в края на седмицата се събираха по двадесет-тридесет поканени гости. Бяха весели времена. Младите обичаха шегите — някои глупави и жестоки, а други не толкова. Една от тях (още ме е срам) беше шегата, която си направих с местен лекар, дебел мъж на средна възраст. Ухажваше ме, откакто бях наела замъка; толкова нахален, надут и неприятен, че реших да му скроя жесток номер. Престорих се, че приемам ласкателствата и му определих среща в една от стаите ми. Човекът дойде готов и се съблече. Казах му, че, ако иска да ми се наслади, трябва първо да застане на четири крака, а аз да го яхам из стаята. Докато обикаляше в тръс (обувката ми служеше вместо камшик, а конят ми изгаряше от силно желание), в стаята нахлуха четиринадесет-петнадесет от поканените мъже и започнаха да се заливат от смях над горкия доктор. След това (с подгъната опашка) го изхвърлиха в градината и му метнаха през прозореца дрехите. Бедният човек побърза да изчезне. Накарах всички да се закълнат, че никога няма да разкажат за жестоката подигравка и мисля, че те изпълниха дадената дума.

В друг случай направихме нещо по-невинно. Херцог Алберт Мони прие поканата ми да гостува в Шато за два дни през лятото. Донесе ми подарък — монголска гравюра, представляваща любовен акт между воин и куртизанка^[9].

Херцогът заложи двадесет хиляди франка за това, че е невъзможно да се възстановят сцените. Но удари на камък, защото веднага се заех да убеждавам капитан Дешамп от френската артилерия (знаех, че Дешамп е отличен ездач и голям любовник) да опита с мене акробатическите упражнения. Гостите се настаниха удобно на хиподрума, докато ние се подготвяхме. За късмет беше един от най-топлите летни следобеди, съблякохме се и обяздихме кротък кон с широка задница.

Започнахме с най-лесната поза от гравюрата — капитанът възседнал нормално, а аз яздех с лице срещу него. Подскачахме в тръст под аплодисментите на гостите без ни най-малки затруднения. Херцогът ми пошепна, че другите пози няма да бъдат лесни. Застанах между бедрата, като сложих краката си сгънати в коленете върху ръцете му, които държаха юздите. Той ми вкарваше неукротимия инструмент с леки тласъци. И тази поза се оказа лесна, но понеже не беше удобна, ни достави по-малко удоволствие.

Спряхме коня, за да си сменим местата. Легнах върху широкия гръб на животното с глава към гривата, капитанът застана на колене, за да ми се качи, докато аз му нагласях краката върху раменете ми. Позата беше доста сигурна със спрял кон, но се озорихме да запазим равновесие вървешком. Въпреки това направихме цял кръг. Последната поза ни победи, по-точно мене. Трябваше да обладая монголския ездач, застанал с глава надолу и вертикално нагоре с тялото, а аз, седнала с лице към опашката, да се чифтосам с него, като си вдигна задника, заставайки на ръце.

Въпреки че капитанът успя отлично да задържи позата и твърдостта на органа си, на мен ми беше трудно да изпълня номера си и помолихме да повторим първата поза. Той засили тръста, за да се насладим най-после на оргазма сред аплодисментите на гостите, чието мнение беше, че сме направили добра ексифиция, заслужаваща поне част от облога.

Херцогът каза: „Не част, целият“ и щедро ми връчи торбичката.

Макар че съм далече от Шато, все още са пред очите ми елегантните фигури, разхождащи се из парка, и малките бели тела на къпещите се в тихите води на реката, която криволичеше сред ливадите. Там на един склон имаше пещера, която превърнахме в естествена райска градина и където по обичай се ходеше без дрехи, мъжете се печаха на слънце, а жените (за мое съжаление смятаха, че в леглото трябва да са толкова бели, колкото и накичени с бижута в салоните) седяха под сянката на дърветата и храстите или се отдаваха на лекомислия, по двойки или на групи по четирима, шестима или нечетни числа. През това време лакеи с ливреи ни сервираха храна и разхладителни напитки.

Прислугата беше отлично обучена. И мъжете, и жените избирах според качествата им и чувството за отговорност към работата. Бях ги научила никога да не се изненадват, каквото и да става, и да бъдат възможно най-дискретни. Винаги ясно съм обяснявала на гостите да не ги канят на любовни срещи, без аз да знам и да разреша предварително. Ако някоя прислужничка имаше късмет да спечели мъж от поканените гости, аз не се противопоставях, но тя трябваше да реши дали да рискува да направи крачката, защото веднъж излязла от дома ми, не я приемах отново. Това те знаеха отлично.

От друга страна, не отказвах една нощ удоволствие на никой от двата пола.

Господата, които се настаняваха в Шато, идваха придружени от любовниците си или разчитаха аз да им предложа някоя и това беше по-честият случай, защото познавах доста елегантни дами, за които забраненото удоволствие беше възбудително усещане. Що се отнася до мъжката прислуга, винаги съм ги поощрявала да се радват на авантюрите с прислужничките и дори им позволявах да си имат любовници в съседното селище. Щеше да бъде несправедливо и дори да доведе до насилие, ако млад мъж, който прекарва цял ден в обстановка на чувственост (ден и нощ сервират на двойки, чието забавление е правене на любов), да няма възможност да облекчи собствените си естествени нужди. Обикновено гостите ми искаха нещо повече от ласки. Знаех от някои госпожи, чиито любовници аристократи не ги задоволяваха изцяло, та търсеха яки мъже, при които ливреята само покрива прелестите им.

Заради всичко това Шато се смяташе за място, където върховното удоволствие нямаше край. Всички, които идваха, знаеха какво търсят и никой (с изключение на горкия доктор) не си отиде разочарован или измамен.