Кора Пърл
Стая за любов (3)

Лондон, баба и веселият квартал

Баба ми беше жена с голямо сърце, милостива, уважавана и много скучна. За нея върхът на развлечението беше да играе на „самотник“ — вид игра, на която се играе сам. Или пък аз да й чета книга за пътешествия. Амбицията й беше да чиракувам в шивашка или шапкарска работилница^[1]. Ако през деня кварталът беше раздвижен от търговията, то през нощта беше особено интересен за девойка с моите наклонности, като се има предвид, че бях лишена от развлечения през ония години в интерната.

Няма в Лондон по-весело зрелище от Регент Стрийт и Хаймаркет нощем. Блестящи светлини на витрини, барове и кафенета, пълни с модно облечени мъже и жени.

Баба ми, принудена от моите настоявания, трябваше понякога да ме извежда следобед. Казваше, че не познавам градския живот, и макар че вътрешно не й се искаше да го опозная, не можеше да откаже на молбите ми. Колкото и да беше внимателна при сменянето на тротоарите, дебнейки и за най-малките неприличности, невъзможно бе да скрие от мен развлеченията на Уест Енд. Веднага ми направиха впечатление многото сами жени на всякаква възраст. Те силно се стараеха да привлекат мъжете от улицата. Някои от тези жени бяха високи и красиви, други стари, нечистоплътни и отблъскващи. Въпреки удивлението ми, че на улицата могат да съществуват подобни лесни връзки, разбирах каква е работата.

Но всички тези догадки можех да правя твърде рядко, едва когато успявах да убедя баба да излезем. Но тя не сваляше поглед от мен, беше трудно да се измъкна, а и не можех да избягам, защото още не умеех сама да си изкарвам хляба.

Всяка неделя ходех в църквата „Сент Мари ле Странд“, придружена от Доли — изключително блудкава прислужница, чиято мисия се състоеше да ме заведе за вечерната молитва и после да ме върне вкъщи. Но колкото и да беше безлична, Доли харесваше компанията на един младеж, търговец на зеленчуци в близкия пазар, и никак не й допадаше скучната проповед на свещеник Парсон. Придружаваше ме до входа на църквата, отиваше да се поразходи и след литургията идваше да ме вземе.

Веднъж Доли закъсня и аз останах сама в църквата, но това не ме огорчи и си тръгнах към Трафалгар Скуеър с молитвеник в ръка. След малко усетих стъпки зад гърба си и пред мен изникна любезен господин на средна възраст с официален плащ, от тези, с които се ходи на опера, потупа ме по рамото и ме попита къде отивам.

— В дома на баба ми, господине! — отговорих аз.

— Близо ли живее баба ти.

— О, не, господине — отговорих му, нищо че бях на пет минути път от къщи.

— Госпожица като тебе сигурно обича сладкиши — каза господинът. — Знам къде има от най-хубавите, прави ги една госпожа тук наблизо. Каня те!

Предложението беше съблазнително: в интерната изобщо не ни даваха сладкиши, а баба ми ги считаше, че са дяволски неща за омагьосване на младите. Освен това, макар че господинът беше видимо на не по-малко от четиридесет години, той изглеждаше изящен и имаше чаровно посребрени бакенбарди. Вървяхме по „Майден Лайн“, минахме покрай ресторант „Рул“ и накрая тръгнахме по една тъмна уличка зад пазара. Влязохме през тясна врата в малък коридор, който ни отведе в заведение, пълно с хора и дим. Преди сладките господинът, поръча две чаши и ми каза да изпия цялото питие — „за убиване на студа“ (стори ми се странна предпазна мярка, защото в локала беше доста горещо, а и вечерта не особено студена). В крайна сметка така и направих. После донесоха и сладките, но едва бях вкусила от тях, когато почувствувах повдигане и виене на свят.

Господинът се представи като мистър Съндърс — търговец на скъпоценни камъни. Показа се разтревожен от неразположението ми и повика една сервитьорка, за да я попита има ли свободна стая, където да мога да полегна. Жената не се изненада от молбата му. Каза, че няма нищо неудобно и мистър Съндърс ми помогна да се кача в стая в задната част на заведението. Веднага легнах на една кушетка и вече недоумявах от неговата вежливост и любезност, която прояви, като започна да разхлабва дрехите и да сваля роклята ми. „За да те освежи въздухът“ — каза той. Не се осмелявам да се закълна, че не допусках това, което последва, защото, както споделих, животинската страна на човешката природа се изразява и без думи.

Новият ми приятел не обещаваше да бъде силен и буен като младия Гастон, нито толкова съблазнителен, имайки предвид възрастта му. Хортензия и Жанет не бяха при мене, за да ми изтръгнат шанса, и аз предчувствувах, че най-после щях сама да открия удоволствието да лежа с някой от противоположния пол. Но о, ужас! Тъкмо господинът си беше свалил сакото и жилетката и си разкопчаваше ризата, когато ме връхлетя втори световъртеж, приковал ме към леглото.

Събудих се сутринта по долни дрехи с жестоко главоболие, неразположена и с лек сърбеж между краката, но неспособна да си спомня да е ставало нещо между мене и мистър Съндърс (Трябва да кажа, че този инцидент ме отврати от алкохола завинаги.) Облякох се бързо и… каква изненада! — върху роклята ми на стола лежаха пет лири!

Това беше най-голямата сума, която бях виждала някога. Не беше ми минавало и през ум, че в отношенията между дамите и господата влизат парите. Смятах удоволствието за достатъчен подтик в общуването. От този момент осъзнах, че от компанията на мистър Съндърс може да се получава добра рента; и то по-голяма от тази на най-добрата шивачка на шапки, без онова напрегнато и досадно усърдие, което изисква тази професия. Знаех обаче без съмнение, че баба ми не мисли същото.

И така, без излишно угризение аз наех с парите на мистър Съндърс една стая с изглед към пазара. Единствените мебели бяха стол, маса, тоалетка и легло — повече от лукс, който обещаваше независимост.

Собственичката госпожа Герард и другите четири стаи бяха заети от мъже. Забелязах един, който изглеждаше по-силен от другите. На втория ден от пребиваването ми излязох на вечерна разходка и го срещнах. Беше облечен с прекрасно наметало, с цилиндър, който повдигна за поздрав и се представи като господин Роберт Бигнел.

„Нямам удоволствието да Ви познавам от преди“, каза той. Отговорих, че току-що идвам от Франция, а той любезно ме покани в „Аргил“, локал, чийто собственик се оказа самият той.

Много пъти съм мислила за шанса, крито събра пътищата ни.

Роберт не живееше постоянно в локала на г-жа Герард, а беше наел стая на една крачка от „Грейт Уидмил Стройт“, улицата на Аргил.

Никога не бях ходила в подобно заведение. Долният етаж представляваше огромен дансинг с шубери за пиене, а горе, оградени с парапети, имаше кадифени канапенца, на които уморени сядаха младежи и девойки и наблюдаваха буйно танцуващите полка и други весели танци. Господин Бигнел услужливо ме придружи до резервирано сепаре в галерията, извини се и ме остави да наблюдавам веселия дансинг, изпълнен от жени със скъпи и пъстри облекла, с блестящи бижута, много от които, както разбрах по-късно — истински, за да представят собственичките им като луксозни обекти за привличане на мъжете.

Гледах танците повече от час. Господин Бигнел се върна и ми направи знак да го придружа по стълбите нагоре до втория етаж. Пресякохме един коридор и влязохме в стая с по-слабо осветление, цялата тапицирана с червено кадифе и постлана с луксозен килим. Единствената мебел беше едно легло или квадратен дюшек с размери, по-големи от два метра, целият покрит с възглавници. Едва-що влязохме и господин Бигнел ме прегърна и започна пламенно да ме целува. Разтваряше широко уста и насилваше устните ми с език. В началото не ми хареса, защото не бях свикнала, но скоро разбрах, че е свързано с онова, което става по-надолу. Той схвана моята неопитност и се отказа; погледна ме в очите и възкликна: „Разбирам“. После прибави: „Не се страхувай, искам само да бъда любезен с тебе, ако и ти правиш същото.“ Интуитивно разбрах какво искаше да каже и не изгубих време да се съблека и остана като в деня, в който взех първата си баня в Булон. С какво удоволствие съзрях за първи път в очите на господин Бигнел желание и възбуда. Легнах на леглото, а той се събличаше, като ме поглеждаше тъжно. За разлика от господин Съндърс, тялото му беше за предпочитане пред тези, които бях виждала дотогава. Не беше младежко и незряло, макар че бе бяло и меко, но със здрави и мускулести крайници. Сред гъстите черни косми между краката се издигаше нещо по-обемисто от онова на горкия Гастон…

Господин Бигнел се приближи и застана на колене пред мен. Зацелува ме отново, като разтваряше коленете си, за да може бедрата ми да останат отворени под неговите.

Когато се убеди, че ме е обладал, започна силно и енергично да тласка, от което окосмените ни части запукаха. Трябва да призная, че с нарастване на насладата усетих липсата на ласките, но го отдадох на голямата възбуда. Запривличах го към себе си със същия ентусиазъм. Веднага почувствах силен трепет, сетне престана да се движи и се кротна върху мене с глухо пъшкане, доказателство за задоволство и удовлетворение. Зацелува ме отново, шепнейки ми красиви думи. След това легна до мене и посочи единия от ъглите на стаята: „Зад завесата“. И понеже го гледах недоумяваща, допълни: „вода и леген“.

Продължавах да не разбирам. Доловил невежеството ми, той обясни, че течността, която е излял в мене, произвежда бебета и ако искам да избегна бременност, трябва да се измия с вода и сапун. Веднага започнах да действам. Бях абсолютно невежа по въпроса за последствията от „спането“ с мъж, а раждането на деца… пълна мистерия. Беше ясно, че ако господин Бигнел не ми беше обяснил тези неща, една бременност щеше да сложи край на кариерата ми, преди да съм я започнала. Малко след това го доведох до екстаз с ръка, за да се уверя със собствените си очи в това, което не разбирах, а именно, че във върховния момент излиза бяла течност, която съдържа невидими същества, които оплождат жената и се превръщат в деца, ако не се елиминират.

Измих се, върнах се в леглото и той ме помоли да му разкажа за живота си. Говорих му за колежа в Булон, за това, че оттам бях дошла да живея при баба си, но тъй като тя починала два дни преди това и ми оставила само няколко лири, аз си търсех работа, с която да изкарвам средства за преживяване.

Господин Бигнел се облегна на лакът, прокара пръст от рамото до зърното ми и каза, че е убеден в таланта ми, с който мога да избягна да упражнявам ръчен, физически труд. Скромността не ми позволява да повторя похвалите, които отправи към тялото и прелестите ми, достатъчно е да кажа, че само като ме гледаше, пламна отново…

За първи път разбрах какво е истинско сексуално удоволствие, толкова различно от юношеските експерименти в Булон. Ако в началото за господин Бигнел бях само една невежа ученичка, мисля, че той забеляза с каква бързина възприемах учебния материал. Започнах да разкривам собствените си възможности и да получавам наслада от любовника и самата аз да му доставям удоволствие. Разбрах също, че любовникът се старае да направи възможно най-приятни неща на жената. В този случай оргазмите следваха до подлуда. Един от уроците, които трябва да научи всяка жена, решила да се посвети на този занаят, е да може винаги да изживява сладостта на любовния акт, или ако не е в състояние, тя трябва да се превърне в добра актриса. За щастие по природа съм отличен приемник на чувственост и пак за щастие начинът на живот, който водих, ми позволи да обуча много хора в любовното изкуство. Така по-късно от много места до ушите ми стигна мълвата, че съпруги и любовници са ми благодарни за встъпителните уроци, които съм давала на мъжете им.

Но да не се отклонявам от моя разказ. Беше след полунощ, когато господин Бигнел и аз, потопени във водопада на удоволствието, отпуснахме омаломощените си тела. Той трябваше да стане, да се облече и да проконтролира затварянето на „Аргил“. Разреши ми да остана, като в същото време ми посочи едни по-отдалечени стаи и ми каза, че мога да ги считам за свои. Изпратих една гвинея бакшиш на госпожа Герард и аз повече не се върнах в пансиона.

Господин Бигнел ми изповяда, че е бил обущар, сетне тютюнотърговец в Пикадили и това му донесло достатъчно пари, за да закупи с двамата си съдружници „Аргил“. Когато аз се запознах с него, съдружниците му господин Лаурент и господин Брайър се бяха отказали от тази дейност и той уговаряше да откупи тяхната част. (Това стана две години по-късно. Той умря в собствената си къща в Кент, като остави 20 000 лири. Но то не влиза в моя разказ.)

Господин Бигнел се превърна в най-постоянния ми любовник. Обясни ми, че прави любов с различни жени по търговски причини, за да проверява кои са способни да утоляват страстите на господата, посещаващи „Аргил“. В началото, призна той, мислел да ме включи и мен, но природните ми дадености, невинността ми и младежката ми външност (това най-много го възбуждаше) го направиха единствения ми любовник, като отдаде и сърцето си.

Няколко месеца бяхме изключително щастливи. За мен беше полезно да наблюдавам как действат двойките в „Аргил“ без никога да губят приличие (на това господин Бигнел много държеше) и въпреки разликите в социалното им положение, се събираха по двама и се оттегляха в „запазено“ (най-хубави бяха нашите стаи) или напускаха заведението, за да отидат на друго място. Тези неща изостряха чувствеността ми и когато господин Бигнел идваше при мене, се възпламенявах неудържимо като първата вечер.

В неделя, „Аргил“ затваряше и ние ходехме на екскурзия с наета кола. Оставяхме колата пред някоя странноприемница и правехме дълги разходки из полята и горите, потопени от топлината на лятното слънце, което така ни възбуждаше, че се любехме до някое дърво или зад храст както селяните, а после се връщахме в хана, вечеряхме и си лягахме уморени.

Разполагах със своята свобода и разбирах, че някой ден ще трябва да разчитам единствено на себе си. Започнах да наблюдавам онези жени, които очевидно преживяваха, продавайки тялото си. Виждах, че най-добре успяват тези, които имаха свой покровител. Останалите, които разчитаха само на един мъж за една нощ или за един час, вървяха към бедност и физическа немощ.

Скоро се запознах с няколко държанки на богати аристократи или търговци в Ригмънд, Епинг и Регентс Парк. Срещнах и жени, които имаха по няколко покровители… Те посещаваха „Аргил“, „Дортланд Роомс“ и „Кейт Хамиртонс“, където влизаха само онези, които можеха да похарчат шест или осем либри на вечер. Някои прекарваха следобедите в „Бърлингтон Аркейд“, в малки стаички, наети над иначе почтени магазини. От прозореца те правеха знаци на минувачите, които ги търсеха и отлично разбираха жестовете им. След това свиваха зад шапкарските и бижутерските щандове и се качваха по тесните стълби към онези кревати, на които дамите (повечето от тях твърдяха, че са детски възпитателки или дъщери на ослепели бедняци) и задоволяваха страстите им за една гвинея или по-малко…

Тези госпожи обикновено печелеха повече от 20–30 либри на седмица. Всъщност това беше максималното, което успяваха да спечелят с телата си. Реших да ги изпреваря в печалбата и бях сигурна, че ще го сторя само с по-добра организация.

Бях млада, но не чак толкова, че да не осъзная какво мога да очаквам от чистата проституция: бедност, болести и смърт…

Един ден, беше март 1858 година, господин Бигнел се появи с документ в ръка. Беше паспорт за Париж, издаден на името на „господин Роберт Бигнел, пътуващ със съпругата си“.

Пристигайки във френската столица, той направо ме заведе в хотел „Де Лил е д’Албион“ на улица „Сент Оноре“ и веднага нае стая. После разгледахме града и аз бях завладяна завинаги от Париж.

Стояхме един месец, но господин Бигнел трябваше да се връща в Лондон. Магията на Париж властно изместваше благодарността ми към този човек. Започнах да го убеждавам как мога сама да се издържам и поисках да остана. Разигра се неприятна сцена. Бигнел беше твърдо решен да се върна с него. В бурята на гневна кавга той ме повали, люби ме и дори ми предложи брак. Накрая, изнервена от настояванията му, взех паспорта от писалището и го метнах в огъня… Този жест го вбеси, нахвърли се върху мен, скъса дрехите ми и започна да ме бие. Обхванат от нова страст, той ме изблъска на леглото и ме пожела, без да сваля дрехите. Тогава научих последния урок в моята професия: колкото и да са приятни любовните наслади, удоволствие има и в насилието. Раздирахме се взаимно като побеснели зверове. Успокоихме се след час, запъхтени като уморени животни.

— Добре, Емма — каза. — Виждам, че трябва да се разделим. Знаеш къде да ме намериш, като се върнеш в Лондон, убеден съм, че ще го сториш. Грешката ми е, че те обичах, но вече съм излекуван…

Връчи ми чудесен подарък и замина за Кале, оставяйки ме с моите проекти. А те бяха амбициозни, без, разбира се, да включват завръщане в Лондон. Дълги години аз нямаше и да помисля за това.

Първото, което трябваше да направя, е да си намеря покровител. Парите, дадени ми от господин Бигнел, нямаше да ми стигнат да продължа престоя си в хотел „Де Лил“. Същия следобед, в който той замина, аз се облякох изискано, излязох на улицата и отидох да изпия чаша вино на терасата в кафенето на улица „Сент Оноре“. Не беше изминал и час, когато до мен се доближи младеж и поиска разрешение да ме почерпи. Не беше очакваният аристократ, а както разбрах още същата вечер — офицер от френския търговски флот. Ако знаех това, нямаше да го придружа (детските ми спомени от моряците не са от най-щастливите). Но Д’Амьонар, противно на страховете ми, се оказа мил и любезен. Бил без дамска компания, откакто корабът му е вдигнал котва в Барбадос преди няколко месеца. Той се държа като най-галантния и внимателен от всички мои любовници. Споделих учудването си, че не е бурен в страстта. Обясни ми, как той и повече от другарите му прибягват до момчета, които качват на борда при по-дълги разстояния. Казах, че не го разбирам и попитах как може да се използва момче за удоволствие. Разясни ми го с подробности и дори предложил да ми го демонстрира, но аз отказах (дълго се смя и се съгласи, че наистина не е нужно, макар някои мъже да обичат да го правят и с жени, но той не).

Д’Амьонар ме заведе в стая на улица „Блюе“ в забутана къща (днес разрушена), по-лоша от тази на госпожа Герард. Стените бяха толкова тънки и ние чувахме дразнещите викове и пъшкания на съседите. Научих, че семейството му живее в Нас-лес-Пинс, на 60 километра от Париж, но не е в добри отношения и затова е наел тази стая. Подозирам, че той търсеше по-весела среда от тази, която предлага едно малко селище. След месец трябваше да се върне на кораба. Съжалих за раздялата си с един толкова грациозен мъж. Не успяваше да ме задоволи така великолепно както господин Бигнел, но ми плати достатъчно, за да мога да се преместя от хотела. Ден, два, преди да замине, говорих с една жена, която ме препоръча на някой си господин Рубис, твърдейки, че може да ме „наеме“. Да бъда „полезна“ на някого по търговска линия, не ми харесваше. Бях убедена, че се нуждая от покровител с повече средства от Д’Амьонар. Още на другия ден след раздялата отидох на среща с господин Рубис. Прие ме в добре обзаведен кабинет. Беше седнал зад бюро — като истински делови човек.

Бях му изпратила бележка с името си. Без заобикалки ми беше обяснено какво се иска от мен, а именно, да съм на разположение на господата, които той ми посочва; да бъда любезна с тях и ще получавам известна сума.

— Но първо — каза той — има една формалност.

Позвъни и в кабинета влезе висок и строен младеж. Представи ми господин Дьоламарш. Неговата задача беше да проверява качествата на госпожиците, записани при господин Рубис в така наречения от него „списък“.

Младежът ме отведе в комфортна стая само с едно легло. За секунди и двамата бяхме голи. Чувствах се веща в секса, но господин Дьоламарш се оказа много, много по-опитен. Нареди ми например да започна да се подготвям с енергична мастурбация, а той да ме наблюдава (никак не ми беше лесно, мислех си, че това е нещо съвсем лично, ала господин Дьоламарш ме увери — на някои господа им харесва да гледат как се прави), а сетне ми показа позите, които трябваше да се заемат, и пр.

* * *

Интересът ми към новостите беше второстепенен. Бях възбудена, макар че за него това влизаше в задължението му…

Целуна ме пламенно по гърдите и каза: „Мисля, че ставаш. Но не съм сигурен какво ще каже господин Рубис.“ Заметна един пешкир около кръста си, излезе от стаята и като се върна каза, че господин Рубис счита, че съм обещаваща, но трябва да бъда обучена от connoiseure^[2] и той, господин Дьоламарш, ще се заеме да ме шлифова. И така, дадоха ми стая в къщата и през следващите две седмици всеки ден ходех в онова същото помещение да изучавам пози, жестове и похотливи номера. Никога не успях да разбера, как господин Дьоламарш, който сигурно не беше на повече от двадесет и пет години, беше получил тази длъжност във фирмата на господин Рубис.

Ясно беше, че Рубис нямаше никаква интимна връзка с госпожиците от списъка, защото не видях нито една от тях да ходи в дома му. Дойде краят на обучението ми. Господин Дьоламарш ме заведе до вратата на кабинета на господин Рубис, почука и като не чу отговор, направи път да вляза. Вътре нямаше никой. Дьоламарш се отправи към една ламперия зад писалището, отвори вратата и ми направи знак да се приближа. Видях прозорец с изглед към стаята, в която ме обучаваха! Обратната страна на прозореца беше огледало, разположено точно над леглото. Изчервих се, като се сетих колко пъти съм поглеждала към огледалото със сгърчено и потно от страст лице. Господин Дьоламарш ми обясни, че спортната страст на господин Рубис е да гледа как двойките правят любов. Признавам, всичко това ми се стори и продължава да ми се струва отвратително. Макар и да съм се съгласявала да ме гледат, докато съм с мъж в леглото, не разбирам в какво се състои удоволствието.

Както и да е, курсът на господин Дьоламарш беше приятен и полезен. От него научих не само физически хватки, но и как да симулирам оргазъм, без да съм го получила, как по различни начини да възбуждам мъж, кое вино е по-добро за стимулиране и кое за приспиване на партньора, как да се използва парфюмът за любовния акт и други.

Напуснах дома на господин Рубис, без да ми е мъчно, освен за добрия ми приятел господин Дьоламарш. Беше внимателен човек и нежен любовник (с изключение, когато ме обучаваше на суровостите в любовния акт). Мисля, че и той ме намираше за приятна ученичка, която възприема бързо. Но не си правех илюзии, че ме уважава и когато излязох от кабинета, след като се сбогувах с господин Рубис, отидох във вътрешната стая, за да се сбогувам с добрия служител. Отваряйки вратата, го заварих яхнал една изящна мулатка. Без да смени позата си, махна ръка за поздрав. (За първи път видях гола негърка. Мисля, че беше новият експеримент на господин Рубис, но никога по-късно не чух негърка да е имала успех в тази професия.)

На собствена сметка наех стаи, по-различни от тези на улица „Блюе“ — този път на площад „Авре“. Препоръча ми ги господин Рубис, давайки ми аванс, който трябваше да възстановя след време.

Върнах му ги много скоро, защото имах късмет да се харесам на клиентите. Той ми ги пращаше и те не само плащаха сумата, която им искаше, но непрекъснато ми правеха подаръци. Печелех добре и се премествах в по-добри апартаменти, първо на улица „Дюпелтие“, а после на улица „Гранд Батьолиер“.

От самото начало превърнах действията си в занаят, в работа. Имах списък, в който записвах имената и данните на любовниците си, подробности за семействата им и, разбира се, много интимни неща. Така не само можех да ги посрещам по начин, по който на тях им харесваше — абсолютно гола, само по пеньоар или по долно бельо с различен фасон, или по най-ексцентричен начин (помня, че имаше един господин, когото посрещах с ботуши за езда и наметало от кожа, а отдолу — гола), но и с течение на времето разговаряхме за здравето на съпругите и децата им, за хода на сделките им.

Най-после дойде денят, в който можех да се лиша от услугите на своя работодател господин Рубис. Една от моите другарки по професия ме беше предупредила, че никога няма да мога да се откача от договора, но аз бях готова да се боря. Малко преди да реша да му се противопоставя, разбрах, че са го намерили мъртъв от сърдечен удар, докато е наблюдавал през прозорчето как господин Дьоламарш изпитва някакво ново момиче. Съвсем скоро и младият човек изчезна от града. Бях свободна. Това стана шест години след скъсването ми с господин Бигнел. Доста дълго и често отегчително време, но през тези години положих основите на собственото си състояние. Имаше за какво да благодаря на господин Рубис, въпреки че и той спечели от мен.

Един ден получих съобщение, в което се казваше, че някой си господин Жан ме чака по обяд. В уречения час пристигна висок и строен младеж.

Виждахме се една-две седмици, достатъчни, за да остане очарован от мене. Изповяда ми, че за първи път „спи“ с професионалистка, като до момента се е ограничавал с любителки и майсторки само на пиене на чай.

Довери ми се, че е готов никога да не ме напуска и разкри важната си личност: беше Виктор Масенеа, трети херцог на Риволи^[3], изтъкнат внук на известния маршал Наполеон I.