Кора Пърл
Стая за любов (11)

Любов и надежди след войната

Надеждата, че като свърши войната, Париж ще стане пак същият, беше химера. Даже и в сравнение с тъжния Лондон, градът не беше същият отчасти поради окупацията на прусите, отчасти поради останалите белези: всички дървета отсечени, развалините от бомбардировките пръснати из улиците, големите лишения бяха накарали хората да се изпълнят с омраза към прусите и да изразходват останалата си енергия в търсене на храна. Гражданите бяха недоверчиви, навсякъде виждаха шпиони, подозираха всяка жена, на чието лице не е изписан глад, че е поддържала връзки с прусите и симпатизира на врага.

Изборите усложниха нещата, защото кандидатите консерватори спечелиха голям брой гласове за радост на всички мои приятели и за ужас на обикновените хора, които се почувстваха предадени от провинциална Франция, която не беше изстрадала толкова, колкото столицата.

През март прусите се оттеглиха и духовете се развихриха. По улиците се запалиха огньове, гореше се всичко, останало от тях. Някои къщи бяха опожарени. Дори се изчистиха тротоарите с дезинфекциращи препарати, за да се премахнат и най-малките следи от окупаторите. Скоро светнаха фенерите и пролетта стопли небето над Париж.

Като че ли нормалният живот се връщаше.

Такова беше впечатлението ми, защото започнаха да ме посещават приятели и къщата оживя, но леглото ми остана относително спокойно. Мъжете бяха измършавели и останали без сили от лишенията, за да мислят за любов.

Трудностите не бяха свършили. През февруари имаше манифестация на левицата в подкрепа на националната гвардия. Един човек си водеше записки за прокламацията, отправена от множеството. Обвиниха го в шпионаж и го хвърлиха в Сена и понеже не потъваше, хвърляха камъни, докато изчезна от погледа им. Побоища и арести на невинни минувачи бяха ежедневие. Жените не бяха жертви на тези произшествия, но по-добре беше да не излизат от къщи. Стоях сама и скучаех. Когато се провъзгласи комуната, имах още по-малко желание да излизам въпреки чудесното пролетно време.

След март и април арестуваните, битите и мъртвите се увеличаваха с дни. Имаше и изчезнали: примерно като архиепископа на Париж. Продължавах да си стоя вкъщи, но без да се срещам с никого. Дори не се и показвах на прозореца от страх да не би някому да му хрумне да влезе и да ни арестува. Рониа навярно беше извън града и никой не предложи да ме покровителства.

В края на май една нощ се събудих от шум на камъчета по прозореца. Лежах, без да обръщам внимание, но отново звъннаха стъкла и чух да подвикват името ми. Показах се внимателно и видях двама мъже. Единият извика, че е Брюне. Отворих. Стоеше с едно дребно момче с големи черни очи и много слабо. Това беше момчето, с което Брюне дезертира, напускайки Париж. Оттогава той и любовникът му Пиеро се криели в една пещера до старата мелница в Монмартър, но мястото се е превърнало в генерален щаб на комуната. Предишната вечер стопанинът на мелницата им съобщил, че ще я конфискува Раул Ригно, шефът на парижката полиция. Един мръсен и неморален звяр, осъдил на смърт много свещеници, яростно настроен към двамата любовници, като се има предвид, че и той бил с обратни наклонности.

Приютих ги в скривалището. Накарах ги да се изкъпят и им дадох храна. Момчето се развълнува от благодарност. Чувствителен и чаровен, отрасъл близо до Шартр, щеше да се чувства по-добре в чифлика, отколкото в града, но го задължили да постъпи в армията. Единствената му мисъл била да избяга. Брюне се влюбил в него, но си личеше, че и той откликва на обичта му.

През няколкото дни, които за тях бяха лукс, те ми разказаха патилата си. Бяха заздравили духовната си връзка. Недохранването и опасностите попречили на плътските им контакти. Възвърнаха настроението си и Брюне и аз се забавлявахме, припомняйки си добрите времена. Беше приятно да се види как двамата любовници възвръщаха взаимната си физическа привлекателност благодарение на храната.

Един ден се почувствах толкова, самотна в леглото (отдавна не идваха мъже), че ги накарах да легнат при мен. Брюне все още беше хубав както винаги и пожелах да ме люби (така както правеше, когато присъстваше приятелят му Юрион, за да му помага). Пиеро също беше добре сложен и „красив“ — по женски чувствителен. Тялото му беше перфектно и не се учудвах, че е предизвикал любовта на Брюне.

* * *

Два дни след това гледах през прозореца пустата улица и размишлявах, че хранителните запаси са намалели. Видяхме труп на човек близо до главния вход, който все още беше вкопчен в парче месо. Въпреки опасността Пиеро излезе да го вземе. Наблюдавах как притича, как се наведе над трупа и се изправи с парчето месо в ръка. Връщаше се усмихнат и гледаше към нас. В този момент се чу изстрел и зърнах окървавеното му лице, преди да падне на земята. Брюне зарови глава в мен, за да задуши нечленоразделните звуци, които излизаха от гърлото му, после хукна към стълбите. Вече на улицата, вдигна тялото на Пиеро и любовно го притисна до гърдите си. Чу се друг изстрел. Двамата се заклатиха за миг и се сгромолясаха. Лицето на Брюне лежеше върху гърдите на Пиеро, сгънат настрани и с протегната ръка.

Пуснах щорите…

На сутринта труповете бяха изчезнали.

Сега вече не можех да се оплаквам, че ми липсва мъжка компания. Колкото и да беше скучно, нямаше време за любов.

През май комуната беше удавена в кръв. Къщата ми се спаси. За всеки случай бяхме напълнили с вода всички ведра и вани, ако някой реши да подпали първия етаж. Къщата на отсрещния тротоар изгоря до основи, но вятърът духаше в обратна посока и от огромната топлина се счупиха само няколко прозореца. Говореше се, че имало стотици екзекуции. Лично видях как войници разстреляха един човек на улицата под претекст, че е подпалвач, защото ръцете му бяха черни. Твърдеше се, че по време на комуната са загинали двадесет хиляди души. Единствените жертви сред приятелите бяха Брюне и горкият Пиеро, но много и от познатите ми може би бяха загинали. Когато се възвърна спокойствието, прегледах състоянието си и установих, че за първи път от толкова години се нуждаех от пари. Имах къща, замъкът беше непокътнат (но там не можеше да се ходи поради несигурност), имах бижута, които можех да продам, но по това време те се плащаха малко. Оставаха ми оскъдни пари. Бях обедняла от влагането на спестяванията си в болницата (без никой да ми благодари).

От това положение ме избави един мъж — Александър Дювал.

Г-н Дювал беше около тридесетгодишен, син на месар от „Хали“^[1], разкрил верига от ресторанти. Моите почитатели рядко ме водеха в тези заведения, но сега те се посещаваха и от буржоата. В „Булон Дювал“ на улица „Тронше“ и „Ньов дьо Матюран“ човек можеше да се нахрани прилично за десет франка. Порция супа струваше два и половина. Не беше луксозно, а за покривка на масата се плащаше отделно. Като починал Дювал-баща, ресторантите стрували близо десет милиона франка. Старият отмъкнал приходите извън Париж. По време на войната и комуната младият Дювал живял в Южна Франция. Сега се върнал, за да се заеме с трите си оцелели ресторанта, ала снабдяването им станало трудно. Сключил договор с някакъв англичанин и успял да отклони голямо количество хранителни продукти, определени за бедните. Въпреки това скоро станало невъзможно да се намери достатъчно месо и зеленчуци. Търговията западнала и дори се принудил временно да затвори два от ресторантите.

Точно по това време ме посети за първи път в нова, по-малка къща, която бях наела на улица „Де Басен“. Беше слаб и изглеждаше по-възрастен за годините си. Имаше тънки мустаци и почти оплешивял. Влезе в стаята, седна на един стол, сложи шапката си на пода и скръсти ръце на скута. Бях облякла най-хубавата си рокля, готова да го забавлявам.

Пихме по чаша вино и зачаках да засегне темата, но за мое учудване изглежда, че бързаше (това рядко се наблюдава при богаташите). Накрая прошепна — бил чул, че имам финансови затруднения, „временни, разбира се“, и ми предлага нещо, което ще ми позволи да възстановя състоянието си и да се върна към предишния начин на живот, за който се е разказвало из цяла Франция. Помоли ме да го изслушам, преди да отговоря — допускаше, че мога да намеря предложението му за неприятно. Имаше връзки в областта на месарството и зеленчукопроизводството извън Париж, но там нямали нужда от пари, защото през войната са се напечелили, затова им предложил специално насърчение — просто да ме притежават.

Друга на мое място би го изгонила, но безцеремонността му ме победи и му подсказах да продължава.

Иска да продаде на доставчиците „най-известната в любовта жена във Франция“ с условието да подпишат договор за извънредно снабдяване…

Каза, че ми се иска неоценима услуга, но ще имам изгода и той е сигурен, че „това“ ще ме убеди.

„Това“ беше квадратен предмет, внимателно опакован. Сложи го върху масата, стана и си тръгна. Знаех, че е богат и с любопитство отворих подаръка. Отворих пакета и видях книга, подвързана с кожа и злато със заглавие: „Богатства на живота“.

Не се зарадвах и я хвърлих в камината, но след малко се сетих, че подвързията е луксозна и я извадих. Като я оставих на масата, тя се полуотвори и видях, че страниците са с банкноти от по хиляда франка — бяха сто страници.

Не бих казала, че четиримата господа, които ми доведе Дювал, бяха очарователни. Най-приемлив беше месарят — много приличаше на биковете, с които търгуваше. Поканих го на чай, а той ме повали и ме облада, без да си сваля палтото и панталоните. Вторият беше собственик на огромен чифлик и доставяше зеленчуци. Толкова се притесни, че „свърши“ още докато му разхлабвах колана. Третият, също чифликчия, беше твърде стар и се задоволи с мастурбация, седнал на стол, докато аз правех пози срещу него. И четвъртият, макар и доста мъжествен, нямаше никакъв такт. Възбуждаше ме, но винаги ме оставяше незадоволена.

Дойде моментът да получа втората книга от господин Дювал. Съдържаше повече страници от първата и това ми позволи да се върна на улица „Шайо“, но в друга къща, на номер 101. Знаех, че един ден няма да имам нужда от четиримата доставчици и реших да привържа към себе си самия Дювал. Не беше трудно — мъж с малък опит в любовта и най-простите номера го очароваха. Той си възвърна ресторантите, а снабдяването се нормализира (и дума да няма!) и започна да изразходва енергията си за задоволяване на сладострастията. Не беше никак приемлив любовник в сравнение с другите от по-висока категория и опит, но ми послужи да си купя жилище от „Къщи Лафиш“, няколко файтона, още коне и няколко ценни бижута.

Липсваше му финес, но през този период беше най-пламенният ми любовник. Предварително съгласуваше срещите ни и искаше, когато дойде, да съм гола. Едва влязъл, сваляше дрехите си, докато прислужникът го придружаваше до горе. Хвърляше се пред мен на колене и изглеждаше невероятно, че е същият мъж — студен и дистанциран, какъвто го видях при първата ни среща. По природа ревнив, той изостави четиримата си доставчици и ми наложи да не се срещам с тях (за мое щастие). Настоя да отхвърля и бившите си почитатели. А това беше трудно, защото в Париж се връщаше веселието, отваряха се театрите, съживяваше се общественият живот и започнах да излизам.

Накрая Дювал започна да се държи повече като съпруг, отколкото като любовник. Седмици наред идваше без подарък. Направих дискретна проверка и научих, че има финансови затруднения — ипотекирал ресторантите, приятелите му пуснаха слух, че съм го разорила. Истината е друга — той сам се разори. Вече не можеше да ме издържа, трябваше да ми каже сбогом.

Финалната среща се състоя през декември 1872 година. На обяд прислужникът съобщи за „един господин“, който не искал да си каже името. В стаята влезе красивият и темпераментен Юрион. Нахранихме се заедно, изпихме бутилка бордо и след това отпразнувахме (може да си представите как) приятелството и взаимната радост, че сме оцелели от превратностите на съдбата. Юрион показа, че не са намалели силите му. Увери ме, че много пъти е искал да ме посети, но не е смеел, за да не бъде разкрит. Задряма по гръб, а аз докосвах с пръсти незабравимите черни косъмчета по корема и гърдите, като мислех как да му кажа за ужасната смърт на приятеля ни Брюне. Изведнъж отвън се чуха гласове и се появи Дювал, блъскайки прислужника и насочвайки се към леглото. Бях забравила, че ще идва. Юрион веднага се събуди, скочи и хвана Дювал за палтото. Не можех да сдържам смеха си от физиономията му, докато Юрион го влачеше към вратата. Чух сгромолясване — безпогрешен знак, че Дювал се смъкна по стълбите по един толкова безчестен начин. Юрион се върна и, пленена от херкулесовата му постъпка, отново му се отдадох.

Същия ден в шест часа следобед, когато Юрион си беше тръгнал, Дювал се върна. Наредих на слугите да не го пускат да влиза.

На следващия ден той дойде отново и отново му беше отказано да влезе. Престори се, че си тръгва, но след малко почука и извади пистолет. Бях в хола и очаквах дами, които бях поканила на чай. Дювал нахлу и поиска да му принадлежа. Казах му, че съм изпълнила задълженията си и че благодарение на мен си е върнал ресторантите. Не е моя отговорността, че не е успял да задържи търговията. „Ами аз?“ — промърмори. Изглеждаше смешен. Припомних му, че аз съм го направила чувствен, но никога не съм му казвала, че го обичам и свободно може да упражнява новите си знания на друго място.

Докато говорех, пистолетът лежеше на краката му. Мислех, че е празен, но изведнъж той стана, постави пистолета на левия си хълбок и натисна спусъка. Чу се изстрел и падна.

Бързо го вдигнах. Още дишаше, но от раната шуртеше кръв и попиваше по килима.

За щастие дойде Юрион, изпрати човек да повика слугите на Дювал и те го отнесоха вкъщи.

Лекарят успя да извади куршума.

Радвах се, че съм се отървала от този човек…

Два дни по-късно бях в леглото с Юрион, когато пристигна полицейски инспектор. Пуснах завесите на спалното легло и облякох пеньоар, за да го посрещна на място, от което Юрион можеше да слуша разговора. Огромна беше изненадата ми, когато инспекторът ми съобщи, че съм изгонена от Франция. Беше наивно от моя страна да се опитвам да се споразумея с него — това нямаше да даде резултат. Остави на масата подписана заповед за изгонването ми и си тръгна.

През следващите дни се опитах да я обжалвам. Посетих Дювал (по-ниско никога не съм падала), за да го помоля да размисли, но той отказа да ме приеме, въпреки че, както ми призна медицинската сестра Арман, имал няколко подаръка за мен. На слизане по стълбите се срещнах с майка му и тя веднага ме обвини, че съм убила сина й. (В действителност той се възстанови и доколкото знам, още е жив^[2].)

Юрион смяташе, че някой по-влиятелен от Дювал е имал причини да поиска изгонването ми от Франция. В дъното на душата си не съжалявах особено. Бях на тридесет години^[3] и вече имаше друго поколение жени за тази дейност, но не толкова изтънчени като нашето от Втората империя. Бяха по-малко жадни за живот и за издигане. Много бяха и слуховете около случката Дювал. Някои говореха, че аз съм стреляла по него…

Затворих къщата и се върнах в Лондон.

Сбогувах се с Юрион, единствения човек, който ми даде достатъчно пари (и една брошка от диаманти), за да се настаня за една седмица в хотел „Гросвенор“. Директорът този път се показа доволен от присъствието ми. След това заминах за Ница, защото получих писмо от Каро Летесие. Живееше в прекрасна къща, поддържана от сина на принца на Монако. Заживях в нея и там написах спомените си.

Не след дълго научих, че къщата на улица „Шайо“ е продадена, а вещите ми изкупени на търг, за да се изплатят дълговете ми, които според „Фигаро“ възлизали на повече от осемнадесет хиляди франка. Всичките ми картини, среброто, каните, статуетките, леглото от махагон, ориенталските пердета от павилиона на принца по време на Изложението — всичко се разпиля.

И в Ница завързах приятелства. Каро — една прекрасна приятелка, ме представи на обществото на Монако и на господа английски аристократи. Те живееха в този град през зимните месеци.

Сигурно ще остана тук.

Климатът е приятен и може да се живее добре с по-малко, отколкото в Париж. Мъчно ми е за бурния живот на този град, център на света.

Ще видим…