Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (16)

Глава XVI

Към дванайсет часа свърших със закуската си, но срещата ми със Сали беше чак след два часа, та тръгнах на дълга разходка. Двете калугерки не ми излизаха от ума. Все си мислех за тази очукана, стара касичка, с която обикалят да събират пари, когато нямат училище. Мъчех се да си представя майка ми или леля ми, или налудничавата майка на Сали Хейз, застанали пред някой универсален магазин, да събират пари за бедните в очукана стара касичка. Мъчно ми беше да си представя такава картина. Не толкова с майка ми, колкото с другите две. Леля ми се занимава доста с благотворителност — много е дейна в Червен кръст и други такива — но винаги е много добре облечена и прочие, и когато се занимава с благотворителна дейност, пак е добре облечена, с начервени устни и с всичките му глупости. Не можех да си представя да се занимава с благотворителна дейност, ако трябва да е облечена в черно и да не е начервена. А пък майката на Сали Хейз! Боже пази! Тя ще тръгне да обикаля с касичка и да събира пари за бедните само ако хората й целуват задника, когато си пускат лептата. Ако само си пускат парите в касичката и си отминават, без да й кажат дума или да й обърнат внимание, няма да издържи и час. Ще се отегчи. Веднага ще си предаде касичката и ще отиде да обядва в някой елегантен ресторант. Ето кое ми хареса у тези калугерки. Явно беше поне, че никога не отиват да обядват в скъпи ресторанти и страшно мъчно ми стана, като си помислих, че никога не отиват да обядват в скъп ресторант. Не че е много важно, но все пак това ме натъжи.

Тръгнах към Бродуей просто ей така, защото не бях ходил натам от години. Пък и исках да намеря някой магазин за грамофонни плочи, който е отворен в неделя. Имаше една плоча, „Малката Шърли Бийнз“, която исках да купя за Фийби. Тази плоча мъчно се намираше. Беше за някакво момиченце, което се срамувало да излезе от къщи, защото му извадили два предни зъба. Чух я в Пенси. Едно момче от горния етаж я имаше и аз се опитах да я купя от него, защото знаех, че Фийби ще си падне по нея, но то отказа да я продаде. Плочата беше много стара, но страшно хубава. Онази, негърската певица Естел Флечър я снела преди двадесет години. Тя я пее съвсем по негърски и кабаретно и все пак не звучи лигаво. Ако я пееше бяло момиче, щеше сигурно страшно да я разлигави, но тази Естел Флечър дяволски добре си разбира от занаята и това беше една от най-хубавите плочи, които съм чувал. Смятах да я купя от някой магазин, който е отворен в неделя, и да я занеса в парка. Беше неделя, а Фийби често отиваше в парка да се пързаля на кънки в неделни дни. Знаех къде се навърта обикновено.

Не беше така студено както предния ден, но нямаше слънце и не беше много приятно за разходка. Но видях едно хубаво нещо. Едно семейство, което явно току-що беше излязло от църква, вървеше пред мен — баща, майка и около шестгодишно детенце. Изглеждаха бедни хорица. Бащата имаше светлосива шапка, каквито носят бедните хора, когато искат да изглеждат издокарани. Той и жена му вървяха напред и се разговаряха, без да обръщат внимание на хлапето. А хлапето беше чудесно. Не вървеше по тротоара, а по платното, но до самия бордюр. Мъчеше се уж да върви по съвсем права линия, както правят децата, и все си тананикаше нещо под носа. Доближих се да го чуя. Пееше онази песен: „Когато някой някого улови в цъфналата ръж“. И гласчето му беше такова сладко! Явно беше, че си пее ей така, просто за удоволствие. Коли префучават край него, спирачки свистят от всички страни, родителите му пет пари не дават за него, а то все върви до бордюра и си пее: „Ако някой някого улови в цъфналата ръж“. Стана ми някак добре, като го гледах. И на сърцето ми олекна. По Бродуей имаше страшна навалица и бутаница. Макар да беше неделя, и то едва към дванайсет часа, пак имаше навалица. Всички отиваха на кино — в „Парамунт“ или „Астория“, „Странд“ или „Капитол“, изобщо в някое от тези идиотски кина. Всички издокарани — нали беше неделя — и това още повече ме дразнеше. Но най-лошото беше явното им желание да отидат на кино. Просто не можех да ги гледам. Разбирам да отиде човек на кино, защото няма какво да прави, но когато отива с желание и дори бърза да стигне по-скоро, това адски ме натъжава. Особено като видя милион хора, наредени на тези дълги ужасни опашки по цялото протежение на блока, да чакат със страхотно търпение за билети и прочие. Братче, как бързах да се махна от този идиотски Бродуей час по-скоро. Провървя ми. В първия магазин за плочи, в който влязох, имаха „Малката Шърли Бийнз“. Взеха ми пет долара за нея, понеже не се намира лесно, но нищо. Братче, колко щастлив се почувствах изведнъж! Нямах търпение да стигна в парка и да видя дали нашата Фийби е там, че да й дам плочата.

Като излязох от магазина, минах покрай една дрогерия и влязох вътре. Смятах да ударя един телефон на Джейн и да видя дали си е дошла за ваканцията. Влязох в телефонната кабина и позвъних. Само че, за беда, майка й отговори на телефона и аз трябваше да затворя. Не ми се искаше да започвам дълъг разговор с нея. И без това не обичам много да говоря по телефона с майките на момичетата. Все пак трябваше поне да я попитам дали Джейн си у дома. Нямаше да умра от това. Но нямах настроение. За такива работи трябва да си в настроение. Все още не бях взел проклетите билети, та купих вестника и потърсих да видя какво се дава. Понеже беше неделя, играеха се, кажи-речи, само три пиеси. Тогава взех, че купих две места на първия ред за „Познавам любимата си“. Представлението беше с някаква благотворителна цел или нещо такова. Не ми се щеше много да го гледам, но си знаех, че на моята Сали, царицата на преструваните, лигите ще й потекат, като й кажа, че съм взел билети за него, защото съпрузите Лънт играеха. Тя обичаше много пиеси, които минават за интелектуални и не го избиват на чувства, със съпрузите Лънт и прочие. Аз пък, напротив. Ако искате да знаете истината, изобщо не обичам много театъра. Е, все е по-добър от киното, но съвсем не си струва да се прехласваш по него. Преди всичко мразя актьорите. Никога не играят човешки. Само си мислят, че играят така. Някои от добрите наподобяват хората донякъде, но съвсем не така, че да ти е приятно да ги гледаш. Ако ли пък някой актьор е наистина добър, веднага си личи, че съзнава, че е добър, и това разваля всичко. Да вземем например сър Лорънс Оливие. Гледах го в „Хамлет“. Миналата година Д. Б. ни заведе с Фийби да го видим. Първо ни заведе на обед и после на филма. Той го беше гледал и така ни говори за него през време на обеда, че нямах търпение да го видя. Но не ми хареса много. Просто не мога да разбера какво е чак толкова чудесно у сър Лорънс Оливие, там е работата. Има страхотен глас и е дяволски красив мъж, и много приятно е да го гледаш, като върви или се дуелира, или нещо такова, но съвсем не приличаше на Хамлет, какъвто го описа Д. Б. Повече приличаше на някакъв генерал, а не на един тъжен, затворен в себе си младеж. Най-хубавото място в целия филм беше, когато братът на Офелия — този, дето се дуелира с Хамлет най-накрая — заминаваше и баща му му изсипа куп съвети. Докато баща му сипеше съветите, тази Офелия само се закачаше с брат си — ту му вземе сабята, ту го дразни и какво ли не, а той уж слуша как мъдрува баща му. Това ми допадна. Голямо удоволствие ми направи, но такива работи не се виждат често. Фийби пък хареса само когато Хамлет си галеше кучето по главата. То й се видя и смешно, и хубаво, и така си беше. Ще трябва да взема да прочета пиесата. Лошото ми е, че такива пиеси трябва да си ги чета сам. Играе ли ми ги актьор, едва мога да слушам. Все ме е страх, че ей сега ще започне да се преструва.

Като купих билетите за пиесата с двамата Лънт, взех такси до парка. Трябваше да взема метрото или нещо такова, защото парите ми вече се привършваха, но исках час по-скоро да се махна от тоя идиотски Бродуей.

В парка беше отвратително. Не беше много студено, но слънцето още не се показваше и наоколо нямаше нищо освен кучешки фъшкии, храчки и угарки от пури, хвърлени от старци, а пък пейките ми се виждаха мокри за сядане. Това страшно ме потискаше и от време на време, не зная защо, настръхвах, като вървях. Съвсем не личеше, че иде Коледа. Като че ли нищо не идеше. Но аз продължих да вървя към Мел, алеята, където Фийби обикновено отива, когато е в парка. Обича да се пързаля близо до естрадата на оркестъра. Странно нещо. И аз обичах да се пързалям на това място, когато бях малък. Като стигнах там обаче, никаква я нямаше наоколо. Само няколко деца се пързаляха и две момчета играеха на топка, но Фийби я нямаше. Тогава видях едно момиченце, горе-долу на нейната възраст, седнало на една пейка, да си затяга кънката. Помислих си, че то може да познава Фийби и да ми каже къде е тя или нещо такова, та пресякох алеята, седнах до него и го попитах:

— Познаваш ли случайно Фийби Колфийлд?

— Кого? — каза тя. Облечена беше само с панталони и около двайсетина жилетки. Очевидно майка й ги беше плела, защото бяха страшно груби.

— Фийби Колфийлд. Живее на Седемдесет и първа улица. В четвърти клас е, там…

— Познавате ли Фийби?

— Да. Аз съм брат й. Знаеш ли къде е?

— В класа на мис Калон е, нали? — каза момичето.

— Не зная. Мисля, че да.

— Тогава сигурно е в музея. Ние ходихме миналата събота — обясни момичето.

— Кой музей? — попитах я.

Тя сви рамене.

— Не зная — каза тя. — В музея.

— Зная, но дали в този с картините или в другия с индианците?

— Този с индианците.

— Хиляди благодарности — казах аз, станах и тъкмо да тръгна, се сетих, че е неделя.

— Но сега е неделя — казах на момичето.

То ме погледна.

— О, тогава не е там.

Страшно се мъчеше да си затегне кънките. Нямаше нито ръкавици, нито нищо и ръцете й бяха почервенели от студ. Помогнах й. Братче, от години не бях държал в ръка ключ за кънки. И все пак не бях забравил как изглежда. И след петдесет години да ми пъхнете такъв ключ в ръката и да е тъмно като в рог, пак ще позная какво е. Като й затегнах кънката, тя ми поблагодари и прочие. Много мило и учтиво дете беше. Боже, как обичам децата да са мили и учтиви, когато им затегнеш кънката или нещо подобно. Повечето деца са такива. Истина. Попитах я дали иска да изпие един горещ шоколад или нещо такова с мене, но тя каза: не, благодаря. Каза, че имала среща с приятелката си. Малките момиченца вечно имат срещи с приятелките си. Убиват ме.

Макар че беше неделя и Фийби нямаше да е там с класа си и макар че беше така влажно и отвратително, вървях пеша през целия парк до етнографския музей. Сигурен бях, че момичето с ключа за кънките говори за него. Познавах музейната практика в училищата наизуст. Фийби ходеше в същото училище, където ходех и аз като малък и ние вечно посещавахме този музей. Имахме една учителка, мис Ейглетингър, която ни водеше там почти всяка събота. Понякога гледахме животните, а понякога нещата, които индианците правели в старо време. Грънци и сламени кошници, и други такива. Много ми е драго, като се сетя за това. И сега си спомням, след като разглеждахме всичките изделия на индианците, обикновено отивахме да гледаме някой филм в онази голяма аудитория „Колумб“. Там вечно показваха как Колумб открива Америка, каква адска мъка вижда да накара стария Фердинанд и Изабела да му отпуснат пари за кораби, а пък после моряците му вдигат бунт и прочие. То кого ли интересуваше този Колумб, но всички си носехме много бонбони и дъвка, и други такива, а в тази аудитория имаше такава приятна миризма. Винаги миришеше, като че ли вън вали дъжд дори когато не валеше, а ти си в единственото хубаво, сухо и уютно място на света. Страшно обичах този дяволски музей. Помня, че трябваше да се мине през индианската зала, за да се стигне до аудиторията. Тя беше дълга-предълга зала и в нея можеше само да се шепне. Напред вървеше учителката, подире й класът. Вървяхме двама по двама, момче и момиче. Повечето пъти с мен вървеше онова момиче — Жъртруд Левин. Все искаше да ми държи ръката, а нейната беше вечно леплива или изпотена, или нещо такова. Подът беше от камък и ако държиш топчета в ръката си и ги изпуснеш, те подскачаха като луди и дигаха такъв адски трясък, че учителката спираше класа и се връщаше назад да види какво става. Но мис Ейглетингър никога не се сърдеше. После минавахме покрай онова дълго-предълго индианско бойно кану, дълго, кажи-речи, колкото три кадилака, наредени един подир друг, а в него двайсетина индианци, едни гребат, други просто застанали във войнствени пози и лицата им целите татуирани. В задната част на лодката имаше един много страшен индианец, с маска на лицето. Техният жрец. Настръхвах, като го гледах, но все пак ми харесваше. И още нещо. Ако пипнеш някое гребло или нещо, като минаваш, някой от пазачите ще каже: „Не пипайте нищо, деца!“, но винаги го казваше някак мило, не като полицай или нещо такова. После минавахме покрай един голям стъклен шкаф, в който индианците триеха пръчки една о друга, за да подхванат огън, а стара индианка тъчеше одеяло. Индианката, дето тъчеше одеялото, беше малко наведена, та й се виждаха гърдите и прочие. Ние всички се заглеждахме в тях под око, даже и момичетата, защото те бяха още малки и гърдите им не бяха по-големи от нашите. После, тъкмо преди да влезем в залата, при самите врати, минавахме покрай ескимоса. Той седеше над една дупка в онова заледено езеро и ловеше риба. Досами дупката имаше една-две риби, които беше вече хванал. Ама че шкафове имаше в този музей! Просто беше пълен с шкафове! На горния етаж имаше дори още повече. В тях елени пиеха вода от извора и птици летяха на юг да зимуват. По-предните птици бяха препарирани и висяха на жици, а тези отзад бяха просто нарисувани на стената, но изглеждаха също като че летят на юг, и ако си наведеш главата и ги погледнеш отдолу, струваше ти се, че те много бързо летят на юг.

Най-хубавото нещо обаче в този музей беше, че винаги всичко си седеше на мястото. Никой не мърдаше от мястото си. Можеш да отидеш сто хиляди пъти и онзи ескимос все тъкмо ще е уловил двете риби, птиците ще продължават да си летят на юг, елените, с хубави рога и стройни тънички крака, все ще си пият от това изворче, а индианката с разголените гърди все ще си тъче същото одеяло. Никой не се е променил. Единственото нещо, което ще се е променило, ще си ти самият. Не защото ще си много по-стар или нещо подобно. Не е точно там работата. Но просто ще си различен, и туйто. Този път ще си с палто. Или пък с момичето, което е вървяло до тебе в редицата последния път, сега ще е болно от скарлатина и ти ще вървиш с друго момиче. Или пък някоя друга учителка ще замества мис Ейглетингър и ще води класа. Или ще си чул майка си и баща си да се пердашат страшно в банята. Или пък ще си минал покрай някоя локва по улицата, в която се виждат разноцветни дъги от бензина в нея. Мисълта ми е, все ще си някак си различен — но все не мога да обясня добре. И дори да можех, не зная дали би ми се искало.

Както вървях, извадих си ловджийския каскет и си го сложих. Знаех, че няма да срещна познати, а пък времето беше доста влажно. Вървях, вървях и все си мислех за нашата Фийби: как ходи в този музей в събота, както и аз ходех някога. Мислех си как тя гледа същите неща, както и аз гледах някога, и как и тя ще бъде различна всеки път. Не мога да кажа, че тези мисли ме натъжиха, но не ме и много развеселиха. Някои неща трябва да си стоят, както са си. Би трябвало да можем да ги поставим в един от тези стъклени шкафове и да не ги докосваме. Зная, че това е невъзможно, но все пак жалко е. Все за това си мислех, като вървях.

Минах покрай една детска площадка и се спрях да погледам как две много малки дечица се люлеят на дъска. Едното от тях беше доста пълничко и аз си сложих ръката на другия край на дъската при слабичкото детенце, за да уравновеся теглото, но явно беше, че децата не желаеха присъствието ми, и аз ги оставих на мира.

Тогава се случи нещо странно. Като стигнах до музея, изведнъж ми се отщя да вляза, та ако ще милион долара да ми дадат. Просто не ми се искаше вече — а пък бях извървял целия парк, и то с такова желание да вляза. Ако Фийби беше там, може би щях да вляза, но я нямаше. Тогава просто взех едно такси и се отправих към „Билтмор“. Не ми се отиваше много, но нали си бях уредил среща със Сали.