Бевърли Бартън
Белези по сърцето (9)

8.

Лили Мей пресрещна Лейн в момента, в който тя влезе в къщата. Набръчканото й лице бе застинало в загрижена гримаса. Лейн познаваше Лили Мей от дълги години и знаеше, че това нейно изражение говори за нервно очакване и боязън. Дали се страхува, че съм й ядосана заради решението й да повика Джони Мак?

— Двете с теб трябва да поговорим — рече Лейн. — Но най-напред трябва да се кача горе и да видя Уил. Трябва да му обясня някои неща за Джони Мак и да го накарам да разбере…

— Уил го няма.

— Какво?

— Мис Едит се обади малко след като ти излезе. — Лили Мей се намръщи сякаш самото име на майката на Кент бе оставило горчив вкус в устата й. — Покани Уил да отиде да види мис Мери Марта. Тя май питала за него.

— Питала лично за него, или пак започнала да плаче за бебето си?

Лейн мразеше навика на Мери Марта да се обръща към Уил с думите моето бебче. Още от първия миг, в който снаха й взе Уил в прегръдките си, Лейн бе започнала да изпитва определена тревога и неудобство всеки път, когато сестрата на Кент започнеше да го обсипва с обичта и вниманието си. Мери Марта изпитваше почти нездравословна привързаност към Уил, но когато и да повдигнеше този въпрос пред Кент, той неизменно я обвиняваше, че е глупачка.

— Не ревнуваш от Мери Марта, нали, скъпа? — възкликваше Кент. — Тя е просто една изключително любяща леля. И няма защо да се тревожиш толкова.

— Не зная дали е попитала точно за него. Уил не ми каза. Спомена само, че леля му го викала. — Лили Мей кимна към вратата. — Джони Мак тръгна ли си?

— Да.

— Ще се върне ли?

— Да. Утре. Самопокани се на обяд.

— Типично за Джони Мак. — Устните на Лили Мей лекичко се повдигнаха в ъгълчетата в едва загатната усмивка. — Защо не поседнеш в кабинета? Ще приготвя по чаша билков чай и за двете, след което ще поговорим.

Лейн кимна.

— Идеята ми се струва добра.

Докато вървеше към кабинета Лейн са запита дали да не отиде до къщата на семейство Грейъм, която се намираше в непосредствена близост до нейната, за да провери какво прави Уил. Не, не трябва да го прави. Нейният син се смяташе за напълно разумен и самостоятелен младеж. Беше вече на четиринадесет години и често негодуваше срещу вниманието и майчината обич, с които го засипваше Лейн. Дори и преди убийството на Кент не й беше никак лесно да осигури на сина си малко лично пространство и независимост, но сега — мили боже, сега — тя просто не можеше да понесе мисълта, че синът й би могъл да бъде далеч от нея повече от няколко минути. Ами ако паметта му се възвърне и тя не е до него? Какво ще стане, ако си спомни, че той е убил Кент?

Лейн с въздишка се отпусна на кожения стол, поставен край прозореца с изглед към западното крило на къщата. Чувстваше се умствено и емоционално изцедена, уморена до смърт от тежкото бреме, което носеше в сърцето си. Вдигна крака и ги подпря на огромната кожена отоманка.

Погледът й обходи стаята, която бе оставила непроменена след смъртта на родителите си. Този кабинет беше убежището на баща й, мястото, на което можеше да избяга от натоварения си работен график на собственик на единствения ежедневник в Ноубълс Кросинг — Дъ Хералд — основан от Уилям Алекзандър Ноубъл през 1839 година и притежаван сега от Лейн и Едит Грейъм Уеър.

Малко след брака й с Кент вестникът на баща й изведнъж се оказа в криза. Той щеше да бъде погълнат от голям нюйоркски конгломерат, но Едит им се притече на помощ и спаси вестника от попълзновенията на янките. Сега Лейн разчиташе на постъпленията от вестника, за да издържа себе си и Уил и да поддържа имението Ноубъл. Каквото и да се случеше, тя нямаше да докосне попечителския фонд на името на Уил, основан от баща й и Едит.

Напоследък Лейн се улавяше, че често се отбива в тази стая, в това малко и уютно кътче, отделено от живота в останалата част от къщата. Тъмната ламперия на стените и широките корнизи, изпълнени в богати цветове, излъчваха елегантността на една отминала епоха, допълвана от красивото резбовано бюро и старинния персийски килим. Над камината висеше портрет, нарисуван от известния художник от Атланта Гоуър Мейфийлд. Портретът беше на младата и красива Селест Ноубъл и единственото й дете, нейната петгодишна по онова време дъщеря, Лейн.

Родителите й ужасно й липсваха и вероятно щяха да й липсват винаги. Макар че тя и майка й почти никога не бяха вършили каквото и да е заедно, Лейн винаги бе обожавала Селест, светската красавица на Ноубълс Кросинг. Никой не можеше да организира приеми по-добре от госпожа Уилям Ноубъл. В края на шестдесетте и началото на седемдесетте години цяла Алабама говореше за нейните пищни и разточителни соарета. Може би ако майка й не бе харчила с такова екстравагантно разточителство, нямаше да се стигне до деня, в който баща й, озовал се между чука и наковалнята, бе взел трудно решение, за да запази собствеността на Дъ Хералд в семейството.

Лейн не само обичаше баща си, но и питаеше дълбоко уважение към него. Бил Ноубъл беше добър човек, който притежаваше висок морал и топло, благо и щедро сърце. Приживе познаваше почти всички хора в града по име и се отнасяше с еднакво уважение към бедни и богати. Той бе сред първите, наели Джон Мак Кейхил да работи в градината им на Магнолия авеню.

Когато Селест се опита да протестира срещу присъствието на Джони Мак в дома им, бащата на Лейн заяви със спокойния си, но едновременно с това властен и авторитетен глас:

— Бедното момче има нужда от някой, който да му даде някакъв шанс. Той си няма никого; само онзи пияница Уили Питърс се грижи за него. Не мога да приема факта, че има хора, които гладуват, а аз съм убеден, че Джони Мак неведнъж през краткия си живот си е лягал да спи гладен.

— Искам да запомниш какво ще ти кажа, Бил Ноубъл. Всички ние горчиво ще съжаляваме и ще се каем заради решението ти да допуснеш този хамелеон в живота ни — възрази Селест.

Сега, погледнати в ретроспекция, тези й думи звучаха като пророчество.

След като подслуша този разговор между родителите си, Лейн реши, че трябва непременно да проучи това опасно момче. Седнала до прозореца на спалнята си на горния етаж, тя го наблюдаваше как коси тревата и кастри храстите. Тогава беше едва четиринадесетгодишна, а в душата й бушуваха сексуални импулси, които тя просто не разбираше. Знаеше само, че всеки път, когато погледне към Джони Мак Кейхил, тялото й потръпва от напрежение, а фантазиите й литват на воля и тя си представя как я притиска към себе си със загорелите си мускулести ръце и й дарява първата целувка в живота й.

— Чаят е готов. — Лили Мей стоеше на вратата и държеше сребърен поднос в ръцете си. Тя се усмихна колебливо на Лейн. Нещо като предложение за мир. Ядосана ли си ми?, мълчаливо я питаше Лили Мей. И, ако си ми ядосана, ще ми простиш ли задето повиках Джони Мак?

— Остави подноса ей там. — Лейн кимна с глава по посока на голямото бюро от тъмен махагон с изящна дърворезба по чекмеджетата. — Налей по една чаша и за двете ни. После ела седни при мен и ще поговорим.

Колебливата усмивка на Лили Мей стана по-широка, а бледите й бузи се набръчкаха още повече.

— Имаме нужда от него, мис Лейн. Отчаяна нужда. Иначе никога не бих го извикала.

Лейн само кимна. Не беше сигурна как би трябвало да реагира. Нито за миг не се съмняваше, че Лили Мей бе взела това решение, подтиквана от любовта и загрижеността, които изпитваше към Уил и към нея. Но не можеше да сподели увереността на Лили Мей, че Джони Мак би могъл да се окаже техния спасител. Как би могъл човекът, създал преди години такъв хаос в този град и съсипал с безотговорните си постъпки толкова много човешки съдби, изведнъж да се превърне в разрешение на проблемите им? Ако неприятностите можеха да бъдат наречени с някакво име, то това име щеше да бъде Джони Мак Кейхил.

Лили Мей й подаде порцелановата чаша с марка Ройъл Дълтън, пълна с горещ чай Ърл Грей. Без лимон. Без захар. И без сметана.

— Аз мисля, че сега, петнадесет години по-късно, той не е вече същото момче, което напусна Ноубълс Кросинг посред нощ, оставяйки много хора в този град да си мислят, че е мъртъв. Вече е на тридесет и шест години. По-стар е и вероятно доста по-мъдър. А аз зная със сигурност, че има пари. Вече години наред всеки месец ми изпраща чек с известна сума, която внасям в спестовна сметка, за да имам с какво да помогна, ако някога Уил или ти изпитате нужда от пари. Ако Джони Мак не предложи да наеме добър адвокат, ние ще го сторим с тези пари.

Лейн взе чашата, а след това я остави на малката масичка вдясно от стола й и сграбчи ръката на Лили Мей.

— Обичам те много и разбирам защо си писала на Джони Мак, но… кое те кара да мислиш, че той може да ни помогне?

Лили Мей стисна ръката на Лейн и се вгледа в очите й. Лицето й изразяваше безрезервна обич и преданост.

— Джони Мак никога не се възползва от теб и от твоята невинност, а ние и двете знаем, че можеше да го стори. А когато напусна града, отказа да те вземе със себе си. Ти си единствената жена, към която той проявяваше специално отношение. А след като спаси живота му, сигурно е разбрал, че ти е длъжник. Аз само го повиках, за да плати дълговете си.

Лейн пусна ръката на Лили Мей, облегна се назад и затвори очи.

— Той ми каза, че е много богат.

Лили Мей приседна на фотьойла срещу този на Лейн.

— Досещах се за това. Не би могъл да ми изпраща толкова много пари всеки месец, ако не беше богат.

— Наел е частен детектив, който по някакъв начин успял да се добере до истинския акт за раждане на Уил. — Лейн започна да масажира слепоочията си, извършвайки кръгови движения с палците на ръцете си.

— Дали си е помислил, че Кент е бащата на Уил, само защото Шарън бе вписала името му в акта за раждане?

— Попита ме кой е истинският баща на Уил. Кент или той.

— И какво му каза.

— Истината.

Лили Мей изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Разказа ли му всичко? Каза ли му как Шарън дойде при теб да ти иска пари за аборт и как двете измамихте Кент, за да осинови Уил?

Лейн взе чашата с чай.

— Да. Обясних му как и защо се оженихме с Кент и осиновихме Уил. Казах му още, че Кент вярваше, че Уил е негов син, докато Шарън не му изпрати предсмъртните си признания.

— Никога няма да проумея защо тая моя дъщеря трябваше да се обърне към религията и да признае всичките си грехове, преди да умре. — Избелелите сиви очи на Лили Мей се напълниха със сълзи. — Аз я обичах, моята Шарън. Но Господ ми е свидетел, че си заслужи смъртта. Хората, предполагам, смятат, че смъртта й от СПИН бе наказание за греховете й. Само че тази болест не беше божие наказание. Тя сама си я навлече. Ако не се бе пристрастила към наркотиците, никога нямаше да се разболее от тази ужасна болест.

Лейн не каза нищо. Беше напълно съгласна с всичко, което Лили Мей каза за проваления и безсмислен живот на Шарън, но докато Лили Мей имаше право да говори тези неща за биологичната майка на Уил, Лейн нямаше подобно основание. В края на краищата Шарън й бе дала нещо, която тя никога не би могла да притежава по друг начин — бебето на Джони Мак.

— И така, Джони Мак знае истината. — Лили Мей замислено погледна към Лейн. — Ти обаче не му разказа никакви подробности за брака ти с Кент, нали? Не му каза каква висока цена трябваше да платиш за живота на Уил?

— Не, не му казах. И не бих искала и ти да споделяш тайните ми с него. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Разбирам те прекрасно.

 

 

Фактът, че баба му лично го посрещна на вратата, подсказа на Уил, че тя изгаря от нетърпение да го види. Може би сега, когато вече знаеше, че Кент не е негов баща, той би трябвало да престане да възприема Едит Уеър като своя баба. Но как да промени чувствата си? Мис Едит, както я наричаха всички заради особеното й положение в обществото, за него винаги е била любяща и всеотдайна баба, която през целия му живот го бе обсипвала с внимание и пари. Едит се присегна и го стисна за ръката. В очите й се четяха тъга и несигурност.

— Благодаря ти, че дойде, Уил. Зная, че отношенията ни се обтегнаха след смъртта на баща ти… на Кент.

— Да, мадам. Предполагам, че си изпитала огромен шок да научиш, че Кент не е истинският ми баща.

— Да, разбира се. За всички нас това се оказа ужасен шок. Освен за Лейн, естествено, която е знаела през цялото време, че…

— Не искам да говориш против майка ми — прекъсна я Уил. Стомахът му се сви болезнено.

Нямаше да позволи на мис Едит да сипе обвинения по адрес на майка му. Нито сега, нито когато и да било. Той може и да е само на четиринадесет и останалите сигурно го възприемат като хлапе, но разбираше нещата от живота. Знаеше, че майка му е изстрадала повече от всеки друг. Беше чул гадостите, които Кент й наговори преди развода. Свидетел бе и на отношението му към нея. А сега, когато Кент бе мъртъв, хората изведнъж решиха, че тя го е убила. Той обаче знаеше, че това не е истина. Майка му не би могла да отнеме нечий живот. Освен ако не го е сторила при самоотбрана. Или пък за да защити някого, когото обича.

— Както желаеш — сви рамене Едит. — Няма да говорим за Лейн. Не и тази вечер. В момента имам по-неотложен проблем. — Едит въведе Уил в застланото с мрамор фоайе и затвори вратата зад него. — Мери Марта е силно възбудена и не можем да я успокоим. Джаки предложи да й дадем успокоително, но бедното ми момиченце приема прекалено много лекарства от погребението на Кент насам. А и медикаментите понякога имат отрицателно въздействие върху нея. Надявах се, че ти би могъл да я успокоиш. Винаги си можел да правиш чудеса с Мери Марта.

— Знаеш, че ще направя каквото мога, но много се съмнявам, че тя ще ме разпознае, ако все още е в състоянието, в което беше на погребението на тат… на Кент.

— От погребението насам не беше проронила нито дума — информира го Едит. — До тази вечер. В продължение на няколко часа непрекъснато люлееше една от куклите си и я наричаше свое бебче. После изведнъж захвърли куклата настрани и заяви, че тя не е нейното бебе, защото нейното бебе вече било голямо момче. И тогава започна да пита за теб.

Очите на Едит се напълниха със сълзи. Тя спусна клепачи, сълзичките заблестяха по миглите й и потекоха надолу по лицето й.

— Ти винаги си играл тази игра с нея. Нали знаеш, играта, в която се преструваш, че наистина си нейно дете. Надявах се, че ще можеш да поиграеш с нея тази вечер. — Едит отвори очи и погледна Уил изпитателно. — Но ако тя спомене нещо… нали разбираш, за Кент…

— Не мислиш ли, че би трябвало да повикаш лекар? — попита Уил. — Нямам предвид стария доктор Морган, а някой истински психиатър. Някой, който ще може да й помогне.

— Ако състоянието й не се подобри, тогава, естествено, ще потърсим професионална помощ. Сам знаеш, че в миналото сме я водили при най-различни лекари и че дори я настанявахме в няколко психиатрични клиники; никой обаче не беше в състояние да й помогне.

Уил тръгна нагоре по стълбите, но се спря, когато видя, че баба му не мърда от фоайето.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не. — Тя поклати отрицателно глава. — Мисля, че ще е най-добре ако си сам. Тя винаги е предпочитала да те има само за себе си. Но след посещението ти, моля те… Просто ми кажи как е минало всичко.

Уил кимна в знак на съгласие.

— Разбира се.

Стаята на Мери Марта се намираше в края на коридора. Той остана няколко минути пред затворената врата, пое си дълбоко дъх и се опита да се подготви за онова, което можеше да завари в стаята на леля си. Почука и Джаки Къмингс му отвори веднага.

— Е, здравей, Уил. — Джаки отстъпи само колкото да му позволи да влезе. — Мис Едит ме предупреди, че идваш. И аз много се надявам, че ще успееш да успокоиш леля си. Както виждаш, тя обърна стаята наопаки, но мис Едит не ми позволява да й дам успокоително. И предполагам, че има право. Мери Марта е постоянно упоена от деня на погребението на татко ти… на Кент.

Уил отмести поглед от медицинската сестра на леля си и бързо огледа стаята. Детска стая. Истински рай за едно малко момиченце. Из цялата стая бяха разхвърляни кукли, чаршафите бяха свалени от матрака, калъфките от възглавниците, целият под бе осеян с разпилени книги… по всичко личеше, че малкото момиченце, което живееше тук, бе превъртяло напълно.

Мери Марта седеше сгушена в най-отдалечения ъгъл, гледаше с празен и изцъклен поглед и методично късаше страниците на някаква книга. Откъснатите листове се сипеха по пода като есенни листа, откъснали се от клоните на дървото.

— Не искам приказка преди лягане. Не искам приказка преди лягане — не спираше да повтаря тя и продължаваше да унищожава книгата.

Уил направи няколко колебливи стъпки по посока на леля си. Не беше сигурен защо, но между него и Мери Марта винаги бе съществувала някаква необяснима връзка. И това беше така откакто се помнеше. Сега, като се връщаше назад в миналото, смяташе, че се бе разбирал толкова добре с инфантилната си леля по простата причина, че и той самият беше дете. Но дори и когато порасна, връзката помежду им остана все така силна. Тя често го наричаше моето бебче, а когато изпаднеше в едно от настроенията си, родителите му обикновено й позволяваха да намери утеха във фантазията, че именно тя, а не Лейн е истинската му майка.

— Лельо Мери Марта?

Тя спря да къса страниците в мига, в който чу гласа му.

— Уил? — Очите й пребродиха стаята. Когато успя да фокусира погледа си върху него, тя се усмихна. Слаба, деликатна усмивка. Толкова крехка и деликатна, колкото изящната и грациозна жена, която протегна ръка към него. — Уил, ти ли си?

— Да, мадам. Аз съм. Баба ми каза, че не се чувстваш добре и аз дойдох да те видя.

— О, сладкото ми бебче… — Мери Марта захвърли полусъсипаната книга и се понесе през стаята като нежен дух, плъзгащ се по въздуха.

Уил винаги бе смятал, че леля му изглежда като ангел. Висока, стройна, с тънки и изящни кости. Бледа кожа, ягодово руса коса и светлокафяви очи. Тази вечер тя изглеждаше особено бледа и слаба. А широката бяла роба, с която бе облечена, подчертаваше още повече ангелския й вид.

Уил я пресрещна по средата на огромната стая. Тя протегна треперещата си ръка, докосна с пръсти бузата му и го погали с неизразима нежност.

— Те, те отнеха от мен и ми казаха, че си мъртъв. Но аз знаех, че това не е истина. Но ето ти си тук — моето сладко бебче е пораснало голямо момче.

— Да, мадам.

Тя продължи да гали лицето му.

— Бях болна. Затова не можех да се грижа за теб. И затова трябваше да живееш с Лейн, нали разбираш?

— Да, мадам.

Същата стара история. Всеки път, когато изпаднеше в подобно състояние, Мери Марта започваше да мисли, че той е нейно дете. Каква беше причината за това, не знаеше. А ако някой от семейството знаеше, то той никога не си направи труда да му обясни какво става. Всъщност, всички твърдяха, че нямат и най-малка представа защо леля му изглежда като обсебена от мисълта, че е загубила своето несъществуващо дете.

Тя го сграбчи за ръката и го дръпна, давайки му да разбере, че иска да я последва.

— Казаха ми, че Кент е мъртъв. Но аз не им вярвам. Той никога не би заминал без мен. Той ми обеща, че никога няма да ме изостави.

Как да отговори на това? Как да й каже нещо, което хем да не е откровена лъжа, хем да не я разстрои допълнително?

— Не си ли изморена, лельо Мери Марта? Не искаш ли да си полегнеш? Мога да остана и да ти чета докато заспиш. Винаги си обичала да ти чета.

— Кент имаше навика да ми чете, когато бях малко момиченце.

Мери Марта заведе Уил до библиотеката, заемаща цялата задна стена. Поне една трета от книгите се търкаляха по пода. Тя се препъваше в някои от тях и газеше по други, докато вървеше към библиотеката.

— Прочети ми Хензел и Гретел. — Тя започна да рови по рафтовете на библиотека, опитвайки се да намери приказката.

Не можа да я открие веднага и се обърна към Уил.

— Не е тук. Кент я е скрил от мен, нали? Той понякога крие книгите ми и не ми ги дава, докато аз… докато аз… — Сякаш изведнъж осъзнала, че целият под е заринат с книги за четене, Мери Марта се отпусна на колене и се зае да преглежда томовете. — Най-много обичам ти да ми четеш, Уил. — Тя сграбчи една тънка книжка с твърди корици — книжката беше цялата оръфана, някои от страниците липсваха. — Ето я. Това е любимата приказка и на Кент.

Уил помогна на леля си да се изправи. В момента, в който я прихвана около кръста, той си даде сметка, че тя е отслабнала и сега е още по-слаба от преди. Лили Мей сигурно веднага би заявила, че леля му е останала само кожа и кости. Поведе Мери Марта към леглото. Погледна Джаки Къмингс и забеляза въпросителния й поглед. След това тя извърна очи към разбърканото легло и кимна.

— Трябват ми само няколко минути, за да застеля отново чаршафите и одеялата. — Джаки се разшета наоколо, събирайки от пода разхвърляното спално бельо.

Мери Марта дари Джаки с гневен, неодобрителен поглед, а после тъжно поклати глава.

— Мама казва, че напоследък става все по-трудно да се намери добра прислуга — тихичко прошепна тя. — Не трябва да казваме на мама, че леглото ми не е било оправено. Ще се разстрои ужасно. Кент все ми повтаря, че не трябва да тревожим мама и татко. Те и двамата са много заети. И нямат време за нас. Той твърди, че можем да разчитаме единствено един на друг. Кент ме обича най-много на света. Повече от всеки друг. А и аз го обичам повече от всички останали.

Джаки лекичко се изкашля. Уил забеляза, че тя е оправила леглото. Единствено горната покривка продължаваше да лежи на купчина на пода.

— Хайде ела. — Уил поведе леля си към леглото. Тя приседна на ръба и му се усмихна. — Хайде, лягай — подкани я той. — Аз ще те завия.

— А след това ще ми почетеш. — Ъгълчетата на малките й бледи устни се повдигнаха нагоре в тъжна усмивка.

Когато тя се излегна на двойното легло с балдахин отгоре, Уил я покри до кръста с горния розов чаршаф и одеялото в същия цвят. Наведе се над нея, целуна я по челото, а после се присегна за книгата, която тя все още държеше в ръце. Понечи да се отдалечи, за да принесе до леглото белия люлеещ се стол, но Мери Марта извика след него:

— Не ме оставяй!

— Няма да те оставя — увери я Уил. — Искам само…

Джаки скочи и пренесе стола, оставяйки го точно пред нощното шкафче.

— Благодаря — каза й Уил. — Мисля, че ще мога да се оправя и сам. Ще имаш ли нещо против да слезеш на долния етаж и да кажеш на баба, че леля Мери Марта се чувства много по-добре.

— Добре. Но няма да се бавя. В случай че имаш нужда от мен.

Уил се настани в люлеещия се стол, отвори оръфаната книжка и започна да чете Хензел и Гретел. От време на време спираше, за да може Мери Марта да разгледа илюстрациите. Докато стигнат до края на приказката, лелята на Уил вече спеше дълбоко, а на красивото й лице бе застинал израз на блажено спокойствие.

През целия си живот Уил си бе задавал въпроса защо леля му изпадаше в такива състояния. Защо толкова често й се случваше да се пренесе в някакъв нереален, измислен свят? Защо, когато не е на себе си, тя смята, че той е нейно дете? Сякаш никой в семейството нямаше отговори за тези въпроси. Преди години Лейн се бе опитала да му обясни, че някои хора са толкова чувствителни и крехки, че нямат сили да се справят с живота и реалната действителност.

Той остави книжката на нощното шкафче, изправи се и се обърна да си върви. Баба му го чакаше на вратата, а Джаки Къмингс се суетеше зад нея.

— Тя заспа — информира ги Уил.

— Благодаря — рече Едит.

Когато Уил стигна до вратата, двете жени отстъпиха, за да му направят място да мине. Джаки забързано влезе в стаята, демонстративно провери дали Мери Марта наистина спи, а след това взе покривката от пода, сгъна я прилежно и я остави в долния край на леглото.

Уил погледна Едит, която стоеше до него в коридора, и я попита:

— Какво точно се случи тази вечер? Защо леля Мери Марта беше обърнала стаята си наопаки?

На лицето на Едит се изписа болезнено изражение.

— Боя се, че вината е изцяло моя.

— Как така?

— Бъди Лоулър ни посети тази вечер. Ти знаеш колко предан й е той. Е, след като той си тръгна, аз останах при нея още известно време. Толкова се безпокоя за нея откакто изпадна в това състояние след погребението на Кент… И допуснах грешката да спомена името му. Бедното дете обожаваше брат си и направо не е на себе си откакто… откакто той беше убит.

— Майка ми не е убила Кент — заяви Уил. — Ако леля Мери Марта беше на себе си, тя щеше да вземе страната на мама. Знаеш, че е така.

— Не се разстройвай, Уил. Никой в това семейство не обвинява Лейн за убийството на Кент. Въпросът е в това, че всички улики… е, нещата не изглеждат особено добри за нея. Тя е главната заподозряна и…

— Би могла да помолиш Бъди Лоулър да не арестува мама. Можеш да го принудиш да намери истинския убиец. Бъди ще те послуша.

— Да, разбира се. И той ще направи точно това. Ще намери убиеца на Кент — кимна Едит. — Но, Уил — тя протегна ръка, за да го докосне, но той отстъпи встрани, — ти трябва да се подготвиш за най-лошото. Ако Лейн бъде арестувана, искам да знаеш, че имаш и друг дом — тук, при мен, Джеймс и… Мери Марта.

— Ако им позволиш да арестуват мама, никога няма да ти го простя! И няма да дойда да живея при теб. Изобщо не разбирам защо ме искаш. Та ти дори не си ми истинска баба.

— Къде ще отидеш, ако не дойдеш тук, скъпи? Кой ще се грижи за теб?

— Ще остана с Лили Мей. Както знаеш, тя е истинската ми баба. — Едва не се ухили, забелязал здраво стиснатите устни на Едит и гримасата й, изразяваща пълното й неодобрение. — Или пък ще отида да живея при баща си. При моя истински баща. Джони Мак Кейхил.

 

 

Още преди да отвори вратата на мотелската си стая, Джони Мак инстинктивно усети, че нещо не е наред. Натрупаният в миналото опит го предупреди, че наблизо го дебне опасност. В неговия случай — непосредствено зад затворената врата.

Той пъхна ключа в ключалката. Бравата прещрака. Хвана бравата и я натисна, докато леко открехна вратата. В стаята цареше непрогледен мрак. Той обаче си спомняше, че бе оставил една от лампите да свети. Поколеба се за момент на прага, опитвайки се да прецени възможностите си.

— Влез и затвори вратата след себе си — обади се мъжки глас.

Джони Мак би разпознал този глас навсякъде и по всяко време. Години след бягството му от Ноубълс Кросинг този глас бе отеквал в мислите му. Този глас го бе преследвал години наред. Беше му се присмивал и подигравал.

— Бих могъл да поискам да бъдеш арестуван за влизане с взлом, началник Лоулър — отбеляза Джони Мак и светна лампата, която освети стаята и разкри самоличността на неканения гост.

— Всемогъщи боже, това наистина си ти, нали! — Бъди Лоуръл, облечен в официалната си полицейска униформа, стоеше в другия край на стаята, покрил с ръка кобура на пистолета си. Челото и горната му устна бяха покрити със ситни капчици пот.

— Да, аз съм, Джони Мак Кейхил. От плът и кръв. — Той широко разпери ръце, за да даде възможност на госта си да го огледа добре. — Върнах се от оня свят и като за труп изглеждам дяволски добре. Нали?