Бевърли Бартън
Белези по сърцето (8)

7.

Ярките лъчи на пълната луна обливаха с мека, кремава светлина постройката на стария хангар за лодки и танцуваха по леките вълнички на реката, къпейки ги в сребристия си блясък. Прясната бяла боя, нанесена по старата дървени стени и новите панти на страничната врата, подсказаха на Джони Мак, че Лейн се грижи за хангара и го поддържа в изряден вид. Зачуди се дали лодката на Уилям Ноубъл все още се съхранява вътре или е била продадена още преди години. След като напусна Ноубълс Кросинг Джони Мак често си бе мислил за това място и за срещите му с Лейн в хангара. Тя беше толкова млада тогава. Толкова наивна. И невинна. Господи, а той така я желаеше… Знаеше, че може да я има. Тя щеше да му се отдаде напълно и безусловно.

Джони Мак натисна вратата. Беше заключена. В онези години Лейн винаги оставяше вратата отключена заради него. Хангарът беше тяхното светилище, убежището, в което се криеха от реалния свят. Тук той преставаше да бъде незаконно родено копеле, израснало в паркинг за каравани, а Лейн забравяше, че е принцесата на Ноубълс Кросинг.

Тази вечер Лейн определено бързаше да се отърве от него. Той бе доловил страха в очите й. Нима се бе уплашила, че може да пожелае да бъде представен на сина му? Но тя не можеше да не знае, че той никога не би наранил съзнателно нея или момчето. Дори и ако се окажеше, че Уил е син на Кент, той пак не би му сторил зло. Защото момчето е дете и на Лейн.

Джони Мак тръгна бавно по брега на реката. Почвата под краката му беше влажна и мека, а токовете на ботушите му затъваха и оставяха ясни следи по пясъка. Увисналите клони на вековните върби докосваха тучната зелена трева, а в близост до дебелите дънери на дърветата се образуваха закътани, изолирани от външния свят скривалища. Един-единствен път бе целунал Лейн и това се бе случило точно под една от тези върби.

Нощните насекоми цвърчаха и се надпяваха в топлата нощ в края на лятото, а песента им се сливаше с ласкавия ромон на реката. Типичната за Юга влажност сякаш проникваше чак под кожата на всички живи същества, къпеше ги в пот и задушаваща топлина. Дори и сградите не бяха пощадени от неблагоприятното въздействие на времето — влажните им стени сякаш стенеха от жегата и нетърпеливо очакваха облекчението на хладната есен.

Като младеж Джони Мак много бе обичал летата. Обичаше да се къпе в реката. Да пие леденостудена бира в кръчмата на Гуудлоу. Да се зазяпва по момичетата, които минават по улицата, облечени само с къси шорти. Да се покрие целия с пот, докато се забавлява с благосклонна към него жена. И да наблюдава Лейн Ноубъл, която не сваля поглед от него, докато той коси моравата или подкастря живия плет в имението. Той обикновено работеше гол до кръста, облечен само с отрязани до коленете дънки, а жените не можеха да отлепят очи от загорялото му от слънцето силно тяло.

Джони Мак се изсмя. Спомни си колко дързък и нахакан беше в ония години. Бял боклук, който нямаше достатъчно здрав разум и благоприличие, за да си стои там, където му е мястото. Дамите от Магнолия авеню бяха забранен плод за него, но той не бе позволил това да го възпре. Беше опитал от прелестите на богатите, закриляни и разглезени дебютантки. Преспал бе не само с момичетата, а и с майките на някои от тях. Не бе си позволил обаче да вкара в леглото си Мери Марта, защото винаги бе знаел, че може да му е половин сестра. Дори и лошо момче като него си имаше своите принципи. Пък били те и съвсем малко на брой. Дори и човек като него, който на времето бе изпитвал гордост от факта, че е изчукал всичките членки на кънтри клуба в града, можеше да разпознае истинското качество, когато го види, когато го докосне, когато се влюби в него. Точно по този начин обичаше на времето Лейн. Господи, той направо я боготвореше…

Тя представляваше всичко онова, което винаги бе желал, въплъщаваше в себе си доброта, благородство и почтеност. Добро възпитание, благ характер и нежно сърце. Винаги бе знаел, че тя е прекалено добра за човек като него. Но тя беше твърде добра и за Кент Грейъм, по дяволите! Тогава защо изобщо се бе омъжила за онзи жалък кучи син?

Джони Мак усещаше, че започва да му се гади само като си помислеше, че Кент се е докосвал до Лейн.

 

 

Лейн излезе от розовата градина зад къщата. В главата й се лутаха объркани и несвързани мисли. Тя вдигна очи към нощното небе и в душата й се надигнаха спомени, които бе погребала много отдавна. Джони Мак се бе върнал в града! Мили боже, какво щеше да прави сега? Искрено бе вярвала, че никога повече няма да го види отново, вярвала бе, че той никога повече няма да се върне в Ноубълс Кросинг.

Уил мразеше Джони Мак. Кент се бе погрижил за това. С изключителна злоба и отмъстителност той бе изградил пред очите на сина й образа на един ужасно долен човек, започвайки историята още с раждането на Джони Мак и продължавайки чак до двадесет и първата му годишнина. Лейн винаги бе знаела, че Кент може да бъде жесток, но едва когато той се опита да унищожи и Уил със своята горчива омраза, тя си даде сметка за истинските измерения на жестокостта, на която съпругът й бе способен.

Нека господ й прости греховете, но тя наистина бе пожелала смъртта на Кент. Стигнала бе дори до там, че да обмисля възможността да го убие. Само едно нещо обаче можеше да я накара да посегне на безполезния му живот — желанието да предпази и защити себе си или Уил. Някой друг обаче бе свършил това вместо нея. Някой, който мразеше Кент повече и от нея. Някой, предизвикан жестоко и докаран до ръба, откъдето нямаше връщане назад.

Най-ужасният й страх бе, че убийството на Кент може да е било извършено от Уил. Когато намери сина си, дезориентиран и объркан, застанал над мъртвото тяло на Кент, тя на момента реши, че ще защитава детето, без значение какво ще й коства това. Самата тя бе не по-малко виновна от Кент, Шерън или Лили Мей. И тя бе участвала в голямата измама. И всеки един ден от брачния й живот бе изживян в лъжа.

Направих го заради Уил.

И заради самата себе си, напомни й един вътрешен глас. Ти искаше детето на Джони Мак. И беше готова да направиш всичко, за да попречиш на Шарън да се подложи на аборт.

Ако само можеше да се върне с петнадесет години назад… Не, би се върнала още по-назад във времето. Би се върнала с деветнадесет години назад. Към времето, когато беше четиринадесетгодишна. Към момента, в който за пръв път зърна Джони Мак Кейхил.

Но какво добро би излязло от това пътуване назад във времето? Би ли променило факта, че тя се бе влюбила до уши, беше хлътнала така, както само едно младо момиче на нейната възраст може да го стори? Не, естествено, че не би могла да промени неизбежното. Единствено божията намеса би могла да й попречи да обича Джони Мак. Защото любовта й към лошото момче на града, към любимеца на всички жени, за когото тя не беше нищо повече от обикновена приятелка, не беше съзнателен избор от нейна страна. Тя просто я връхлетя и я покори.

Ти си единственото момиче, което ми е само приятелка, беше й казал той. И това признание бе сломило младото й сърце. Тя бе желала да бъде за него нещо много повече от приятелка. Като пълна глупачка бе копняла да се превърне в любовта на живота му.

Без да си дава сметка какво точно прави, Лейн изведнъж осъзна, че върви по пътечката, която водеше от розовата градина на майка й към стария хангар за лодки и пристана на реката. Колко часове бе прекарала в този хангар, седнала заедно с Джони Мак на палубата на малката яхта на баща й? Седяха там сами. Изолирани от външния свят. Разговаряха, смееха се, а любовта й към него ставаше все по-силна.

Тя не можеше — не трябваше — да позволи на старите чувства да се възродят отново от пепелта. Преди много години бе изгорила мостовете към миналото — в мига, в който си бе дала сметка, че цената на любовта й към Джони Мак се бе оказала прекалено висока. В началото, при всяка ласка на Кент, си бе представяла, че той е Джони Мак. Това фантазиране обаче се бе оказало жесток капан. Защото с годините бе започнала да мрази и презира Джони Мак повече, отколкото мразеше и презираше Кент.

 

 

В момента, в който забеляза неясната фигура, приближаваща се към хангара, той разбра, че това е Лейн. И тя, също като него, не бе могла да остане далеч от това място. И двамата бяха привлечени към мястото, на което бяха прекарали толкова много щастливи часове. Край реката. Ловяха риба от кея. Скрити в хангара, разговаряха тихичко, наслаждавайки се на компанията си.

— Досетих се, че може да дойдеш — рече той.

— Джони Мак?

Глас от миналото. Гласът, който така и не успя никога да прогони от спомените си. Сладкият, дълбоко модулиран, дрезгав глас на Лейн, с характерното за Алабама лениво удължаване на гласните.

— Тук съм. — Той излезе от скривалището си под клоните на една върба и застана така, че лунната светлина да освети фигурата му.

— Какво правиш тук? — попита.

— Бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Трябваше да се махна от къщата — призна тя. — Твоята внезапна поява, непредизвестеното ти завръщане… Защо просто не стоя настрана? Последното нещо, от което синът ми има нужда в момента, е необходимостта да се справя и с твоето съществуване.

— Някой очевидно е сметнал, че твоят син има нужда от мен.

Лейн се поколеба за момент, застанала на пристана, в самия край на хангара и полускрита в сянката му.

— Лили Мей ти е изпратила онази бележка.

— А… сега разбирам. — Той се запъти към Лейн. Вървеше бавно, за да й даде достатъчно време да измине и тя своята част от пътя.

Чувстваше нейната несигурност, долавяше страха й. От какво се страхуваше тя? Сигурно не от него. Поспря и изчака, давайки й възможност да излезе от тъмната синьо-черна сянка. А когато тя го направи, той сякаш остана без дъх. При посещението си в къщата преди около час той внезапно бе осъзнал, че Лейн се е превърнала в изключително красива жена. Но там, в ярко осветеното фоайе, където се чувстваше присъствието на Лили Мей и на момчето, не си бе позволил да оцени тази хубост. Сега обаче, когато бяха сами, заедно, а свидетели им бяха единствено полюляващите се клони на върбите и лепнещият от влагата летен ветрец, той си позволи да й се наслади.

Спомни си, че на времето чупливата й кафява коса стигаше чак до кръста й, сети се колко често бе мислил за нея, фантазирал бе, потънал в мечти по разкошната й, гъста като конска грива коса. Тя обаче не само бе подстригала косата си до раменете, но й я бе изсветлила до тъмноруса. Леката закръгленост, която беше нейното проклятие както през детството, така и през юношеските й години, сега бе отстъпила пред изящни и женствено меки извивки. А искрящите й сини очи, които на времето преливаха от любов и жизненост, сега бяха помръкнали и тревожни и го гледаха умолително.

— Вече ти казах, че не трябва да се страхуваш от мен — каза той. — Не съм се върнал в Ноубълс Кросинг, за да ти причиня зло, нито пък имам за цел да ти създавам проблеми.

Тя направи още една колеблива крачка към него.

— Защо се върна? След всичките тези години нима те е грижа за… за мен, а и за когото и да било друг в Ноубълс Кросинг?

— Аз ти дължа живота си. Разбира се, че ме е грижа за теб и се притеснявам от факта, че си главната заподозряна в убийството на Кент. — Джони Мак прокара ръка през устата си, сякаш за да прогони горчивия вкус, останал там от името на Кент, а след това яростно се вгледа в Лейн. — Защо, по дяволите, се омъжи за Кент Грейъм?

Гърдите на Лейн се вдигаха и спускаха мъчително. Тя едва успяваше да си поеме дъх. Вирна предизвикателно брадичка напред и погледна Джони Мак право в очите.

— Омъжих се за него, за да мога да осиновя Уил.

В думите й прозираха ярост и болка, любов и сила на духа. Тя бе направила изявление, с което като че ли го предизвикваше да започне да задава въпроси за мотивите й. Ако се осмели, разбира се. Но не толкова онова, което му каза, колкото другото, останало неизречено, накара Джони Мак да се свие като от удар. Макар да не бе изрекла обвинението на глас, той го бе доловил в тона и отношението й. Ако ме беше взел със себе си, аз никога нямаше да се омъжа за Кент. Или се заблуждаваше? Дали не бе чул онова, което му се искаше да чуе, дали не бе повярвал в онова, в което му се искаше да вярва?

— Наех частен детектив, който да изрови всяка налична информация за Уил — информира я Джони Мак. — Зная, че в акта му за раждане — неговия оригинален акт за раждане — като родители са вписани Шарън Хикман и Кент Грейъм.

Очите на Лейн се разшириха от изумление. Устните й леко се разтвориха и тя рязко си пое дъх.

— Как е възможно този твой частен детектив да се добере до копие от оригиналния акт за раждане на Уил?

— Не си ли разбрала вече, че когато човек има достатъчно пари, той може да си купи с тях всичко, което пожелае? — Изпита истинско удоволствие, когато забеляза шокираното изражение на Лейн, но веднага след това се почувства като долен мръсник. Не можеше обаче да не се пита колко по-силно удоволствие щеше да изпита, когато види реакциите на хората, които мразеше. Като мис Едит, например.

— Това значи ли, че имаш много пари? — попита Лейн.

— Достатъчно, за да получа онова, което искам. — Това не беше съвсем вярно. Да, той би могъл да има всичко, което може да се купи с пари. Имаше времена, когато това щеше да му е достатъчно, когато не бе искал нищо повече. През последните няколко години обаче бе започнал да осъзнава, че има няколко неща, които не би могъл да купи с всичките пари на света.

— И какво точно искаш, Джони Мак?

— Истината — отвърна той. — Уил чий син е? На Кент или мой?

Лейн сведе очи и отклони погледа си встрани.

— Уил е мой син! Той е мой още от мига, в който за пръв път го взех в прегръдките си.

Беше като тигрица — извадила нокти, оголила зъби, готова да скочи срещу всеки, който се осмели да застраши по някакъв начин малкото й. Джони Мак никога не бе познал майчина любов, никога не се бе чувствал закрилян и защитаван от жената, която му е дала живот. И по някакъв странен и необясним начин той изпита завист към Уил Грейъм. Какво ли не би дал, за да може една жена като Лейн да го обича поне наполовина?

— Зная, че е твой. Не оспорвам правата ти върху него. Просто искам да зная — не, имам нужда да разбера — истината. Мой син ли е Уил?

Лейн обгърна тялото си с ръце, преплела лакти пред гърдите си.

— Какво значение има това за теб след всичките тези години? По никакъв начин не би могъл да знаеш дали тогава не остави след себе си поне половин дузина бременни жени. Тогава не те беше грижа за тях. Защо си се загрижил сега?

Тази Лейн не беше жената, която той познаваше. Сладка. Внимателна и деликатна. Невинна. Момичето, което познаваше, не таеше в себе си нито гняв, нито омраза. Но тази жена, застанала пред него, излъчваше омраза. Омраза, насочена директно срещу него.

Дявол да го вземе, от истината болеше! Болеше дяволски силно. Лейн имаше право. Макар че през онова лято по правило винаги бе използвал кондоми, той наистина би могъл да е оставил след себе си повече от една бременна жена. А и дори да бе знаел, че някое момиче е забременяло от него, той пак щеше да напусне Ноубълс Кросинг. Защото тогава трябваше да спасява живота си. Да остане в града тогава означаваше сам да подпише смъртната си присъда.

— Дори и да ме беше грижа, едва ли можех да остана — каза й той. — Знаеш не по-зле от мен, че след бягството ми от града доста хора тук решиха, че съм мъртъв.

— През всичките тези години след заминаването ти ти не ми писа нито веднъж. Не се обади. Когато се сбогува с мен на автогарата в Декатур, ти прекъсна всичките си връзки с мен и с Ноубълс Кросинг.

— А ако се бях обадил? — попита.

— Не го стори.

— Но ако все пак се бях обадил, щеше ли да ми кажеш, че си се омъжила за Кент? Че си осиновила Уил?

— Няма никакъв смисъл да разсъждаваме сега върху това ако, нали? Лили Мей е смятала, че постъпва правилно, изпращайки ти онази бележка, но е сгрешила. Не би могъл да направиш нищо за мен. А ако смяташ, че ще ти позволя да нараниш Уил — той и без друго преживя достатъчно — тогава по-добре…

— Не съм тук, за да наранявам Уил. — Джони Мак сграбчи ръцете на Лейн, които тя с все сила стискаше в юмруци. Раменете й се сковаха, цялото й тяло се напрегна от допира на плътта му. — Защо ме мразиш толкова много?

Той погали с палец вътрешната страна на китката й. Тя потрепери. Той веднага я пусна, осъзнал, че тя не само реагира на мъжкото му излъчване, но и малко се страхува от него. Господи, тя беше единственият човек в този град, който не би трябвало да се плаши от него.

— Кажи ми истината! — настоя. — Не заслужавам ли поне това?

Тя му обърна гръб, сякаш за нея беше прекалено мъчително да го гледа. Започна да разказва с тих, но изумително силен глас.

— Шарън дойде при мен, след като ти напусна града. Каза ми, че е бременна и че ти си бащата.

Джони Мак изпита чувството, че някой с все сила го бе ударил с юмрук в корема и бе изкарал всичкия му въздух. Уил наистина беше негов син. Шарън бе забременяла от него през онова дълго и горещо лято преди петнадесет години. Може някой от кондомите да се бе оказал некачествен. А може би просто не бе използвал такъв. По дяволите, изобщо не можеше да си спомни всичките пъти, в които бе чукал Шарън през онзи юли. По онова време по-голямата част от времето му бе заето с ощастливяването на всяка желаеща услугите му жена в този град. Но пък, от друга страна, бе полагал усилия да е добре запасен и винаги да има кондом под ръка.

— Защо е дошла при теб? Двете с нея не бяхте първи приятелки. — Джони Мак премести теглото си от единия крак на другия, опитвайки се да овладее яростта, която кипеше в гърдите му.

— Дойде да ми поиска пари на заем за аборт.

— Ха! Типично за Шарън. Не би искала да си усложнява живота с бебета. И защо не й даде пари? Изобщо не мога да проумея защо си решила да съсипеш живота си, омъжвайки се за Кент и отглеждайки детето на Шарън.

Лейн затвори очи. Като че ли се опитваше да се предпази от някакъв ужасен спомен. Лунните лъчи заблестяха по сълзите, които се търкаляха по бузите й.

— Лейн?

Той измина разстоянието, което ги разделяше, но когато протегна ръце към нея, тя отстъпи встрани и застана сковано до него. Цялата й поза сякаш го предизвикваше, забраняваше му да я докосва. Лейн излъчваше някаква самотна, мълчалива сила — сякаш през изминалите петнадесет години бе осъзнала, че може да разчита единствено на себе си. Той виждаше тази сила отразена в студените й сини очи, в напрегнатото тяло, в струящата от нея самоувереност. Тази жена не беше момичето, което бе познавал. За него тя беше точно толкова непозната колкото и той за нея.

— Сключих сделка с Шарън. — Лейн преглътна, за да прочисти гърлото си. — Казах й, че ще осиновя детето, ако тя обещае, че няма да прави аборт.

— И тя се съгласи, макар да знаеше, че и ти, като нея, си само едно деветнадесетгодишно хлапе?

— Ние… ние измислихме план — обясни Лейн. — След като ти напусна града, Шарън, която подозирала, че вече е бременна, започнала да спи с Кент. Решихме, че той може и да й повярва, ако му каже, че детето е от него. А ако се съглася да се омъжа за него и осиновя детето му, тогава…

— Щом и ти си част от сделката, той със сигурност е щял да поиска да вземе детето! — Джони Мак стовари големия си юмрук върху дланта на другата си ръка. Ударът отекна в нощната тишина. — По дяволите! Но защо? Нима си се омъжила за мъжа, на когото си отказвала поне дузина пъти преди това, само за да не позволиш на Шарън да направи аборт?

Лейн избърса сълзите от очите си.

— Ставаше дума за бебе. Само то ми беше останало от теб. И не можех да позволя на когото и да било да му навреди. Нито преди, нито сега.

Буквално смазан от това признание, унизен дотолкова, че му се прииска да се просне в краката й и да моли за прошка, Джони Мак не каза нищо в отговор. Гърлото му се сви от болка. Години преди да напусне града бе разбрал, че Лейн си пада по него, но никога не бе предполагал, че чувствата й са толкова дълбоки. Тя вероятно беше единствената жена в живота му, обичала го някога. И любовта й беше искрена и напълно безкористна.

Искаше му се да протегне ръце и да я вземе в прегръдките си, да я притисне към себе си и да я утеши, да й благодари за скъпоценния дар, който му бе направила. Напрегнатото й изражение обаче му подсказваше, че тя не би искала да я докосва. Обичала го бе преди петнадесет години, обичала го бе достатъчно, за да направи огромна жертва в името на детето му, но какви чувства изпитваше към него сега? Доколко се бе променила Лейн след брака си с Кент и след тези петнадесет години, изживени в лъжа? Сега вероятно го мразеше. И той не би могъл да я обвинява за това.

— В ония години бях голяма глупачка, нали? От тогава насам пораснах. И научих много за любовта. За това какво е и какво не е любовта. — Гласът на Лейн бавно заглъхна. — Бях толкова влюбена в теб… — Тя рязко си пое дъх, отметна глава назад и се загледа в осеяното със звезди небе. — Но сега Уил е единственият човек, който има значение за мен. И съм готова на всичко, за да го предпазя и защитя.

— Дори и да убиеш Кент?

Прииска му се да си вземе думите обратно в мига, в който зърна болката в очите й и долови тихото възклицание, изтръгнало се от устните й. Само че беше прекалено късно. Прекалено късно бе и да се връща назад, за да се опитва да промени миналото. Сега му оставаше единствено да приеме вината заради онова, което бе сторил — заради всичките злини, които бе причинил. В най-съкровените и дълбоки кътчета на душата си винаги бе знаел, че този ден за равносметка все ще настъпи някога. Човек винаги плаща за греховете си. Рано или късно.

— Да, дори и да убия Кент — призна тя.

Гласът й беше съвсем тих, едва доловим шепот и той едва долови думите й през оглушителните удари на собственото си сърце.

— Имаш ли добър адвокат? — Той откъсна една върбова клонка и започна да къса листата й, опитвайки се всячески да избегне погледа на Лейн.

— Джеймс Уеър движи всичките ми юридически дела.

— Вторият баща на Кент?

— След смъртта на Джеймс Уеър старши, Джеймс младши стана адвокат на баща ми, както и семеен адвокат на фамилията Грейъм — отвърна Лейн. — Според него няма достатъчно доказателство, за да бъда обвинена от разширения състав на съдебните заседатели, но Джеймс не е криминален адвокат. Ако бъда обвинена, той ще наеме някой друг. Специалист по наказателно право.

Джони Мак подхвърли останалото без листа върбово клонче в река Чикасоу и го изпрати с поглед надолу по течението.

— Мога да ти наема най-добрия адвокат по наказателни дела в южните щати. Само едно телефонно обаждане от моя страна и Куин Кортез ще вземе първия самолет за Алабама.

— Ти трябва да си много, много богат, Джони Мак, щом можеш да си позволиш да плащаш хонорарите на господин Кортез. — Лейн кимна по посока на пътеката, която се виеше по протежение на речния бряг. — Хайде да повървим. Твърде съм нервна, за да стоя на едно място.

Той крачеше непосредствено зад нея и забеляза, че телата им образуват една обща сянка. Едната й част беше висока. Другата — по-ниска. Една до друга, почти свързани, но без да се докосват и припокриват.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — попита той. — Аз съм тук, Лейн, защото искам да ти помогна. Искам да се опитам да поправя нещата. Ако мога.

Изпита физическа болка, когато чу крехкия й смях — сякаш хищен сокол бе впил острите си нокти в сърцето му. Без да произнесе нито дума, тя му даде да разбере, че й предлага твърде малко. И твърде късно.

— Ще успокоиш ли угризенията на съвестта си, ако наемеш Куин Кортез, за да ме защитава?

Познаваше го твърде добре. След всичките тези години все още знаеше как да погледне навътре в душата му. Лейн беше единственият човек, успял някога да се абстрахира от дръзката му външност на лошо момче. Единствената жена, обичала го достатъчно, за да потърси и доброто в него.

— Да, това би било добро начало. В края на краищата, ти знаеш по-добре от всеки друг, че създадох много неприятности в този град, преди да го напусна. Трябва да започна отнякъде и да се опитам да се реванширам на теб… и на Уил за…

— Той не желае да има нищо общо с теб.

— Какво? — Джони Мак се закова на мястото си. — Да не би да ми казваш, че той знае, че съм негов баща?

Лейн се спря и се обърна към Джони Мак.

— Да, знае. И се боя, че точно в този момент изпитва към теб единствено омраза.

— Ти ли му каза за мен?

— Не, но ми се иска да го бях направила. — Тя тихичко проплака, сякаш се опитваше да прогони някаква зловеща беда. — Кент му каза. И не го направи по най-добрия начин. Той стовари всичката си ярост и омраза върху Уил.

— Копеле!

— Кент наистина беше долно копеле. Харесваше му да наранява Уил, само защото е твой син. А мен обичаше да ме тормози, защото… Кент Грейъм не беше добър човек.

Да се твърди, че Кент не бил добър човек, беше твърде далеч от истината. Все едно, човек да каже, че в Аляска е хладно през зимата.

— Как стана така, че Кент научи, че аз съм бащата на Уил? — Той сграбчи Лейн за раменете, но се овладя само миг преди да я разтърси с все сила.

— Шарън ни изпрати предсмъртно писмо. — Лейн се усмихна насила и лицето й сякаш се затвори и загрубя. — И съобщи на Кент цялата истина. Как сме го измамили като сме го накарали да повярва, че Уил е негов син. Шарън очевидно се опитваше да облекчи собствената си съвест. — Лейн започна да блъска с юмруци по гърдите на Джони Мак. — Тази глупава, ужасно глупава жена! Винаги се бе интересувала единствено от парите му. Но когато разбра, че умира, съвестта й започна да я мъчи. Така и не се замисли какво ще причини истината на Уил. Нито веднъж през целия си живот не постави благополучието на детето си на първо място.

Той хвана китките на Лейн с едната си ръка и спря пороя от удари върху гърдите си. Тя го изгледа яростно, а в очите й напираше неподправено отвращение. И Джони Мак внезапно бе осенен от суровата, горчива истина, която се стовари като ослепителна светкавица върху му.

— Колко плати на Шарън?

— Какво?

Сграбчи едното рамо на Лейн и я разтърси. Внимателно, но достатъчно силно.

— Кажи ми истината. Колко плати на Шарън за сина ми.

— О! — Полуотворената й уста замръзна от изненада. В очите й заблестяха сълзи. — Петдесет хиляди долара. Помолих татко да ми ги даде като подарък за сватбата.

— Тя ти е продала бебето си. — Джони Мак освободи Лейн. Натрупалият се гняв експлодира в душата му като фойерверките на Четвърти юли^[1]. Трябваше да удари нещо. Имаше нужда от боксова круша. Кент Грейъм. Бъди Лоулър. — Защо Лили Мей никога не ми каза за Уил? Вече почти десет години знае къде може да ме намери.

— Нямам никаква представа защо не ти е казала за Уил. Не зная и защо никога не е споменавала пред мен, че знае къде се намираш. Предполагам, че Лили Мей е направила онова, което според нея е било най-доброто за Уил. Също като мен. На тръгване от тук ти се закле, че никога няма да се върнеш. Изми си ръцете от Ноубълс Кросинг и от всички, които живеят в него. И ние се справихме чудесно и без теб. Нямахме нужда от теб.

— Но сега имаш нужда от мен, нали? Поне Лили Мей смята така.

— Тя се бои, че може да бъда обвинена в убийството на Кент и ако бъда…

— Няма да бъдеш осъдена за убийството на Кент, дори и ако си убила онзи кучи син. — Джони Мак хвана брадичката на Лейн. — Чуваш ли ме? Куин Кортез никога досега не е губил дело. А аз ще му се обадя още тази вечер.

 

 

Застанала на верандата, Лейн гледаше към Джони Мак, който влезе в колата си и подкара на заден по алеята. На следващия ден щеше да дойде на обяд, за да се запознае със сина си. Беше се самопоканил, давайки й да разбере, че част от онова безочливо и нагло хлапе, което бе познавала в младостта си, все още се крие някъде дълбоко в душата му. Бе останал напълно глух за протестите й. И тя не знаеше как би могла да го възпре на следващия ден. Само полицията би могла да му попречи да се появи в дома й, но точно в този момент намесата на местните власти не беше препоръчителна.

Джони Мак бе връхлетял отново в живота й като ураган, засипвайки я със своите желания, нужди и изисквания. А също и обещания. В миналото никога не й бе обещавал каквото и да било и въпреки това бе разбил сърцето й.

Искам да се срещна с Уил… Ще се обадя на Куин Кортез и ще му кажа, че трябва да е готов да хване първия полет за Алабама веднага щом го уведомим, че имаме нужда от него… Няма да бъдеш осъдена за убийството на Кент, дори и ако си убила онзи кучи син… Никога не бих те наранил, Лейн. Никога няма да те нараня…

Той никога нямаше да я нарани отново. И не защото й го бе обещал, а защото тя нямаше да му позволи. Кент бе разрушил наивността й, унищожил бе вярата й в добротата на хората. А Джони Мак я бе научил, че е пълна лудост да обича с такова сляпо себеотдаване. На времето бе обичала с цялото си сърце, искрено и безрезервно. Но сега обичаше единствено Уил и Лили Мей. Вярваше само на Уил и на Лили Мей. Джони Мак не можеше да я нарани. Вече не. Нито пък би могъл да нарани Уил.

Лейн вдигна поглед към втория етаж на къщата и забеляза светлината, струяща през прозореца на Уил. Трябваше да поговори с него, да му обясни истината за Джони Мак, да го накара да разбере, че баща му не е онова ужасно човешко същество, което Кент бе обрисувал пред него.

Но каква част от характера и смъртта на Кент можеше да обсъжда с Уил? Колко далеч можеше да стигне, без да събуди отново кошмарите на Уил? Беше повярвала, че амнезията му е истинска благословия, независимо от това дали той лично бе извършил престъплението или просто бе станал неволен свидетел. Ако Уил беше убил Кент, ако беше грабнал онази бейзболна бухалка и бе пребил Кент до смърт, за него щеше да е най-добре ако никога не си спомнеше за това.

Ако само бе присъствала тогава… Ако само бе успяла да попречи на Кент да излее гнилата си омраза и да измъчи Уил с изопачената версия на истината. Лили Мей обаче бе присъствала и въпреки това не бе успяла да предотврати нещастието. Или? Възможно ли беше Лили Мей… Не! Трябва да спре да гадае какво точно се е случило в деня, в който беше убит Кент. Нямаше значение кой точно го бе убил. Единственото важно нещо бе да се опита да предпази и защити Уил.

Лейн тръгна бавно по стълбите, подготвяйки се за конфронтацията със сина си. Какво би могла да му каже? Как да го накара да разбере, че, независимо от всичко, което Кент бе изприказвал за Джони Мак, той не е чудовище? Как да му обясни, че баща му е просто един човек, взел някои не особено добри решения, човек, живял според собствените си правила и решен да направи всичко възможно, за да натрие носовете на местните аристократи. Не би могла да защити и оправдае повечето от деянията на Джони Мак, но можеше поне да нарисува един по-правдив и честен образ на биологичния баща на Уил. Тя самата мразеше Джони Мак, но това не означаваше, че би искала Уил също да го мрази.