Бевърли Бартън
Белези по сърцето (7)

6.

— Кой звъни на вратата? — попита Лили Мей.

— Не зная. Някакъв висок мъж с шапка Стетсън — отвърна Уил. — Мама каза, че е дошъл, за да се види с нея и ме помоли да ти кажа да свариш прясно кафе. Питам се кой ли е той?

— Висок мъж? И носи Стетсън? — Сърцето на Лили Мей пропусна един такт. Нима молитвите й са били чути? — С черна коса и тъмна кожа? На около тридесет и шест години?

— Да, предполагам, че това описание му приляга. Не можах да го огледам добре.

Предал съобщението от Лейн, Уил се обърна и понечи да излезе от кухнята. Протегна ръка към бравата на вратата, но Лили Мей бързо се спусна към него и го сграбчи за ръката. Той я изгледа въпросително, а на лицето му се изписа неподправено недоумение.

— Какво има? — попита момчето.

— Не отивай там да притесняваш майка си. Тя има лична работа с този мъж.

— Ти знаеш кой е той, нали?

Тя стисна по-силно ръката на момчето — момчето, което обичаше повече от самия живот. Само това дете й бе останало на този свят. Синът на Лейн. О, тя знаеше, че мис Лейн не го е износила в собственото си тяло и не му е дала живот, но тя въпреки всичко беше негова майка. Уил й принадлежеше напълно — все едно, че го бе носила девет месеца в утробата си. Лили Мей и Лейн обичаха Уил, готови бяха да се жертват за него и да го предпазят и защитят на всяка цена. Но се оказа, че не можаха да го предпазят от истината. Нито пък от отмъстителната ярост на Кент.

— Мисля, че зная кой е — призна Лили Мей и пусна ръката на Уил. — Повиках го да дойде, за да помогне на майка ти.

— Той адвокат ли е? Някой, който би могъл да защитава мама по-добре от Джеймс?

— Нека да не прибързваме и да оставим майка ти да отговори на тези въпроси.

Уил присви очи и на лицето му се изписа изражението, което Лили Мей бе виждала стотици път на лицето на Джони Мак в момчешките и младежките му години. По онова време той беше един много сърдит и изпълнен с горчилка млад мъж. И имаше всички основания за това. Животът му бе раздал твърде слаби карти и той се опитваше да ги изиграе по най-добрия известен му тогава начин.

— Мразя това! — Уил изплю думите през здраво стиснатите си зъби. — Още тайни! Целият ми живот е такъв — изпълнен с грозни и долни тайни.

— Да не съм те чула повече да говориш така! — Лили Мей размаха костеливия си показалец пред лицето на Уил. — В живота ти няма нищо грозно и долно. Ти си добро момче. И нищо от случилото се не е по твоя вина. Чуваш ли какво ти казвам? Както изтъкна и майка ти, ти си единственият напълно невинен в цялата тази бъркотия.

Лицето на Уил стана аленочервено.

— Може да не съм чак толкова невинен. Може аз да съм човекът, който… който…

Тя го сграбчи за раменете и го разтърси.

— Не желая никога повече да чувам подобни глупости! Остави на майка ти и на мен… и на онзи мъж отвън — тя посочи с глава към коридора — да се справим с положението. Ние няма да допуснем да ти се случи нищо лошо. Никога вече.

— Онзи мъж отвън… — Уил също като нея кимна с глава към коридора. — Той какво общо има с нас? Защо е готов да помогне на теб и на мама да се справите с положението?

— Защото дължи живота си на майка ти. — Лили Мей свали ръце от раменете на Уил, вирна брадичка и се изправи предизвикателно. — Той се върна в Ноубълс Кросинг, за да изплати един дълг — нещо, което трябваше да стори много отдавна.

— Мама как е спасила живота му?

Лили Мей видя любопитството в очите на Уил. Защо пък да не му разкаже за Джони Мак и за случилото се през онази отдавнашна септемврийска нощ, без да разкрива връзката между него и Уил? Рано или късно Уил щеше да научи истината, но Лейн беше тази, която трябваше да реши кога да разкрие пред Уил самоличността на непознатия и да запознае бащата и сина.

— Върни се тук и поседни малко докато приготвя кафето. — Лили Мей му даде знак да седне до кухненската маса. — Постой при мен и аз ще ти разкажа как майка ти довлече у дома един полуудавен човек, който беше пребит от бой и изхвърлен в река Чикасоу.

Уил, насочил цялото си внимание към историята, която му предстоеше да чуе, издърпа един дъбов стол изпод кръглата маса и седна.

— Кога се случи това? На колко години беше мама?

Лили Мей се ухили. С един куршум щеше да убие два заека — хем щеше да занимава Уил, за да може Лейн да поговори с Джони Мак на спокойствие, хем щеше да помогне на момчето да си изгради някаква представа за отношенията между Лейн и биологичния му баща в миналото.

Докато се въртеше около кафе машината и приготвяше кафето, Лили Мей остави мислите си да се върнат към онзи ден преди почти петнадесет години, в който мис Лейн бе довлякла полумъртвия Джони Мак през задната врата на къщата. Лили Мей никога преди не бе виждала нещо толкова ужасно. Лицето му беше толкова подуто и кърваво, че тя дори не го позна в първия момент. Онези, които му бяха сторили това, очевидно са били решени да го убият. Но не бяха преценили правилно силата на момчето, неговата решимост и вродения му инстинкт за оцеляване. Той беше раснал по най-трудния начин, а несгодите го бяха превърнали в суров, жилав и издръжлив мъж. И не беше лесно мъж като него да бъде победен и убит.

— Този мъж… е, по онова време той беше още момче, но беше изключително здраво и издръжливо хлапе. Та той беше извършил някои неща, които вбесиха мъжете от Ноубълс Кросинг.

— Какво беше направил?

— Не ме прекъсвай. Освен това част от тази история не е подходяща за деца, поради което ще се наложи да изчакаме докато станеш на двадесет и една години, за да я чуеш.

Този коментар на Лили Мей бе възнаграден с една от прекрасните усмивки на Уил. Точно тези усмивки сгряваха сърцето й вече четиринадесет години и щяха да го топлят до смъртта й. За това момче Лили Мей беше готова на всичко.

— Продължавай — подкани я Уил. — Но не пропускай пикантната част, дори и ако трябва да я редактираш малко заради мен. Става ли?

— Да я редактирам, а? — Лили Мей се засмя. — Е, този млад мъж въртеше любов с няколко дами, които принадлежаха на други мъже. Той беше красавец и всички момичета въздишаха по него. Майка ти също се увлече по него още когато беше на четиринадесет години. Точно на колкото си ти сега.

— Защо тогава не се е омъжила за него, а за Кент? — Усмивката на Уил изчезна, изтрита от спомените за мъжа, който по такъв жесток начин се бе отрекъл от него.

— Това е друга история, но основната причина е, че този, другият мъж, напусна града преди много години — преди още мис Лейн да се омъжи за Кент. — Лили Мей замълча, пое си дълбоко дъх и продължи разказа си. — По онова време майка ти прекарваше много време край реката. Ходеше там, за да размишлява. Да мечтае и фантазира. — Лили Мей вдигна палец и посочи към задната част на къщата. — Любимото й място беше край стария хангар за лодки. Но както и да е. Та онази нощ тя слязла там и познай кого намерила да лежи на брега, полуудавен и пребит толкова лошо, че изобщо не можел да се изправи?

— Този мъж — онзи, по когото си падала още от четиринадесетгодишна.

— Точно така. Тя му помогнала да се изправи и го довлякла до къщата. Отворила задната врата и започнала да вика името ми. Отнесохме го в моята стая, защото това бе единствата спалня на приземния етаж. Мис Лейн искаше да извика лекар, но той не й позволи. Не искаше да викаме никого. И тогава ни каза, че са се опитали да го убият.

— Кой се е опитал да го убие? — Уил седеше, кацнал на крайчеца на стола и слушаше с широко отворени очи.

— На мен не пожела да каже кой, но предполагам, че се е доверил на майка ти. А пък и аз си имам своите подозрения.

— И как така оздравя без лекарска помощ? — попита Уил. — И как реагираха баба и дядо Ноубъл, когато научиха, че той се намира в къщата им?

— Баба ти и дядо ти бяха извън града и поради това никога не научиха как мис Лейн спаси живота му. Майка ти и аз се погрижихме за него, доколкото можахме. Той беше много здраво момче и бе твърдо решен да не умира. Аз мисля, че единствено желанието да си отмъсти му помогна да остане жив. А също и присъствието на майка ти.

— И кой е той? — Уил погледна Лили Мей право в очите.

— Най-добре е майка ти да ти каже това.

Уил завъртя рязко глава и погледна гневно към вратата на кухнята.

— Той е Джони Мак Кейхил, нали? Копелето, долната отрепка, кучият син, който според думите на Кент е истинският ми баща?

 

 

Години наред, след като той напусна града, Лейн бе мечтала за този момент. Джони Мак Кейхил си идва у дома — у дома при нея. Но времето минаваше, а той така и не й се обади и тя постепенно се отказа от тази своя мечта. И с течение на годините любовта, която някога бе изпитвала към Джони Мак, бавно се превърна в омраза. Беше очевидно, че, където и да бе отишъл, каквото и да бе направил с живота си, той напълно бе забравил за нея. И така с всяка изминала година на Лейн й ставаше все по-лесно да обвинява него за нещастния си живот.

Но сега, изведнъж, след петнадесет години, той се бе върнал — голям като самия живот и два пъти по-страшен. Онова, което на времето щеше да бъде сбъдната мечта, днес се бе превърнало в осъществен кошмар. Сякаш самият дявол бе застанал на прага пред нея. Олицетворение на изкушението. Неумиращият блян на всяка жена. И нейното падение.

Защо сега, мили боже? Защо сега?

— Мина много време — изрече Джони Мак със своя дълбок и секси южняшки говор, свали шапката си и я задържа в ръка. — Ти си дори по-красива отколкото те помня.

Лейн сякаш се потопи в гореща вълна, която сгря душата й, зачерви кожата на лицето й. Комплиментите на Джони Мак винаги й бяха действали по този начин. Както и да се бяха променили отношенията им през изминалите години, нейното вълнение очевидно си оставаше същото. Не вярвай и на една негова дума, предупреди я някакво тихо вътрешно гласче. Той е чаровник. Умее да прелъстява жените. И да разбива сърцата им.

— Не бих искала думите ми да прозвучат грубо — заговори Лейн с типичните за южняшките момичета учтивост и безупречни маниери, — но какво правиш тук? Какво правиш в Ноубълс Кросинг?

Беше се заклел, че никога няма да се върнеш — че по-скоро адът ще замръзне, отколкото кракът ти отново да стъпи в този град. Какво промени решението ти?

Опита се да не го зяпа прекалено настойчиво, да не прави инвентаризация на физическите му достойнства. Джони Мак Кейхил обаче излъчваше такава смайваща и опустошителна мъжественост, че тя установи, че не й е възможно да не оцени стройното му, жилаво тяло и грубо изсеченото му, красиво лице. Облечен небрежно с дънки и тъмна памучна риза, той приличаше на типично работническо момче, пременило се, за да прекара свободната си вечер в града.

И къде бе прекарал всичките тези години, с какво се бе занимавал? И защо, след цели петнадесет години, бе застанал на прага й без предупреждение?

— Няма ли поне да ме поканиш да седна? — Застанал във фоайето, той погледна към всекидневната.

— Това официално посещение ли е? — попита тя, а стомахът й се сви от нерви и страх.

— Не съм съвсем сигурен какво точно е посещението ми — призна той. — Опит да открия истината, може би.

На Лейн й се искаше да не бе ахнала толкова шумно. Дали знаеше? Беше ли узнал по някакъв начин за Уил? Но как? След всичките тези години? Възможно ли бе историята за убийството на Кент да е стигнала до ушите му? Може би не беше тук заради Уил. Може би не знаеше, че има син. Може би се бе завърнал в Ноубълс Кросинг, за да й помогне. Ако такава беше целта му, то намеренията му, макар и добри, бяха доста позакъснели. Ако тя изобщо бе означавала нещо за него, той щеше още преди много време да се върне за нея.

— И каква точно истина искаш да откриеш? — Тя дръзко вирна брадичка, сякаш го предизвикваше да спомене името на Уил.

При мисълта за сина й Лейн погледна към затворената врата на кухнята и се помоли Лили Мей да успее да задържи Уил при себе си, докато тя се отърве от нежелания си гостенин.

— Безпокоиш се, че момчето може да подслуша разговора ни?

Устните на Джони Мак се изкривиха в онази негова прословута усмивка, от която се разтреперваха коленете на всички жени и която Лейн си спомняше прекалено добре. Така, значи той знае, че тя има дете, но дали му е известна цялата истина за Уил?

— Да — призна тя. — Докато не разбера защо си се върнал в града след петнадесетгодишно отсъствие, предпочитам синът ми да не се среща с теб.

— Напълно справедливо.

Без да изрече нито дума повече, Джони Мак пъхна ръка в задния джоб на дънките си и измъкна оттам портфейл. Извади отвътре сгънат лист хартия, разтвори го и взе в ръка вестникарската изрезка и снимката. После ги подаде на Лейн. Погледите им се срещнаха. Обхваналите я мрачни предчувствия натежаха като студена буца в стомаха й. Тя протегна разтрепераната си ръка и взе предметите.

Снимката беше на Уил. Правена беше миналата година. Буцата в стомаха й натежа още повече. Той изглеждаше точно като Джони Мак — чертите на лицата им бяха абсолютно еднакви. А също и умопомрачителните им усмивки. Не бе възможно Джони Мак да погледне тази снимка и да не си даде сметка, че това момче е негов син.

Лейн бързо премести поглед към вестникарската изрезка и веднага разпозна статията за убийството на Кент, отпечатана на първа страница на местния вестник. Дъ Хералд, който тя притежаваше съвместно с мис Едит. Лейн насочи вниманието си към последния предмет, който държеше в ръката си. Лист от ученическа тетрадка, върху който бяха написани две кратки и ясни изречения.

„Синът ти има нужда от теб. Върни се у дома.“

В гърлото й се надигна горчилка. Коленете й омекнаха. Тя затвори очи, опитвайки се поне за миг да избяга от истината. Джони Мак знаеше, че Уил е негов син!

— Не можем да разговаряме тук — каза му тя, а след това прилежно сгъна листите, които държеше в ръка, и му ги върна. — Трябва да поговорим на четири очи и то на място, където няма опасност някой да подслуша разговора ни.

Джони Мак погледна покрай нея надолу по коридора, който водеше към кухнята.

— Добре. Къде и кога? Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да, съгласна съм. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Мислите на Лейн се разпиляха в безброй различни посоки. Без дори да си даде време да помисли, тя отговори: — Утре. Ще се срещнем, където кажеш.

— Отседнал съм във Форуей — информира я той. — В колко часа?

Само хората, които не можеха да си позволят по-скъп хотел, отсядаха във Форуей. Мотелът беше малко по-добър от обикновен бордей. Стаите бяха чисти, но евтини и опърпани. Лейн предположи, че финансовото положение на Джони Мак не се бе подобрило през годините.

— Десет часа сутринта — предложи му.

Той кимна в знак на съгласие, но очите му останаха приковани върху лицето й. Лейн почувства, че иска да каже още нещо, че му се ще да я докосне. Да стисне ръката й. Да я хване за рамото. Да направи нещо. Каквото и да е. Просто да осъществи контакт. Тя обаче не можеше да допусне това да се случи. Не смееше.

Направи една несигурна стъпка назад, опитвайки се да се отдалечи от него. Джони Мак беше най-опасният младеж, когото бе познавала някога и инстинктите й, й нашепваха, че зрелостта го е направила много по-опасен и неустоим. Застанал пред нея, той излъчваше новопридобита увереност — качество, което му липсваше преди петнадесет години. Откъде се бяха взели самочувствието и самоувереността, заменили престорената дързост и перченето от младостта му?

— Десет часа утре сутринта във Форуей. Стая седемнадесет — каза й той. — И не се страхувай от мен, Лейн. Ти си последният човек на земята, на когото бих причинил зло.

Преди тя да успее да каже нещо в отговор, той се обърна да си върви. Лейн го настигна едва, когато отвори входната врата и излезе на верандата. Поспря се, защото се боеше да приближи повече. Позабави се на вратата миг-два, а след това го повика по име.

— Джони Мак?

Тялото му се скова. Но когато се извърна и я погледна през рамо, прелъстителната усмивка си беше на мястото.

— Да?

— Аз не съм изпращала онази бележка. — Лейн преглътна мъчително. — Нямам никаква идея откъде… — Рязко замълча, когато чу стъпки зад себе си. Веднага отстъпи назад и затръшна вратата в лицето на Джони Мак.

Още преди да се е обърнала, знаеше, че Уил е излязъл от кухнята. Той застана пред нея, а в очите му се четяха безброй въпроси.

— Тръгна ли си?

— Да, тръгна си — отвърна тя.

— Той е Джони Мак Кейхил, нали?

— Да. — Господ да ни е на помощ на всички, но той наистина е Джони Мак Кейхил. Твоят баща. Човекът, който ще ме унищожи.

— Радвам се, че го накара да си тръгне. Не искам да го виждам никога повече.

Уил мина бързо край нея и хукна с дългите си крака по спираловидното стълбище към втория етаж на къщата. Лейн забързано се спусна след него, но по средата на стълбището се закова на мястото си.

— Уил!

Силният звук от затръшнатата врата на стаята му отекна в ушите й. Тя се отпусна на стълбите, погълната от безнадеждно отчаяние и безпомощност. Колко още можеше да понесе синът й? Кога най-сетне щеше да се пречупи? Тя трябваше да го предпази от всеки, който би могъл да му навреди. В това число и от Джони Мак.

— Джони Мак тръгна ли си? — Лили Мей стоеше в подножието на стълбището.

Лейн погледна към слабата като вейка жена, която беше единствената й довереница и най-скъпа приятелка през изминалите петнадесет години.

— Ти ли изпрати тази бележка на Джони Мак?

Лили Мей изпъна тяло и като изпълнен с гордост войник заяви:

— Да, аз изпратих бележката. Дори и да не си дава сметка за това в момента, Уил има нужда от баща. От истинския си баща. И независимо дали ще си го признаеш или не, но ти също имаш нужда от Джони Мак. Ако имаш намерение да се бориш и да спечелиш тази битка, ще имаш нужда от силен мъж до себе си. Пък и вече е крайно време Джони Мак да понесе отговорността за делата си.

 

 

Едит Уеър отвори вратата на стаята на Мери Марта. Джаки Къмингс скочи от стола пред телевизора и се усмихна топло на своята работодателка.

— Заповядайте, влезте, мис Едит.

Джаки само дето не й се поклони. Едит обичаше подчинените й да раболепничат и да й се подмазват. Всъщност тя ценеше раболепието и държеше то да присъства в отношенията й с всички хора около нея. Дори и със съпруга й. През целия си живот бе срещнала само двама мъже, които не бе успяла да подчини на волята си. Първият й съпруг, Джон Грейъм. И онова копеле, незаконният му син, Джони Мак Кейхил.

Едит даде знак на Бъди Лоулър да я последва в убежището на дъщеря й — стая, която почти не бе променяна от времето, когато Мери Марта беше дванадесетгодишна. Навсякъде бяха разпръснати пастели, дантели и момичешки украшения и дрънкулки. Стаята бе обзаведена с френски мебели, а един скъп шкаф с антикварна стойност бе препълнен с кукли.

— Как се чувства мис Мери Марта тази вечер? — попита Едит.

— Хапна малко за вечеря — докладва Джаки. — А от половин час насам си седи спокойно в люлеещия се стол.

Едит насочи вниманието си към детето си. Нейното тридесет и три годишно дете. Единственото дете, останало й след смъртта на Кент. Мери Марта притежаваше някаква невинна хубост, която беше крайно измамна. Безупречна бледа кожа. Дълга до кръста й руса коса. Светлокафяви очи, които сякаш не бяха в състояние да видят истинската същност на заобикалящия я свят.

— Какво държи в ръцете си? — Едит пристъпи по-близо и едва успя да сподави възклицанието, изтръгнало се от гърлото й.

— Това е просто една кукла — отвърна Джаки. — Цял ден я разнася със себе си. А сега започна да я люлее и да й пее. Надявам се, че всичко е наред. Не видях нищо лошо в желанието й да си поиграе с куклата си.

— Разбира се, че няма нищо лошо. — Едит прехапа долната си устна. Какво лошо наистина би могло да има в това нейната умствено нестабилна тридесет и три годишна дъщеря да си играе с кукли като шестгодишно момиченце… Без да поглежда назад към наетата от нея медицинска сестра, Едит заяви: — Защо не си починете малко, госпожо Къмингс? Бъди и аз ще поседим малко при Мери Марта.

— Да, мадам. Благодаря ви. С удоволствие бих изпушила една цигара.

— Не забравяйте да излезете отвън, ако ще пушите — разпореди Едит. — След смъртта на господин Грейъм никой не е пушил в тази къща. В деня, в който той умря, изгорих до една проклетите му кутии с пури.

— Ще изляза на задната веранда. — Джаки кимна с глава на началника на полицията и се изниза от стаята.

Едит се приближи бавно към дъщеря си и спря точно зад люлеещия се стол.

— Тя е в това състояние от следобеда, в който погребахме Кент. Надявах се, че до сега ще се оправи.

Мери Марта се люлееше напред-назад в белия дървен стол. Стиснала куклата с размери на истинско бебе в прегръдките си, тя му гукаше като майка на детенцето си.

Едит погали Мери Марта по главата.

— Боя се да извикам психиатър да я прегледа, защото никой не би могъл да предвиди какво може да му каже.

— В такъв случай ще направим всичко възможно да се грижим за нея и да чакаме тя сама да се върне при нас. — Бъди Лоулър коленичи пред Мери Марта и й заговори с тих, любящ глас: — Как се чувстваш тази вечер, миличка? Чух, че си похапнала добре на вечеря. Това е добре. Трябва да се храниш повече. Трябва да поддържаш силите си. Веднага щом се оправиш, ще те заведа до залива и двамата с теб ще си съберем мидени черупки по плажа, както направихме последния път, когато бяхме там.

Мери Марта не му обърна никакво внимание и продължи да си тананика и да се люлее. Тя очевидно не забелязваше нищо от случващото се около нея. Бъди се присегна и погали куклата по бузата. Мери Марта притисна куклата по-силно към гърдите си, сякаш се боеше, че Бъди може да й я отнеме.

— Не ми вземай бебето! Не ми вземай бебето!

Трогателният плач на Мери Марта прониза сърцето на майка й. Тя беше виновна за тази трагедия. За всичко беше виновна тя. Само че вече бе твърде късно да се направи нещо, което да помогне на Мери Марта. Твърде късно бе да се опитва да й се реваншира. Нищо не би могло да промени миналото. И сега единственото, което й оставаше, бе да се опита да защити детето си.

— Няма, няма, миличка — успокои я Бъди. — Всичко е наред. Няма да ти взема бебето.

Той се изправи и се обърна с гръб, но Едит все пак забеляза сълзите, които блестяха в очите му. Ако имаше човек на този свят, който искрено да обича Мери Марта, това беше Бъди. Беше влюбен в нея още от детските им години и предаността му към нея беше трогателна. Нямаше нещо на този свят, което Бъди не би сторил заради Мери Марта. И Едит й завиждаше за това.

Едит с все сила стисна облегалката на люлеещия се стол и кокалчетата на пръстите й побеляха от напиращата в нея ярост. Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои, а след това кимна по посока на канапето пред камината и каза:

— Защо не поседнем за малко, Бъди? Нека поостанем още няколко минути. Самото ни присъствие тук като че ли й действа успокояващо, не мислиш ли?

Бъди кимна и седна на канапето. Изпълненият му с мъка поглед се спря на Мери Марта.

— Смяташ ли, че е разумно да говорим в нейно присъствие? Искам да кажа… не мислиш ли, че може да се разстрои, да разбере за какво всъщност става дума?

— А ти за какво точно искаш да разговаряме? — попита Едит.

— Ами, напоследък все не ни остава време да обсъдим сегашното положение. Първо беше погребението на Кент, а след това и състоянието, в което изпадна Мери Марта.

— И какво е сегашното положение? — Едит се приближи до тоалетката, взе една четка със сребърна дръжка и се върна отново до стола на дъщеря си.

— Ами най-напред искам да знаеш, че Лейн е главната заподозряна в убийството на Кент. Как би искала да подходим в случая? Искаш ли да я видиш арестувана или не?

— О, да, това положение. — Едит прокара четката през огнено златистата коса на Мери Марта и си помисли, че трябваше да стори това много отдавна — още когато дъщеря й беше малко момиченце. — Лейн измами Кент. Направи живота му нещастен и за какво? Заради едно бебе, за което е знаела, че е син на Джони Мак Кейхил. Дори и да не е нанесла ударите, които убиха Кент, нейното участие в тази измама помогна той да умре много преди действителната си смърт.

— Ти сигурно си чула клюките, които вече се разпространяват из града, нали?

— Кажи ми ги.

— Чувам хората да говорят, че според тях Уил е убил Кент, а Лейн просто се опитва да поеме вината върху себе си.

Едит бе обичала своя внук — момчето, което бе смятала за свой внук. Дори и сега, когато знаеше, че Уил не е нейна кръв и плът, тя все още го обичаше. Само че не можеше — не би могла — да позволи на сина на Джони Мак да наследи дори и частица от имението на Джон Грейъм.

— Хмм… Интересно. Но ние знаем, че бедното момче е толкова невинно колкото… колкото моята Мери Марта — довърши Едит. — Той е добро момче. Нищо че е заченат от семето на онзи дявол.

— Да, разбира се. — Бъди погледна Едит право в очите и кимна в знак на съгласие. — И, като споменахте дявола, имам намерение да се срещна с нашия посетител и да разбера кой е и какво иска. — Бъди нервно прокара ръце нагоре-надолу по бедрата си. — Ако, по някаква случайност, се окаже, че той наистина е Джони Мак, то ние не бихме искали той да се мотае наоколо и да ни мъти водата, нали?

— На всяка цена се срещни с този човек, който нарича себе си Джони Мак Кейхил. Още тази вечер. И ако е този, за когото се представя, дай му да разбере, че не е желан в този град. Така, както не беше желан и преди петнадесет години.

— Не виждам как би могъл да е Джони Мак. Не и след боя, който му хвърлихме. — По челото и по горната устна на Бъди изби пот. — Ако питате мен, останките му отдавна лежат на дъното на река Чикасоу.

— В такъв случай, ако този мъж не е този, за когото се представя, непременно разбери кой е всъщност и какво иска. А след това се отърви от него.

 

 

— Подслушвате ли, госпожо Къмингс? — попита Джеймс Уеър, появил се иззад гърба на медицинската сестра на доведената му дъщеря.

Джаки ахна и подскочи от изненада, след което се обърна и погледна своя обвинител.

— Имайте милост, господин Уеър, изкарахте ми акъла!

— И какво става в стаята на Мери Марта?

— О, мис Едит и Бъди Лоулър са при нея в момента. — Джаки дари Джеймс с провокативна усмивка. — Аз току-що се качих, след като изпуших една цигара на задната веранда. И изобщо не съм подслушвала. Просто реших да изчакам отвън. Не исках да прекъсвам посещението им.

— Хмм… разбирам.

Джеймс беше готов да заложи всичките си пари, че Джаки е повече от готова да го почеше там, където го сърби най-много. Тя открай време се славеше с тази си репутация. Той обаче не проявяваше интерес. Арлийн беше единствената жена за него. Обичаше я още от юношеските си години, но по онова време се бе оказал слабохарактерен страхливец. Беше позволил на семейството си да ги раздели. След всичките тези години обаче, ако планът му успееше, те най-сетне щяха да се съберат и да изживеят заедно остатъка от живота си. Едит беше изцяло погълната от убийството на Кент и това може би беше най-подходящия момент да приведе плана си в действие.

— Доста поокъсняхте тази вечер, господин Уеър. Бизнес дела ли ви задържаха в града?

Джеймс се вгледа в очите на Джаки, опитвайки се да разбере дали тя не знае нещо за връзката му с Арлийн. Лицето й обаче си остана напълно безизразно.

— Работата на кмета никога няма край — отвърна той, надявайки се, че е успял да произнесе думите с необходимата доза хумор.

— Така ли? Ще повярвате ли, че фризьорката ми твърди същото? И тя все повтаря, че работата й няма край. Вие познавате фризьорката ми Арлийн Дотън, нали?

Пронизителният смях на Джаки изплющя като камшик по опънатите нерви на Джеймс.

— Да, разбира се, че познавам госпожа Дотън.

— И аз така си помислих. — Джаки се приближи плътно до Джеймс. — Нека сключим сделка, кмете. Вие няма да споменавате пред мис Едит за моя опит да подслушвам пред вратата, а аз няма да й кажа нито думичка за това колко добре познавате моята фризьорка.