Бевърли Бартън
Белези по сърцето (6)

5.

— Отседнал е във Форуей — съобщи началникът на полицията Бъди Лоулър. — От описанието, което получих от администратора на рецепцията, мога да предположа, че наистина става дума за Джони Мак.

— Но той се е регистрирал под името Джони Мак Кейхил, нали? — Джеймс Уеър искаше просто да е сигурен в онова, което вече бе научил от стария си приятел. — И е платил за една седмица напред?

— Възможно ли е наистина да е Джони Мак? — Бъди кръстосваше по лакирания дъбов паркет на кабинета в дома на семейство Греъм. — И двамата знаем, че преди петнадесет година го изхвърлихме като храна за рибите. Как е могъл да оцелее след онзи побой, откъде е намерил сили да доплува до брега?

— Той беше изключително жилав и здрав. — Джеймс си сипа питие от бутилка уиски, която държеше в бюрото си. Кимна към бутилката и попита: — Искаш ли малко?

— Не, ще ми се главата ми да е бистра докато установя със сигурност кой точно е нашият посетител.

— И какво ще правим, ако се окаже, че той наистина е Джони Мак? — Джеймс поднесе чашата към устните си, отпи малко и преглътна.

— Да предположим, че е той — започна Бъди. — Не е стъпвал тук от петнадесет години. Защо му е да се връща сега?

— Уес Стивънсън ми каза, че този човек — който и да е той, по дяволите — се обадил в офиса му и задавал въпроси за убийството на Кент, за Лейн и Уил. Възможно е да е научил истината за Уил.

— Откъде би могъл да научи, по дяволите? — Бъди свали вратовръзката си, разкопча най-горното копче на ризата си и разхлаби яката. — Освен ако през всичките тези години не е поддържал връзка с някой от Ноубълс Кросинг.

— Същият този човек, който вероятно му е помогнал преди петнадесет години — предположи Джеймс. — Някой, който знае какво направихме с него.

— Не прибързвай със заключенията. Все още не знаем нищо със сигурност. Не знаем дори дали този мъж наистина е Джони Мак Кейхил.

— Разбира се, че знаем. — Джеймс пресуши остатъка от питието си, остави чашата настрани и с опакото на ръката си обърса потта, избила по челото му. — Той беше от хората, които не могат лесно да бъдат убити. И ние трябваше да се досетим, че не е мъртъв. Ако е успял да се добере до брега, всяка една жена в този град с радост би му помогнала след това.

— Познавам една жена, която не би му помогнала — намеси се ясен женски глас.

Двамата мъже се обърнаха към вратата. Червените устни на Едит Уеър се разтеглиха в едва доловима усмивка, когато тя влезе в стаята. Слаба и дребничка, с подстригана по последна мода червеникава коса, Едит в никакъв случай не изглеждаше като жена, наближаваща шестдесетте.

— Каква част от разговора ни подслуша? — попита Джеймс.

— О, недей да се тормозиш, любов моя. От доста време зная мръсната ви малка тайна. Всички вие бяхте твърдо убедени, че Джони Мак е мъртъв. Най-накрая една вечер издебнах Кент, който беше изпил твърде много бърбън, и го притиснах да ми каже истината.

— Защо не ми каза? — Джеймс яростно се втренчи в съпругата си.

— Мис Едит, обещавам, че докато съм началник на полицията в този град, който и да е този мъж — Джони Мак Кейхил или пък някой друг, представящ се за него, — той няма да може да създаде никакви проблеми на това семейство.

Едит стисна рамото на Бъди, а съвършено оформените й червени нокти се забиха в плата на сакото му.

— Зная, че мога да разчитам на теб. Но ако този мъж наистина е Джони Мак, завърнал се от онзи свят, аз ви предлагам да не прибързваме и да изчакаме да видим какво е намислил. Възможно е да се е върнал тук, за да дири отмъщение.

Джеймс само изпъшка, а Бъди удари с юмрук по дланта на другата си ръка. Едит присви очи и прикова поглед в портрета, окачен над красивото якобинско бюро^[1]. Портрет на Джон Греъм, обгърнал с ръка раменете на сина си. Техният син. Джон Кент Греъм.

— Възможно е обаче Джони Мак да се е върнал заради Уил — продължи да размишлява Едит.

— Или пък, за да помогне на Лейн — отбеляза Бъди. — Ако знае истината за Уил, значи е наясно с всичко онова, което Лейн направи за момчето.

Едит плъзна пръсти по ръката на Бъди и напипа издатината под сакото му, образувана от раменния кобур, който той винаги носеше.

— Някой в този град е знаел през всичките тези години къде се намира Джони Мак и същият този човек сега го е извикал да се върне в Ноубълс Кросинг. А ние искаме да сме сигурни, че той няма да остане тук достатъчно дълго, за да ни създаде неприятности. Не би трябвало да е много трудно за теб да направиш така, че той да изчезне отново. Предупреди го, че и днес, както и преди петнадесет години, не е добре дошъл в Ноубълс Кросинг.

— А ако не се вслуша в предупреждението? — погледна я Бъди.

— Нека планираме действията си стъпка по стъпка — смръщи се Едит. — Дайте първо да разберем кой е този човек, а след това ще мислим за останалото.

 

 

— Май ще вали. — Лили Мей раздигаше чиниите от масата в кухнята. — Усещам го с костите си.

— Ще ми се наистина да завали — отвърна Лейн. — Навън е толкова горещо и влажно, че не може да се диша.

— Не разбирам как вие двете можете да обсъждате времето, все едно, че всичко останало е наред! — Уил рязко бутна стола си назад, изправи се и излезе от стаята.

— Иди да го видиш. — Лили Мей кимна по посока на кабинета. — Само един господ знае защо Шарън написа на Кент онова писмо. Ако изобщо е могла да си представи какво ще причини с това признание на Уил, на теб и на…

Лейн прегърна икономката си през раменете. От много години насам между нея и Лили Мей съществуваха много специални отношения и двете бяха по-близки от майка и дъщеря. В продължение на петнадесет години те бяха свързани от две тайни, едната, от които бе разкрита преди няколко месеца, непосредствено преди смъртта на единствената дъщеря на Лили Мей, Шарън.

— Може постъпката й да е била погрешна, но аз мисля, че е имала основателни причини да го направи. — Лейн прегърна Лили Мей, а после се обърна и се запъти към кабинета.

Лейн завари сина си да стои пред прозорците, които гледаха към Магнолия авеню. Тя се приближи до него, но не го докосна. Познаваше го твърде добре и знаеше, че трябва да му остави достатъчно време, за да укроти буйния си нрав.

Улицата навън тъмнееше, забулена от сенките на залязващото слънце в ранната привечер. Горещият вятър шумолеше из клоните на дърветата, издигащи се от двете страни на широката, застлана с тухли алея пред къщата им, построена от предците й още преди Гражданската война. Къщата, която съставляваше част от наследството на родителите й.

— Единственият начин човек да запази разсъдъка си в моменти, в които целият свят около него като че ли е полудял, е като се опита да продължи да живее нормално, занимавайки се с дребните и земни нещица в живота. — Лейн погледна сина си, детето, на което бе посветила живота си. Вече не беше момче, но все още не беше и мъж. Беше едва на четиринадесет, крехък и уязвим, много млад и невинен. Бедничкото й, сладко момченце. То вече не притежаваше невинност. Кент му я бе отнел в деня, в който безсърдечно и безжалостно го бе лишил от бащино наследство и идентичност.

— Чие дете съм аз? — беше я попитал той, докато лежеше сгушен в прегръдките й и плачеше в деня, в който умря Кент.

— Ти си мой — отвърна тя. — Мой.

— Животът никога вече няма отново да бъде нормален, нали? — Уил говореше със задавен от емоции глас. Дрезгав и плътен глас — също като гласа на баща му на времето.

Той преплете дългите си пръсти и започна да ги извива напред и назад. Лейн наблюдаваше този навик на сина си, който издаваше обхваналото го нервно напрежение, и си мислеше за един друг мъж, който също така сгъваше и разгъваше пръсти всеки път, когато се почувстваше развълнуван и несигурен.

— Прав си. Животът ни никога повече няма да бъде същият — отвърна тя. — Но един ден всичко това ще остане зад нас и…

— Защо не ми позволиш да им кажа истината за случилото се през онзи ден? — Уил се обърна с лице към майка си и я погледна право в очите.

— Ти не би могъл да знаеш какво точно се случи тогава. Полицаите разбират, че преживяният шок, свързан със смъртта на Кент, е причинил частичната ти амнезия.

— Зная, че не си убила та… Кент. И двамата знаем, че ти дори не беше тук, когато намерих тялото. — Черните очи на Уил заблестяха от влага. — Ако само ми позволиш да разкажа на полицейския началник Лоулър какво си спомням…

— Не! — Тя се присегна към него, хвана голямата му ръка с фината си, нежна ръчичка и я стисна окуражително. — Вече достатъчно разговаряхме по този въпрос, Уил. Ако разкажеш на Лоулър онова, което си спомняш, може да стане така, че той да реши, че ти може да си убил Кент. А ние знаем, че това е невъзможно, нали?

— Наистина ли, мамо? Наистина ли знаем, че е невъзможно? Щом не мога да си спомня нищо от случилото се, след като го ударих, тогава как…

— Ти си ударил Кент веднъж — напомни му Лейн. — Веднъж. И си спомняш, че си захвърлил настрани бухалката след този твой единствен удар. Извършената аутопсия обаче категорично показва, че Кент е бил удрян многократно. Някой друг е взел бейзболната ти бухалка и го е убил. — Тя сграбчи Уил за раменете и го разтърси сурово. — Чуваш ли какво ти говоря? Ти не си го убил!

— Кой тогава го е сторил?

Застанала на пръсти, за да достигне своето високо метър и осемдесет момче, Лейн обви ръце около него.

— Не зная. Но зная, че не си ти.

— А аз зная, че и ти не си. — Той прегърна майка си и с все сила я притисна към себе си.

Тя погали тъмната му права коса, която стигаше до яката на ризата. Беше мека като коприна под пръстите й. Лъскава, мека и почти синьо-черна на светлината на залязващото слънце, проникваща през прозорците.

Лейн ласкаво го отблъсна от себе си.

— Защо не отидеш да помогнеш на Лили Мей да почисти кухнята? Обзалагам се, че компанията ти ще й хареса.

— Ще отида да й се извиня. През последните дни трябваше да се примирява с всичките ми настроения, а тя изобщо не заслужава гнева ми. — Устните на Уил се изкривиха в усмивка.

Лейн го погали по бузата, а след това лекичко го побутна към вратата.

— Така е, не го заслужава — съгласи се Лейн. — Лили Мей изстрада не по-малко от нас двамата. А и тя те обича повече от всичко друго на този свят.

— Да, зная. Аз… аз…

— Иди да й помогнеш. Не е нужно да казваш каквото и да било. Тя ще разбере.

След като Уил се присъедини към Лили Мей в кухнята, Лейн се отпусна тежко на огромния кожен фотьойл, който на времето беше любимия стол на баща й. Тя все още болезнено преживяваше отсъствието на родителите си и това едва ли щеше да се промени някога. Смъртта на баща й в безсмислена катастрофа, причинена от безразсъден пиян шофьор, за пореден път й бе напомнила колко кратък и колко безценен е човешкият живот. А когато дойде на себе си след вцепенението, обхванало я след смъртта на Бил Ноубъл, Лейн проумя две неща. Първото бе свързано с майка й — оцеляла след множеството тежки наранявания, получени по време на катастрофата, тя щеше да се нуждае от постоянни грижи, защото бе загубила напълно човешките си способности и се бе превърнала във вегетиращ зеленчук. В продължение на осемнадесет месеца тя, Лили Мей и няколко наети от нея сестри бяха задоволявали всяка потребност и нужда на Селест Ноубъл. Тя бе издъхнала кротко в съня си, докато дъщеря й бдеше край леглото й. Второто прозрение на Лейн бе, че тя не би могла повече да бъде съпруга на Кент. И двамата бяха нещастни от този брак, а с всяка изминала година Кент ставаше все по-груб и жесток. Никога не й бе посягал, но не спираше да я измъчва с ругатни и обиди и да превръща живота им в непоносим ад. Дълбоко в душата си Лейн продължаваше да се страхува от него, неспособна да забрави онова, което й бе причинил веднъж.

Кент не беше от най-добрите бащи, но независимо от това бе обичал Уил, а той на свой ред бе обожавал Кент по начина, по който малките момченца често боготворят бащите си. Обожанието, което Уил изпитваше към баща си, умря в мига, в който за пръв път го чу да ругае Лейн. А любовта на Кент към Уил умря в деня, в който той получи писмото на Шарън Хикман.

Не можеше ли Шарън да отнесе тази тайна със себе си в гроба? Защо съвестта й се бе пробудила на смъртния й одър? С предсмъртното си признание тя сигурно бе успяла да успокои собствените си угризения, но, освобождавайки себе си от бремето на вината, бе обрекла всички тях на адски мъки. Уил, Кент, Лили Мей. Нея. Че дори и семейството на Кент.

Лейн винаги бе вярвала, че лъжата е грях. А греховете изискваха наказание и изкупление. Само че тя никога не си бе давала сметка колко ужасно наказание ги очаква за техните лъжи. Не бе и подозирала колко скъпо щеше да им струва изкуплението.

Уил беше невинно дете. Единственият измежду тях, който не би трябвало да страда заради греховете на възрастните. Той обаче страдаше най-много. И бе обречен да изгуби всичко. Момчето вече бе загубило единствения баща, който бе имало някога. А сега, ако тя бъде арестувана, обвинена в убийството на Кент и призната за виновна, Уил щеше да се лиши и от майка си.

Далечният звън на входния звънец отекна в смълчаната къща. Лейн се изправи и излезе в коридора.

— Ще отида да видя кой е — провикна се Уил, който се появи от кухнята.

Тя кимна в знак на съгласие и се обърна, за да се върне в кабинета. Нещо обаче я възпря. Усети присвиване под лъжичката. Инстинктите й я предупреждаваха, че нещо не е наред. Тя погледна през рамо към Уил, който тъкмо отваряше вратата.

— Здравейте — прозвуча дълбок и дрезгав мъжки глас. — Лейн Ноубъл все още ли живее тук?

— Да, но сега се казва Лейн Грейъм — отвърна Уил. — А вие кой сте?

— Уил! — Лейн силно извика името му.

Когато синът й, очевидно стреснат от вика й, се обърна, за да я погледне, той леко се отмести вдясно и така осигури на Лейн по-добър изглед към предната веранда. Цялата врата бе запълнена от фигурата на висок, широкоплещест мъж със светлокафява шапка Стетсън на главата. Беше се променил. Остарял. Малки бръчици заобикаляха очите и устата му.

— Какво има, мамо? — попита Уил.

— Нищо — отвърна тя. — Този човек е тук, за да се види с мен. Ти се върни в кухнята и кажи на Лили Мей да приготви прясно кафе.

Уил колебливо се подчини, оставяйки я да се изправи сама пред този призрак от миналото й.

— Здравей, Лейн — каза мъжът.

— Здрасти, Джони Мак.