Бевърли Бартън
Белези по сърцето (3)

2.

Моника Робинсън пое дълбоко дъх, приглади с ръка късата си кафява коса и влезе в помещението. Залата бе претъпкана с представители на хюстънския елит. Тя спря един минаващ наблизо сервитьор, взе си чаша шампанско от сребърния поднос и отпи. Обичаше вкуса на шампанското. Особено на скъпото шампанско. След като отпи още една глътка, тя задържа течността за няколко мига в устата си, преди да преглътне.

Огледа огромното помещение, опитвайки се да открие с поглед своя кавалер. Беше дяволски неловко, но те и двамата бяха толкова заети, че рядко им се случваше да пристигнат заедно на подобни мероприятия. Тя обаче не желаеше по никакъв начин да променя живота си, освен може би… Не, не мисли за това. Не можеш да промениш факта, че след развода Ерик предпочете да живее с Хърб вместо с тебе.

Тринадесетгодишният син на Моника живееше с баща си в Далас и това беше единствения проблем в иначе съвършения й живот. Съвършен според нейните стандарти. Вече втора последователна година я избираха за най-добрия търговец на недвижимо имущество във Феърфийлд. Апартаментът й беше луксозно обзаведен, караше съвсем нов лексус, имаше интелигентни, остроумни и добре поставени в обществото приятели, а любовникът й беше един от най-богатите мъже в Тексас.

И къде, по дяволите, беше Джони Мак? Не допускаше, че той би закъснял за едно благотворително събитие, на което вероятно щяха да се съберат хиляди долари за любимия му проект — ранчото на името на съдия Харууд Браун. Моника предполагаше, че един човек, притежаващ богатството на Джони Мак, можеше да си позволи да бъде филантроп. Понякога обаче се питаше дали добрите му дела не бяха породени и от желанието да успокои гузната си съвест. Тя, естествено, не знаеше каква вина би могъл да изпитва Джони Мак, защото те рядко прекарваха времето си, обсъждайки миналото — неговото или пък нейното. Инстинктите й обаче й подсказваха, че един мъж като него не би могъл да изживее тридесет и шест години на този свят, без да извърши някои непростими грехове.

Зърна го сред тълпата. Както винаги, бе наобиколен от жени. Цялото му същество излъчваше сексапил. Трябваше само да се появи в някое помещение и всички жени в радиус от тридесет метра подмокряха гащичките си. Моника го знаеше от собствен опит. Защото и тя бе една от тях. Ако пък, не дай боже, решеше да дари някоя от жените с убийствената си усмивка, положението ставаше неудържимо. Имаше нещо фатално и смъртоносно в наперената му, самоуверена усмивка.

Беше висок метър и деветдесет и два сантиметра и се открояваше в претъпканото помещение. Докато се приближаваше към него, Моника допи питието си, остави празната си чаша и размени няколко забързани приказки с един-двама свои познати. Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-силни ставаха женските й инстинкти. Вече повече от седмица не бяха оставали заедно през нощта и тя така силно копнееше за него, че й се щеше да го сграбчи и да го замъкне до най-близкия килер.

Когато най-после застана до него, той нехайно я прегърна през раменете и я представи на жените около себе си, които се усмихнаха напрегнато, едва успявайки да прикрият ревността си.

— Моника, сигурно си спомняш Шарлен Макнеър, нали?

Джони Мак щедро дари с усмивка конската физиономия на наследницата на известен петролен магнат, която бе една от най-ревностните поддръжнички на идеята за ранчото.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо Макнеър. Вашият съпруг тук ли е тази вечер?

Усмивката на Шарлен леко помръкна.

— Дени е тук някъде.

Джони Мак леко извърна Моника с лице към другите две жени.

— А тези прекрасни дами са Флорънс Бар и дъщеря й Ашли. Те планират да посетят ранчото Съдия Харууд Браун през уикенда.

Моника прилежно стисна ръцете на двете жени и отбеляза поразителната прилика между майка и дъщеря — и двете бяха розовобузести дебеланки, пременени в скъпи маркови рокли.

— Ще останете силно впечатлени от ранчото и от работата, която се върши там. Всичките момчета в ранчото са деца, които са били изоставени от семействата си и отритнати от обществото. — Моника знаеше урока си наизуст. А и как иначе. По не един повод вече бе слушала Джони Мак да повтаря тези думи.

— Нямаме търпение да видим всичко това — отвърна Ашли без изобщо да сваля поглед от лицето на Джони Мак.

— Ще ви очакваме някъде около десет часа в събота сутринта. — Флорънс потупа Джони Мак по рамото. — А и фактът, че лично ще ни разведете из ранчото означава много за нас.

Моника въздъхна с облекчение, когато, десет минути по-късно, тя и Джони Мак успяха да се отскубнат от благотворително настроените дами и да се отправят към бюфета.

— Господи, умирам от глад — заяви Моника. — Днес се наложи да пропусна обяда. Трябваше да покажа на една двойка къщата на семейство Райт. Обиколката ми отне повече от два часа, а след това препусках през целия град, за да успея да покажа мезонета в Дейли тауърз. — Тя отрупа чинията си с всевъзможни деликатеси.

— Какво ще кажеш да си тръгнем от тук по-рано и да отидем у дома? — прошепна в ухото й той.

— Можем ли да го направим? Да си тръгнем рано от това благотворително сборище?

— По моя преценка тази вечер успях да изкопча от присъстващите почти двеста хиляди долара.

— Да-а, но като си помисля за начина, по който те зяпаха госпожа Бар и дъщеря й, все ми си струва, че те не ще да очакват от теб само една обиколка из ранчото.

— Тц-тц, ама каква си само циничка! — Джони Мак пъхна една скарида в устата си.

— Мислех си, че цинизмът ми е едно от нещата, които ти харесват у мен.

— Харесвам много неща у теб, Моника.

— Аз също харесвам много неща у теб — отвърна тя.

— Предполагам, че точно поради тази причина сме все още заедно, нали?

— Да, както и заради взаимното ни нежелание да завързваме дългосрочни връзки, водещи до обвързване.

— Наяж се и да се махаме от тук. — Той лапна още няколко скариди, а след това се наведе и тихичко й прошепна: — Чакай ме на входната врата след десет минути. Виждам Малкълм Уинтърс, който пристигна току-що. Докато утоляваш глада си, аз ще отида да свърша малко бизнес с него.

Бизнес. Бизнес. Бизнес. Джони Мак сякаш живееше, за да прави бизнес. Всеобщото мнение бе, че той е мултимилионер, притежаващ таланта на цар Мидас. Всяка сделка с негово участие бе обречена на успех. Като се изключи благотворителната му работа и особено отдадеността, с която се бе посветил на ранчото Съдия Харууд Браун, той прекарваше цялото си останало време в работа. От време на време само си позволяваше по някой свободен уикенд, който прекарваше в ранчото си в Хил Каунтри. Нито веднъж до сега не я бе канил да го придружи. И, доколкото й бе известно, никоя друга жена не е била удостоявана с честта да посети това негово частно владение.

Бяха станали любовници преди около година. Понякога преспиваха в нейния, а понякога — в неговия апартамент. Два пъти бяха пътували заедно, за да прекарат няколко дни насаме. Преди шест месеца пътуваха до Ню Орлианс, а миналия месец посетиха Ямайка. Моника знаеше как Джони Мак предпочита да пие кафето си, познаваше приятелите и враговете му в Хюстън, знаеше от коя страна на леглото обича да спи и му се доверяваше безрезервно. За миналото му обаче не знаеше нищо повече от онова, което бе известно и на всички останали. Той бил бедно хлапе, което се забъркало в неприятности още с пристигането си в Хюстън преди петнадесет години. Един възрастен благ съдия на име Харууд Браун взел Джони Мак под крилото си и го спасил от очакващия го живот на престъпник. Изпратил младежа в колеж и лично се погрижил да го научи какво означава израза човек на честта.

Моника често се бе питала откъде е пристигнал Джони Мак и защо той никога не говореше за годините преди появата му в Тексас. Какво имаше в миналото му, което толкова усърдно криеше от всички? Всъщност, това беше без значение. Тя просто проявяваше любопитство. Нямаше никакво намерение да се обвързва с него в по-дългосрочен план. Дори и ако искаше да свърже живота си с него, а тя не го искаше, Моника прекрасно съзнаваше, че бракът като институция е напълно чужд за нейния любовник.

 

 

Той я облада с дива и неудържима страст, а силното му тяло я прикова към леглото. Тя се притискаше към него, забила нокти в раменете му, а напрежението вътре в душата й нарастваше, за да експлодира в неудържима кулминация. Той винаги я любеше с някаква неконтролируема сила, установяваше върху нея опустошителната си власт и това го отличаваше от всичките й предишни любовници. Джони Мак Кейхил знаеше как да достави наслада на една жена и едновременно с това да я завладее и покори напълно.

Тя извика на глас, разтърсена от силата на оргазъма си. Той направи един последен тласък и от гърлото му се изтръгна дълбоко стенание.

Моника сгуши глава във възглавницата и въздъхна доволно, докато тялото й бавно се успокояваше от тръпките на изживяния оргазъм. Лежеше и го гледаше. Той стана от леглото, излагайки пред погледа й стегнатото си, стройно тяло и великолепно развитите си мускули. Дявол да го вземе, наистина беше страхотен! Най-красивия мъж, когото бе имала някога. Щеше да й липсва, когато връзката им приключи. А това неминуемо щеше да се случи.

Джони Мак се върна от банята, пременен с черен копринен халат, завързан хлабаво около кръста.

— Искаш ли питие? — попита я.

— Точно в този момент с удоволствие бих пийнала от старото ти бренди — информира го тя.

— Не мърдай от мястото си. Веднага се връщам. — Той й намигна и се ухили.

Нещо предстоеше. Никога досега Джони Мак не й бе предлагал питие и разговор след любене. Обикновено я прегръщаше, притискаше я към себе си, след което и двамата се унасяха в сън. А на няколко пъти, след като бяха прекарвали нощта в апартамента й, Моника се събуждаше на следващата заран, за да намери мястото до себе си празно.

Защо тази вечер бе решил да промени установената практика? Какво целеше с тези питиета и разговори след секса?

Той се върна и й подаде чаша със златистокафяв коняк, след което седна до нея на ръба на леглото.

— Сега, когато Ерик не е край теб, той сигурно ти липсва, нали? — Джони Мак поднесе кристалната чаша към устните си и отпи от брендито.

Моника бе слисана от зададения въпрос. Никога до този момент не бяха разговаряли за сина й. Темата беше болезнена за нея и тя обикновено се стараеше да я отбягва.

— Да, Ерик ми липсва. Но ти го знаеш. Нали точно на твоето рамо плаках, когато синът ми, ми каза, че предпочита да отиде да живее при баща си? — Моника завъртя течността в скъпата чаша и се загледа в коняка, сякаш се надяваше да прочете бъдещето си в него. После вдигна поглед, присви очи и попита: — Какво означава всичко това? Откъде тоя внезапен интерес към отношенията ми със сина ми?

Джони Мак пресуши съдържанието на чашата си, остави я на нощното шкафче и се изправи. Обърнат с гръб към Моника той каза:

— Току-що открих, че може би и аз имам един.

— Един какво? — попита тя, но ускореният ритъм на сърцето й и присвиването в стомаха й подсказаха, че вече се досеща за отговора на този въпрос. Нима някоя друга жена неволно бе забременяла от него? Това със сигурност не беше възможно. Джони Мак Кейхил никога — ама никога — не правеше секс без предпазни средства.

— Дете — отвърна той. — Син. На четиринадесет години.

Моника изпусна дъха, който бе сдържала до този момент, и вълна на облекчение заля тялото й. Четиринадесет години. Това означаваше дете от далечното му минало. Дете от живота му, преди да дойде в Тексас.

Тя стана от леглото, вдигна робата си на черни и червени райета, която лежеше на пода, и я облече.

— Хайде ела. Ще приготвя малко силно кафе, а след това ще поговорим.

Джони Мак разтърка врат и продължи да крачи напред-назад край долния край на огромното легло.

— Не бих искал онова, което възнамерявам да ти разкажа, да се превърне в публично достояние. Очаквам от теб да запазиш всичко в тайна.

Тя постави ръка на гърба му.

— Ти ми имаш доверие, нали?

— Да.

— Тогава ела. Първо кафето, а след това разговорите.

Десет минути по-късно двамата седяха във всекидневната — просторна, професионално обзаведена стая, която бе символ на модерния съвременен стил. Двете порцеланови чашки стояха недокоснати върху сребърния поднос, който Моника бе оставила на масичката за кафе.

— Е, разкажи ми — рече тя. — Защо мислиш, че може да имаш четиринадесетгодишен син?

Джони Мак се изправи, приближи се до бюрото от стъкло и метал в ъгъла на стаята, извади един плик и го взе със себе си. Подаде го на Моника, след което седна до нея.

— Хайде — подкани я той. — Прочети го.

Моника извади съдържанието на плика. Една бележка, написана на лист от тетрадка. Изрезка от вестник. И снимка. Набързо прегледа писмото и статията, след което разгледа снимката. Красиво, тъмнокосо момче с остро изсечено лице, продълговати кафяви очи и умопомрачителна усмивка. Усмивката на Джони Мак.

— Уха! — Възклицанието се изтръгна неволно от устните й.

— Значи смяташ, че би могъл да е мой син?

Тя премести поглед от ученическата снимка на момчето към черно-бялата снимка от вестникарската статия.

— Познаваш ли я? Майката на момчето?

Джони Мак избегна директния й поглед. Погледна край нея към стъклената врата, която се отваряше към тераса с изглед към Хюстън.

— Да, познавам я. По-точно познавах я. Преди петнадесет години.

— И колко добре я познаваше?

— Лейн и аз никога не сме били любовници, ако това е, което ме питаш.

Моника забеляза болката, проблеснала в очите му. За кратко. Тя обаче я видя. Познаваше го прекалено добре, за да пропусне нещо толкова съкровено, пък било то и съвсем мимолетно. Тази жена — Моника прочете името й от вестника — тази Лейн Ноубъл Грейъм очевидно бе означавала нещо за Джони Мак. И независимо от това дали той искаше да си го признае, или не, тя все още бе важна за него.

— Момчето прилича на теб — отбеляза Моника. — Възможно ли е да е дете на някой твой роднина.

— Всичко е възможно. — Джони Мак опъна дългите си крака, отпусна ръце между коленете си и преплете пръсти. — Това, което бих искал да разбера, е защо някой би ми изпратил подобно съобщение. Кой го е изпратил, по дяволите? И ако това момче, Уил Грейъм, е мой син, защо е чакал всичките тези години преди да ми го каже? — Той непрекъснато преплиташе и разплиташе пръстите си, загледан към покрития с килим под. — Ако момчето наистина е син на Лейн, значи не би могло да е мое дете.

— Сигурен ли си? — попита Моника. — Не може ли да си забравил за някоя нощ, в която си пил прекалено много или…

— Ако се бях любил с Лейн никога не бих забравил това.

Моника се вледени от гласа му, който като арктическа буря сякаш мигновено понижи температурата в стаята до под нулата. Потресоха я не толкова думите, колкото начина, по който бяха изречени. Джони Мак е бил влюбен в тази жена. И този факт изненада Моника. До този момент бе смятала, че Джони Мак е неспособен да изпитва любов.

— Ако тя е майката, а тази статия — Моника размаха изрезката, която държеше в ръка — твърди, че това е така, значи момчето не е твой син.

Джони Мак плъзна ръце нагоре-надолу по бедрата си, след това се плесна по коленете и рязко се изправи.

— Сутринта телефонирах на Бентън Пайк, който на свой ред се свързал с един частен детектив и му възложил да разучи всичко за живота на момчето.

— Значи вече си сторил всичко, което е по силите ти. Свързал си се с адвоката си, а той се е заел с разследването на въпроса. Току-виж човекът, изпратил ти това писмо, поиска нещо от теб. Може би някаква сума пари като награда за информацията.

— Да, и Бенсън ми каза същото, но на мен инстинктът ми подсказва, че тази бележка казва истината и Уил Грейъм е мой син.

— Щом изпитваш подобна вътрешна убеденост, защо не отидеш лично в… в — тя провери името на вестника — в Ноубълс Кросинг и…

— Преди години се заклех, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото аз да се върна в Ноубълс Кросинг.

— Това е било преди да откриеш, че може да си оставил зад себе си някоя недовършена работа.

— Тогава оставих много недовършени неща. — Джони Мак отвори вратите към терасата, излезе навън и стисна с такава сила перилата, че кокалчетата на пръстите му побеляха от усилието.

Моника застана зад него, прегърна го през кръста и положи глава на гърба му.

— Защо не можеш да се прибереш у дома в Ноубълс Спрингс? От какво толкова се страхуваш?

— Страхувам се да се изправя лице в лице с един призрак от миналото — призна й той.

— Чий призрак?

— Моят собствен.