Бевърли Бартън
Белези по сърцето (26)

25.

— Уил не е тук, Лейн — рече Едит. — Защо смяташ, че е наминал да ни види точно тази вечер?

— Оставил ни е бележка, че идва да види Мери Марта.

— А защо е трябвало да ви оставя бележка? Вие къде бяхте?

— Двамата с Джони Мак отидохме да се поразходим. Прибрахме се у дома и намерихме бележката на Уил върху кухненската маса. — Лейн погледна през рамо към Джони Мак, който стоеше непосредствено зад нея. — Върнахме се от разходката си преди повече от час. Лили Мей също вече се върна от църква. Навън е тъмно и започвам да се тревожа. Ако не е с теб, къде тогава може да е?

— Нямам никаква представа, но мога да те уверя, че не съм го виждала тази вечер. Само че… — Дълбоко поемане на въздух.

— Какво само че! По дяволите, Едит, ако знаеш къде е Уил…

— Не зная къде е, но е възможно да се е видял с Мери Марта тази вечер. Виждате ли… ами тя избягала от госпожа Брайънт, новата й медицинска сестра. Ще уволня тази некомпетентна некадърница в момента, в който успея да й намеря заместница. След вечеря задрямала на стола си и така и не разбрала, че Мери Марта се измъкнала от стаята.

— Предполагам, че вече си намерила Мери Марта. Тя добре ли е? — попита Лейн.

— Намерихме я в задния двор, на няколко метра от градината. Беше абсолютно неадекватна. Говореше несвързано и постоянно повтаряше името на Кент. Джеймс ми помогна да я прибера в къщата, а госпожа Брайънт й постави инжекция.

— Смяташ ли, че е възможно Уил да е бил с нея?

— Не зная, но предполагам, че е възможно. От друга страна, не мога да допусна, че той би я оставил съвсем сама навън.

Лейн прехапа долната си устна. Разбира се, че не би я оставил. Уил щеше да се погрижи за Мери Марта.

— Не, не би я оставил.

— Може да се е отказал да идва у нас и вместо това да е излязъл да се поразходи. Търсихте ли го в двора или…

— Джони Мак обиколи целия двор.

— Ти май си силно притеснена заради отсъствието му, нали?

— Да, така е. — Лейн дълбоко си пое дъх. — Ако Уил се появи при теб, би ли го помолила да ми се обади незабавно?

— Разбира се. А ако се прибере първо у вас, обади ми се, за да зная. — Едит замълча за момент. — Зная, че Уил не ми е истински внук, но аз дълбоко го обичам.

— Да. Зная. И ти благодаря. — Лейн остави слушалката и се обърна към Джони Мак. — Не са го виждали.

— Каква полза от онзи полицай, който седи по цял ден в колата си — Лили Мей кимна с глава към улицата пред къщата, — щом Уил може да излезе от тук и да изчезне просто ей така? — Тя изразително щракна с пръсти.

— Той вероятно е бил задрямал — също като новата медицинска сестра на Мери Марта, която изобщо не я забелязала да се измъква от стаята. — Лейн се отдалечи от Джони Мак и започна да кръстосва из стаята. Къде е Уил? Случило ли му се е нещо? Дали убиецът не бе разбрал по някакъв начин, че паметта му започва да се възвръща?

— Знаем, че някой от дома на мис Едит се е обадил по телефона на Уил. — Джони Мак посочи телефона, в паметта, на който бяха записани всички входящи обаждания. — И предполагам, че точно Мери Марта му е позвънила.

— А той никога не отказва на молбите й да го види. — Лейн се спря на едно място. — Но ако не е отишъл да се срещне с Мери Марта, къде е тогава? Какво му се е случило?

— Мисля, че трябва да повикаме тук онзи полицай и да го накараме да поиска помощ от участъка — предложи Лили Мей.

— Съгласен съм — заяви Джони Мак. — Идеята да въвлечем и полицията в това би ми харесала повече, ако неин началник не беше Бъди Лоулър. В момента обаче се нуждаем от помощта им, за да открием Уил. И трябва да го направим веднага.

— Иди го доведи — подкани го Лейн. — Моля те! Трябва да направим нещо. В противен случай просто ще полудея.

Джони Мак се запъти към входната врата. Лили Мей сграбчи ръката на Лейн и я стисна с все сила.

 

 

Нямаше начин да довърши започнатото. Не и докато Джони Мак и Лейн обикаляха наоколо и оглеждаха всеки храст от живия плет, разделящ двете имения. Но нямаше от какво да се притеснява. Никой не би могъл да намери Уил. Мери Марта изобщо не е в състояние да им каже, че го е виждала тази вечер. А когато дойде на себе си, вероятно няма да си спомня нищо. Пък и да си спомни нещо, нейните обвинения винаги можеха да бъдат изтълкувани като проява на нестабилното й душевно състояние. Достатъчно беше да се каже, че тя има склонността да си въобразява най-различни неща. Но ако все пак спомене, че Уил е в старата постройка за инструменти, те може и да решат да я претърсят. Трябва да се върнеш и да измъкнеш Уил, преди да се е съмнало. Убий го и го хвърли в реката. И ако имаш късмет, тялото му никога няма да бъде намерено.

 

 

Изгряващото слънце се появи от изток и хоризонтът засия, обагрен в розово великолепие. На границата между имотите на семейство Ноубъл и семейство Грейъм се разхождаха хора. Полицаи. Заместници на шерифа. Съседи. Всички те участваха в търсенето на Уил. Лейн обгърна тялото си с ръце, за да се предпази от хладния утринен вятър, който духаше от реката. Джони Мак я погледна и едва се сдържа да се спусне към нея и да я вземе в прегръдките си. Часове наред двамата с нея бяха претърсвали района, напълно забравили за себе си, погълнати изцяло от страховете и притесненията си за техния син. Ако нещо се случеше с Уил, Лейн просто не би могла да го понесе. През изминалите четиринадесет години целият й свят бе съсредоточен единствено около сина й. Бе пожертвала толкова много заради Уил. Нямаше да е честно спрямо нея, спрямо него, или пък спрямо Уил, ако… Не, по дяволите! Не можеше да разсъждава по този начин. Не можеше да си позволи да повярва в най-лошото.

Уил е жив, непрекъснато си повтаряше той. Не може да е мъртъв!

— Ще доведем кучетата — информира ги шерифът, Лари Карол. — Предложих да го направим по-рано, но Бъди сметна, че ще успеем да намерим момчето и без тях. — Лари свали шапка и почеса блестящата си от пот плешива глава. — Трябва да призная, че съм силно озадачен от случилото се. Намерихме всевъзможни следи, оставени в калта из двора, претърсихме цялото имение Грейъм, както и имението Ноубъл, но това изобщо не ни помогна да открием Уил. Като че ли момчето се е изпарило във въздуха. Изчезнало яко дим.

— Ако не го намерим до сутринта, ще повикаме на помощ водолази, за да претърсим реката в участъка й зад Магнолия авеню — прекъсна го сержант Т. С. Бедлоу.

— Би ли говорил малко по-тихо? — помоли го Джони Мак. — Майката на Уил е наблизо и последното нещо, което й трябва в момента, е да чуе предположенията ти, че тялото на Уил може да е в реката.

— Извинете, господин Кейхил. — Т. С. изглеждаше искрено смутен. — Нямам никакво желание да разстройвам мис Лейн. Всички ние имаме много високо мнение за нея. Нищо, че е обвинена в убийството на Кент Грейъм.

Преди да успее да отговори каквото и да било, Джони Мак чу далечен протяжен вой, долови ниското, гърлено ръмжене на ловните кучета. Един от заместниците на шерифа направляваше животните със завидна лекота.

— Ето ги и кучетата — отбеляза Лари Карол. — Тези тук са най-добрите следотърсачи в околността. Принадлежат на стария Фарлан. Ако Уил е някъде по тия места, те непременно ще го намерят.

— Ще имаме нужда от някаква вещ, принадлежала на момчето — каза Т. С. — Мисля да помоля Лили Мей да ни донесе някоя дреха на Уил. Няма смисъл да безпокоим мис Лейн.

— Добре — съгласи се Джони Мак.

Забелязал, че Бъди Лоулър разговаря с Лейн, Джони Мак се извини на мъжете около себе си и бързо тръгна към нея. През цялата изминала нощ Бъди не се отдели от тях — издаваше заповеди, изпращаше полицаи в различни посоки, нареждайки им да разпитат съседите им от Магнолия авеню.

— Съжалявам, че Мери Марта не може да ни помогне по никакъв начин — отбеляза Бъди. — Мис Лейн я попита за Уил преди малко и тя изпадна в такава силна хистерия, че се наложи сестрата отново да й даде успокоително.

— Бедничката Мери Марта… — Лейн вдигна очи, когато видя приближилия се Джони Мак и му подаде ръката си.

— Бъди, шериф Карол току-що ми каза, че си го накарал да изчака и да не пуска веднага ловните кучета. Защо е трябвало да чакаме чак до сега? — Джони Мак стисна ръката на Лейн и я дръпна близо до себе си.

— Бях сигурен, че ще успеем да намерим Уил и без помощта на шибаните кучета. Освен това — той погледна многозначително по посока на Лейн — притеснявах се, че Лейн може да си помисли, че смятаме Уил за мъртъв, щом прибягваме до помощта на кучетата. — Бъди извади носна кърпичка от задния си джоб и избърса потта от лицето си. — Дяволски топло е за септември.

Пренебрегнала напълно присъствието на Бъди, Лейн се облегна на Джони Мак.

— Не зная колко още мога да издържа. Нещо ужасно се е случило с Уил. В противен случай вече щяхме да сме го намерили.

Джони Мак я притисна към себе си, а след това се наведе и я целуна по бузата.

— Не губи надежда. Ще намерим Уил… ще го намерим жив и здрав. А човекът, отговорен за изчезването му, ще си плати скъпо и прескъпо.

Ако само беше наел охрана за Уил, Лейн и за самия себе си веднага след изписването му от болницата… Да, ако само го бе сторил… Сега вече бе късно да направи каквото и да било. Не можеше да проумее как изобщо е могъл да повярва, че полицията в едно малко и забутано градче като Ноубълс Кросинг би могла да му осигури задоволителна защита. Джони Мак никога нямаше да си прости, ако нещо се бе случило с Уил, ако поради неговата недалновидност убиецът бе ударил отново.

Ловните кучета изведнъж започнаха да лаят така, сякаш бяха попаднали на следа. Гърлен, протяжен вой, от който на човек му се смръзва кръвта. Лейн сграбчи ризата на Джони Мак. Той я погали по гърба, опитвайки се да я успокои.

— Мислиш ли, че са намерили Уил? — Тревожният й поглед срещна очите на Джони Мак.

— Може би.

— Хайде да отидем да видим какво са намерили. — Тя стисна ръката му, затича се и го помъкна след себе си.

Воят долиташе от най-отдалечения край на имението Грейъм. Лейн и Джони Мак, придружени от повечето участници в търсенето — както полицаи, така и цивилни граждани — се затичаха по посока на звука. Само след няколко минути стигнаха до старата постройка, използвана на времето за гараж за каретите, която през последните петдесетина година бе превърната в склад за инструменти и вехтории. Кучетата стояха пред входа на полусъборената сграда и с все сила се дърпаха напред.

— Момчето трябва да е вътре — обяви Лари Карол. — Тези кучета никога не бъркат.

— Но ние вече претърсихме тази постройка — възрази Бъди Лоулър. — Аз лично я проверих и не намерих нищо вътре.

— Сигурно си пропуснал нещо — продължи да настоява Лари. — Ако кучетата на стария Фарлан са проследи следата, оставена от Уил Грейъм до тук, значи можеш да заложиш заплатата си за следващата седмица, че момчето е тук някъде.

Заровен в тази стара постройка? Тази ужасяваща възможност проблесна в ума на Джони Мак. Господи, моля те! Не заради мен, заради Лейн. Не позволявай нашият син да е мъртъв.

— Отворете вратите — кресна Лари. — Вкарайте кучетата вътре. Те веднага ще ни заведат до мястото.

Джони Мак задържа Лейн.

— Защо не останеш тук с Лили Мей, а аз ще вляза вътре и ще видя…

— Не! Идвам с теб.

— Лейн, скъпа…

— Моля те, не се опитвай да ме спреш.

Той обви ръка около раменете на Лейн и в този миг зърна мис Едит, застанала под един дъб наблизо. На лицето й бе изписана искрена тревога. Старата кучка май наистина обичаше Уил.

— Там, под лодката — рече Т. С. Бедлоу. — Кучетата проследиха следата до там.

След като наобиколиха лодката, няколко от мъжете повдигнаха нейния мухлясал, изгнил корпус. Заместник-шерифът едва удържаше кучетата, стиснал здраво поводите им. Лейн хвана ръката на Джони Мак и заби нокти в плътта му. Той преглътна мъчително и продължи да се моли мълчаливо — молеше се така, както никога преди през живота си. Петнадесет години по-рано той бе проклинал господ, който бе позволил на Бъди Лоулър да изхвърли тялото му във водите на река Чикасоу. Днес обаче пламенно умоляваше същия този господ да пощади живота на сина му.

— Вижте тук! — извика Т.С.

— Всемогъщи боже! — Шериф Карол изблъска настрани насъбралите се зяпачи. — Мис Лейн, елате насам. Намерихме вашето момче и, като го гледам как се извива и гърчи, спокойно мога да заключа, че е живо.

 

 

— За стотен път ти повтарям, Бъди, че не видях човека, ударил ме по главата. — Уил седеше на ръба на кушетката за прегледи в спешното отделение на болницата Самюел Ноубъл мемориал.

— Не искам да те разстройвам, синко, но снощи някой се е опитал да те убие и аз съм длъжен да си свърша работата и да разбера кой е този някой. — Бъди издиша тежко. — Репутацията ни вече пострада достатъчно от факта, че още не сме намерили човека, стрелял по Джони Мак. Какво ще си помислят за нас хората, ако не успеем да намерим и човека, опитал се да те убие?

— Бих казал, че ако намерите единия, ще намерите и другия — намеси се Джони Мак.

— Да… ами това може и да е така, а може и да не е — възрази Бъди.

— Виж, Уил вече ти каза всичко, което знае. — Лейн застана между Бъди и сина си. — Време е вече да го оставиш на мира. Ще се наложи да почакаш до утре, ако решиш, че искаш да му зададеш още въпроси. Сега лекарят ще зашие раната на главата му, след което ще го приемат в болницата за двадесет и четири часово наблюдение. Освен сериозната рана на главата, Уил е получил и леко сътресение на мозъка.

— Защо не поговориш отново с Мери Марта? — предложи Джони Мак. — Може днес да е по-добре. Твърде е възможно да си спомни нещо от вчерашните събития.

— Възможно е, но е малко вероятно. — Бъди кимна. — Нищо не би ме зарадвало повече от едно подобрение в състоянието на Мери Марта. Преди убийството на Кент тя имаше и добри дни на просветление и душевен покой.

— Обещавам ти, че ще ти се обадя незабавно, ако Уил си спомни още нещо. — Джони Мак стисна рамото на Бъди. — Хайде, нека те изпратя.

Лейн въздъхна с облекчение, когато двамата мъже излязоха от стаята. Ако Бъди беше останал само миг по-дълго, ако беше задал само още един въпрос, тя сигурно щеше да започне да пищи. Предвид всичко преживяно, на Лейн никак не й се искаше да изпада в хистерия постфактум. Уил беше жив и, като се изключат раната на главата и лекото мозъчно сътресение, се чувстваше добре.

Но как трябваше да разбират случилото се със сина й? Какви са били намеренията на човека, нападнал Уил? Може би не е искал да го убива, а само да го нарани? Или нещо се бе объркало по време на покушението върху живота му и момчето дължеше оцеляването си само на случайността?

— Може ли да вляза? — попита Едит Уеър, застанала пред отворената врата.

— Уил, искаш ли видиш мис Едит? — попита Лейн.

— Разбира се. — Той погледна край Лейн и се усмихна на жената, която бе смятал за своя баба през целия си живот. — Влизай. — Момчето гостоприемно й махна с ръка.

— Как си, Уил? — Едит заобиколи Лейн и се приближи до леглото.

— Лекарите казват, че ще се оправя. Добре че имам такава здрава кратуна. — Той внимателно докосна главата си. — Имам нужда само от няколко шева.

— Има и леко сътресение на мозъка — намеси се Лейн. — Ще го задържат тук двадесет и четири часа, за да е под наблюдение.

— Мери Марта с теб ли беше, когато се случи това? — попита Едит.

— Тя остана да ме чака пред старата постройка. Аз влязох вътре сам — обясни Уил. — Леля Мери Марта беше убедена, че Кент е вътре и ни чака.

Едит ахна от изненада и се вкопчи в перлената си огърлица.

— Мили боже! Не мислиш, че… Искам да кажа, че не е възможно тя да… — В очите на Едит заблестяха сълзи.

— О, бабо, не плачи! — Уил слезе от леглото и потупа Едит по гърба. — Леля Мери Марта никога не би ме наранила. Тя не би могла да убие и муха. И сама знаеш, че тя е най-добрият човек на този свят.

Устните на Едит потрепериха. Тя избърса сълзите, стекли се от ъгълчетата на очите й.

— Толкова се радвам, че ще се оправиш. Всички ужасно се разтревожихме заради теб. Майка ти и Джони Мак. Джеймс и аз. А също и Бъди. Той беше твърдо решен да те намери.

— Много съм доволен, че шериф Карол доведе кучетата на стария Фарлан — отбеляза Уил. — Ако не бяха те, кой знае колко още щях да остана под онази стара лодка.

Докато убиецът отново се върне за теб. Тази ужасяваща мисъл изведнъж премина през съзнанието на Лейн. Тя една сподави възклицанието си, осъзнала изведнъж, че Уил се бе разминал на косъм със смъртта.

В стаята влезе доктор Люис, следван по петите от Джони Мак. Младият лекар се намръщи, когато видя всичките тези хора, струпани в малката стая за прегледи на спешното отделение.

— Моля всички да излязат — разпореди се лекарят.

— Искаш ли да остана с теб? — Лейн погледна Уил.

— Мамичко, малкото ти момче е вече достатъчно голямо — увери я доктор Люис. — Не мисля, че би искал да му държиш ръката, докато аз му шия главата. Така ли е, Уил?

— Да, мамо, просто излез отвън. Аз съм добре.

На Лейн никак не й се излизаше, но си наложи да го направи. Никаква опасност не застрашаваше Уил тук, в спешното отделение на болницата. Майките обаче често изпитваха безпочвени и ирационални страхове. Особено, когато детето им едва бе избегнало смъртта.

 

 

За пръв път от много години насам Джони Мак се чувстваше абсолютно безпомощен. Никак не му харесваше фактът, че ситуацията не беше под негов контрол. В Хюстън той се бе превърнал в един от представителите на финансовия елит и задоволяваше всеки свой каприз само с едно щракване на пръстите. Всичко, което можеше да се купи с пари, беше негово. Постоянно го преследваха красиви жени. Бизнесмените или го наричаха свой приятел, или се бояха от него. Той беше човек, с когото всички се съобразяваха, и този негов образ, нямащ нищо общо с бедното лошо момче, избягало от Ноубълс Кросинг преди години, много му допадаше.

Но независимо от всичките му пари, власт и светска изтънченост, тук, в родния му град, той винаги щеше да си остане незаконороденото копеле на Фейт Кейхил. В Ноубълс Кросинг той носеше истината за произхода си като огромна значка на ревера си и беше неспособен да избяга от миналото. В този град се налагаше да се изправи лице в лице със стореното от него. Тук трябваше да плаща за греховете си. Тук трябваше да изкупи прегрешенията си пред невинните хора, които, макар и непреднамерено, бе наранил на времето. За жалост най-много бяха пострадали двамата човека, които той за нищо на света не би наранил съзнателно — детето, за съществуването, на което така и не бе научил, и жената, която никога не можа да забрави. Сега обаче вече можеше да ги защити и да ги предпази от страдания и беди. Още тази вечер в Ноубълс Кросинг щяха да пристигнат трима първокласни охранители, подбрани лично от Уайът Фостър.

Джони Мак се погледна в огледалото, напълни шепата си с вода и изми пяната за бръснене, останала по бузите и брадичката му. Избърса лицето си и се присегна за ризата си, която висеше на закачалката на вратата. Тъкмо закопчаваше последното копче и се канеше да напъха ризата в колана на дънките си, когато чу леко почукване по вратата на стаята си.

Лейн влезе в стаята, но се спря на няколко крачки от прага.

— Тя е тук и Уил вече разговаря с нея на долния етаж. Лили Мей им сервира кафе. — Лейн се приближи до Джони Мак като нервно кършеше пръсти. — Не мога да разбера защо Уил настоява да направи това още сега, толкова скоро. Та той току-що се прибра от болницата.

Джони Мак заряза ризата си, пристъпи напред и стисна разтрепераните ръце на Лейн.

— Трябва да позволим на Уил да го направи, скъпа. Това е, което иска.

— Зная. — Лейн стисна зъби и се намръщи.

Джони Мак я прегърна, опитвайки се да й влее сила и увереност. Изобщо не бе подозирал, че един мъж може толкова силно да обича някоя жена, не бе и допускал, че съществуването й може да бъде от толкова жизненоважно значение за него. Не можеше да го обясни, не можеше дори да го повярва напълно, но, кой знае как, Лейн бе станала толкова важна за него, колкото и въздуха, който дишаше.

— Почакай само да се дооблека и двамата заедно ще слезем долу. — Прегърна я отново, след което хвана лицето й с двете си ръце и се вгледа в красивите й сини очи. — Каквото и да си спомни Уил… ако си спомни още нещо… ще го посрещнем заедно. Ти, аз и Уил. Като семейство.

Лейн дълбоко си пое дъх, а след това бавно издиша.

— Слава богу, че Лили Мей те повика да се върнеш. — Очите й се напълниха със сълзи. — Мислех си, че съм станала силна жена, която не се нуждае от мъжка подкрепа. Сега обаче си давам сметка, че имам нужда от мъж в живота си. Имам нужда от теб, Джони Мак. — Една самотна сълза потече по лицето й.

Джони Мак я целуна. В целувката му се смесиха желание да я утеши и страст. Любов и сладострастен копнеж. Преплетоха се всичките онези многообразни чувства, които Лейн бе събудила в душата му. Тя въздъхна и сложи край на целувката.

Той се отдръпна, бързо напъха ризата в дънките си, закопча ги и стегна колана си.

— Да вървим…

Намериха Уил заедно с доктор Ейджи в кабинета. Двамата тихичко разговаряха. В мига, в който видя родителите си, Уил се изправи и се приближи до Лейн.

— Мамо, престани да се тревожиш — каза й Уил. — По лицето ти познавам, че се страхуваш заради мен. Недей. С мене всичко ще бъде наред. Обещавам.

— Ами ако…

Застанал непосредствено зад нея, Джони Мак я стисна за раменете, сякаш за да й вдъхне кураж.

— През цялото време ще бъдем тук заедно с него. А доктор Ейджи не би направила нищо, което да навреди на Уил.

Нола Ейджи пристъпи напред и се усмихна сърдечно на Лейн.

— Двамата с Уил си поговорихме и аз съм уверена, че той е готов за още един сеанс. Мисля, че неспособността му да си спомни събитията от онзи ден му се отразява много по-зле от истината, пред която ще се изправи, когато си спомни всичко. Каквато и да е тя.

Лейн и Джони Мак заеха местата си, докато доктор Ейджи подготви първо стаята, а след това и Уил. Насочвайки го бавно, стъпка по стъпка, тя му помогна да се отпусне и да се потопи в състояние на дълбока медитация. Започна сеанса, задавайки му лесни въпроси, целящи да го успокоят допълнително. И когато прецени, че Уил е напълно готов, тя го поведе обратно към онзи фатален ден — последния ден от живота на Кент Грейъм.

— Помогнал си на Лили Мей да са прибере в стаята си; след това отново си излязъл отвън — припомни му доктор Ейджи, връщайки го към момента, в който се бе натъкнал на трупа на Кент. — Какво видя, когато излезе отново в градината?

— Кент беше там. На колене. Стенеше. Беше вдигнал ръцете си нагоре. Господи, не! Недей! Спри! Моля те, спри!

— Уил, успокой се и ми кажи какво става.

— Не го удряй повече. Моля те! Ще го убиеш…

— Кой удря Кент?

Лейн стисна ръката на Джони Мак, наведе си напред и прошепна:

— При предишните сеанси не можа да си спомни този момент. Всеки път повтаряше, че е видял трупа на Кент. О, мили боже, възможно ли е наистина да е видял убийството на Кент?

— Уил, кой удря Кент? — повторно попита доктор Ейджи.

— Аз измъкнах бейзболната си бухалка от ръцете й. А тя се разплака и избяга. Аз я видях. Стоеше съвсем близо до живия плет. Наведох се да видя как е Кент. Той беше мъртъв. А тя просто си стоеше там и плачеше.

Джони Мак сдържа дъха си. Толкова сме близо, помисли си той. Хайде, Уил. Кажи ни кого си видял. Кажи ни кой уби Кент.

— Уил, кой плачеше? Кого видя да стои край живия плет? — Гласът на лекарката звучеше спокойно и уверено.

— Тя дойде през живия плет. Чух гласа й. Тя ми каза: Какво си направил? Но аз не можах да отговоря нищо. Искаше ми се да извикам: Ти знаеш, че не съм го убил аз. Знаеш, че не съм го направил аз.

— Кой беше там заедно с теб, Уил? Кого видя през онзи ден? Кой разговаря с теб?

— Знаеш, че не бях аз! — извика Уил и лицето му се окъпа в сълзи. — О, бабо, знаеш, че не съм го направил аз…