Бевърли Бартън
Белези по сърцето (24)

23.

Лейн имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Стомахът й бе свит от притеснение, нервите й бяха опънати до скъсване, главата й пулсираше от болка. Тя погледна през дебелата стъклена стена на чакалнята в интензивното хирургическо отделение в болницата Самюел Ноубъл мемориал. Медицинското заведение носеше името на прадядо й, който в края на тридесетте години бе дарил значителна сума за построяването на ново крило на съществуващата вече болнична сграда. Паркингът пред болницата беше полупразен, а високите лампи осветяваха с бледия си приглушен блясък тъмния паваж, прилежно подкастрените храсти и цветята, засадени в тесни правоъгълни лехи. Светофарът в края на улицата светеше жълто.

На Лейн й се струваше странно, че животът си продължава както обикновено — все едно че не се бе случило нищо значително. Съвсем скоро хоризонтът на изток ще изсветлее от лъчите на изгряващото слънце. Улиците ще се изпълнят с хора и превозни средства. В седем часа ще застъпят на работа сестрите от дневната смяна. Хората по домовете си ще си приготвят закуска, ще заведат децата си на училище и ще тръгнат на работа. Телефоните ща започнат да звънят, в мрежата ще потекат милиарди електронни съобщения, радиостанциите ще излъчват последните новини и музикални програми.

Нима това наистина бе възможно? Никой ли не си даваше сметка, че нищо вече не е както преди? Че животът бе претърпял драстична промяна? Имаше чувството, че наближава краят на света и едно-единствено нещо може да спре неумолимия ход на личния й Армагедон — успешната хирургическа операция на Джони Мак Кейхил. Лейн вече го бе изгубила веднъж, но, след петнадесет дълги години, той се бе върнал при нея. Не можеше да го изгуби за втори път. Ако той умре…

Кой бе извършил това отвратително престъпление? Кой се бе промъкнал до къщата й, и, прикривайки се в сенките на нощта, бе изчакал най-удобния момент да застреля Джони Мак в гръб?

Лейн неволно потрепери, припомнила си изстрелите и безжизненото тяло на Джони Мак, отпуснато на кухненския под. Беше започнала да крещи с пълно гърло и бе събудила всички в къщата. Докато тя седеше на пода, свита до тялото на Джони Мак, Лили Мей се обади в болницата. Лейн се качи в линейката с тялото на Джони Мак, а Куин, заедно с Лили Мей и Уил последваха колата на бърза помощ и пристигнаха в спешното отделение само няколко секунди след нея.

— Мамо? — Уил се приближи до нея и я прегърна. — Той ще се оправи. Длъжен е да го стори.

Тя потупа ръцете на Уил, сплетени на кръста й.

— Обичам го. Не съм обичала друг мъж през живота си.

— Мисля, че и той те обича — каза й Уил. — Определено се държи като влюбен мъж.

Лейн се обърна в прегръдката на сина си, стисна ръцете му и се усмихна едва-едва.

— Той те обича, Уил. В това съм повече от сигурна. Иска да бъде твой баща, ако му позволиш.

— Ако той… — Уил се отдръпна от Лейн, обърна й гръб и се загледа през стъклената стена. — По дяволите, няма ли кой да дойде да ни каже какво става там вътре? В операционната е вече пет часа. Какво се бавят толкова?

Лейн постави ръка на гърба на момчето.

— Аз непрекъснато си повтарям, че липсата на новини е добра новина. Трябва да се уповаваме на надеждата, че лекарите могат да спасят живота на Джони Мак.

Уил се обърна и погледна Лейн.

— Кой може да е човекът, стрелял по него? Кой е искал да го убие? И защо?

— Аз самата не спирам да си задавам този въпрос, но все още не мога да намеря отговор. — На ум обаче й идваха имената на няколко заподозрени. Като например Джеймс Уеър. И мис Едит. И двамата прекрасно си служеха с оръжията. Мис Едит бе силно запалена по стрелбата по панички, а Джеймс, след брака си с нея, бе започнал да я придружава на всички подобни състезания.

— Искам вие двамата да поседнете и да се опитате да си починете малко. — Лили Мей, хванала в ръка две кутийки кола, застана до тях. — Ето — тя подаде едната кола на Лейн, а другата на Уил, — реших, че малко захар и кофеин ще ви дойдат добре. Мис Лейн, зная, че всеки път, когато си притеснена, започва да ти се повръща. Колата ще успокои стомаха ти.

Лейн прие напитката.

— Благодаря ти, Лили Мей. Наистина ми се гади малко. — Тя отвори кутийката и вдигна колата към устните си. Студеното, сладко питие й се отрази добре и след няколко глътки почувства, че раздразненият й стомах като че ли започна да се успокоява.

Уил тъкмо отваряше своята кола, когато Лейн чу гласа на Куин Кортез, долитащ от коридора. Тя бе така погълната от собствените си страхове, че не бе разменила и две думи с Куин през изтеклите няколко часа. Почти бе забравила за присъствието му. Преди няколко минути обаче го бе забелязала да става от стола си в единия ъгъл на чакалнята и да излиза в коридора.

— Не можете ли да почакате с този разпит? — попита Куин. — Лейн не е в състояние да отговаря на въпросите ви.

— Искам единствено някакво изявление от нейна страна — отвърна Бъди Лоулър. — В момента разследвам опит за предумишлено убийство, а може би дори и убийство, ако Джони Мак не излезе жив от операционната.

— По дяволите, човече, не можеш ли да говориш по-тихо! — сърдито възкликна Куин. — За твое сведение там вътре седят жена и дете — Куин посочи през рамо към чакалнята, — които са достатъчно уплашени и без твоите приказки за това как Джони Мак може всеки момент да умре.

— Виж, Кортез, нямам никакво намерение да разстройвам Лейн или Уил. Длъжен съм обаче да задам няколко въпроса на Лейн. Моите хора направиха оглед на къщата, но единственото заключение, до което стигнаха, е, че вероятно някой се е спотайвал под кухненския прозорец на Лейн и е носел пушка, за да застреля Джони Мак.

Лейн подаде колата си на Лили Мей.

— Уил, остани тук с баба си.

— Бъди би могъл да прояви малко повече човечност и да изчака с този разпит — отбеляза Лили Мей.

— Той просто си върши работата. — Лейн потупа ръката на Лили Мей, мина край нея и излезе в коридора, където двамата мъже продължаваха спора си. — Какво искаш да ме попиташ? — Тя погледна Бъди право в очите.

— Съжалявам за случилото се, Лейн.

Гласът на Бъди прозвуча искрено, но Лейн не му вярваше. Шефът на полицията в Ноубълс Кросинг имаше достатъчни основания да мрази Джони Мак и омразата му беше не по-слаба от тази на мис Едит и на Джеймс. В края на краищата, именно той бе лидерът на бандата, пребила Джони Мак почти до смърт преди петнадесет години. И точно той бе изхвърлил тялото му в реката.

— Правилно ли чух, че не си намерил никакви улики около къщата ми? — попита Лейн.

Бъди поклати отрицателно глава.

— Не, мадам, не намерихме абсолютно нищо. Само под кухненския прозорец забелязахме един участък, в който невенът в лехата изглежда отъпкан.

— В такъв случай все още нямаш представа кой стреля по Джони Мак… в гръб?

— Никаква. — Бъди не смееше да погледне към Лейн. Очите му се местеха от пода към тавана, погледът му бягаше край нея по посока на Куин. — Как е Джони Мак? Знаете ли нещо за състоянието му?

— От пет часа е в операционната — отвърна Куин. — От три часа насам не сме получавали никаква информация. Една сестра ни каза, че раната в ръката не е много сериозна, но куршумът, изстрелян в гърба му, е попаднал в белия дроб и е причинил и други вътрешни поражения.

— Наистина съжалявам за случилото се. И обещавам на всички ви, че ще направя всичко възможно, за да открия човека, стрелял по Джони Мак. — Бъди погледна Лейн, но само за миг. Веднага след това отмести поглед. — Разкажи ми какво точно се случи тази вечер?

— Тъкмо се качвах по задното стълбище, когато чух два изстрела. Затичах се надолу по стълбите и видях Джони Мак да лежи на пода в кухнята. Беше прострелян в гърба и в едната ръка. Кървеше… имаше много кръв по ризата му и по пода. — Тя мъчително си пое дъх. Куин я прегърна през раменете. Лейн започна да диша дълбоко — вдишваше и издишваше, вдишваше и издишваше, опитвайки се да възвърне самообладанието си. — След това започнах да крещя. Вероятно съм викала с пълно гърло, защото Лили Мей дотича от стаята си веднага. Когато видя какво се е случило, веднага се обади на 911. След няколко минути Уил и Куин също слязоха в кухнята.

— Видя ли някого отвън? — попита Бъди. — Сянка или силует?

— Не, не видях нищо, но по онова време цялото ми внимание бе насочено към Джони Мак.

— Разбира се. — Бъди кимна. — Имаш ли някаква представа кой би могъл да е човекът, стрелял по него? Искам да кажа… имаш ли основания да подозираш някой конкретен човек? Зная, че Джони Мак си създаде много врагове в този град преди петнадесет години и според мен тук има не един гневен съпруг, с чиято благоверна половинка Джони Мак се е… забавлявал на времето.

— Петнадесет години е твърде дълъг срок за подобна вражда, не мислиш ли? — вметна Куин.

— И ти, както и аз, знаем истинската причина, поради която Джони Мак напусна града, нали, Бъди? — Лейн съвсем леко повиши глас. — И тя нямаше нищо общо с гнева на някой измамен съпруг.

Лицето на Бъди почервеня, по челото му изби пот.

— Ще те помоля да дойдеш в полицейския участък… по-късно… за да подпишеш свидетелските си показания. Срещу теб вече има повдигнато обвинение… ами, положението ти определено ще се утежни допълнително от факта, че си намерила още едно мъртво тяло.

Лейн ахна от изненада. Присви очи и гневно изгледа Бъди Лоулър.

— Джони Мак е все още жив — заяви тя.

— Да, зная, но пет часа в операционната не вещаят нищо добро, нали така?

На Лейн й се прииска да удари Бъди Лоулър. Неведнъж. Искаше й се да размаже противната му физиономия! Той беше един надут кучи син, който не можеше да прикрие удоволствието си от факта, че Джони Мак може и да умре.

— Приключихте ли с разпита на госпожа Грейъм? — официално попита Куин. — Ако е така, предлагам да си вървите. Не сте желан тук, началник Лоулър.

— Свърших. Засега.

Куин хвана Лейн и я заведе обратно в чакалнята, като затвори вратата след тях.

— Лоулър разчита, че Джони Мак ще умре, но ще остане горчиво разочарован. Не е лесно човек като него да бъде убит от няколко долни и подкупни плужека. Няма начин той да умре и да достави удоволствие на толкова много хора в Ноубълс Кросинг.

Лейн тихичко се изсмя.

— Ти го познаваш наистина добре, нали? И знаеш, че е от хората, които винаги оцеляват.

Куин стисна рамото на Лейн.

— Дяволски права си, той е точно такъв.

В момента, в който Лейн се отпусна на светлокафявия пластмасов стол, поставен точно до вратата, Лили Мей се приближи до нея и отново й предложи кутийката с кола.

— Добре ли си?

Лейн кимна утвърдително.

— Добре съм. Но на Бъди Лоулър определено щеше да му се случи нещо, ако беше останал само миг повече. Щях да го удуша с голи ръце. Долен кучи син!

— Какво ти каза, че те разстрои толкова много? — попита я Уил, който също се приближи към нея.

— О, скъпи, няма значение какво си приказва Бъди. И аз не трябваше да ругая. Само че съм толкова ядосана, че бих могла… Пет пари не давам какво мислят другите; Джони Мак няма да умре! — Лейн грабна колата от ръцете на Лили Мей, отпи няколко големи глътки, след което остави кутийката на близката масичка. — Защо не седнете?

— Мисля да сляза долу и да потърся машина за кафе — отвърна Куин. — Не си падам твърде по колата. Освен това трябва да намеря начин да изразходвам част от енергията си. — Той погледна Уил. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, благодаря. Ще остана с… — Уил млъкна по средата на изречението и погледна край Куин.

— Госпожа Грейъм? — На прага на отворената врата стоеше една ниска и набита русокоса сестра.

Лейн рязко се изправи.

— Аз съм госпожа Грейъм.

— Доктор Гордън ще дойде да поговори с вас след няколко минути — информира я сестрата.

— Как е Джони Мак? — попита Лейн.

— Господин Кейхил излезе от операционната и състоянието му е стабилно.

От гърдите на всички се откъсна колективна въздишка на облекчение. Стомахът на Лейн се преобърна от радост. Куин плесна Уил по гърба и двамата се спогледаха с усмивка.

Лили Мей промълви:

— Благодаря ти, господи!

Няколко минути по-късно дойде и доктор Гордън, който ги информира накратко за състоянието на Джони Мак и им разясни с прости думи същността на извършената операция и евентуалните й последици. В мига, в който Лейн чу думите Имаме всички основания да вярваме, че господин Кейхил ще се възстанови напълно, гласът на лекаря, заедно с целия заобикалящ я свят сякаш потънаха в небитието. Нищо друго нямаше значение. Мъжът, когото обичаше, щеше да живее!

 

 

— Този мъж има девет живота като котките — процеди Едит Уеър и продължи да стърже с нокти по страничната облегалка на канапето, на което седеше. — Очевидно е, че не може да бъде убит.

— По всичко личи, че имаш право, скъпа — отвърна Джеймс. — Този мъж не може да бъде унищожен. Не може да бъде пребит. Нито пък удавен. А сега става ясно, че и куршум не го лови.

Джеймс се бе надявал, че Джони Мак няма да оживее след покушението върху живота му, но ето че той вече се възстановяваше в интензивния сектор на хирургическото отделение в местната болница. И макар че самият Джони Мак продължаваше да бъде заплаха за него, Джеймс смяташе, че би могъл да обърне случилото се в своя полза. Едит и Бъди бяха изцяло погълнати от опита за убийство на Джони Мак и Джеймс щеше да се възползва от момента, за да задейства плана си и да напусне града завинаги.

— Ако беше умрял, щеше да улесни живота на всички нас — отбеляза Бъди. — Защото мъртвите не могат да говорят.

— Ако той изрече само една думичка… — Едит снижи гласа си — … за Кент и за сексуалния му тормоз върху Мери Марта, аз ще намеря начин да му затворя устата завинаги. Като си помисля за скандала… са срама… за онова, което ще си помислят хората за Кент и Мери Марта. А и за мен.

Джеймс изсумтя, изумен от откритието, че скъпата му съпруга се притеснява да не се окаже в центъра на срамен и позорен скандал и то в момент, в който статиите за убийството на сина й не слизат от първите страници на вестниците.

— Около семейство Грейъм винаги са се вихрили скандали. В края на краищата господин Джон бе известен женкар и непрокопсаник. А ти, мила моя, си известна в града като първокласна кучка.

— Погълнатият алкохол май те е направил твърде смел — подигравателно подхвърли мис Едит. — Все пак те предупреждавам да държиш сметка на приказките си.

Джеймс пресуши и последната капка уиски от чашата, която държеше, след това прекоси стаята и си сипа още едно питие. Пренебрегнал напълно предупреждението на Едит, той продължи с характеристиката на семейство Грейъм.

— Ти, естествено, винаги си умеела да пазиш в тайна любовните си флиртове и забежки. Може би има няколко души в този град, които сигурно се досещат, че си падаш по по-млади мъже — особено след като се омъжи за мен, — но дори и те не знаят цялата истина, нали така? Никой от тях не подозира, че вече от години мърсуваш с мъже, достатъчно млади, за да ти бъдат синове.

— Млъквай, по дяволите! — спусна се към Джеймс Бъди.

— Престанете! Спрете и двамата! — Едит се изправи, вирнала царствената си глава. Стоеше изпъната като струна. — Глупаво е да воюваме помежду си.

— Мили боже, Бъди, ти като че ли приемаш обвиненията ми твърде лично. Да не би случайно и ти да чукаш жена ми, а?

— Ти си пиян, Джеймс — заяви Бъди. — Защо не млъкнеш, преди да съм ти затворил устата със сила?

Цялата ситуация изглеждаше твърде нелепа в очите на Джеймс. Но пък от друга страна, целият му досегашен живот беше една преструвка и пародия. Понякога му се струваше, че е затворен насила в приют за душевноболни. Единственото, което искаше, единственото, към което се стремеше през последните години, беше да избяга, да побегне надалеч заедно с Арлийн, преди да го е погълнала лудостта, царуваща в тази къща.

— Ето значи каква била работата — не млъкваше Джеймс. — Ясно ти е, че не можеш да чукаш Мери Марта и затова се задоволяваш с майка й.

Бъди стовари юмрук в лицето на Джеймс. Джеймс политна назад и се блъсна в стената. Тялото му се свлече надолу по ламперията, задникът му се стовари на пода и в този момент му се стори, че чува Едит да ругае.

— Не го ударих силно — смънка Бъди. — Но ако още веднъж каже нещо по адрес на Мери Марта, ще го убия.

Джеймс избърса уста и усети нещо лепкаво по ръката си. Кръв. Устната му кървеше. А долната му челюст вероятно щеше да посинее. По дяволите, Бъди може и да беше дребосък, но имаше изключително силно дясно кроше.

— Добре ли си, Джеймс? — заинтересува се Едит.

— Ще се оправя. — Джеймс подпря ръце на стената зад себе си и успя да се изправи. — Предполагам, че отидох твърде далеч, а? За което се извинявам. Всичко се дължи на алкохола, нали разбираш?

Махни се от тук веднага, мълчаливо си рече Джеймс. Напусни стаята, преди да си изтърсил още нещо и преди Бъди да те е смачкал от бой. Добрият полицейски началник се славеше със своята избухливост и подлост. А когато станеше дума за Мери Марта, той превърташе напълно.

— Мисля, че се налага да отида в кухнята за лед — каза им Джеймс. — Ще ме извините, нали?

Бъди го изгледа с блеснали от ярост очи. Едит просто кимна. Джеймс въздъхна с облекчение и тръгна към кухнята. Докато ровеше из фризера за лед, клетъчният му телефон иззвъня. За момент си помисли да не отговаря — предположи, че го търси Пени, за да го пита защо днес не е отишъл на работа. После му хрумна, че тя май вече бе звъняла. Не си спомняше точно. Тази сутрин бе погълнал твърде много алкохол.

Той извади телефона от джоба на ризата си и го доближи до ухото си.

— Кметът Уеър слуша — изрече Джеймс.

— Джейми?

— Арлийн? — Произнесе името й шепнешком.

— Току-що чух, че Джони Мак е бил прострелян. Вярно ли е?

— Да, вярно е. Снощи някой го е прострелял през кухненския прозорец в къщата на Лейн. Копелето обаче е все още живо, което означава, че аз, както и преди, съм затънал до шия в неприятности.

— О, Джейми, ти… не си го прострелял ти, нали?