Бевърли Бартън
Белези по сърцето (23)

22.

— Ако не искаш, не е нужно да го правиш. — Лейн прегърна Уил през раменете.

— Искам — отвърна той въпреки страха, който разяждаше душата му. — Ако съм видял как някой убива Кент, трябва да си спомня… а ако аз съм човекът — Уил погледна майка си право в очите, — отнел живота на Кент, то тогава ще трябва да приема истината и да… — Уил преглътна. — Господи, мамо, страх ме е!

— Няма нищо, миличък.

Лейн го прегърна, опитвайки се да му вдъхне малко увереност, а той едва се сдържа да не се отпусне в ръцете й и да зареве като бебе. Как щеше да живее по-нататък, ако се окажеше, че точно той е пребил Кент до смърт? Вярно, че в последно време Кент се бе държал изключително подло и жестоко с него, но Уил си спомняше и времето, когато той и мъжът, когото бе считал за свой баща, изпитваха един към друг искрена любов и привързаност.

Беше длъжен да си спомни истината — не само заради майка си, но и заради самия себе си.

— Що за човек е тя? — попита Уил, застанал до майка си по средата на стаята му. — Ти вече си се срещала с нея, разговаряли сте… кажи ми мнението си.

— Доктор Ейджи е много приятна дама. Сподели с мен, че има двама сина и затова напълно разбира както моите, така и твоите чувства.

— Джони Мак ми каза, че тя е най-добрата в професията си. Има докторска степен и всичко останало.

— Точно така. Тя е психиатър, който специализира в областта на клиничната хипноза.

— И е съгласна ти и Джони Мак да останете с мен в стаята?

— Да, изобщо не възразява срещу присъствието ни.

— Ами, хайде тогава! — Уил се отдръпна от Лейн и се запъти към вратата. — Да започваме. — Той си наложи да се усмихне — хем да си вдъхне малко смелост, хем да убеди майка си, че може да се справи с положението.

Лейн го последва в коридора на втория етаж, където ги чакаше Джони Мак.

— Готов ли си? — попита бащата.

— Да, готов съм.

Но не беше готов. Изобщо не беше готов. Уплашеното дете вътре в него искаше да се обърне, да изтича обратно в стаята си, да заключи вратата и да откаже да излезе от там. Той обаче не можеше да постъпи толкова малодушно. Не и когато толкова много неща зависеха от него и от спомените му за деня, в който бе убит Кент.

Родителите му стояха един до друг и го гледаха напрегнато. Какво ли очакваха да се случи? Дали не смятаха, че той няма да издържи и ще се срине психически пред очите им? Или се притесняваха и се бояха за него точно толкова, колкото и самият той?

— Ей, вие двамата, престанете да се държите така, сякаш е настъпил краят на света. — Той успя дори да се засмее на глас, макар и доста неубедително.

— Ако по време на сеанса с доктор Ейджи почувстваш, че искаш да спрем, трябва само да ни кажеш — Джони Мак държеше ръката си малко над раменете на Уил. — А ако се окаже, че не можеш да си спомниш нищо, просто се откажи. Не е нужно да се насилваш.

Уил разбираше, че баща му иска да го докосне, да го хване за рамото, да го увери, че ще бъде до него както по време на сеанса, така и през останалата част от живота му. Каквото и да бе сторил в миналото, каквито и грехове да беше извършил, Джони Мак нямаше нищо общо с мъжа, обрисуван му от Кент.

— Той е прав, Уил. Ние… — Лейн погледна към Джони Мак — … не искаме да правиш нищо, което не е по вкуса ти.

— Чуйте ме сега и двамата. Нямам нищо против тази хипноза. Наистина искам… да си припомня всички събития от онзи ден. Това може да се окаже единственият начин да научим какво наистина се е случило тогава.

Джони Мак кимна. Лейн стисна ръката на Уил. Тримата заедно слязоха по стълбите и влязоха в кабинета, където една дребна брюнетка на около четиридесет години незабавно стана от канапето и се приближи към тях с топла усмивка на лицето си. Това значи била знаменитата доктор Ейджи, помисли си Уил. Жената, облечена в стилен бежов костюм, по-скоро му приличаше на нечия майка, приготвила се за църква. Кафявата й коса бе подстригана в къса, елегантна прическа, а сините й очи бяха ясни и дружелюбни.

Тя подаде ръка.

— Здравей, Уил, аз съм Нола Ейджи.

— Здрасти. — Уил стисна ръката й.

— Има ли нещо, което искаш да ме попиташ, преди да започнем? Нещо, което би желал да обсъдим? — попита го доктор Ейджи.

— Не съм сигурен — призна Уил. — Мама и Джони Мак в голяма степен ме запознаха с процедурата, но не казаха нищо за… ами…

— Каквито и да са опасенията ти, не се притеснявай да ги споделиш с мен.

— Ами не мога да не се питам… наистина ли вярвате, че това ще даде резултат? Сигурна ли сте, че можете да ме хипнотизирате и да ме накарате да си спомня?

— Защо не седнем за малко? — предложи лекарката. — А след това ще ти обясня какво ще направим и какви резултати можем да очакваме. Съгласен ли си?

— Да, разбира се.

Нола Ейджи погледна родителите му, които изглеждаха изключително напрегнати.

— Господин Кейхил, предлагам вие и госпожа Грейъм да седнете на столовете до прозореца — по този начин ще можете да наблюдавате какво правим, без да ни пречите.

Уил едва не се разсмя, отбелязал безропотната бързина, с която майка му и Джони Мак се подчиниха на лекарката. По дяволите, те също бяха изплашени и, също като него, искаха тази хипноза да доведе до желания от тях резултат.

— Уил, защо не седнеш? — Доктор Ейджи кимна с глава по посока на канапето. — Не е нужно да лягаш. Освен ако не държиш да го направиш.

— Мисля, че предпочитам да остана седнал.

Веднага щом всички заеха местата си, лекарката се настани на един стол с права облегалка, поставен точно пред Уил.

— Хипнозата е метод на комуникация, извършваща се в състояние на транс. Целта ни е да изолираме външните влияния до степен, която да позволи на ума ти да се освободи от всякакви разсейващи го дразнения. Ти обаче през цялото време ще бъдеш в състояние да чуваш гласа ми, както, вероятно, и звъненето на телефона. Аз ще направя така, че вниманието ти да се съсредоточи върху един-единствен предмет, а след това ще те помоля да се отпуснеш и докато си в състояние на транс, ще насоча ума ти към интересуващите ни събития.

— Добре. — На думи всичко звучеше сравнително лесно, но ако… — Какво ще стане, ако не изпадна в транс?

Доктор Ейджи се засмя.

— Не се безпокой за това. Някои пациенти не могат да бъдат хипнотизирани, а други пък изпадат в изключително дълбок транс. По-голямата част от пациентите обаче се поддават на хипноза и в повечето случаи това се постига само чрез състояние на медитация.

— Добре. Готов съм. — По-готов от това не можеше и да бъде. Стомахът го присвиваше, но той не обръщаше внимание на болката — знаеше, че тя е породена от обхваналата го нервност. — Хайде започвайте и… ами, свършете си работата.

— Опитай се да се отпуснеш — посъветва го тя. — Постарай се да освободиш съзнанието си от страха, притесненията и мислите, които те измъчват.

— Това е доста трудно за изпълнение, докторе — пошегува се Уил.

Тя се разсмя.

— Зная, че не ти е лесно, Уил, но опитай.

И той опита. Господи, как се опитваше. Отпусни се, тъпанар такъв. Отпусни се. Толкова ли е трудно!

Доктор Ейджи стана от стола, прекоси стаята, загаси всички лампи и пусна големия вентилатор на тавана, който заработи на ниски обороти. Макар че през процепите на старите дъбови капаци на прозорците проникваше светлина, стаята, в по-голямата си част, потъна в полумрак.

— Слушай лекото бръмчене на вентилатора — каза му лекарката. — Опитай се да съсредоточиш вниманието си върху въртенето му. Гледай го как се върти — отново и отново.

Гласът й беше тих, внимателен и успокояващ. Уил вдигна поглед към въртящата се стара перка на вентилатора, заслуша се в едва доловимото бръмчене.

— Не сваляй поглед от вентилатора — инструктира го лекарката. — Отпусни се. Освободи съзнанието си. В момента ти е топло. Чувстваш се удобно и уютно. В безопасност си. Само малко ти се спи.

— Аха. — Тя имаше право. Наистина се чувстваше така — беше му топло и удобно. В безопасност беше. И му се спеше.

Продължи да се взира в перката на вентилатора, която се въртеше отново и отново. Клепачите му натежаха. Имаше чувството, че се е издигнал в небесата и се носи във въздуха, кацнал на някакъв сив и пухкав облак. Затвори очи.

— Дишай дълбоко. Почувствай обхваналото те спокойствие. Почувствай сънливостта.

 

 

Лейн стисна ръката на Джони Мак и двамата се спогледаха притеснено. В самото начало Лейн бе против всяка намеса, която би помогнала на Уил да си спомни случилото се в деня на убийството на Кент. Ужасно се страхуваше от възможността Уил да е нанесъл фаталния удар, отнел живота на Кент. Сега обаче разбираше, че тази неизвестност бе причинила истинска агония на Уил и се молеше опитната професионалистка, която Джони Мак бе довел от Чикаго, да помогне на сина й да си върне паметта.

— Уил? — попита доктор Ейджи.

— Да?

— Удобно ли се чувстваш?

— Да.

— Бих искала да се върнеш в мислите си няколко седмици назад към деня, в който ти и Лили Мей сте били заедно в задния двор. Спомняш ли си този следобед?

— Да.

— Кажи ми какво става? Какво правите ти и Лили Мей?

Лейн стисна още по-силно ръката на Джони Мак. Той се премести на ръба на стола си — беше достатъчно близо, за да се протегне и да я прегърне през раменете. Едва ли друг път Лейн бе изпитвала толкова отчаяна нужда от неговата подкрепа и съпричастност. Каквото и да се случи, аз ще съм тук, за да помогна на Уил. Двамата заедно ще се погрижим за нашия син.

— Аз се упражнявах — изрече бавно Уил. — Лили Мей ми подаваше топката, за да мога да упражня удара си.

— Точно така. Бейзболната ти бухалка е била при теб в задния двор, нали така?

— Да, точно така.

— Двамата с Лили Мей сами ли бяхте?

Уил кимна.

— Мама беше отишла до редакцията на Хералд. Баба беше уволнила няколко репортери и мама искаше да разговаря с главния редактор, за да разбере какво точно се е случило.

— Значи майка ти не е била у дома; тя не е била в двора заедно с теб и Лили Мей?

— Не, нямаше я.

— Докато Лили Мей ти помагаше да се упражняваш през онзи ден, не се ли отби някой на гости? Имахте ли някакъв посетител?

— Не зная. — Уил започна да се върти неспокойно на мястото си, очевидно притеснен от въпроса. Наклони глава първо наляво, а след това надясно.

— Дишай дълбоко. Запази спокойствие. Отпусни се — продължи да го напътства доктор Ейджи. — Сега се чувстваш удобно. В безопасност си.

Вълнението на Уил обаче се усили и той повтори предишното си твърдение.

— Не зная дали през онзи ден сме имали посетител.

— Представи си себе си и Лили Мей в задния двор. Представи си тревата и дърветата. Почувствай топлите лъчи на слънцето.

Уил въздъхна. Лекарката продължи.

— Може би ти и Лили Мей сте се смели и сте разговаряли, а после някой е дошъл при вас в задния двор и вие сте престанали да се смеете и да си говорите.

— Кент беше пиян и ядосан. — Уил напрегнато повдигна рамене. Ръцете му се свиха в юмруци. На лицето му се появи болезнено изражение. — От мига, в който получи онова писмо от Шарън Хикман, той беше като обезумял. Държеше се ужасно и — Уил с мъка си пое въздух — и мама му бе забранила да идва в къщата. Беше му казала да ни остави на мира.

— Отпусни се, Уил — повтори доктор Ейджи. — Ти си в безопасност. Лили Мей също е в безопасност. Кент не може да ви нарани.

— Той може да ни нарани — изплака Уил. — Той причини болка на Лили Мей. — Тя… тя му каза да си върви, заплаши го, че ще извика полиция, ако не си тръгне. Той обаче не искаше да си ходи. Беше изпълнен с омраза. Започна да нарича мама с всевъзможни обидни думи, а след това ми каза, че Джони Мак е нищожно копеле, долнопробен бял боклук. Заяви ми, че съм се родил на този свят от семето на самия дявол и че той дълбоко съжалява, че е могъл някога да си помисли, че съм негово дете. Повтаряше, че съжалява за добротата, която бил проявявал към мен, извика, че би искал никога да не съм се раждал! През цялото време не спря да излива помия по адрес на истинския ми баща.

Лейн тихичко изстена.

Джони Мак я прегърна по-силно. Продължавай да ме държиш, мълчаливо се помоли тя. Каквото и да става, не ме пускай. Не бих могла да се справя без теб. Нуждая се от теб. Уил се нуждае от теб.

— Каза, че Кент е причинил болка на Лили Мей — подсказа му лекарката. — Как я нарани?

— Когато Кент отказа да си тръгне, тя ми каза да се прибера веднага в къщата. Двамата с нея тръгнахме към вратата, но той се опита да ни спре. Удари Лили Мей толкова силно, че тя падна на земята. Аз трябваше да го спра.

За част от секундата Лейн сякаш спря да диша. Чакаше, разкъсвана от страх. И се молеше безмълвно.

Уил гневно изпъшка.

— Аз… аз взех бейзболната бухалка, ударих го по гърба и той падна на земята. Оставих го да лежи на двора и да сипе ругатни, след което помогнах на Лили Мей да се изправи. Казах на Кент, че искам да ни остави на мира. Заплаших го, че ще го убия, ако не се подчини.

Лейн прехапа долната си устна, за да сподави надигналия се в гърлото й вик. Джони Мак продължаваше да я прегръща.

— Помогнах на Лили Мей да стигне до стаята си — продължи Уил. — Боях се, че може да си е счупила крак или ръка при падането. Тя ми нареди да заключа вратите и да се обадя в полицията.

— Ти обаче не позвъни в полицията, нали, Уил?

— Не, не позвъних. Излязох отново в задния двор, за да проверя дали Кент си е тръгнал.

— И тръгнал ли си беше?

— Не, беше все още там. Лежеше на земята — както го бях оставил. Но вече не стенеше и не проклинаше. Не мърдаше дори. Навсякъде около него имаше кръв. Много кръв. Кент беше… той беше мъртъв. Някой бе размазал главата му. Господи, беше ужасно!

— Достатъчно — извика Лейн, освободи се от прегръдката на Джони Мак и се изправи. — Моля ви, това е достатъчно.

Джони Мак се изправи, сграбчи я и притисна лицето й към гърдите си. Тя се притисна към него. Цялото й тяло трепереше неконтролируемо.

— На двора имаше и друг човек — продължи да разказва Уил, който очевидно не бе забелязал изблика на Лейн. — Видях, че храсталаците помръдваха. Някой се криеше в тях.

— Какви храсталаци? — попита доктор Ейджи.

— Живият плет от ниски храсти, който разделя нашия двор от двора на баба. Някой плачеше. — Уил притисна ръцете си една към друга и започна да ги търка. — Мисля, че бях аз. Аз плачех.

— Всичко е наред, Уил. Няма нищо лошо в това да си поплачеш.

Очите на Уил се напълниха със сълзи, няколко капчици се стекоха надолу по лицето му.

— Мразех го! Толкова много го мразех заради злобата, с която се отнасяше към мама и мен. Но не съм искал да умира. Не съм!

Уил потрепери, а сълзите продължиха да се стичат по лицето му. Доктор Ейджи се изправи и даде знак на Лейн и Джони Мак да се приближат. След това тихичко заговори на Уил.

— Вече можеш да спреш да разказваш, Уил. Не е нужно да си спомняш повече. Чуваш ли ме? Сега можеш да върнеш мислите си отново към настоящето, където ще бъдеш в безопасност, защото случилото се с Кент е останало назад в миналото.

Уил дълбоко си пое дъх и изгледа сърдито лекарката.

— Не съм го убил. Аз не съм убил Кент!

Лейн се спусна към сина си и го притисна към себе си. Джони Мак обгърна и двамата и ги приюти в широката си прегръдка.

 

 

Над старата къща се възцари приглушена тишина и пълен покой. Часовникът във фоайето отброи половин час. Лейн отмахна назад кичура гарвановочерна коса, паднал върху челото на Уил. Нейното малко момче… Вече почти мъж, а въпреки това толкова мъничък и уязвим. Той беше в безопасност, тук в тази стая, в къщата, в която бяха живели толкова много поколения от рода Ноубъл. Лейн огледа спалнята, осветена единствено от светлината, нахлуваща през отворената врата, и се усмихна, припомнила си как двамата с Уил бяха преобзавели тази стая непосредствено преди тринадесетия му рожден ден. Уил изцяло бе променил интериора на стаята, в която панерът с играчките му продължаваше да стои под прозореца, превръщайки я в стая на тийнейджър с плакати по стените и списания Плейбой, скрити под леглото.

Днешният сеанс с доктор Ейджи не бе разкрил много нова информация, но Уил си бе спомнил достатъчно, за да се направят два извънредно важни извода. Първо — той не бе убил Кент. И второ — беше видял някой да се крие в храстите на живия плет. Не се знаеше дали Уил е видял убиеца, но самият убиец очевидно не бе забелязал момчето. Защото, в противен случай, животът на Уил щеше да бъде в опасност.

За всички бе ясно, че трябва да се проведе още един сеанс. Нямаше никаква гаранция обаче, че Уил ще си спомни още потребности при този втори хипнотичен сеанс, което пък щеше да наложи участието му в други сеанси — и така, докато не възвърне изцяло паметта си. За сега обаче им бе достатъчно разкритието, че Уил не е пребил Кент до смърт.

Лейн целуна Уил по бузата, зави го внимателно с чаршафа и излезе от спалнята му като остави вратата леко открехната.

— Заспа ли най-после? — попита Джони Мак.

— Да. Най-накрая. — Лейн въздъхна. — Мисля, че всички вече спят. Само ти и аз сме още на крак. Лили Мей може би също е будна, макар че тя обикновено си ляга рано и става рано. Всички сме доста напрегнати след сеанса на Уил с доктор Ейджи.

— Куин си легна преди малко повече от час — веднага щом се прибра от вечерята с Нола.

— Те двамата май доста се привличат, нали?

— Все още не съм срещал жена, която да е успяла да устои на чара на Куин Кортез.

— Ето нещо, по което вие двамата много си приличате.

— Щом съм чак такъв чаровник, защо не мога да те убедя да хапнеш малко? — Той я погали по бузата с опакото на ръката си. — Не си яла нищо от сутринта.

— Предполагам, че съм прекалено превъзбудена, за да ям. — Тя се надигна на пръсти, протегна се и обви ръце около врата на Джони Мак. Чувстваше се прекрасно като знаеше, че той е тук, до нея, готов веднага да й се притече на помощ. — Сега, когато зная, че Уил не е убил Кент…

— И аз, също като теб, много бих искал да повярвам, че Уил си е спомнил съвсем точно случилото се през онзи ден, но доктор Ейджи обясни, че е напълно възможно даден пациент да има лъжливи спомени, което означава, че няма гаранция разказът под хипноза да отговаря сто процента на истината.

— Моля те, престани да се правиш на адвокат на дявола — възрази Лейн. — Не и сега. Не и тази вечер. Не и когато аз дълбоко в сърцето си вярвам, че разказът на Уил отговаря на истината. Той не е убил Кент.

— Съгласен съм. И аз не мисля, че го е направил. Но това ни изправя пред друг проблем. Всички знаем, че Уил вероятно е видял убиеца й, рано или късно, той ще се спомни кой е той. Заради теб всички се надяваме това да стане по-скоро. Преди да започне процесът. Мисля, че трябва да се вслушаме в съвета на доктор Ейджи и да направим още един сеанс веднага щом Уил се съгласи…

— Добре. Веднага щом Уил се съгласи.

— Така. След като се споразумяхме и по този въпрос, смятам да те заведа долу, за да хапнеш нещо. — Джони Мак сложи ръце на кръста й. — Ако трябва, ще ти слагам насила в устата, но ще те накарам да ядеш.

Лейн съблазнително отърка тяло в неговото. Никога не се бе възприемала като агресивна или нахакана жена, но този мъж — само този мъж — изкарваше на показ най-неподозирани черти от характера й. Днешният ден се бе оказал изключително добър за тях и Лейн искаше да празнува. Искаше да отпразнува пробива в спомените на Уил. Завръщането на Джони Мак. Своето пробуждане като жена. По дяволите, искаше да празнува, защото се чувстваше жива. И отново бе влюбена.

— Ако питаш мен, бих предпочела да задоволя един друг свой апетит. Какво ще кажеш по този въпрос?

Джони Мак изстена.

— О, скъпа, изобщо не играеш честно. — Той свали ръцете й от врата си, хвана я за раменете и я избута на няколко метра от себе си. — Колкото и да ми се иска да се отдам на страстни лудории, нямам намерение да те водя в стаята си и да те любя до полуда през цялата нощ.

— Нямаш?

— Не. Не и преди да си хапнала.

— Какъв досадник! — Лейн раздразнено разпери ръце. — Добре. Предавам се. — Тя го хвана за китката на ръката и го повлече след себе си. — Хайде. Да нападнем хладилника.

 

 

Тридесет минути по-късно двамата почистиха кухненската маса, оставиха чашите, чиниите и приборите си в мивката и прибраха в хладилника онова, което беше останало от шунката, картофената салата и лимонения пай. Лейн изгледа развеселено Джони Мак, който напълни мивката с вода и сипа в нея препарат за миене на съдове.

— Ето това вече е приятна гледка — отбеляза тя. — Мъж, на когото му приляга домакинската работа.

Джони Мак погледна през рамо и я ощастливи с една главозамайваща усмивка.

— О, скъпа, и представа си нямаш дори колко много други неща ми прилягат.

Тя се изхили. Засмя се искрено, от сърце. Беше й леко и светло на душата. Не си спомняше откога не се бе чувствала толкова добре. Нищо, че спокойствието й продължи само миг, след който отново си спомни за надвисналите над главата й неприятности. Убийството на Кент. Амнезията на Уил. Приближаващият съдебен процес. Неустановените й взаимоотношения с Джони Мак.

— Ей, тази намръщена физиономия не ми харесва — възкликна той и остави и последната чаша да се оцежда. — Днешният ден беше много добър за всички ни. Успях да сплаша Джеймс Уеър, а Уил си спомни, че не е убил Кент. Така че би трябвало да се усмихваш, а не да се мръщиш.

— Да, зная. И съм дълбоко благодарна за случилото се през днешния ден. — Тя сви рамене. — Само че не мога да се отърся от мислите за процеса. Ще ми се да можех да забравя за предстоящите сеанси на Уил с доктор Ейджи и да се отдам на радостта и спокойствието, които преживях през изминалия половин час.

Джони Мак избърса мокрите си ръце с една цветна кухненска кърпа. След това, залепил на лицето си своята жестоко убийствена усмивка, той бавно се приближи до нея.

— Мисля, че зная как да те направя още по-щастлива. — Сложи ръце на кръста й и я привлече към себе си. — И ти обещавам, че ще направя всичко възможно обхваналото те щастие да продължи възможно най-дълго.

Притисна я към себе си, зарови лице в шията й, а тя се изхили отново. Веднага след това обаче го отблъсна назад.

— Не можем… не можем да направим… нещо такова в кухнята. Ами ако Лили Мей се събуди и…

Той заглуши протестите й с целувка. Страстна и настойчива. Пропита от жажда и копнеж. Лейн се опита да мисли разумно, да възрази по някакъв начин, но колкото повече той я целуваше, толкова по-малко тя се притесняваше от възможността някой да влезе и да ги завари заедно. А когато Джони Мак сложи ръце на ханша й, повдигна я нагоре и притисна тялото й към своето, за да почувства силната му ерекция, Лейн напълно престана да разсъждава.

Тя се притисна на него и отвърна на целувката му с не по-слаба жар. Джони Мак подпря гърба й на стената и пъхна ръце под колана на панталона й. Погали голата й плът, я тя се вкопчи в раменете му, за да запази равновесие. Той измъкна ръце, бързо разкопча ципа на габардинения й панталон и го дръпна надолу. Той се свлече по краката й и се спря чак на глезените й. Лейн вдигна първо единия, а след това й другия си крак, и изрита панталона настрани. Джони Мак я вдигна нагоре и тя обви крака около таза му. През цялото това време той нито за миг не спря да я целува.

Никога преди Лейн не бе изпитвала нещо толкова необуздано, разкрепостено и неописуемо въодушевяващо. Всичките й действия бяха подчинени на желанието, надигнало се в душата й — толкова силно, че имаше чувството, че ще я изпепели. Откакто се бяха любили предишната сутрин, Лейн така и не успя да прогони от съзнанието си мислите за секса с Джони Мак.

Когато най-после спря да си поеме дъх и да възстанови накъсаното си дишане, Джони Мак прошепна, без да откъсва устни от нейните.

— Май ще е по-добре, ако отидем някъде другаде да довършим започнатото.

Без да я изпуска от ръцете си и без да отделя устните си, които си проправиха жарка пътека надолу по шията към деколтето на блузата й, той я понесе към килера. Блъсна с тялото й притворената врата и влезе в малкото помещение. Постави я върху плота, който съединяваше два успоредни рафта, монтирани на двете противоположни стени. Без да промълви дума, Джони Мак свали бельото й, разкопча собствения си панталон и освободи члена си, възбуден до краен предел. Повдигна Лейн отново така, че тя отново да обвие крака около него и проникна в тялото й.

В мига, в който Лейн почувства вълните на приближаващия оргазъм, тя заби нокти в раменете на Джони Мак и проплака името му.

— Точно така, миличка, дай ми това, което желая. Покажи ми оргазъма си.

Всичко свърши, но тя все отказваше да го пусне. Той я шляпна закачливо по задника и рече:

— Хайде да продължим в леглото ми.

Лейн искаше това повече от всичко друго на света. Само че те не бяха единствените обитатели на тази къща и вече бяха рискували достатъчно с този любовен акт в килера. Притесняваше се от мисълта, че може да се успи в леглото на Джони Мак и да се събуди дълго след като Уил е станал. Ами ако синът й разбере къде е прекарала нощта? Как ще реагира? Какво ще си помисли за нея?

— Ако Уил по някакъв начин разбере, че аз…

Джони Мак постави пръст на устните й.

— Двамата с теб не поддържаме някаква незаконна връзка. И в крайна сметка ще се наложи да обясним на Уил какво изпитваме един към друг. Но ако настояваш да бъдем дискретни, ще се постарая да те върна в собственото ти легло още преди зазоряване.

Ще ни се наложи да кажем на Уил какво изпитваме един към друг. Точно това беше казал, нали? Но какво точно изпитваме един към друг? Ако ме обичаш, защо не го кажеш с думи?

— Настоявам да бъдем дискретни — едва чуто промълви Лейн.

Той се ухили, вдигна панталона си, закопча ципа, а след това се наведе, вдигна гащичките й от пода и й ги подаде.

— Хайде.

Дръпна я за ръката и Лейн го последва в кухнята. Джони Мак вдигна от пода синия й габардинен панталон и й го подаде. Тя го грабна и бързо го нахлузи.

— Ти се качвай горе, скъпа — подкани я той. — Аз ще загася лампите и ще обиколя наоколо, за да се уверя, че всички врати са заключени, а охранителната система е включена. Когато се кача горе, двамата заедно ще вземем един душ и след това…

— Ако сега започнеш да ми обясняваш какво ще правим, изобщо няма да мога да тръгна и току-виж пак сме се озовали в килера.

— Ами тогава тръгвай, преди да е станало прекалено късно — пошегува се той.

На лицето на Лейн изгря доволна усмивка. Тя остави Джони Мак в кухнята и пое нагоре по задното стълбище. Едва беше стигнала до площадката, когато чу силен трясък. Веднага след него последва още един.

Съзнанието й отрази шумовете и тя стигна до разумното обяснение, че те вероятно са причинени от кола, минаваща наблизо.

Внезапно обаче осъзна, че трясъкът е бил причинен от нещо друго. Останала без дъх, Лейн стисна силно перилата на стълбището, а тялото й бе разтърсено от силен прилив на адреналин. Това не беше ауспух на кола, а изстрел от пистолет. Лейн рязко се обърна и се затича надолу към кухнята.

— Джони Мак?

Никакъв отговор.

— Джони Мак!

Намери го пред прозореца. Лежеше по очи на пода. От раните на гърба и на ръката му се процеждаше кръв.