Бевърли Бартън
Белези по сърцето (2)

1.

Силната гръмотевица заглуши за миг думите на свещеника. Лили Мей погледна към мис Лейн^[1], изправена гордо до младия Уил, и забеляза, че момчето държи големия черен чадър над главата на майка си. Грижовен. Обичлив. На четиринадесет години той беше само едни дълги крака и ръце. И пронизващи черни очи, които толкова много приличаха на очите на баща му.

— Прах при прахта. Пепел при пепелта. — Преподобният Колби пренебрегна напълно намесата на природата и продължи да нарежда празните слова, които не можеха да донесат истинска утеха на онези, които искрено скърбяха за покойника.

Назъбена светкавица проряза небето и удари недалеч от тях. Няколко от дамите ахнаха на глас. Мери Марта Грейъм, с тресящо се от скръб тяло и пребледняло лице, се приближи до гроба, сякаш имаше намерение да се хвърли отново върху ковчега.

Всемогъщи Боже! Лили Мей безгласно изпъшка. Само това им трябваше сега — поредното представление на лудата Мери Марта, изнесено пред очите на целия град. Не стигаше ли, че всички те бяха принудени да изслушат истеричната й тирада по време на службата, ами сега трябваше отново да стават свидетели на безумната й скръб?

— О, Кент, толкова те обичах! — Мери Марта се наведе над металния сив ковчег. — Знаеш, че те обичах. Моля те, братко, моля те да се върнеш. Не ме оставяй…

Джеймс Уеър пристъпи напред, прегърна през кръста доведената си дъщеря и я придърпа назад, за да застане отново между майка си и него. Тя бързо се извърна и зарови лице на гърдите му, разтърсвана от неконтролируеми ридания.

Лили Мей забеляза съжалението, изписано по лицето на мис Лейн и си даде сметка, че тя искрено копнее да утеши бившата си снаха. Обстоятелствата обаче не позволяваха на заподозряната убийца да предложи любяща прегръдка на потъналата в скръб сестра на покойника. Бедната мис Лейн… Несправедливо беше, че една толкова добра жена, която не бе извършила и едно лошо деяние през целия си живот, сега можеше да бъде арестувана.

Проливният дъжд се усили, а службата край гроба на покойника продължаваше. Хладният, влажен вятър навяваше дъжда под тъмночервената тента, под която се бе скупчило семейството. Лили Мей, заедно с мис Лейн и Уил, стояха отвън на дъжда. Когато поканиха Уил да се присъедини към семейство Грейъм, той отказа и, демонстрирайки лоялността си, застана редом с майка си.

Лили Мей знаеше, че хората щяха да кажат, че денят не е подходящ за погребение. Може дори да се намерят и такива, които да изтъкнат, че и природата скърби за Кент Грейъм. Това обаче беше малко вероятно. Според нея отвратителното време беше в съзвучие с живота на Кент — мрачен, тъмен, студен и разрушителен. Презреният кучи син не заслужаваше да намери покой в някой светъл, слънчев ден. Всъщност, ако искаха времето и църковната служба да отдадат на Кент почитта, която той наистина заслужава, то тогава трябваше дяволът да излезе от ада и да засипе земята с огън и жупел. Тогава всички щяха да знаят, че сатаната лично е отнесъл долната му душица право в пъкъла.

Когато службата свърши, пронизителните писъци на Мери Марта задържаха присъстващите край гроба и не им позволиха да се разпръснат веднага. Лили Мей погледна през рамо и видя Джеймс Уеър и началника на полицията Бъди Лоулър, които се опитваха да укротят малката сестричка на Кент. Тя се бореше с тях като луда, а широко отворените й очи се стрелкаха във всички посоки.

Едит Грейъм Уеър наклони леко царствената си глава, а червената й коса, сресана в съвършена прическа, изглеждаше недокосната от вятъра и влагата. Тя погледна нехайно към разстроената си дъщеря, след което прониза Лейн с яростен поглед. Обвинението, четящо се в зелените й очи, трябваше да послужи като предупреждение за бившата й снаха. Според Лили Мей малко хора забелязаха този поглед. Те бяха прекалено заети да наблюдават Мери Марта, която риташе, крещеше и се съпротивляваше на усилията на двамата мъже да я издърпат далеч от гроба. Болезнено слабото тяло на Лили Мей бе разтърсено от лошо предчувствие. Познаваше властта на грандамата на Ноубълс Кросинг и знаеше, че тя е напълно достатъчна, за да се противопостави на влиянието, свързано с фамилното име на Лейн.

Лейн се пресегна, хвана Лили Мей под ръка и се вгледа умолително в очите й. Мис Лейн за пореден път я предупреждаваше, че, каквото и да се случи от тук нататък, каквито и трудности да застанат на пътя й, тя можеше да мисли и да се тревожи само за едно — необходимостта на всяка цена да предпази Уил.

— Хайде да се прибираме — рече Лейн и се обърна към сина си. — Искаш ли да се сбогуваш с баба си, преди да си тръгнем?

— Нямам какво да кажа на баба щом тя продължава да се отнася с теб по този начин.

Лили Мей никога преди не се бе гордяла толкова много с него. Макар и на прага на мъжествеността, Уил беше все още дете, но неговата обич и загриженост към мис Лейн красноречиво показваха, че един ден от него ще излезе изключително добър и почтен човек. Точно както искаше майка му.

Тя затвори чадъра си и се пъхна на задната седалка на белия мерцедес на Лейн. Когато се приберат у дома, щеше да им приготви кафе и лек обяд. След смъртта на Кент мис Лейн не бе яла почти нищо. И в това нямаше нищо чудно, предвид бързината, с която се бе превърнала в главната заподозряна. Дори и вълчият апетит на Уил бе намалял през петте дни, променили из основи живота им. Колкото по-упорито Лили Мей се опитваше да изличи спомените от онзи ужасен ден, толкова по-ярко изплуваха те в паметта й — като повтарящ се кошмар, пред който беше безсилна.

В пълно мълчание се отдалечиха от гробището Оукууд, минаха през Баптист Ботъмс, покрай стария къмпинг за каравани, прекосиха моста Чикасоу и излязоха на Шеста улица. Лили Мей задържа поглед върху ръждясалата порта, която зееше отворена на входа на някогашния къмпинг за каравани. Години наред бе живяла с единственото си дете, Шарън, в малка каравана с две спални. И всяка сутрин точно в пет и половина бе потегляла със стария си ремблър от къмпинга Майър, разположен на западния бряг на реката Чикасоу, и бе прекосявала целия град, за да стигне до имението на семейство Ноубъл на Магнолия авеню. Всяка вечер в седем и половина бе потегляла към дома си, прекосявайки отново реката, която разделяше града и жителите му на бедни и богати.

Тя и Шарън принадлежаха към групата на онези, които си нямаха нищичко, и тя и до ден-днешен обвиняваше себе си заради онзи неутолим глад, бушувал неудържимо в душата на Шарън — глад, породен от потребността й на всяка цена да се спаси от бедността и немотията.

Джони Мак Кейхил беше най-печално известният сред бедняците. В онези години представителите на местното общество не просто презираха момчето; те го мразеха. Той демонстрираше пълно пренебрежение към снобската им йерархия и ги заливаше с присмеха и подигравките си. Но когато си позволи да навлезе в света им, да спи с жените им и да им се подиграва в лицата, те го наказаха жестоко.

Той се бе заклел, че никога повече няма да се върне в Ноубълс Кросинг, но Лили Мей се молеше неподписаното й писмо да го доведе отново у дома. Ако го стореше, завръщането му щеше да предизвика силни брожения, защото много от жителите на града го смятаха за мъртъв. Но Лили Мей знаеше, че Уил едва ли друг път ще има толкова отчаяна нужда от истинския си баща. А и Джони Мак едва ли щеше да има по-добра възможност да се отплати на мис Лейн, която бе спасила живота му на времето.

 

 

Лейн застана на прага на стаята на Уил. Лампата в коридора хвърляше меки отблясъци върху леглото и върху дългото и стройно тяло на спящото дете. Защото, макар вече да беше достигнал височина от метър и осемдесет, Джон Уилям Грейъм все още беше дете. Дете, в тялото, на което бушуваха неудържимите мъжки хормони, които съвсем скоро щяха да го превърнат в мъж.

В много отношения той беше истински син на баща си. Беше прекалено красив и това сигурно щеше да му създаде неприятности. Черна коса и черни очи. Високо и гъвкаво тяло. И убийствена усмивка, която вече привличаше вниманието на тийнейджърките в Ноубълс Кросинг. Но Уил беше също така и неин син, а тя го бе отгледала с много любов, осигурила му бе сигурност и богатство, каквито баща му никога не бе имал. Беше насадила в душата на скъпоценния си син, чувство за чест и достойнство, научила го бе да изпитва уважение към другите — все неща, непознати за Джони Мак.

Дълбоко в сърцето си тя така и не бе успяла да раздели бащата от сина и сега, когато Уил все повече се превръщаше в пълно копие на Джони Мак, Лейн започваше да си дава сметка, че е била пълна глупачка да вярва, че ще успее вечно да пази в тайна истината за бащата на момчето. Ако Кент не беше също толкова тъмен и висок, тайната й сигурно отдавна вече да е излязла наяве. И може би — но само може би — за всички тях щеше да е много по-добре, ако това наистина се бе случило.

Обаче ровенето в миналото не помагаше с нищо. Ако трябваше да го направи отново, дали щеше да излъже Кент? Дали щеше да му позволи да повярва, че Уил е негов син? Независимо от факта, че Кент й беше нещо като гадже още от времето, когато бяха съвсем деца, Лейн никога не го бе обичала. Родителите им бяха приятели — равностойни в социално отношение. Свързваше ги и някаква далечна роднинска връзка. Двете семейства със задоволство очакваха деня, в който единственият син на фамилията Грейъм и единствената дъщеря на фамилията Ноубъл ще свържат в свещен съюз двата най-стари и най-богати рода в окръга.

И независимо че той винаги бе твърдял обратното, Лейн изобщо не вярваше, че Кент я бе обичал някога. О, той я искаше, преследваше я, прогонваше всички млади мъже, които се осмеляваха да проявят интерес към нея. Искаше да се ожени за нея, да я притежава, да властва над нея. Но не я обичаше. И когато стана ясно, че, дори и като негова съпруга, тя никога няма да му принадлежи напълно, желанието му да я притежава бавно се превърна в омраза.

Лейн застана до леглото на Уил и се загледа в него. По същия начин бе стояла до люлката му, когато той беше невръстно бебе, загледана в ритмичното повдигане на малките му гърдички. Беше го обикнала в мига, в който за пръв път го бе взела в ръцете си. Още тогава бе осъзнала, че би направила всичко, за да му осигури сигурност, щастие и спокойствие. И през всичките тези четиринадесет години не бе имало случай, в който тя да погледне към Уил и да не си помисли за Джони Мак.

О, ти беше страхотна, госпожо, беше й казал Кент. Успя да ме убедиш, че Уил е мой син. Но аз трябваше да разбера, че не е така. Трябваше да се сетя. Виждах как се отнасяш с него, разбирах, че го обожаваш. Ти никога не би изпитвала подобни чувства към мое дете. Мили Боже, всеки път, когато спираше поглед върху Уил, ти си мислеше за Джони Мак, нали?

Лейн отмахна един кичур гарвановочерна коса от челото на Уил.

— Мили Боже, не му позволявай да си спомни какво точно се случи в деня, в който Кент умря — прошепна тя. — Нека спомените му от този ден останат погребани навеки. Дори и ако трябва да прекарам остатъка от живота си в затвора, не му позволявай да си спомни. Само се погрижи за Уил. Единствено той има значение.

 

 

Гробището бе забулено от тъмни сенки и тишина. Лунната светлина блестеше по големия, украсен с орнаменти паметник и по пресния гроб, отрупан с цветя. Джон Кент Грейъм. Единствен син на майка си. Но не и на баща си.

Умен. Красив. Чаровен. Мъж, който през целия си живот е бил обичан, глезен и желан. Светът беше в краката му — като дар, получен от бога. А той беше пропилял този дар, проиграл го бе като ненужна дреболия. През целия си живот бе вземал, без да даде нищо в замяна.

Тъмната фигура коленичи, а облечената в ръкавица ръка погали надгробния камък. Беше красив, но студен и безжизнен. Също като Кент приживе.

Кент, който прекрасно знаеше как да очарова и да насърчава околните, как да ги използва, без самият той да им е от полза. Кент, който бе притежавал всичко, което един мъж би могъл да желае, но се бе оказал недостатъчно умен, за да го оцени.

— Ти беше един презрян кучи син! И аз се радвам, че си мъртъв. Чуваш ли ме? Радвам се, че си мъртъв!

Фигурата се изправи и се огледа, като се питаше дали и някой друг не бе решил да направи среднощна визита на гроба на споминал се любим човек.

Всичко щеше да е наред, стига Уил да не си спомни случилото се през онзи ден. А ако паметта му се възвърне, ще се наложи да се справят и с този проблем. По един или друг начин. Но за всички щеше да е най-добре, ако момчето извади късмет и забрави завинаги събитията, свързани с убийството на баща му.

Бащата на Уил. Ха! Никой никога не бе заподозрял — Кент най-малко от всички, — че Уил е син на друг мъж. И не на кой да е мъж, а на онова копеле Джони Мак Кейхил.

Как ли се бе почувствал Кент, осъзнавайки, че детето, което бе отгледал като свое, момчето, което носеше името му и го наричаше татко, всъщност беше син на мъжа, когото мразеше най-много на този свят?

Каква ирония! Поетична справедливост. Каквото повикало, това се обадило.

Дали Джони Мак, чиято черна душа несъмнено отдавна се пържеше в катрана, беше посрещнал Кент при пристигането му в ада? Дали се бе усмихнал с оная своя дяволска усмивка, която разтапяше сърцата на жените, осъзнал, че за последно се смее над Кент?

Смълчаната нощ бе огласена от тих, приглушен смях. Самотната фигура се изплю на гроба на Кент Грейъм, след което се обърна и излезе през кованата порта на входа на гробището.