Бевърли Бартън
Белези по сърцето (17)

16.

— Никой не би могъл да те вини, ако наистина си убил Кент — заяви Джони Мак. — Ако те е нападнал, ти си действал при самозащита.

— Не ме нападна — отвърна Уил. — Не и физически. Само с думи. Наговори ми какво ли не за теб. И ми каза, че и аз няма да съм по-добър и ще стана същото долно и презряно копеле като пропадналия си баща. Предполагам, че изобщо не е предполагал, че ти вече си богат мултимилионер, нали?

— Искаш ли да ми кажеш какво се случи през онзи ден? — попита Джони Мак.

Уил сви рамене.

— Мама ме помоли да не казвам на никого какво точно стана тогава и аз се съгласих. Но това беше преди да я арестуват. Не мога да допусна да бъде обвинена заради нещо, което вероятно съм извършил аз.

— Какво искаш да кажеш с това вероятно?

— Не си спомням всичко, което се случи през онзи следобед. Помня, че Кент дойде в къщата. Мама не си беше у дома. Беше в редакцията на Хералд, за да се погрижи за някои неща. Лили Мей си беше вкъщи и се опита да попречи на Кент да нахълта в задния двор, но не можа да го спре. Той беше пиян и ядосан. А Кент ставаше изключително злобен под въздействието на алкохола.

— Щом Лили Мей е била там, тя не може да не знае какво се е случило.

— Тя не беше отвън, когато мама се прибра и ме завари край тялото на Кент. Ето какво се случи — когато Лили Мей започна да умолява Кент да не ми говори всичките онези ужасни неща, той я удари. Удари я толкова силно, че тя падна на земята. — Уил преглътна. Дишането му се учести. — Когато видях какво причини на Лили Мей, аз грабнах бейзболната си бухалка и го ударих, за да го принудя да спре да я бие. Ударих го само веднъж и той падна по задник. Тогава помогнах на Лили Мей да се изправи и я заведох в стаята й.

Момчето въздъхна — дълбоко и горестно.

— Това е всичко, което си спомням до момента, в който мама се прибра у дома и ме завари в задния двор да стоя край мъртвото тяло на Кент. Бейзболната ми бухалка лежеше на земята до мен. Тя изми бухалката и я прибра на мястото й; след това ме инструктира да казвам, че двамата с Лили Мей сме били заедно през цялото време и аз съм излязъл навън точно в момента, в който тя е взела телефона, за да позвъни на полицията. Каза ми, че Лили Мей ще потвърди версията ми за събитията през онзи ден. Тогава изобщо не си давах сметка, че мама, елиминирайки ме като главен заподозрян в убийството на Кент, ще постави себе си на мое място.

— Майка ти консултирала ли се е изобщо с психиатър, който да ти помогне да си спомниш случилото се през онзи ден?

— Не! — извика Лейн докато тичаше към тях. Тя профуча край Уил и застана точно пред Джони Мак. С блеснали от ярост очи, с разширени ноздри, с протегнати напред нокти, готови да издерат очите му, тя се развика с пълно гърло: — Проклет да си! Предупредих те да не разговаряш с Уил за убийството на Кент. Помолих те да не го разпитваш. Той не знае какво се е случило. Спомените му от онзи ден са непълни и объркани. Каквото и да ти е казал…

Джони Мак сграбчи Лейн за раменете. Дишането й беше ускорено. Всяко мускулче на тялото й бе сковано от напрежението и от неподправената ярост, която изгаряше душата й.

— Разбирам, че се опитваш да предпазиш Уил — възпря я Джони Мак. — Но, мили Боже, Лейн, не е нужно да го защитаваш от мен. Той е мой син. И аз искам единствено да му помогна. Да помогна и на двама ви.

— Мамо, всичко е наред — обади се Уил. — Крайно време е да кажа истината.

— Видя ли какво направи! — Лейн рязко се освободи от ръцете на Джони Мак. — Връщаш се тук след петнадесет години и си мислиш, че имаш право да се намесваш в живота ни. Е, нямаш това право! Това че случайно си направил дете на едно момиче, не те прави баща. Преди петнадесет години ни изостави тук без никакви угризения. И Шарън, и мен. А сега ми се иска никога да не се бе връщал в Ноубълс Кросинг. Иска ми се Лили Мей никога да не ти бе изпращала онова проклето писмо.

— Мамо, Джони Мак не е виновен — намеси се Уил. — Изпитвах желание да споделя истината с някого. Защо не с него? Той е мой баща, а аз започвам да вярвам, че наистина е тук, за да ни помогне.

Лейн изгледа гневно Джони Мак. После отмести поглед към Уил и изражението й се смекчи.

— Моля те, повярвай ми, че зная кое е най-доброто за теб.

— Вярвам ти, мамо, но не можем да продължаваме да лъжем. Не мога да продължа да се преструвам, че не съм бил в задния двор по времето, когато Кент е бил убит. Зная, че го ударих веднъж с бейзболната си бухалка. Ами ако… ами ако, след като заведох Лили Мей в стаята й, съм се върнал отново в градината и съм го убил? — Сълзите, блестящи в очите на Уил, всеки момент щяха да се търкулнат по лицето му.

Стомахът на Джони Мак се сви от непоносима болка.

Лейн се присегна, сграбчи ръцете на Уил и ги стисна здраво.

— О, скъпи, престани да се измъчваш с опитите си да си спомниш събитията през онзи ден.

— Джони Мак ме попита дали съм се консултирал с психиатър. Мислиш ли, че с помощта на психиатър ще мога да си спомня?

— Чух какво те попита Джони Мак. — Лейн пусна една от ръцете на Уил и го погали по бузата. — Възможно е да ти помогне. Не зная. Но това ли искаш наистина? Държиш ли да си спомниш случилото се през онзи ден?

Уил кимна утвърдително.

— Ти не си убила Кент, но те обвиниха, защото се опита да прикриеш истината — факта, че вероятно аз съм го убил. Не желая да поемеш вината за нещо, извършено от мен. — Уил обви ръце около тялото на Лейн и сложи глава на рамото й.

— О, Уил, скъпото ми момче! Не разбираш ли, че аз съм виновна за това, което се случи с Кент? Аз съм тази, която го излъга. Не ти. Аз се омъжих за него, макар че бях влюбена в друг. Аз съм тази, която той мразеше от дъното на душата си.

С периферното си зрение Джони Мак забеляза Лили Мей и Куин, които стояха колебливо във вътрешния двор. Намираха се достатъчно близо, за да могат да чуят разговора им. Той предупредително вдигна ръка, за да им попречи да се приближат повече. Куин кимна.

— Хайде веднъж завинаги да изясним този въпрос — рече Джони Мак, обръщайки се едновременно към майката и сина й. — Кент Грейъм мразеше мен. И ако някой наистина има вина за случилото се, това съм аз. Ако бях разбрал по-рано, че Кент избива комплекси за ваша сметка и ви залива със злобата и ненавистта си, аз щях да го убия на часа.

— Но не си го убил ти — възрази Уил. — Аз го убих.

— Не можем да сме напълно сигурни в това. — Лейн здраво прегърна сина си.

Макар да изпитваше непреодолимо желание да вземе Лейн и Уил в прегръдките си, Джони Мак изобщо не се опита да ги докосне. Просто стоеше и наблюдаваше. Като аутсайдер. Един баща, станал такъв само по случайно стечение на обстоятелствата. Той обаче възнамеряваше да промени това. Защото бе настъпило времето, в което Уил изпитваше отчаяна потребност от своя баща и от подкрепата му. Особено пък ако момчето наистина бе размазало Кент с бейзболната си бухалка.

Мили Боже, за всичко бе виновен той! Цялата отговорност бе негова. Той носеше вината за всяко ужасно преживяване на Лейн и Уил, причинено им от Кент Грейъм. Какво гласеше старата поговорка? А, да! Невинните изплащат греховете на виновните. Той беше разюздан и непокорен тийнейджър, единствената цел в живота, на когото бе да изчука поредната мацка и да вбеси за пореден път снобите, живеещи в района на богаташите. Беше направил не една пакост, съсипал бе живота на твърде много хора, включително и своя собствен. Но по божията воля, с помощта на съдия Харууд Браун, бе получил втори шанс и вече от години живееше с убеждението, че стореното зло ще му се размине безнаказано.

Защото други бяха платили за греховете му. Най-невинните от всички. Неговият син. И Лейн, която бе спасила два живота и за благодарност бе получила двойна доза унижения и страдания.

— Защо не продължим този разговор утре сутринта? — предложи Джони Мак. — Всички се нуждаем от малко време за размисъл и от възможност да поохладим бушуващите в душите ни емоции. Утре, ако и двамата сте съгласни, ще проведа няколко телефонни разговора и ще доведа в Ноубълс Кросинг най-квалифицирания психиатър на Съединените щати. Само така ще можем да стигнем до дъното на случилото се през онзи ден. Едва когато го направим, ще мислим как да действаме по-нататък.

Джони Мак погледна Лейн в очите.

— Не си превишавай правата — изсумтя тя. — Не си ти човекът, който може да взема решенията, касаещи Уил или мен.

— А какво ще кажеш тримата заедно да вземаме тези решения? — попита я Джони Мак.

— Като семейство? — Уил вдигна глава от рамото на Лейн и погледна баща си.

— Не — отвърна Лейн.

— Да — противопостави й се Джони Мак.

— Струва ми се, че имаш право. Нека продължим този разговор на сутринта, когато всички ще сме в състояние да разсъждаваме по-ясно. — Лейн дръпна Уил за ръката. — Хайде да се прибираме.

Джони Мак изчака Лейн и Уил да минат край Лили Мей и Куин и да влязат в къщата. Едва тогава си позволи да си поеме дълбоко дъх. Приближи се към другите във вътрешния двор и Куин сложи ръка на рамото му.

— Остави на мен да поговоря с Лейн утре сутринта — предложи той. — Ако се окаже, че Уил е убил Кент при самозащита, или пък е преживял някакъв нервен срив, момчето в никакъв случай няма да отиде в затвора заради извършеното престъпление. Шест месеца или една година в някоя частна болница и…

— Мис Лейн и аз предпочитаме да отидем в затвора, но да не позволим на това дете да страда повече — заяви Лили Мей.

Погледът на Джони Мак се спря върху икономката.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че може да си убила Кент. Но ти не би позволила Лейн и Уил да преминат през всичките тези мъчения, ако наистина бе извършила това престъпление.

— Само защото не съм го направила, не означава, че не бих могла да убедя полицията и съдебните заседатели, че аз съм действителната убийца.

— Моят син е голям късметлия с майка и баба, които го обичат толкова много.

— Да, само че ето какво успяхме да постигнем с цялата си любов. Ето до каква степен успяхме да предпазим и защитим детето. Струва ми се, че случилото се тази вечер доказва за пореден път, че това момче отчаяно се нуждае от баща си. Всички ние имаме нужда от силен мъж, който да ни помогне да се справим с лъжите, в които сме затънали. И независимо от всичките ти недостатъци, минали и настоящи, Джони Мак, ти си най-силният мъж, когото съм познавала през живота си.

— Можеш да разчиташ на мен, Лили Мей. Повече няма да бягам от отговорностите си. Върнах се в Ноубълс Кросинг, за да остана дотогава, докато Уил и Лейн имат нужда от мен.

 

 

Никой нищо не видя. Никой нищо не чу. Не беше никак трудно да се промъкне нагоре по стълбите с плик в ръка, докато всички в къщата спяха. Имаше ключ за задната врата. Знаеше и кода на охранителната система. Познаваше разположението на всички стаи в къщата. Всичко мина като по ноти.

Всичко трябваше да се свърши преди разсъмване. Без никакви следи. Смъртта трябваше да изглежда като самоубийство. Почеркът, с който бе написана бележката, не беше точно копие, но все пак бе достатъчно сполучлива имитация. Можеше само да се моли никой да не се усъмни в автентичността й.

Вратата тихичко изскърца. Нощната лампа в стаята на Мери Марта хвърляше бледа, приглушена светлина върху многото волани и дантели наоколо. Трябваше да се движи съвсем безшумно. Не биваше да я буди.

Джаки хъркаше в леглото си. Добре. Явно спеше дълбоко. Никога нямаше да разбере какво й се е случило. Щеше да си иде без болка. Без страдания. Тя бе допуснала огромна грешка. Решила бе да изнудва неподходящ човек. Ако Джаки разкажеше на някого онова, което знаеше, резултатите щяха да бъдат катастрофални. Не можеше да я остави жива. Не можеше да й позволи да причини вреда на толкова близък и скъп човек.

Да убие човек по този начин беше грях. Но другата възможност бе просто немислима. Убийството на Кент бе оправдано. Той беше един зъл кучи син. Чудовище, което през целия си живот бе причинявало болка и страдания на хората. Единственото престъпление на Джаки обаче бе нейната алчност. Бедничката, глупава нещастница…

Не мисли за това. Просто го направи. И внимавай да не събудиш Мери Марта. Какво щеше да стане обаче, ако тя се събуди от изстрела? Не, щеше да използва заглушител и шумът нямаше да я събуди. Джаки бе инструктирана да й дава успокоително преди сън, за да могат и двете да си починат добре през нощта.

Започна бавно да се промъква към леглото на Джаки. Внимаваше много. Нито за миг не забравяше, че някой може да влезе, макар да си даваше сметка, че това е малко вероятно. Огромният стенен часовник в антрето отброи половин час. Ужасен, изнервящ звук.

Зави заглушителя за дулото на пистолета. Ослуша се. Изчака малко. Студената стомана се затопли от горещата ръка, която го стискаше. Наведе се над тялото на Джаки. Допря пистолета до челото й. Очите й рязко се отвориха. В тях се чешеше истински шок. И страх.

Дръпна спусъка. Усети в устата си горчивия вкус на жлъчка.

Погледна към леглото на Мери Марта, която продължаваше да спи, необезпокоена от шума. Слава богу! Бедничката, сладка Мери Марта.

От раната на Джаки се процеждаше кръв и образуваше голямо, червено петно върху снежнобялата калъфка на възглавницата.

Повдигна безжизнената й глава. Сложи пистолета в ръката й, нагласи всичко да изглежда така, все едно че тя наистина сама бе натиснала спусъка и бе сложила край на живота си.

Остави подправената бележка на бюрото. Подпря я така, че да бъде лесно забелязана от прислужницата, която щеше да внесе закуската на сутринта.

Още един проблем беше разрешен. Една тревога по-малко. А сега трябваше да намери начин да елиминира един наистина смъртоносен противник. Трябваше да се справи с Джони Мак Кейхил. При това скоро. Той и проклетият адвокат, когото бе наел, щяха да продължат да ровят и нямаше да спрат, докато не открият истината. А това не трябваше да се случва. Дори и с цената на още едно убийство.

 

 

Мери Марта се събуди, стана от леглото и отиде в банята. Навън все още беше тъмно. Чудя се колко ли е часът? Дали мама и Кент вече са слезли долу за закуска? Те обичаха да закусват рано понякога. Но не чак толкова рано.

Можеше да отиде в стаята на Кент и да го събуди. Беше й казал, че може да влиза в стаята му, когато пожелае и я бе уверил, че няма да й се сърди, ако го събуди. Той беше толкова добър с нея. Нейният брат. Скъпият й брат.

Кент я обичаше. Обичаше я повече, отколкото я бяха обичали някога мама и татко. Той й го бе казал и тя му вярваше. Кент не би я излъгал.

Но той я бе излъгал за бебето й. Беше й казал, че е умряло. А не беше така. Кент и Лейн бяха осиновили нейното малко момче и го бяха нарекли Уил. Защо Кент я бе излъгал за бебето? Защо беше дал бебето й на Лейн?

Мери Марта се щураше в просъница и търсеше нещо, макар да не бе съвсем сигурна какво точно. Внезапно забеляза леглото в другия край на стаята й. Защо в стаята имаше още едно легло? Нима някой бе прекарал нощта с нея?

Тя се приближи на пръсти и видя, че някой наистина спи в другото легло. Но аз не зная коя е тя.

— Здравейте — поздрави Мери Марта. — Коя сте вие?

Когато жената не отговори, Мери Марта протегна ръка и разтърси неподвижното тяло. И тогава забеляза голямото мокро червено петно върху възглавницата, както и широко отворените очи на жената в леглото.

Нещо не беше наред. Жената не говореше. Не мърдаше. Дали беше умряла? Също като Кент!

Кент беше мъртъв. Мъртъв и погребан. Очите на Мери Марта се напълниха със сълзи. Как щеше да живее без Кент? Той я обичаше повече от всеки друг на този свят. Без него животът й губеше смисъл. Кент бе поискал да има малка сестричка и мама му бе родила една. Той й го беше казал. Те двамата бяха свързани навеки. И ако Кент бе отишъл на небето, то тя също трябваше да е там с него. Защо си бе отишъл без нея?

Мери Марта се отдалечи от безжизненото тяло на жената, която не познаваше, понесе се плавно през стаята и се върна обратно в банята. Слабата й, трепереща ръка започна да рови из шишенцата с лекарства, подредени на един от рафтовете в шкафа за хавлии. Най-накрая намери флакона с хапчетата й за сън. Прочете етикета, за да се увери, че наистина са те, а след това изпразни шишенцето в шепата си. Напъха таблетките в устата си, напълни една чаша с вода и ги глътна.

Сега трябва само отново да заспя, а когато се събудя, вече ще бъда на небето заедно с Кент. Той толкова ще се зарадва да ме види. Зная, че е бил самотен без мен. Лейн ще продължи да се грижи за моето бебче, както е правила и досега. Уил не се нуждае от мен толкова, колкото Кент.

 

 

Джони Мак прекара няколко часа в неспокоен сън, след което изведнъж се събуди. Седна в леглото и се ослуша, решил, че вероятно е бил разбуден от някакъв шум. Чу единствено обичайните шумове, които старата къща издаваше в малките часове на нощта. Взе часовника си от нощното шкафче и видя, че е пет без петнадесет.

Измъкна се от леглото и зашляпа бос из стаята. Погледна през прозореца, но не забеляза и следа от приближаващото утро. Навън цареше непрогледен мрак. Загадъчен. Смълчан. Смъртоносен мрак.

Той се прозина и почеса голите си гърди. Май трябваше да слезе в кухнята и да си направи едно кафе. След няколко часа щеше да му се наложи отново да се изправи пред сина си. И пред неговата властна, самоотвержена майка. Трябваше да намери начин да ги убеди, че не биха могли наистина да помогнат на Уил, ако момчето не си спомни какво се бе случило през деня, в който бе убит Кент.

Изведнъж Джони Мак зърна някакво движение долу в градината. На слабата светлина, долитаща от вътрешността на къщата, той забеляза сянката на жена, която прекоси вътрешния двор и тръгна през градината. Лейн? Какво прави навън толкова рано? И къде отива? Или може би къде е била?

Джони Мак грабна дънките си от стола, върху който ги бе захвърлил предишната вечер, съблече долнището на пижамата си, след което навлече дънките и измачканата си риза. Нахлузи бързо домашните кожени чехли на краката си и взе мигновено решение. Щеше да тръгне след нея. Тя очевидно бе прекарала една ужасна нощ. Също като него. И ако Лейн решеше, че има нужда от него, той би искал да бъде наблизо. Освен това, може би щеше да е по-разумно, ако двамата поговореха насаме, преди да се срещнат с Уил.

Джони Мак тихичко слезе по задното стълбище, прекоси кухнята и излезе в задния двор. Лейн не се виждаше никъде. Но той инстинктивно разбра накъде беше тръгнала.

Градината на семейство Ноубъл, все така добре поддържана, както и в миналото, простряла се върху повече от два акра земя, започваше непосредствено зад къщата и до нея се стигаше по три редици бетонни стълби, заобиколени от буйна зелена растителност. От градината излизаше застлана с камъни пътека, която водеше към реката и стария хангар за лодки.

В миналото домът на семейство Ноубъл бе единствената в този район къща, построена в центъра на огромна плантация. С годините обаче градът бе настъпвал към имението и с времето върху някогашната земя на семейство Ноубъл една по една се бяха появили още няколко красиви, богаташки къщи.

Колко ли й струваше на Лейн, за да поддържа къщата и градината по начина, по който семейството й бе правило това поколения наред? Разходите по поддръжката сигурно поглъщаха изцяло и без това скромните й доходи. Баща й, й бе завещал своите четиридесет и девет процента от Хералд, но малкото пари, които й бе оставил в наследство, бяха блокирани в попечителски фонд за Уил и за другите деца, които Лейн би могла да роди. Бил Ноубъл беше умен мъж и се бе постарал да направи така, че Кент Грейъм да не получи и цент от парите му.

Джони Мак знаеше със сигурност, че печалбите от Хералд намаляват с всяка изминала година. Знаеше също така, че Лейн тайничко бе продала част от бижутата на майка си. Тя никога не би се разделила с бижутата на Селест Ноубъл, ако отчаяно не се бе нуждаела от пари. В края на краищата, някои от тези накити принадлежаха на семейство Ноубъл още отпреди Гражданската война.

Когато научи за продажбата на бижутата, той поръча на Уайът Фостър да открие всяко продадено бижу и да го купи обратно за Лейн. Щеше да й ги върне, когато прецени, че е настъпил моментът за това.

Докато вървеше към брега на река Чикасоу той се питаше дали ще намери Лейн на брега, или вътре в хангара, седнала на палубата на бащината си лодка. Когато преди години се срещаха, за да си поговорят — само да поговорят — те често се усамотяваха в хангара, но през горещите нощи обикновено предпочитаха да седят на речния бряг.

Точно там я намери. Седеше на тревата, обвила ръце около коленете си. Луната я къпеше с бледите си златисти лъчи. Тя цялата блестеше. Искреше в мрака. Косата й падаше свободно по голите й рамене.

Какво бе накарало Лейн да излезе от къщата още преди зазоряване? Защо не бе могла да заспи? Ако я повикаше по име дали щеше да се изправи и да дойде при него? Или щеше да побегне надалеч?

Той се приближи, а тя продължи да седи, загледана в тъмното небе, без да си дава сметка за присъствието му. Беше облечена само с жълтата си памучна нощница, която бе толкова тънка и прозрачна, че под нея се виждаха всичките извивки на тялото й. Цялото му същество бе привлечено от жената пред него. И, сякаш получил прозрение от бога, той бе осенен от мисълта, че през целия си живот бе чакал този миг. Като тийнейджър бе отрекъл чувствата, които изпитваше към Лейн. Успял бе да убеди сам себе си, че уважава Бил Ноубъл и дъщеря му прекалено силно, за да си позволи да отнеме невинността на Лейн. Но тя вече не беше невинно малко момиченце. А той бе чакал цял един живот, за да получи нещо, което винаги му бе принадлежало. Дали и тя, също като него, бе разбрала, че двамата отдавна вече трябваше да са станали любовници?

Само две неща можеха да му попречат да получи онова, което желаеше. Божията намеса, или отрицателният отговор на Лейн.