Бевърли Бартън
Белези по сърцето (16)

15.

Тълпа от репортери ги очакваше на излизане от съдебната зала, където съдия Харпър официално бе известил Лейн за повдигнатото срещу нея обвинение в убийство. Беше й определена парична гаранция в размер на сто и петдесет хиляди долара, а процесът бе насрочен за втори октомври. Предстоящото дело бе от особено значение, защото и жертвата, и обвиняемата бяха хора, добре известни в града. Куин бе дал ясно да се разбере, че от тяхна страна не може да се очаква сделка с прокуратурата, защото клиентката му е невинна. Той също така се постара да увери Лейн, че в случаите като нейния, изградени изцяло върху косвени улики, прокурорът е този, който трябва по най-недвусмислен и убедителен начин да докаже вината й.

— А те не биха могли да докажат по безспорен начин, че ти наистина си убила бившия си съпруг — приключи той.

Улиците и тротоарите все още бяха мокри от сутрешния дъжд, по бетона се бяха образували локви, по повърхността, на които плуваше масло и мръсотия. Сиви облаци скриваха следобедното слънце, а мрачната атмосфера, надвиснала над града, съответстваше напълно на настроението на Джони Мак. Той прекрасно разбираше защо Лили Мей беше готова да се признае за виновна в убийството на Кент. По дяволите, ако той беше в града, когато се бе случило това, би се признал за виновен веднага, само и само да спести на Лейн ужасите, които бе принудена да изтърпи.

Макар да изглеждаше изключително красива в обикновения светлокафяв панталон и бялата си памучна риза, Лейн нямаше никакъв грим на лицето, а това само още по-силно подчертаваше тъмните кръгове под очите й. Изглеждаше толкова уморена… Толкова крехка. И очевидно отчаяно се нуждаеше от силно рамо, на което да се облегне. За себе си отдавна бе решил, че въпреки протестите й той ще й осигури това рамо и цялата подкрепа, от която може да се нуждае.

Куин се справяше с пресата, като отговаряше на някои от въпросите с усмивка, а на други с ръмжене. Джони Мак правеше всичко възможно, за да предпази Лейн. Прегърнал я през кръста, той вървеше вдигнал пред себе си другата си ръка в предупредителен, възпиращ жест и сякаш прегаряше насъбралата се тълпа с убийствената ярост, струяща от очите му. А репортерите, сякаш осъзнали, че ги грози тотално унищожение, позволиха на Джони Мак да преведи Лейн през шумната тълпа и да я настани в очакващия ги линкълн континентал, който той бе наел по-рано сутринта. Вече му се струваше безполезно да крие богатството си. И без друго вече всички в града знаеха, че има милиони.

Веднага щом седнаха в колата, Джони Мак се присегна през Лейн и закопча предпазния й колан. Без изобщо да се замисли какво прави, той отмести кичурите руса коса, паднали на лицето й, и ги прибра зад ухото й. Добро извинение, за да я докосне. Ако си позволеше да направи онова, което наистина желаеше, щеше да я настани в скута си и да обвие ръце около тялото й. А след това щеше да грабне един М-16^[1] и щеше да разпердушини всичките репортери. Около колата им се трупаха жадни за сензации лешояди от всевъзможни местни, щатски и национални телевизионни мрежи и вестникарски издания. Имаше даже репортери и фотографи от местния Хералд. Това несъмнено бе дело на мис Едит. Готов бе да се обзаложи с цената на живота си. Като съсобственик на градския вестник, тя вероятно бе размахала камшик над главите на подчинените си и се бе разпоредила новината да бъде отразена. Нищо, че новината всъщност беше ареста на Лейн.

Джони Мак наблюдаваше Лейн, която, на свой ред, се взираше в мародерите, крещящи въпросите си към нея, които, в желанието си да я достигнат, разлюляха дори огромната кола. Проклети глупаци!

— Моля те, измъкни ме от тук. — В гласа на Лейн се долавяха хистерични нотки. Големите й сини очи гледаха умолително.

Джони Мак запали и включи на задна. Форсира двигателя и репортерите отстъпиха няколко метра назад. Преди да успеят да се прегрупират и отново да се втурнат напред, той натисна газта с все сила и изхвърча от паркинга пред съдебната палата. Само след няколко минути колата се носеше с пълна скорост по Ривъртън стрийт, насочила се към центъра на града.

— Уил отиде ли на училище днес? — попита Лейн.

Джони Мак не отклони поглед от пътя, но все пак успя да зърне Лейн с периферното си зрение. Почти почувства напрежението, сковало изправеното й тяло, долови примирението на обречените, изписано на лицето й.

— Не искаше, но Лили Мей успя да го убеди, че ти би искала да отиде.

— Господ да благослови Лили Мей! Тя като че ли винаги знае как да подходи към Уил.

— Тя много умело се възползва от чувството му за вина — отвърна Джони Мак. — Достатъчно беше само да му подхвърли, че, според нея, той не би искал да те разочарова. Аз вече и сам започвам да се убеждавам, че за него това е от изключително значение. Това момче те обича, Лейн! И е готов на всичко заради теб.

— Да, вероятно е така. Защото аз също съм готова на всичко заради него.

— Мислиш ли, че е възможно Уил да е убил Кент… да го е убил заради теб?

Лейн ахна. Джон Мак я погледна крадешком. От лицето й изчезна и малкото руменина, която имаше.

— Не искам никога повече да чувам и дума по този въпрос. — Лейн се пресегна и с все сила стисна ръката на Джони Мак. — Ако възникне и най-малкото подозрение, че Уил може да е убил Кент, аз веднага ще се призная за виновна и ще сложа край на всякакви спекулации по въпроса.

Джони Мак намали скоростта от четиридесет и пет на тридесет мили в час и започна да се оглежда за подходящо място, на което би могъл да отбие и да спре колата. Ако все още си спомняше добре тези улици, струваше му се, че не са далеч от отбивката, водеща към градския парк.

— Какво правиш? — попита Лейн. — Мислех, че ще ме закараш у дома.

— Ще те закарам — кимна той. — Но ми се струва, че трябва да спрем за няколко минути и да поговорим за Уил. Само двамата. Има нещо, което все още не си ми казала за сина ми, нали?

Джони Мак намали до петнадесет мили в час и започна да обикаля из почти безлюдния парк. Забеляза двама бегачи и трима по-възрастни граждани, които се разхождаха по алеите. Видя гъските и патките, които плуваха из езерцето. Спря линкълна на една от застланите с чакъл алеи, изгаси двигателя и се обърна към Лейн.

— Уил ли уби Кент?

Лейн не пожела да го погледне в очите и той си даде сметка, че това е тема, която тя не би искала да дискутира. Продължителното й мълчание можеше да се тълкува като признание за вината на момчето. Нима Уил бе пребил Кент с бейзболната си бухалка? Нима Лейн защитаваше сина си с цената на собствената си свобода?

— Отговори ми, Лейн. — Той се извърна към нея, хвана я за брадичката и повдигна лицето й нагоре. Тя обаче все още отказваше да го погледне. — По дяволите, жено, мълчанието, то е по-ужасно от думите, които би могла да ми кажеш.

Очите й започнаха да мятат мълнии и той трябваше да е глупак, за да не разбере предупреждението, съдържащо се в гневния й взор. Майчиният й инстинкт бе по-силен от всичко.

— Остави този въпрос! Веднага! Уил не е убил Кент. Бил е с Лили Мей, когато се е случило. Тя не се чувстваше добре и…

— Това е, което сте казали на полицията, но дали наистина е било точно така?

Лейн разкопча предпазния си колан, отключи вратата на колата и я отвори. Джони Мак се пресегна, за да я възпре, докосвайки неволно бедрото й, но тя се изплъзна и избяга от колата. По дяволите! Какво й ставаше? Защо бягаше от него? Точно от него! Не й ли беше ясно, че може да му каже истината, да сподели с него най-мрачните си и страшни тайни? Не знаеше ли, че той ще оправдае доверието й? Не разбираше ли, че с него винаги ще бъде в безопасност?

Беше се върнал у дома, за да й помогне. На нея и на Уил. Ако техният син бе убил Кент, той не би могъл да му помогне, ако не му кажат истината.

Джони Мак разкопча предпазния си колан, отвори вратата и бързо я последва. Успя да я настигне на малкото мостче, което свързваше северната и южната част на парка. Тя спря да тича, облегна се на парапета и се загледа в зеленясалата повърхност на езерото, захранвано с вода от подземен извор. Не трябваше да се взира в очите й, за да разбере, че плаче. Крехките й рамене се тресяха. Сълзите мълчаливо се стичаха по лицето й.

Той се спря зад нея, обгърна я с ръце и я притисна към себе си. Тя потрепери, а от гърдите й се изтръгна дълга въздишка. Тъжна. Измъчена. Отчаяна.

— Всичко е наред, мила — прошепна в ухото й той и леко докосна с устни шията й. — Не е нужно да говорим за това сега. Но съвсем скоро трябва да го направим. Когато си готова. Без значение колко лошо е положението, аз ще преобърна земята, но ще помогна на теб и на Уил.

Тя преглътна огромната буца, която сякаш бе заседнала в гърлото й.

— Ти… ти говориш напълно сериозно, нали? — Лейн постави ръце върху неговите, прегърнали я през кръста.

— Зная, че миналата ми слава не е от най-добрите, но аз вече не съм онова егоистично, дръзко момче, което напусна града преди петнадесет години. Възмъжах и искрено се надявам, че съм натрупал и малко мъдрост през годините. — С неизмерима нежност Джони Мак я завъртя в прегръдките си и я обърна с лице към себе си. — Така, както аз виждам нещата, ти и Уил сте моето семейство. А един мъж — един истински мъж — винаги пази и защитава онова, което е негово. С цената на всичко.

— Уил е твоят син… твоето семейство. Но аз съм само жената, осиновила Уил, не съм…

— Шшт!

Блесналите й сини очи го погледнаха и за част от секундата той прочете в тях същите чувства, които напираха в очите й, когато тя, едва на деветнадесет години, го умоляваше да я вземе със себе си. Надежда. Любов. Тези чувства и сега за миг проблеснаха в очите й. В следващия момент обаче изчезнаха, заменени от несигурност и тъга.

Как би могъл да обясни какво изпитва в момента, след като и той самият не знаеше със сигурност? Можеше да й признае, че измежду всичките жени, които бе срещал през живота си, тя бе единствената, която никога не бе успял да забрави. Би могъл да й благодари за Уил, за решението й да му даде живота, който Шарън е била готова да му отнеме. Или да падне на колене и да я помоли да му прости, че тогава не я взе със себе си, че не я спаси от лапите на Кент.

Можеше още да й каже, че я желае така, както не бе желал друг човек през живота си. Че изгарящият душата му копнеж не му дава мира и той едва успява да овладее първичните си мъжки инстинкти.

Съзнаваше, че можеше да я има още преди много години. Лейн беше повече от готова да му се отдаде. Но в ония години тя беше толкова сладка и невинна. И толкова доверчива. А той самият бе преизпълнен с гордост от самия себе си — бе позволил на едно малко, наивно зайче да се измъкне от капана, в който бяха попаднали толкова много други момичета. Как би могъл да знае, че, освобождавайки нея, той сам попада в капана? И се обрича цял живот да се пита какво ли би се получило, ако тогава бе постъпил иначе. И никога да не намира отговор на този въпрос.

Всяка жена представляваше загадка, която чака да бъде разбулена. Но в много от случаите загадката просто не си струваше усилията. Дали и с Лейн щеше да се получи същото? Той може би все пак щеше да я има, но дали след това тя няма да се превърне в една от многото жени в дългия му списък от завоевания?

Прегърна я здраво и я притисна близо до себе си. Тя се отпусна върху него, сякаш бе прекалено изтощена, за да издържи на собственото си тегло. Прегърна го и го притисна към себе си.

— Лейн, аз…

Наблизо се чу клаксон на кола. Някой извика нещо. Лейн вдигна глава от гърдите му и се обърна по посока на звуците. На павираната алея, която обикаляше около парка, бе спряла млада жена, за да поговори с един от възрастните мъже, които се разхождаха в парка.

Лейн се освободи от прегръдката на Джони Мак.

— Закарай ме у дома. — Погледна ръчния си часовник. — Уил сигурно вече се е прибрал. Ще се разтревожи, ако не се приберем навреме.

Тя се обърна и тръгна обратно по моста, но Джони Мак я хвана за ръката и я задържа. Лейн се спря и го погледна. Очите й бяха бдителни и недоверчиви.

— Каквато и да е истината, трябва да я споделиш с мен — каза й той. — С лъжи няма да помогнеш на Уил.

Лейн рязко се отдръпна от него.

— Не смей да ме учиш кое е най-доброто за моя син!

По дяволите! Не знаеше защо, но каквото й да кажеше, то неизменно се оказваше неподходящо за случая. Лейн криеше нещо. Уил беше въвлечен по някакъв начин в убийството на Кент и за момента никой не предполагаше това. Тя се опитваше да прикрие момчето. А той беше готов да заложи и последния си цент, че Лили Мей й помага.

Ами ако Уил беше убил Кент! Нима той наистина щеше да допусне майка му да отиде в затвора заради престъпление, извършено от него самия? И ако е така, що за човек тогава беше младият Уил? Едно разглезено, егоистично…

— Имаш право — изрече сухо Джони Мак. — Очевидно е, че ти все още не ми се доверяваш достатъчно, за да бъдеш напълно откровена с мен. Може би наистина не съм заслужил правото да изказвам мнение по отношение на Уил. Но, по дяволите, Лейн, без значение какво е мнението ти за мен, без значение какви чувства изпитваш в момента, ти не може да не знаеш дълбоко в душата си — той удари с юмрук по гърдите си, — че по никакъв начин не бих наранил Уил.

— Не би го направил съзнателно — уточни тя.

Клетъчният телефон на Джони Мак иззвъня. Лейн подскочи. Той извади телефона от вътрешния джоб на спортното си сако, отвори го и изръмжа името си в слушалката.

— Кейхил слуша.

— Къде сте вие двамата? — поинтересува се Куин. — От десет минути съм в къщата на Лейн. Лили Мей и Уил се побъркаха от страх, че нещо може да се е случило с Лейн.

— Лейн е добре. Отклонихме се малко от пътя. Вече пътуваме към вас.

Забелязал въпросителния поглед на Лейн, Джони Мак обясни:

— Беше Куин. Присъствието ти в къщата е наложително.

— Джони Мак?

— Да?

— Не казвай нищо на Уил за… моля те, не го разпитвай за деня, в който беше убит Кент.

— Няма да го питам нищо, щом не желаеш това. Не още. Но надявам се да можеш да предложиш на Куин много убедително обяснение, защото той също ще пожелае да зададе безброй въпроси на Уил и на Лили Мей.

— Ще може да разпита Лили Мей. Но не и Уил.

Ако смяташе, че по този начин би могъл да постигне някакъв резултат, би я разтърсил с все сила. Не би я оставил на мира, докато не чуе зъбите й да тракат. Тя обаче бе твърдо решена да защити Уил на всяка цена. Би било невъзможно да я убеди, че опитът й да излъже заради Уил с времето щеше да се окаже в негова вреда. Рано или късно, обаче, Джони Мак щеше да намери начин да изрови истината. Дори и ако това щеше да му струва ненавистта и отчуждението на Лейн.

 

 

Уил ги посрещна на вратата. В мига, в който прекрачи прага на къщата, Лейн разтвори ръце и Уил се хвърли в майчината й прегръдка. Синът му изобщо не погледна към него, не направи и опит да го поздрави. А той какво беше очаквал? Благодаря ти, татко, за сто и петдесетте хиляди долара, които плати, за да може майка ми да бъде освободена от затвора. Благодаря ти, че я защити от тълпата злобни репортери. Благодаря ти, че й осигури един от най-добрите адвокати по наказателно право в страната.

Когато влезе във всекидневната, Лили Мей застана до него и прошепна:

— Търсиха те по телефона преди около час. Някаква жена. Представи се като Моника Робинсън. Каза, че знаеш телефонния й номер.

— Благодаря. — Намръщеното лице на Лили Мей му даде ясно да разбере, че тя не одобрява факта, че други жени му звънят по телефона в дома на Лейн.

— Коя е тя? — попита Лили Мей.

— Моника?

— Да. Коя е тя?

— Приятелка.

— Любовница?

— Защо е целият този разпит? — смръщи се той.

— Надявах се, че си се променил. — Лили Мей се огледа, сякаш искаше да се увери, че никой друг няма да чуе думите й. — Една жена май никога не ти е достатъчна. Все още развратничиш наляво и надясно, нали?

— Любовният ми живот изобщо не ти влиза в работата, по дяволите! — каза й той. Гласът му беше тих и напълно спокоен и овладян. — Но тъй като очевидно си твърдо решена да си мислиш най-лошото за мен и тъй като мнението ти в случая е от значение за мен, ще ти обясня. От една година насам поддържам напълно моногамна връзка с Моника.

— Смяташ ли да се жениш за нея? — попита Лили Мей.

Двамата бяха така погълнати от разговора си, че нито Джони Мак, нито Лили Мей, си дадоха сметка, че Уил се е приближил до тях. Забелязаха го едва, когато той проговори.

— Ще се жениш ли? — попита Уил. — За жената, която се обади по-рано през деня?

— Какво? — ахна Лейн от другия край на стаята.

Куин, който стоеше до Лейн, стиснал чашата си в ръка, погледна Джони Мак и изразително повдигна вежда. Джони Мак предположи, че Куин пие Джак Даниелс, единствената марка уиски, която бащата на Лейн някога бе внасял в къщата. Въпреки цялото си богатство и светска изтънченост, Бил Ноубъл имаше съвсем плебейски вкус по отношение на алкохола.

— Няма да се женя — заяви Джони Мак. — Жената, която се е обаждала тук, е просто добра приятелка. Нищо повече.

Въпреки опитите да овладее емоциите си, Лейн така и не можа да прикрие изражението на лицето си. Приличаше на човек, който току-що е бил зашлевен през лицето. Последното нещо, което му се искаше в момента, бе да й причини още по-голяма болка, но това като че ли беше неизбежно в отношенията му с Лейн.

Мамка му! Защо й е трябвало на Моника да му звъни тук и да разравя това гнездо на оси? Защото изобщо не си направи труда да й звъннеш поне веднъж откакто си напуснал Хюстън, идиот такъв!

— А сега, ако ме извините, ще отида да звънна на Моника. — Той погледна Куин. — Когато свършиш разговора си с Лейн, можем да тръгваме обратно към мотела. Искам да се махна от оная дупка и да намеря някой по-приличен мотел, докато успея да взема под наем мезонет или апартамент в града.

— Не е нужно да наемаш апартамент — обади се Лейн. Гласът й потрепери почти незабележимо. — Тази къща е огромна. Разполагаме със стаи, които изобщо не използваме. Двамата с Куин сте добре дошли да се настаните тук до края на процеса.

— Много мило от твоя страна, Лейн — отвърна Куин. — С удоволствие ще се възползваме от щедрото ти предложение.

— Така ще най-удобно за всички ни. Аз ще имам възможност да общувам с адвоката си по двадесет и четири часа в денонощието, а ако Джони Мак също остане тук, двамата с Уил ще имат по-голяма възможност да се опознаят и сприятелят.

— Не го искам тук! — Уил дари Джони Мак с убийствен поглед.

Без да обръща внимание на гневния изблик на сина си, Джони Мак насочи цялото си внимание към Лейн.

— Благодаря ти за поканата, но сигурна ли си, че наистина го искаш?

— Да, сигурна съм. Наистина ще се радвам да останете. — Лейн кимна на Джони Мак, а след това се усмихна на Куин. — И двамата сте добре дошли. — Тя се плъзна елегантно през стаята и хвана Куин под ръка. — Докато Лили Мей приготви вечерята, а Джони Мак проведе телефонния си разговор, аз бих могла да те разведа из къщата, за да си избереш някоя от свободните спални. — Тя погледна Уил. — А ти не трябва ли вече да се заемеш с домашните си?

— Да, разбира се. — Уил сви рамене. — Ще си бъда в стаята. Повикай ме, когато вечерята е готова.

На Джони Мак му се щеше да удуши Куин заради ентусиазма, с който прие поканата на Лейн. Когато двамата изчезнаха на горния етаж, той си наложи да ги последва. Куин Кортез беше голям чаровник, а Лейн беше особено уязвима точно в този момент. По-късно щеше да си поговори със стария си приятел — за да предупреди Куин да стои далеч от личната му собственост. Господ да му е на помощ, но той гледаше на Лейн точно по този начин. Тя беше негова. От самото начало. И до края на живота му. Винаги.

Ако дамата наистина имаше намерение да си търси любовник, то за всички щеше да е най-добре, ако избере именно него.

 

 

Седяха около голямата маса от стъкло и ковано желязо във вътрешния двор. Хоризонтът на запад, окъпан от лъчите на залязващото слънце, блестеше в розови, пурпурни и лилави краски. Приспивният ромон на реката допълваше летния вечерен концерт на цикадите, които пееха наблизо. Лили Мей им сервира печени ребра — любимата храна на Джони Мак. До тази вечер обаче той изобщо не бе предполагал, че това е любимата храна и на Уил.

Като се изключат епизодичните му въпроси, насочени към Куин във връзка с делото на Лейн, Уил не каза почти нищо по време на вечерята и нито веднъж не погледна към Джони Мак. Но благодарение на Куин разговорът протичаше гладко, без продължителни паузи и неловки мълчания. Дете на смесен брак между мексиканец и ирландка, той притежаваше рядката дарба да дърдори безспир, която несъмнено бе наследил от своите келтски прародители. Умението му да разказва можеше да съперничи на най-добрите представители на майчиния му род. От баща си обаче Куин бе наследил неповторимото южняшко очарование и галантността, с които засипваше Лейн. А тя попиваше комплиментите и оказаното й внимание като сюнгер. Наистина ли бе така зажадняла за мъжко внимание, питаше се Джони Мак. Или и тя, като всяка друга жена, просто бе попаднала в плен на ненадминатия чар на Куин?

Срещна погледа на Лейн и тя му се усмихна, но в очите й нямаше топлота, изражението й беше хладно и отчуждено.

— Успя ли да се свържеш с приятелката си? — попита го Лейн.

— Да — отвърна й.

— Предполагам, че сигурно вече й липсваш и тя би искала да се прибереш у дома.

— Не съвсем. Моника води много натоварен и интензивен живот. Освен това има още много други приятели. — Джони Мак не желаеше да обсъжда Моника с Лейн. Не искаше да обсъжда с нея никоя от другите жени в живота му — минал и настоящ. Моника наистина бе споменала, че той й липсва и се бе поинтересувала още колко време смята да отсъства, но бе приела съвсем спокойно съобщението му, че ще остане в Ноубълс Кросинг до края на съдебния процес. Моника беше добър приятел и изключителна любовница, но той подозираше, че тя вече е разбрала, че дните им заедно са преброени.

— Извинете ме. — Уил рязко се изправи. — Ще отида да поиграя малко баскетбол.

— Искаш ли компания? — попита Куин.

— Не. Предпочитам да остана сам. Благодаря за предложението.

В мига, в който Уил изчезна зад ъгъла на къщата, Лили Мей ги покани да влязат в къщата и да изпият по едно кафе. Преди Джони Мак да успее да се надигне от стола си, Куин вече бе скочил и помагаше на Лейн да се изправи.

Двамата тъкмо се бяха насочили към френския прозорец в края на вътрешния двор, когато Джони Мак сграбчи ръката на Куин.

— Може ли да разменя няколко думи с теб, стари приятелю?

Лейн изгледа Джони Мак въпросително, а Куин дари с благосклонна усмивка.

— Кафето ще ви очаква веднага щом свършите с този поверителен разговор. — Тя последва Лили Мей и остави двамата мъже насаме.

— Какво става? — попита Куин.

— И аз това искам да зная. — Джони Мак пусна ръката на приятеля си, но остана да стърчи точно до него, а цялата му стойка излъчваше решимост и неотстъпчивост.

— Не зная за какво говориш, amigo. — Куин сви рамене.

— Да бе, как ли пък! И не ми викай amigo. Какво си мислиш, че правиш с Лейн, по дяволите?

— Какво правя? Аз съм очарователен и възпитан с всяка дама, която отчаяно се нуждае от мъжко внимание.

— Е, не е нужно да си чак толкова очарователен, мамка му! Няма закон, според който ти по всяко време да трябва да се правиш на неустоим латински любовник. Освен това Лейн е забранена територия.

— И защо? Аз я намирам невероятно привлекателна.

Очите на Джони Мак се присвиха заплашително.

— Лейн не е от жените, които си падат по свалки за по една нощ, или дори по кратки връзки. Тя е уязвима и самотна и може лесно да бъде наранена. Така че стой далеч от нея, по дяволите!

— Съгласен съм с теб. За мен не е никакъв проблем да тегля чертата и да огранича отношенията си с Лейн в чисто професионален план. Ще бъда неин адвокат и добър приятел, но нищо повече. Но има нещо, което искам да зная, Джони Мак. И то е дали и ти ще можеш да направиш същото.

— Какво означава това, по дяволите?

Куин сложи ръка на рамото на Джони Мак.

— Не забравяй, че разговаряш с мен. Двамата сме близки приятели вече почти петнадесет години. И те познавам по-добре отколкото ти познаваш сам себе си. Ти си падаш по тази жена. А ми се струва, че чувствата ти към нея са още по-дълбоки. Това, което изпитваш, не е само благодарност задето ти е спасила живота, а след това е отгледала сина ти. Човече, ако само можеше да се видиш отстрани, тогава щеше да разбереш за какво говоря.

Прав ли беше Куин? Дали чувствата му наистина бяха изписани на лицето му? В очите му? И ако това беше така, дали и Лейн можеше със същата лекота да разгадае душата му? И до каква степен околните виждаха неща, за които той оставаше сляп?

— Лейн заема много специално място в живота ми — призна Джони Мак. — Тя винаги е била… Онова, което изпитвам към нея е по-различно от чувствата, които съм изпитвал някога към коя да е друга жена.

— Защо тогава не й го кажеш? Защо не дадеш на дамата онова, от което тя така отчаяно се нуждае?

— Не мога да си позволя да я нараня. Вече е изстрадала достатъчно.

— И как би могъл да я нараниш с любовта си? — изуми се Куин и стисна рамото на Джони Мак. — Тя умира за теб, приятелю. В очите й съзирам желание, не по-слабо от това, което блести в твоите.

— Влез вътре и си изпий кафето. И недей повече да флиртуваш с Лейн — заяви Джони Мак, избягвайки съзнателно темата за чувствата на Лейн към него. — А аз ще отида да потърся Уил и да видя дали няма да пожелае да поговори с мен.

— Това момче е много враждебно настроено към теб. Не се учудвай ако ти каже да вземеш баскетболната му топка и да си я навреш там, дето слънцето никога не огрява.

— Кажи на Лейн, че смятам да се поразходя. Не е нужно да знае, че…

— Че имаш намерение да разпиташ сина й?

— Не е нужно да го казвам, защото съм сигурен, че и без друго го знаеш, но Уил би могъл да е човекът, убил Кент. А Лейн просто се опитва да го прикрие и защити.

Куин кимна.

— Не притискай момчето прекалено силно.

— От теб се иска само да забавляваш Лейн. Но дръж лапите си далеч от нея.

— Ще направя всичко по силите си, за да удовлетворя и двете ти желания.

Лекият ветрец понесе надалеч гърления смях на Куин, който изгледа Джони Мак, поклони му се подигравателно, а след това се обърна и влезе в къщата.

 

 

Застана до къщата и се загледа в Уил, който вкарваше кош след кош. Момчето беше роден баскетболист. Високо. Атлетично сложено. С невероятна концентрация. Но най-изумителното нещо в съществуването на това умно, красиво, фантастично дете, бе неоспоримият факт, че той, Джони Мак Кейхил, беше неговият баща. Безразсъдният секс през една от онези отдавна отминали летни нощи бе създал това съвършено дете. Той бе заченат без любов. Без всеотдайна привързаност. Без мисъл за бъдещето. Само благодарение на страстта и на моментното удоволствие. Как беше възможно това? Природата май се бе подиграла горчиво с човешкия род. За да стане баща, един мъж трябваше само да достигне оргазъм. Без дори да се замисля за последиците. Без да гради планове за бъдещето. Без да е имал каквито и да било намерения да продължава рода си.

Джони Мак изучаваше сина си, опитвайки се да открие някаква прилика с Шарън. Овалът на лицето му, малко по-обло от неговото, по-леко изразената, не толкова квадратна челюст. А и носът му беше като на Шарън. По-малък и леко чип. Но очите, устата и дори намусеното изражение си бяха на Джони Мак. До последния детайл. Високият ръст и атлетичното телосложение, както и черната коса и тъмните очи, бяха дар, предаден им от Джон Грейъм, да се изпържи в ада дано! Черти, негови, а сега и на Уил, които подчертаваха родствената прилика с дъртото развратно копеле и със сина му Кент.

Дори и да не направи нищо повече до края на живота си, Джони Мак бе длъжен да стори най-доброто за Уил. Дължеше на това момче нещо повече от парите, които сега вече имаше в изобилие. Допускаше, че е напълно възможно Уил да е убил Кент. Приемаше, че в този случай Лейн би направила всичко възможно, за да го защити и на драго сърце би влязла в затвора заради сина си. Само че Уил едва ли щеше да се почувства по-добре, ако позволи майка му да бъде осъдена вместо него.

— Ще дойдеш ли да поиграеш с мен, или ще стоиш там и ще ме наблюдаваш цяла нощ? — Уил вдигна топката високо над главата си и се обърна да погледне Джони Мак.

Едва успял да прикрие усмивката си, Джони Мак излезе от сянката и протегна ръце. Уил му подаде топката. И играта започна. В продължение на тридесет минути бащата и синът тичаха, дриблираха, блъскаха се под коша и стреляха. Уил спечели в самия край на двубоя, отбелязал точка с висок скок под коша и красива забивка.

Джони Мак, с подгизнала памучна риза и блеснало от пот чело, колебливо потупа с ръка мокрия гръб на сина си. Уил се ухили, а след това хвърли топката за последен път и отново отбеляза кош. Топката се промуши през мрежата, отскочи от алеята и се търкулна из двора.

— Ти май тренираш баскетбол в училище — отбеляза Джони Мак.

— Да. Футбол, бейзбол и баскетбол. Кент… — Сепна се, когато произнесе името на своя осиновител. — Кент искаше да направи от мен добър спортист. За да приличам на него. Имаше време, когато мнението му беше от изключително значение за мен.

— Преди да разбереш, че не си негов биологичен син?

— Не, още по-рано — отвърна Уил. — Чувствата ми към Кент започнаха да се променят точно преди двамата с мама да се разведат. По онова време бях вече десетгодишен и разбирах достатъчно, за да проумея, че той не се държи добре с нея. Никога не я е удрял — освен в деня, в който получи онова писмо от Шарън Хикман. Години наред обаче й говореше ужасни неща, отнасяше се с нея като с боклук. Всъщност, когато беше пиян, той се отнасяше по този начин с абсолютно всички. А през последните няколко години пиеше непрекъснато.

— Кент не беше много добър човек — съгласи се Джони Мак. — Мисля, че майка ти изобщо не си е давала сметка колко лош е той в действителност и какви ужасни страдания може да й причини. И не само на нея, а и на теб.

— На времето той вярваше, че съм най-хубавото нещо в живота му. Неговият син. Но когато научи, че ти си истинският ми баща, той ме намрази. Обърна се на сто и осемдесет градуса. Не можеш дори да си представиш нещата, които ми наговори.

— Искаш ли да ми кажеш какво точно ти каза през онзи ден? Защо не ми разкажеш какво се случи в действителност?

Уил погледна Джони Мак право в очите.

— Това, което всъщност ме питаш, е дали не съм го убил, нали? Искаш да знаеш дали не съм грабнал бейзболната си бухалка и дали не съм пребил до смърт един пиян човек, неспособен да се защити?