Бевърли Бартън
Белези по сърцето (11)

10.

Джеймс Уеър изпрати целувка по телефона и въздъхна доволно, когато чу гърления смях на Арлийн. Тази вечер повече от всякога искаше да бъде с нея. В леглото й, в обятията й. В нея самата, по дяволите!

— Липсваш ми, Джими! Чувствам отсъствието ти през всяка минута, която прекарваме разделени.

— И ти ми липсваш, захарче! Знаеш колко отчаяно те желая в момента, нали?

— Очевидно не е чак толкова отчаяно, че да си тръгнеш от онази стара голяма къща и да дойдеш при мен на другия бряг на река Чикасоу.

— Виж сега, знаеш, че нощем не мога да се измъквам от къщи. Не мога да поема този риск — някой от слугите може да ме види и да каже на Едит. Зная със сигурност, че приятелката ти Джаки вече подозира, че между нас двамата има нещо.

— Тя само опипва почвата. Аз лично не съм й казвала нищо. Можеш да ми вярваш. Не бих направила нищо, което би създало проблеми. За теб. За нас. Само че така се уморих от това чакане… Искам двамата с теб да се оженим и да заживеем най-после истински. Само двамата.

— Опитай се да проявиш още малко търпение, захарче. Само още няколко превода и ще разполагам с достатъчно пари, за да можем двамата с теб да се махнем от Ноубълс Кросинг завинаги.

— Ти не правиш нещо ужасно незаконно, нали? — В гласа на Арлийн се прокрадна искрена загриженост. — Каза ми, че прехвърляш пари от сметките на мис Едит, но не разбирам как…

— Недей да тормозиш хубавата си главица с такива мисли — успокои я Джеймс.

По дяволите, наистина имаше нещо незаконно в онова, което правеше, но той се надяваше, че Едит ще е толкова объркана и засрамена, когато открие измамата, че няма да си направи труда да го издири и да го предаде на властите. Освен това той възнамеряваше да смени името си. Вече си бе уредил фалшив акт за раждане и фалшиви карти за социални осигуровки за него, Арлийн и децата й. Само те му бяха стрували доста пари. Сега разполагаше с малка сумичка в една швейцарска банка, но според него тези пари все още не бяха достатъчни.

Той беше в безопасност, защото Едит никога нямаше да научи за скандала между него и Кент, който бе забелязал несъответствията в банковите им сметки. Джеймс никога нямаше да проумее как постоянно замъгленият мозък на онзи пияница му бе позволил да вникне в машинациите му. Кент обаче със сигурност нямаше да сподели откритията си с никого. Вече не.

Джеймс се усмихна. Кент Грейъм никога повече нямаше да може да причини неприятности на когото и да било. Нито на него, нито на Лейн, нито на Уил. Нито на бедната Мери Марта.

— Не мога да не се тревожа за теб — напомни за себе си Арлийн. — Знаеш колко много те обичам. Колко много съм те обичала винаги.

— Не толкова, колкото аз теб.

Възбуди се и изпита силна болка в слабините само от разговора с Арлийн. Тя винаги му бе въздействала по този начин. Когато подновиха младежката си връзка, той бе решил, че ги свързва единствено страстта и похотта. Сметнал бе, че ще може да продължи връзката със старото си гадже, без да прекратява нещастния си брак с богатата си съпруга. С времето обаче бе осъзнал каква наслада му носят моментите, прекарани с жена, която го кара да се чувства истински мъж. А Арлийн притежаваше този талант — да го накара да се чувства важен и значим. И заслужаваше да я обича дори и само заради това.

— Изпрати ми още малко целувки — помоли се тя.

Той изду устни и изпрати още една поредица глупави целувки по телефона.

— Ще се видим утре. Затвори по-рано за обяд.

— Тази нощ ще ме сънуваш ли?

— Знаеш, че всяка нощ сънувам мокри сънища, захарче.

Тя се изхили отново.

— Дочуване засега, любовнико.

— Дочуване.

Джеймс остави слушалката, претърколи се по гръб и се изтегна в старинното орехово дърво, което беше поне със сто години по-старо от него. Никой не можеше да каже колко поколения от рода Грейъм бяха спали в него. Пъхна ръка под пижамата си, плъзна я по стомаха си и обви пръсти около щръкналия си пенис. Запита се колко ли мъже бяха лежали в това легло, изолирани от негостоприемните си съпруги, затворени в спалните си в другия край на коридора, и бяха мастурбирали, потънали в блянове за другите жени в живота им.

 

 

Джони Мак погледна часовника на нощното шкафче. Единадесет и петнадесет. Той седна на фотьойла — единственият стол в мотелската му стая, — подпря краката си на леглото и облегна глава назад. Протегна ръце и изпъшка. Кой беше казал: Колкото и да се променят нещата, те си остават все същите!

Ноубълс Кросинг и неговите жители не бяха същите както преди петнадесет години, но въпреки това Джони Мак Кейхил, както и в миналото, си оставаше persona non grata. Той се разсмя, замислил се върху иронията на положението. Смехът му обаче прозвуча по-скоро като ръмжене, изпълнено със самосъжаление. Най-смешното беше, че преди петнадесет години той изобщо не знаеше какво означава израза persona non grata. А сега с лекото произнасяше както този, така и други подобни на него изрази. Четирите години в колежа и осемте години в дома на съдия Харууд Браун бяха изгладили острите му ръбове и му бяха осигурили възможността да се представя за джентълмен.

Нищо и никой обаче не бе успял да изкорени инстинктите му за оцеляване, не бе успял да го принуди да се раздели с принципа прекарай ги първо ти, ако не искаш те да те прекарат, научен по най-трудния и болезнен начин в ранното му детство. Всъщност точно тези дивашки инстинкти му бяха помогнали през изминалите десет години да се утвърди като предприемаческото чудо на Хюстън. Човек, който нямаше какво да губи и от кого да се бои, поемаше рискове, които малцина други биха се осмелили.

Лейн като че ли не бе впечатлена особено от съобщението му, че е богат. Но пък Лейн и баща й бяха единствените хора в града, които никога не бяха преценявали хората по размера на банковите им сметки и по престижа на фамилното им потекло. Тя беше негова приятелка, когато нито една от дамите от Магнолия авеню не забелязваше присъствието му на публично място. Също като стария Бил Ноубъл и тя му бе дала шанс, решила, че той заслужава усилията й да се сприятели с него.

Той, разбира се, не ги бе заслужил. Не и тогава. Но сега може би вече ги заслужаваше. Господ му е свидетел, че се бе опитал да стане по-добър човек. Някой, с когото Лейн би се гордяла.

На времето Лейн не само бе повярвала в него, не само го бе обичала, но бе спасила и живота му. Онази нощ, в която го намери пребит и полумъртъв, тя буквално го бе влачила през целия път до задната врата на къщата им. След това го бе крила в продължение на три дни и се бе грижила за него, докато той събра достатъчно сили, за да се изправи на крака и да избяга от нея. Изкушаваше се от мисълта да я вземе със себе си, за да докаже на Кент Грейъм и на всички останали в Ноубълс Кросинг, че тяхната сладка, малка принцеса се е отказала от всичко, само и само да бъде с него. Той обаче държеше прекалено много на Лейн, уважаваше я твърде силно, за да я сведе до своето ниво. Решил бе, че ще съсипе живота й, ако я вземе със себе си. А сега се питаше дали не бе постигнал същия резултат с решението си да я изостави сама.

Пресегна се назад към сакото си, което висеше на облегалката на стола, бръкна във вътрешния джоб, извади клетъчен телефон и избра необявения в указателите номер на свой стар приятел. Един другар, облагодетелствал се от щедростта на съдия Харууд Браун и от изумителните му умения да променя към добро лошите момчета, които срещаше през живота си.

— Надявам се, че наистина ме търсиш за нещо важно — заяви Куин Кортез, когато вдигна телефона.

— Здрасти и на теб.

— Имаш ли представа колко е часът?

— Още няма полунощ — отвърна Джони Мак. — А ако си спомням правилно, ти си нощна птица и рядко си лягаш преди дванадесет.

— Да, ама понякога човек си ляга и по други причини. Леглото не е само за сън.

— Извинявай. — Джони Мак се изхили. Репутацията на Куин по отношение на жените беше пословична. Не мислеше, че някога е виждал приятеля си два пъти с една и съща жена. — Не бих ти се обадил, ако не беше важно. Така че кажи на дамата, която е с теб в леглото, че няма да те задържам дълго.

— Давай по същество, Кейхил.

— Имам нужда от теб. Искам да имаш готовност да хванеш първия самолет от Хюстън веднага щом ти се обадя. Ще кацнеш в Хънтсвил, Алабама, след което ще наемеш кола и ще дойдеш в Ноубълс Кросинг.

— Искаш ли да ми кажеш защо трябва да направя това?

— Защото съществува реалната възможност майката на моя син да бъде арестувана заради убийството на бившия си съпруг, а в този случай тя ще има нужда от най-добрия адвокат по наказателни дела, който може да се купи с пари.

— А това съм аз, стари приятелю. Е, защо не ми съобщиш някои подробности? Нямах никаква представа, че имаш дете.

— Нито пък аз — призна Джони Мак. — Ще ти съобщя подробностите по-късно. Между другото, когато пристигнеш в Ноубълс Кросинг, ще ме откриеш във Форуей. Това е един евтин мотел, но за момента напълно ме задоволява.

— Значи пътуваш инкогнито?

— Да, нещо подобно.

 

 

Бъди се излегна на леглото в задната част на офиса си в полицейския участък и остави компютърната разпечатка на гърдите си. Беше свалил кобура и бе разхлабил горните копчета на ризата си още преди няколко часа, след като прочете полицейската справка за Джони Мак Кейхил отпреди петнадесет години, в която се споменаваше, че момчето е било арестувано за скитничество в Хюстън, Тексас. На тридесети септември. По-малко от две седмици след деня, в който Бъди и приятелчетата му бяха пребили Джони Мак и го бяха изхвърлили в реката.

Споменът за онази нощ бе преследвал Бъди години наред. Никога преди не бе убивал човек, а по онова време беше сигурен, че е убил Джони Мак. Никога не бе харесвал момчето, макар че имаше моменти, в които изпитваше неохотно уважение към него и дори му завиждаше заради успеха му сред жените. Пътищата им обаче рядко се пресичаха. Не че Бъди беше от момчетата на Магнолия авеню, но той все пак живееше на същия бряг на река Чикасоу, а старецът му беше шериф на окръга и се числеше сред приятелчетата на Джон Грейъм, които му правеха компания на ловните му и риболовни излети.

Всички в града бяха чували слуховете, според които Джони Мак бил незаконороден син на Джон Грейъм, а Кент ненавиждаше своя полубрат със страстна сила, която можеше да се сравни единствено с решимостта му да покори Лейн Ноубъл и да се ожени за нея. Когато Кент научи, че Лейн си пада по Джони Мак, той получи яростен пристъп. Бъди и преди бе виждал Кент да изпада в мрачно настроение, но нищо не можеше да се сравни с неконтролируемия гняв, подтикнал Кент да го помоли да убие Джони Мак.

— Зная какви чувства изпитваш към този тип — отговори му Бъди. — Но не би могъл сериозно да желаеш смъртта му. Бихме могли просто да го прогоним от града.

— Ако го прогоним от града, той ще се върне. Този кучи син няма да се успокои, докато не изчука всяка жена от Магнолия авеню. Вече е прекарал собствената ми майка. Знаеше ли това? Да, видях ги със собствените си очи. Видях ги в лятната къща — и двамата бяха голи и се съвкупяваха като животни.

— По дяволите, човече, ти всъщност си изловил мис Едит да се чука с Джони Мак?

— Мама не знае, че ги видях, но Джони Мак знае. Казах му, че ще съжалява и че ще го накарам да си плати. — Кент сграбчи ризата на Бъди и го погледна с обезумели от гняв очи. — А сега преследва Лейн. Няма да му позволя да я има. Тя е моя. Винаги е била моя. Ние сме едва ли не сгодени още от люлката и семействата ни държат на този брак.

— Лейн не е от момичетата, които биха…

— Той се навърта и около Мери Марта — подхвърли Кент, който прекрасно знаеше какви чувства изпитва Бъди към сестра му. — Искаш ли Джони Мак да се намърда между краката на Мери Марта преди теб?

Бъди бе изпаднал в ярост само при мисълта, че някой друг мъж би могъл да се възползва от скъпоценната му Мери Марта. Точно според предвижданията на Кент. Два дни по-късно с помощта на шестима свои приятели Бъди причака Джони Мак в хангара за лодки на семейство Ноубъл. Трябваше да се включат всичките шест момчета, за да успеят да се справят с него. През цялото време Кент само наблюдаваше отстрани. Джони Мак се би като дявол, но дори и той не можеше да победи в една толкова неравна битка.

Бъди си даде сметка, че ако тогава бе знаел онова, което знаеше сега — че е пребил до смърт не този брат, който заслужаваше пердах, — той би удушил Кент с голи ръце.

Телефонът иззвъня. Бъди подскочи. Стана от леглото, а разпечатката се плъзна от гърдите му и падна на пода. Само с две широки крачки Бъди се приближи до бюрото и вдигна слушалката.

— Началник на полицията Лоулър.

— Обажда се лейтенант Милър от полицейското управление на Хюстън. Бях информиран, че искате информация по отношение на Джони Мак Кейхил.

— Да. Много ни е нужна. За момента знаем единствено, че преди петнадесет години е бил обвинен в скитничество — отвърна Бъди. — Този тип в момента е в града, отправя заплахи към някои наши съграждани и на мен ми се иска да го разкарам от главата си. Разполагате ли с нещо, с някаква информация, официална или неофициална, която да ми даде основание да го изгоня от Ноубълс Кросинг?

От другия край на телефонната линия прозвуча силен смях и Бъди се смрази до мозъка на костите си.

— Вижте, началник Лоулър, не зная какви заплахи отправя господин Кейхил, но ако бях на ваше място, бих се отнесъл към него изключително сериозно. А що се отнася до молбата ви да ви съобщя някаква компрометираща информация по отношение на въпросния господин, боя се, че не мога да ви помогна. Вижте, Джони Мак Кейхил е сред най-важните клечки в Хюстън. Той се числи към групата на мултимилионерите в този град. Хората с връзки и положение в обществото. А Кейхил се слави с репутацията на най-опитната и смъртоносна акула измежду тях.

Бъди преглътна изненадата си и изпита внезапен страх, от който гърлото му пресъхна.

— Да не би да ми казвате, че Джони Мак Кейхил е мултимилионер?

— Да, точно това казвам.

— И няма криминално досие? С изключение на онова обвинение в скитничество отпреди петнадесет години?

— Точно така.

— Е, в такъв случай благодаря, лейтенант.

— Няма защо. — Лейтенантът се поколеба, поизкашля се, а след това все пак додаде: — Между другото, началник, може би няма да е лошо да заключите жените си вкъщи, докато Кейхил е в града ви.

Дълго след като затвори телефона Бъди продължи да чува смеха на лейтенант Милър, който отекваше в ушите му.

 

 

Лейн се преобличаше за трети път от закуска насам. Това е смешно, помисли си тя. Какво значение има как ще бъда облечена, когато Джони Мак дойде на обяд? Но, господ да й е на помощ, облеклото наистина имаше значение за нея. На времето, когато въздишаше по Джони Мак и му се любуваше отдалеч, тя беше само едно пълничко младо момиче, единственото преимущество, на което беше социалното положение на родителите й. На нея винаги гледаха като на бледа сянка на майка й, неубедително отражение на изключителната красота на Селест. Лейн придоби собствена хубост едва, когато наближи двадесет и петата си година, а с възрастта закръгленото й тяло ставаше все по-стройно и елегантно. Независимо от чувствата, които изпитваше към Джони Мак, тя не можеше да отрече чисто женската си потребност да се представи пред него като жената, в която се бе превърнала след заминаването му.

Лейн съблече червената рокля, благодарение на която бе получила не един комплимент. Червеното й се видя прекалено крещящо. Твърде дръзко. Много самоуверено. Но пък дънките и тениската, които бе облякла, преди да слезе за закуска, й се сториха твърде спортни за случая. Дори и Лили Мей й бе подхвърлила, че няма да е зле, ако облече нещо по-женствено.

След като прерови целия си гардероб, Лейн се спря на черен панталон, черно елече без ръкави и искряща от белота, разкопчана риза, която падаше свободно върху панталона. Добави сребърни бижута. Халки на ушите. Няколко широки гривни. И келтски кръст, окачен на изящна верижка, който падаше точно между гърдите й.

— Защо си толкова нервна? — попита я Уил, застанал пред отворената врата на спалнята й.

Лейн ахна от изненада.

— О, Боже, скъпи, не знаех, че си там.

— Лили Мей ме изпрати да ти кажа, че двамата с нея си поговорихме и аз… ами… ще остана на обяда и ще се запозная с Джони Мак Кейхил.

Лейн се усмихна.

— О, Уил, това е…

— Ще остана, но не очаквай от мен да се държа приятелски с онзи тип.

— Но поне ще бъдеш учтив, нали, скъпи?

— Да. — Уил престъпи от крак на крак. — Но само заради теб.

— Благодаря ти.

— Зная, че няма да го харесам.

— Никой не иска от теб да го харесваш — успокои го Лейн. — Трябва само да се запознаеш с него и сам да го прецениш. Аз предполагам, че в момента Джони Мак е не по-малко нервен от нас.

— Аз не съм нервен — възрази Уил.

— Но аз съм. Искам двамата с Джони Мак да се харесате. Той е твой баща и, независимо от моите резерви към него, ако бъда арестувана за убийството на Кент…

— Това няма да се случи!

— Но ако нещата все пак се развият според възможно най-лошия сценарий и аз бъда арестувана, обвинена и осъдена, тогава поне ще имаш баща, който да се погрижи за теб.

— Наистина ли мислиш, че мъж като него би искал някакъв тийнейджър да му се бърка в живота? Предполагам, че той ще си тръгне веднага щом задоволи любопитството си.

— Не е бил длъжен да се връща в Ноубълс Кросинг — изтъкна Лейн. — Той спокойно можеше да пренебрегне посланието на Лили Мей, но не го направи. Върна се, за да разбере дали наистина си негов син и… да види дали няма да може да ми помогне.

— Двете с Лили Мей пеете една и съща песен — смръщи се Уил. — Какво толкова има у този човек, че и двете го защитавате така настойчиво? Този мъж е изоставил бременната дъщеря на Лили Мей, а тя седнала да ми говори, че не бил лош човек. А ти си се влюбила толкова силно в него, че си съсипала целия си живот с решението си да се омъжиш за Кент, за да ме осиновиш. И въпреки това ми разправяш, че би искала да го харесам. Ти харесваш ли го, мамо? Това ли е всъщност истинският проблем? Все още ли си влюбена в него?

Лейн взе една четка от тоалетката, разреса косата си няколко пъти, а след това захвърли четката настрана.

— За твоя информация, Уил Грейъм, ти си най-хубавото нещо в живота ми. Що се отнася до това дали харесвам Джони Мак… Аз не го познавам. Не познавам човека, в който се е превърнал. За мен той е абсолютно непознат. А дали харесвах Джони Мак преди петнадесет години? Да, харесвах го, независимо от скандалната му репутация. Що се отнася до това дали го обичам сега… Не, Уил, не го обичам. Но ако трябва да бъда напълно честна, трябва да призная, че вече не съм толкова сигурна, че го мразя, както смятах преди.

 

 

На гроба на Кент Грейъм имаше свежи цветя. Всеки ден от цветарския магазин изпращаха кървавочервени рози. Половин дузина. Такива бяха инструкциите на Едит Грейъм. Какво ненужно разхищение на средства!

В далечината се виждаха косачите, започнали своя работен ден в другия край на гробището. Те обаче бяха твърде далеч, за да разпознаят посетителя, дошъл толкова рано сутринта на гроба на човека, който трябваше да намери смъртта си още преди много години.

Кент беше чудовище. Цял живот унищожаваше по-слабите от него. Наскърбяваше и малтретираше хората, които го обичаха. Съсипваше и разрушаваше всичко, до което се докосваше. Животът му беше като злокачествен рак, който, разпрострял пипалата си върху здравите умове и тела на хората около него, бавно, но сигурно ги поглъщаше.

Той не заслужаваше да живее. Жалко, че човек можеше да умре само веднъж. Жалко, че Кент не бе страдал повече. Той заслужаваше да страда дни наред. Седмици. Години. Заслужаваше да страда така, както бяха страдали жертвите му.