Бевърли Бартън
Белези по сърцето (10)

9.

Често се бе питал какво би казал и как би реагирал, ако някога срещне отново Бъди Лоуръл. Онова дребно, наперено петле, което винаги му бе създавало проблеми с дразнещото постоянство, с което подражаваше на Кент и копираше неговата омраза и враждебност. Ако зависеше само от него, Лоуръл никога не би предприел каквото и да било. Но с подкрепата на Кент и с помощта на още пет-шест приятелчета, Бъди го бе пребил почти до смърт и, смятайки го за мъртъв, бе изхвърлил тялото му в река Чикасоу. Което, откъдето и да го погледнеш, означаваше, че шефът на полицията на Ноубълс Кросинг е убиец. Или поне бе направил опит за убийство.

— Как, по дяволите, ти… — Бъди нервно разкопча кобура на пистолета си и прокара палец по дръжката на магнума си.

— Какво възнамеряваш да направиш? Да ме застреляш? — Джони Мак се ухили широко. Не изпитваше и най-малък страх от Бъди. Странно как човекът, който на времето едва не го бе убил, сега му изглеждаше толкова незначителен и необяснимо трогателен.

— Готов бях да заложа живота си, че си мъртъв, Кейхил. Дори казах на мис Едит, че съм сигурен в това.

— А тя какво ти отговори? — Джони Мак вдигна ръка, за да го възпре. — Не, не ми казвай. Нека отгатна. Тя, за разлика от теб, не е била чак толкова сигурна, че съм мъртъв. И как точно постъпи мис Едит? Издаде ми смъртна присъда, точно както Кент направи преди петнадесет години?

— Мис Едит не те иска в града, в това можеш да бъдеш сигурен. — Гласът на Бъди потрепери едва-едва. — Дойдох тук, за да се уверя лично, че наистина става дума за теб.

— Е, наистина съм аз.

— Да, ами трябва да ти кажа, че и днес, както и преди петнадесет години, никой не те иска в Ноубълс Кросинг. — Бъди огледа Джони Мак от главата до петите, опитвайки се да разбере дали мъжът срещу него има някакво оръжие. — Ако разбираш кое е добро за теб, веднага ще напуснеш града. Още тази вечер.

— Е, това вече представлява проблем. Защото аз никога не съм разбирал кое е добро за мен, нали така?

— Не искаш да свършиш по същия начин както тогава, нали? Защото този път ще довършим работата до край. — Бъди изпъчи гърди и вирна брадичка, демонстрирайки смелост, каквато едва ли изпитваше.

— Заплашваш ли ме? — Усмивката на Джони Мак стана още по-широка.

— Просто ти отправям едно приятелско предупреждение. — Бъди плъзна овлажнелите си от пот длани по двете си бедра, но дясната му ръка така и не се отдалечи от кобура.

О, колко му харесваше да наблюдава как Бъди се поти от напрежение. Под мишниците му избиха големи кръгли петна и съсипаха безупречно изгладената му бежова риза. Бузите му станаха алено червени. Цялото му лице се ороси от пот, която покапа по шията му и навлажни яката на ризата му. Джони Мак можеше да подуши страха на мъжа срещу него. Това беше мирис, който той разпознаваше с лекота. Мъжете, които съзнаваха, че им предстои да изгубят — да изгубят нещо наистина голямо, — винаги излъчваха такава миризма. В бизнес делата си през последните десет години Джони Мак бе усещал подобен страх у не един човек. А сега неговото присъствие — самото му съществуване — бе уплашило Бъди Лоулър до смърт.

— Няма да си тръгна — заяви Джони Мак.

Пулсиращата вена на шията на Бъди сякаш изпъкна още повече.

— Ще бъда напълно честен с теб, момче. Ако не се ометеш от тук до утре сутринта, аз все ще намеря някакво основание да тикна жалкия ти задник в пандиза. А докато си вътре, мога да се погрижа да ти се случи някоя злополука. Ясен ли съм? — Без да отделя едната си ръка от пистолета, Бъди заплашително сви другата в юмрук.

Откакто бе напуснал Ноубълс Кросинг никой не си бе позволявал да нарича Джони Мак момче и да му говори с такова презрение. Използването на думата като обида извика в съзнанието му стари неприятни спомени. В онези години той беше момчето, което неизменно кривваше от пътя. Лошото момче, на което никой не можеше да има доверие. Белият боклук, който работеше в градините и дворовете на богатите, но не беше достатъчно добър, за да разговаря с жените от семействата им. Момчето, което трябваше да им слугува, да им се кланя и да приема с благодарност трохите, които му подхвърляха.

Когато Бъди се запромъква предпазливо към вратата, Джони Мак му препречи пътя. Миризмата на страх стана по-силна. Бъди, който едва ли бе по-висок от метър и седемдесет и пет, вдигна очи към Джони Мак, който беше с цели осемнадесет сантиметра по-висок от него. На лицето на Бъди се четеше неподправен ужас.

Джони Мак стовари огромната си ръка върху рамото на Бъди, а той само потрепери и преглътна мъчително. Погледите им се преплетоха. Страхът на Бъди се сблъска със смелостта на Джони Мак.

— А сега ти ме слушай внимателно, защото искам да ме разбереш добре — каза му Джони Мак. — Никой не може да ме прогони от Ноубълс Кросинг. Ще остана колкото реша. Вече не съм онова момче, считано от всички ви за бял боклук, което бях преди петнадесет години. И сега ще разбереш, че ще ти е много по-трудно да се отървеш от мен.

— Правиш голяма грешка като се изправяш срещу мис Едит.

— Тя е тази, която ще допусне грешка, ако реши да се конфронтира с мен. Искам да й предадеш едно послание от мен. Кажи й, че в града отново се задават неприятности, луната вещае злокобни събития и за нея ще е най-добре, ако е постоянно нащрек.

 

 

Задната врата се отвори и затвори. Лейн стана от стола в кабинета, в който бе седяла, очаквайки завръщането на сина си. Пресрещна го в подножието на стълбището. Момчето я видя и се закова на мястото си.

— Как е Мери Марта? — попита го.

— Сега спи. Прочетох й една приказка.

— Какво й има? Защо баба ти… защо мис Едит е сметнала, че имат нужда от теб?

— Ти знаеше ли, че леля Мери Марта не е промълвила и дума от деня, в който бе погребан Кент?

— Не, нямах представа. Както знаеш, след погребението не съм разговаряла с мис Едит.

— Леля Мери Марта има нужда от помощ, мамо. Отчаяна нужда от помощ. Преди да отида там беше обърнала стаята си наопаки, а баба не позволила на Джаки да й даде някакво успокоително. — Уил сви рамене. — Аз успях само да я успокоя. За момента. Тя си мисли, че Кент е още жив. И пак се държи по онзи начин. Нали знаеш… нарича ме бебче и говори някакви откачени неща, сякаш е истинската ми майка. Тя не е… искам да кажа, че няма начин тя да е моята майка, нали? — Той погледна Лейн, а тъмните му очи преливаха от въпроси и обвинения.

Уил въздъхна шумно, а след това седна на третото стъпало на стълбището. Когато вдигна очи и погледна Лейн, тя си помисли, че сърцето й всеки момент ще се пръсне от мъка. Очите му й казаха всичко. Нейният син беше силно объркан, наранен и несигурен. А тя не знаеше дали би могла да стори нещо, за да му помогне.

Лейн седна до него и преметна ръка през отпуснатите му рамене.

— Мери Марта не е рождената ти майка. Давам си сметка, че нямаш основания да ми вярваш, тъй като съм те лъгала през целия ти живот, но сега ти казвам истината. Джони Мак Кейхил е биологичният ти баща, а Шарън Хикман е истинската ти майка. Всеки ДНК тест ще го потвърди. Обясних ти всичко това, след като Кент… след като Кент научи истината.

— Да, зная. — Уил преплете усуканите си пръсти и започна да потрива с палци дланите на ръцете си. — Даде ми да прочета писмото, което Шарън е написала на Кент. Само че леля Мери Марта…

— Мери Марта страда от сериозни душевни проблеми. През целия си живот е била ужасно нестабилна психически. Дори и като младо момиче. А в мига, в който Кент за пръв път те сложи в ръцете й, тя си създаде някаква идея фикс по отношение на теб. Не мога да го обясня. И не съм сигурна, че някой друг би могъл.

Уил се загледа надолу, отпуснал преплетените си ръце между коленете си.

— Знаеш ли, радвам се, че Кент не ми е баща. Той беше ужасен човек. Пияница. Пълен неудачник. А и начина, по който се отнасяше с теб… — Уил вдигна глава и погледна Лейн. — Иска ми се обаче ти да си рождената ми майка. Пет пари не давам кой е истинският ми баща, но искам…

Лейн го прегърна по-силно през раменете, а след това допря глава до неговата и сложи ръка на коляното му.

— Зная, скъпи. И на мен ми се иска да бях рождената ти майка, но и сега си толкова мое дете, колкото и ако те бях родила наистина.

— Мамо… — Той се обърна и се отпусна в прегръдките й, а после положи глава на рамото й и обви ръце около нея. Лейн не беше сигурна кой кого успокоява. Може би всеки един от двамата се опитваше да вдъхне утеха на другия. И всеки един си мечтаеше за невъзможното.

— Всичко ще се оправи. — Лейн го погали по главата, както правеше, когато той беше още бебе, и зарови пръсти в копринено меката му черна коса.

— Защо си решила да се омъжиш за Кент и да ме осиновиш? — Уил леко повдигна глава и погледна Лейн право в очите. — Никога не си обичала Кент, а и винаги си знаела, че аз не съм негов син, така че… В писмото, което Шарън Хикман изпрати на Кент, пишеше, че си ме поискала, защото съм син на Джони Мак Кейхил. Вярно ли е това? Това ли е причината, поради която си решила да ме осиновиш?

Лейн хвана ръцете на Уил в своите и се вгледа дълбоко в очите му, молейки се да успее да намери най-подходящите думи.

— Да, това бе причината, поради която поисках да осиновя бебето на Шарън. По онова време бях на деветнадесет години, а от четиринадесетгодишна бях лудо влюбена в Джони Мак. Никога не сме били любовници. Бяхме само приятели. Той реши така, не аз. Но аз го обичах толкова много, че бях готова на всичко, за да спася бебето му.

— Не мога да повярвам, че жена като теб е могла да се влюби в мъж като Джони Мак Кейхил. — Уил освободи ръцете си от нейните. — Кент ми разказа що за човек е бил този Джони Мак. Нищо повече от един бял боклук. Така и не могъл да завърши гимназия, препитавал се като работел из хорските дворове и градини и се забавлявал като преспивал с всяка една жена в града.

— Джон Уилям Грейъм!

— Искам да знам истината за истинския си баща. Майка ми е била боклук, а също и баща ми, така ли е? Кент не ме е излъгал за него, нали?

— Не, Кент не те е излъгал. Но неговата версия е леко предубедена. Кент изпитваше огромно презрение към Джони Мак, а двамата живееха в постоянно съперничество още от детските си години. Виждаш ли, скъпи, причината, поради която приличаш малко на Кент, се крие във факта, че той и Джони Мак са полубратя. Твоят дядо Грейъм бил голям женкар и…

— Тогава Джони Мак е копеле. Също като мен.

Лейн скръцна със зъби, опитвайки се да си наложи да се въздържи и да не възрази срещу думите на Уил с висок и яростен глас. Вместо това заговори съвсем спокойно:

— Не използвай тази дума, когато говориш за себе си. Никога.

— Извинявай, мамо. Незаконороден по-добре ли ти звучи? — саркастично попита той.

— Имаш всички основания да изпитваш гняв и неувереност и, ако можех да ти спестя грозната истина, непременно щях да го сторя. Господ ми е свидетел, че изживях петнадесет години от живота си, опитвайки се да те предпазя и защитя.

— Значи истинският ми баща наистина е бил бял боклук. Неудачник, неуспял да завърши гимназия, който работел в хорските градини, за да се издържа, и чукал всяка жена, изпречила се на пътя му?

— Ако целта ти е да ме ядосаш като използваш този език, искам да знаеш, че успя — рече му Лейн. — Ако изпитваш потребност да ме накажеш за стореното от мен, хайде давай! Мисля, че съм достатъчно силна, за да го понеса.

— Не искам да те наранявам, мамо. Искам само да бъдеш напълно откровена с мен и да ми кажеш истината за баща ми.

— Добре. Джони Мак наистина беше всичко онова, което ти е казал Кент, но… това не е цялата истина за него. Джони Мак беше много красив млад мъж и на практика всяка жена в окръга го намираше за очарователен. Той порасна по най-трудния начин. Без баща. С майка, която изобщо не се интересуваше от него. И без пари. Джони Мак не беше приятно момче от добро семейство. Но не беше и чак толкова лош, въпреки че Кент би искал да повярваш в обратното.

— Що за човек е този, който изоставя бременната си приятелка? — попита Уил.

Стиснал здраво челюсти и присвил тъмните си очи, той внимателно се вгледа в майка си, очаквайки отговора й.

— Когато замина, той изобщо не е подозирал, че Шарън е бременна. А когато тя ми каза, никоя от нас нямаше и най-малка представа къде бихме могли да го намерим. — Не виждаше смисъл да споменава пред Уил, че няколко човека — включително и мис Едит — по онова време смятаха Джони Мак за мъртъв.

— И защо се е върнал точно сега?

— През изминалите десет години Лили Мей е знаела къде се намира. И го повикала. Смята, че ти и аз имаме нужда от него.

Уил рязко се изправи, прескочи трите стъпала и се приземи чак във фоайето.

— И защо смята, че имаме нужда от него? Ние не го искаме тук, нали? Ако е искал да ти помогне, да ти се отплати, задето си спасила живота му, защо не се е върнал по-рано, за да те избави от Кент, който се отнасяше с теб като с нищожество?

— Откъде знаеш, че съм спасила живота на Джони Мак?

— Лили Мей ми разказа, че някакви мъже го пребили, а след това го изхвърлили в реката. Ти си го намерила, довела си го у дома и двете с нея сте се грижили за него. Разказа ми всичко това по-рано тази вечер, докато ти разговаряше с него във всекидневната.

— Разбирам…

— Ти му каза да си върви откъдето е дошъл и да не се връща повече, нали? Каза му, че не го искаме в живота си. Лили Мей се е излъгала. Ние двамата с теб нямаме нужда от него.

— Джони Мак няма да си тръгне само защото ти искаш той да си иде. Твърдо е решен да ми помогне, ако бъда арестувана и обвинена в убийството на Кент. Освен това иска да се срещне с теб.

— Да, но аз не желая да се срещам с него.

— Утре се самопокани на обяд.

— И ти се съгласи?

Лейн поклати отрицателно глава.

— Не, разбира се. Изобщо не съм съгласна. Трябва да разбереш обаче, че Джони Мак не е от мъжете, които биха приели не за отговор. Никога не се е съобразявал с другите. Щом иска нещо, той отива и си го взима.

— И какво иска той, мамо? За теб ли е дошъл?

— Иска теб, Уил. Иска своя син.

— Малко е позакъснял, не мислиш ли? Аз не го искам. И не възнамерявам да обядвам заедно с него. Чу ли ме? Ако той се появи тук утре, кажи му, че, що се отнася до мен, той може да върви по дяволите.

 

 

Джеймс приготви за съпругата си чисто уиски с лед и й подаде чашата. Едит спря да кръстосва из стаята и пое питието.

— Значи го видя. И разговаря с него. И си сигурен, че този мъж наистина е Джони Мак Кейхил? — Едит яростно изгледа Бъди Лоулър, който стърчеше, стиснал шапката си в ръка, точно по средата на персийския килим в библиотеката.

— Да, мадам, наистина е Джони Мак. Същият си е — наперен, арогантен, надут, но в него има и някаква промяна. След случилото се преди петнадесет години човек би си помислил, че той би се стреснал поне малко, като ме чуе да го заплашвам. Но не! Изобщо не се уплаши.

— И какво научи за него?

— Той не ми каза абсолютно нищо, но съм поръчал да му бъде направена пълна проверка и най-късно утре, ако не и по-рано, ще разполагаме с някои отговори — докладва Бъди.

— Той се е върнал заради Лейн — заяви Едит и отпи от питието си. — Няма начин да е научил истината за Уил, освен ако… Може той и Лейн да са поддържали връзка през всичките тези години.

— Е, каквато и да е причината за появата му тук, той ми заяви, че ще остане толкова, колкото реши. Освен това ми предаде послание за теб, мис Едит.

— Какъв нагъл кучи син! — Едит пресуши остатъка от питието си и се закашля, когато силният алкохол опари гърлото й. — И какво е посланието му?

— Кажи на мис Едит, че в града отново се задават неприятности, луната вещае злокобни събития и за нея ще е най-добре, ако е постоянно нащрек.

— Той ме заплашва! Искам да го арестуваш и…

— Не можеш да арестуваш един човек, само защото ти е изпратил неприятно послание — намеси си Джеймс.

Едит завъртя рязко глава и ядосано изгледа съпруга си. Пълен мухльо! Какво изобщо бе видяла в Джеймс Уеър?

— Повече от сигурно е, че Джони Мак отново ще ни създаде неприятности. И ако не намерим начин да се отървем от него…

— Може би ще е по-разумно да разбереш какво точно цели Джони Мак в момента, скъпа моя. Едва след това с Бъди можете да започнете да кроите планове за елиминирането му — предложи Джеймс. — Освен това, Бъди не се е справил особено успешно при първия си опит да отстрани Джони Мак, нали така?

— По дяволите, помислих го за мъртъв — възрази Бъди. — Кент също смяташе, че е умрял. Всички вярвахме в това. Аз и момчетата го пребихме до смърт, преди да го хвърлим в реката. Нито един нормален, обикновен човек не би оживял след такъв побой.

Едит стисна празната чаша в ръка.

— Да, но ние всички знаем, че Джони Мак не беше и, несъмнено, все още не е обикновен човек.

Нямаше нищо обикновено в незаконното копеле на първия й съпруг. Още от най-ранно детство момчето притежаваше изключителна красота. Но нали и баща му, Джон Грейъм, беше много красив мъж. И независимо от факта, че Фейт Кейхил не беше нищо повече от една долнопробна бяла уличница, тя също бе изумително красива. Едит от край време знаеше за забежките на съпруга си, чувала бе и клюките, според които детето на Фейт не било от съпруга й, загинал в един кръчмарски скандал още когато момчето беше съвсем бебе. После един ден бе срещнала момчето в града. Беше шестгодишен и вървеше с майка си по улицата. В мига, в който го видя, Едит си даде сметка, че Джони Мак е син на Джон. Точно толкова колкото и нейният син Кент. Единствената разлика бе, че Кент носеше името Грейъм и щеше да бъде единственият наследник на богатството на семейство Грейъм.

— Трябва ли да ревнувам, мила моя? — попита Джеймс, а на кръглото му червендалесто лице се появи самодоволна гримаса. — На никой мъж не му е приятно да разбере, че жена му счита някакъв друг мъж за необикновен.

Едит се завъртя с блеснали от ярост очи и хвърли празната чаша срещу съпруга си. Той се наведе тъкмо навреме, за да избегне удара. Кристалната чаша се удари в ръба на мраморната камина зад него и се разби на безброй назъбени парченца.

— Ти си пълен глупак, Джеймс!

Едит го дари с още един убийствен поглед и отново насочи вниманието си към Бъди.

— Постарай се да научиш всички подробности за живота на Джони Мак и ми позвъни веднага — даже и ако е два часа през нощта. Няма да позволя на този боклук да се размотава из града ми и да ме заплашва. И ако смята да предяви претенции за бащинство над Уил, бих го посъветвала да помисли внимателно, преди да предприеме каквото и да било. Той не заслужава да бъде баща на това момче.

— Веднага отивам в участъка — увери я Бъди. — И няма да си тръгна от там докато не получа някои сведения за Джони Мак.

— Да. Добре. — Едит махна с ръка, давайки му да разбере, че е свободен. — Няма да те изпращам.

Когато Бъди излезе от стаята, Джеймс също се обърна да си върви, но преди да стигне до вратата, Едит извика след него:

— Къде отиваш?

— Качвам се горе в стаята си — отвърна той. — Ще се видим утре сутринта, мила моя.

Едит изпрати с поглед съпруга си, който си тръгна и я изостави. Тя простена на глас и нервно прокара ръка през лъскавата си къса коса. След смъртта на Джон Джеймс бе започнал да проявява към нея изключително внимание и загриженост, а преди да се оженят сексът помежду им беше доста вълнуващ. Защото Джеймс беше, ако не нещо повече, то поне страстен любовник. Фактът, че беше с почти двадесет години по-млад от нея и изобщо не можеше да се нарече богат, изобщо не я притесняваше по онова време. Той се беше съгласил да подпише предбрачен договор, който защитаваше всичките й авоари. Разликата във възрастта също не бе толкова важна, защото и най-яростните противници на Едит Грейъм Уеър трябваше да признаят, че тя изглежда много по-млада от възрастта си.

Но сега, ако можеше да се върне назад във времето, никога не би се омъжила за Джеймс. Щеше да се позабавлява с него, а след това щеше да го зареже и да продължи напред. Съпругът й беше внимателен, сговорчив и често й напомняше за скъпо и добре гледано кученце. Полагаше неимоверни усилия, за да й угоди, но тя винаги бе презирала неговото раболепие и покорство, макар самата тя да изискваше от него пълно подчинение. Макар че с годините бе намразила Джон Грейъм, той никога не я бе отегчавал. Нито в спалнята, нито извън нея. И, ако трябва да си признае откровено истината, фактът, че така и не успя да го подчини, винаги й бе действал ужасно стимулиращо. И двамата бяха хора със силна воля и всеки техен сблъсък завършваше с огнени страсти.

Същото беше и със сина му. Само че по-хубаво. Онова, което Джони Мак не притежаваше като опит и обиграност, той наваксваше с издръжливост и похот. Само при мисълта за Джони Мак дълбоко във вътрешностите на Едит се зароди сексуален копнеж. Какъв ли е станал сега? Като мъж, а и като любовник?

— Ти нарече Джеймс глупак — изрече на глас Едит, а след това тихичко изсумтя. — Но истинската глупачка си ти, Едит, задето си позволяваш да мислиш за онзи мъж.

Джони Мак не се бе върнал в Ноубълс Кросинг, за да поднови връзката си с нея. В това поне можеше да е сигурна. Ако изобщо се бе върнал заради някоя жена, тази жена беше Лейн.

Едит се усмихна едва забележимо, плъзна се през стаята, отвори бутилката и си сипа чаша уиски. Поднесе питието към устните си и отпи.

Лейн обаче изобщо не беше на разположение. Тя щеше да бъде арестувана, съдена и обвинена в убийството на Кент. Беше само въпрос на време. От нея се искаше само да се обади на Бъди и на областния прокурор Уес Стивънс. И да им поиска няколко услуги. Тя искаше Лейн да бъде наказана. Искаше Уил и Мери Марта да бъдат защитени. Искаше Джони Мак да научи, че тя е тази, която все още управлява този град.