Бевърли Бартън
Белези по сърцето (19)

18.

Лили Мей ги видя да влизат в градината. Мис Лейн беше по нощница, а Джони Мак с разкопчана риза. Връщаха се от речния бряг, от стария хангар за лодки. Бяха отишли там сами. На зазоряване. Лекият нощен ветрец все още подухваше, а тъмнината на нощта започваше да отстъпва пред ярката светлина на настъпващия ден. Двамата се спряха в отдалечения край на вътрешния двор, прегърнаха се и сляха устните си в целувка. Лили Мей отклони очи и погледна надолу към кухненската мивка — не искаше да се натрапва в един толкова интимен и нежен момент.

Винаги бе знаела, че рано или късно това ще се случи. В деня, в който Джони Мак се върна в Ноубълс Кросинг, тя разбра, че старото привличане между него и Лейн все още е живо. Лили Мей въздъхна. Джони Мак и Лейн вече не бяха деца, а възрастни хора и случилото се между тях сигурно щеше да ги завладее напълно — още повече че и двамата едва сега осъществяваха фантазиите, породени от първата любов. Джони Мак може би все още не можеше да назове с истинското му име онова, което бе изпитвал към Лейн преди петнадесет години, но Лили Мей знаеше по-добре от него. Момчето още тогава бе влюбено в Лейн.

Без да поглежда повече към прозореца, тя зареди кафе машината, а след това отвори вратата на килера и влезе вътре, за да вземе брашно за своите домашно приготвени бисквити. Чу, че задната врата се отваря, надникна в кухнята и видя Лейн, която тръгна право към стълбището. Преди Джони Мак да успее да я последва, Лили Мей се спусна към него и го сграбчи за ръката.

— Почакай малко — рече му.

Той се обърна и я погледна.

— По дяволите! Много ти харесва да ме стряскаш така, нали?

— Искам да поговоря с теб.

— Станала си ужасно рано.

— Не толкова рано колкото вас — не му остана длъжна тя.

— Какво означава това?

— Означава, че ви видях с мис Лейн да се връщате от реката.

— Винаги съм смятал, че не обичаш да си вреш носа в чуждите работи, Лили Мей.

— Така е — съгласи се тя. — И при нормални обстоятелства изобщо не бих проявила интерес към онова, което става между теб и мис Лейн. Но сегашните обстоятелства изобщо не са нормални, нали?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Просто те предупреждавам — отвърна тя. — Това момиче изтърпя повече, отколкото човек би могъл да си представи, а все още няма и тридесет и пет години. Ако я нараниш, ще отговаряш пред мен. Не й давай обещания, които не възнамеряваш да изпълниш.

Джони Мак закопча намачканата си риза, натъпка я във влажните си дънки, а след това прокара ръка през разрешената си коса.

— Лейн ми каза, че на времето си отправила и на Кент някакво предупреждение. Искаш ли да ми разкажеш за това?

Лили Мей повдигна вежди и го изгледа замислено.

— Значи ти е разказала как се отнасяше Кент към нея.

— Да, каза ми, че той започнал да я изнасилва, след като отказала да спи с него. Освен това сподели, че ти си заплашила Кент, че ще го убиеш, ако си позволи отново да докосне Лейн.

— Той никога повече не посмя да я изнасили — отвърна Лили Мей. — Но аз така и не можах да му простя за страданията, които й причини. Той беше един подъл, разяждан от омраза пияница и напълно заслужаваше да умре. Аз също бих го убила, без да се замисля. С най-голямо удоволствие при това. Но не го направих аз. Не беше и мис Лейн.

— Но и тя би го сторила, за да предпази Уил. Ти също би го убила. Оказва се, че и Уил би посегнал на живота му, за да предпази и защити Лейн.

— Правилно си схванал положението. Твърде дълго бяхме съвсем сами — тримата срещу целия свят. Но сега вече и ти си тук. Най-накрая зае полагащото ти се място. Защото мястото ти е тук. При Лейн и Уил.

Лили Мей отмести поглед, след което се обърна, прекоси кухнята и се върна в килера. Взе един пакет брашно и понечи да излезе. Джони Мак я пресрещна на вратата.

— Закуската ще бъде готова най-рано след час — информира го тя.

— Защо не ме повика по-рано?

Тя го заобиколи, занесе брашното до кухненския плот, отвори пакета и изсипа съдържанието му в една голяма кутия.

— Изкушавах се да го направя. Неведнъж — призна му. — Но през първите пет години просто не знаех къде да те намеря. А след това, когато започна да ми изпращаш онези чекове, видях, че са пуснати в Хюстън. Тогава попитах мис Лейн дали би искала да узнае къде се намираш и дали би те помолила да се върнеш в Ноубълс Кросинг, ако знаеше къде да те потърси.

— И тя какво ти отговори?

— Тя отговори не. По това време вече бе започнала да те мрази. Освен това беше убедена, че в никакъв случай няма да се съгласиш да се върнеш в града. Предполагам, че тогава просто съм се съгласила с нея. — Лили Мей отвори най-горния шкаф и извади оттам голяма купа. — Освен това знаех, че ако се върнеш у дома, двамата с Кент неминуемо щяхте да се хванете за гушите. — Лили Мей взе една мерителна чаша и премери четири чаши брашно.

— По онова време нямаше как да знам, че разполагаш с достатъчно пари и власт, за да се опълчиш на мис Едит и да оспориш господството й в Ноубълс Кросинг. А и ако искам да бъда напълно честна, трябва да си призная, че исках да спестя на Уил грозната истина за неговия произход. Знаех как ще реагира Кент ако някога научи, че Уил всъщност не е негов син.

— На всичкото отгоре и аз не бях направил нищо, с което да заслужа доверието ви — твоето и на Лейн. — Джони Мак издърпа един стол изпод кухненската маса, завъртя го и го яхна, седнал с лице към облегалката. Кръстоса ръце на облегалката и подпря брадичка върху тях.

— Не те виня за момчешките ти лудории. — Лили Мей извади мляко от хладилника и масло за печене от един от шкафовете под плота. — Какъв шанс имаше да станеш почтен човек, когато израсна без баща и с майка като Фейт Кейхил? Двамата с моята Шарън много си приличахте — и двамата растяхте без бащи, бяхте непокорни и бедни, изпълнени с отчаян стремеж към нещата, които не можехте да притежавате. Господ ми е свидетел, че се стараех да бъда добра майка, но не можах да дам на Шарън нищо от онова, което желаеше. При всичките си усилия успявах да й осигуря само малка част от нещата, от които се нуждаеше.

— Шарън беше голяма късметлийка, защото имаше теб. Имаше човек в живота й, който я обичаше и се тревожеше за нея.

— Тя много приличаше на баща си. — Лили Мей въздъхна дълбоко. Сърцето й се късаше като си помислеше за живота и падението на Шарън. — Ако беше използвала петдесетте хиляди долара, които й даде мис Лейн, за да устрои живота си и да направи нещо полезно и значимо за себе си, може би все още щеше да е жива. Но тя просто профука парите за коли, дрехи и наркотици. Точно наркотиците я убиха — и то много преди да се зарази с вируса на СПИН.

— Никога ли не си се притеснявала за Уил? — попита Джони Мак. — Все пак Шарън му е майка, а пък с баща като мен…

— Недей да се тревожиш за това. Вашият основен проблем, твоят и на Шарън, беше бедността, съзнанието, че сте родени на другия бряг на река Чикасоу. Ако бяхте отгледани от двама любящи родители, с малко пари и с повечко ред и дисциплина, и двамата щяхте да станете добри и почтени хора.

— Точно това е, което си искала да осигуриш на Уил, нали?

— Така е, не отричам. — Лили Мей сложи маслото в брашното и прибави малко мляко. — Шарън не желаеше бебето, а ти вече бе напуснал града. Аз, естествено, исках внукът ми да порасне в охолство и разкош, исках баща му да бъде от семейство Грейъм, а майка му — от фамилията Ноубъл.

— Никога ли не ти е тежало, че не можеш да кажеш на Уил, че си истинската му баба?

— Може и да ми е тежало. Понякога. Но през повечето време бях преизпълнена с благодарност, че мис Лейн обича Уил толкова силно. А и Кент беше съвсем различен в началото. Той обожаваше Уил и мисля, че дори обичаше Лейн. По свой собствен начин. Тогава още нямах представа, че може да бъде изключително жесток и безмилостен тиранин.

— Сега, ако можеш да се върнеш назад във времето, би ли го направила отново? Би ли помогнала на Лейн да измисли целия този заговор и да изживее живота си в лъжа?

Лили Мей започна да меси тестото с ръце.

— Ако не знаех това, което зная сега, предполагам, че бих го направила отново. Истината е, че тогава изобщо не си давах сметка, че…

Как би могла да разкаже на Джони Мак за това колко труден беше животът на Лейн през изминалите години, как би могла да сподели с него болките, мъките и страданията, които младата жена бе изтърпяла? Той обаче трябваше да научи истината. Трябваше да разбере през какъв ад е преминала. Това бе единственият начин да опознае истинската Лейн, да разбере жената, в която се бе превърнала след всичките тези години.

— Последните петнадесет години не бяха никак лесни за мис Лейн.

— Защото се е омъжила за Кент — възкликна сърдито Джони Мак.

— Да, основната част от проблемите й бяха породени от брака й с Кент. — Лили Мей поръси с брашно дървения плот и точилката, която държеше в ръка. — Имаше обаче и други неща. Внезапната смърт на баща й, който загина при автомобилна катастрофа. Двете години непрекъснати грижи за майка й, която бавно гаснеше пред очите й. — Тя сложи тестото на дъската и го разточи на тънка кора с дебелина от около сантиметър. — Прекалено малката сума пари, която наследи след смъртта на баща си. Оказа се, че трябва да разчита единствено на дохода от Хералд, който бе крайно недостатъчен, за да поддържа тази голяма стара къща и градината и да плаща за медицинските разходи и сестрите, които се грижиха за мис Селест.

— Защо Кент не й е помогнал финансово? — Джони Мак вдигна брадичка и прокара ръка по наболата си брада.

— Кент нямаше никакви пари. Не му трябваше много време, за да профука парите от попечителския фонд, завещан му от господин Джон. А и ти сигурно не си забравил, че мис Едит управлява финансите на семейството с желязна ръка. Нейното скъперничество и пестеливост са пословични.

— И мис Едит, естествено, е отказала да помогне на Лейн.

— Мис Лейн никога не е молила свекърва си за помощ. Предполагам, е знаела, че онази вещица Едит не би й дала и цент от парите си. Всъщност тя бе готова да плаща единствено издръжката на Уил. — Лили Мей взе една кръгла формичка, наряза тестото на бисквити и ги подреди в намазнена тавичка. — Мис Лейн, отраснала в безгрижно охолство и разкош, изобщо не беше подготвена за изпитанията, които животът й сервира. Омъжи се за мъж, когото не обичаше. Отгледа детето си, криейки от всички истината за неговата самоличност. Наложи й се да се справя сама с грубостите на съпруга си, с лудостта на снаха си, с лошотията на свекърва си и инвалидността на майка си. С времето намрази и мъжа, когото бе обичала безгранично. Преживя много мъчителни дни. Тъжни дни. Изтърпя неща, каквито повечето хора не биха могли да понесат. Много пъти си мислех, че няма да може да издържи, но тя, кой знае как, все успяваше да се справи с всичко.

— Заради Уил.

— Да, най-вече заради Уил. — Лили Мей сложи тавата с бисквитите във фурната.

— Ти много обичаш Лейн, нали? — Джони Мак се изправи, прекоси стаята и сложи ръка на рамото на Лили Мей.

Лили Мей го погледна право в очите.

— Аз наистина я обичам. И й се възхищавам. И искам да я видя щастлива. Можеш ли да направиш това за нея? Ще можеш ли да направиш това момиче щастливо?

— Не зная — призна си Джони Мак. — Но ти обещавам, че ще опитам.

Лили Мей се усмихна. Заля я вълна на облекчение. Решението й да повика Джони Мак се бе оказало правилно. Тя изтри ръце в престилката си и го потупа по бузата.

— Май ще е най-добре да се качиш веднага горе, за да се изкъпеш и избръснеш преди закуска. Не би искал Уил да слезе долу и да те завари в този ти вид — приличаш на разгонен котарак, прекарал цялата нощ в преследване на мадами.

Лили Мей му намигна закачливо. Той също й намигна в отговор, целуна я по бузата и тръгна нагоре по стълбите.

 

 

Лили Мей тъкмо подреждаше сребърните прибори на масата за закуска, когато Уил слезе при нея, подскачайки по стълбите.

— Добро утро. Аз ли съм първият тази сутрин?

— Така изглежда.

— Умирам от глад — заяви момчето. — Май ще закуся веднага, без да чакам мама и гостите ни.

— Ще имаш ли нещо против, ако ти правя компания? — попита Куин Кортез, застанал по средата на стълбището.

Уил погледна към адвоката на майка си, който слезе и влезе в стаята.

— Заповядайте, господин Кортез — покани го Лили Мей.

Уил изгледа намръщено мъжа, който посрещна поканата на баба му с учтива усмивка. Какво ли си мислеше Кортез за него? След признанието му пред Джони Мак, предизвикало хистеричната реакция на майка му, момчето се затвори в стаята си, опитвайки се да избяга от заобикалящия го свят. Не можеше обаче да се крие вечно от обвинителите си — крайно време беше да се изправи както пред тях, така и пред самия себе си, и да признае истината. Но каква точно беше истината? Наистина ли бе убил Кент? Способен ли беше на такова брутално убийство? Способен ли беше да пребие до смърт мъжа, когото до неотдавна считаше за свой баща?

Знаеше, че майка му се страхува от най-лошото. А също и Лили Мей. И двете бяха излъгали, за да го защитят, но какво щеше да стане сега, когато и Джони Мак вече знаеше истината? Не беше съвсем сигурен защо бе решил да разкаже на Джони Мак за случилото се през онзи ден, защо бе решил да му довери цялата истина. Може би защото той беше негов баща. Или защото най-после бе започнал да му се доверява. Той определено изглеждаше искрен всеки път, когато ги уверяваше, че единственото му желание е да им помогне.

Ами Куин Кортез? Вярваше ли този адвокат, че той е убил Кент? Последното нещо, което му се искаше в този момент, бе Куин, в отсъствието на майка му и Джони Мак, да го подложи на кръстосан разпит. Може би той трябваше да постъпи като истински мъж — да признае истината в полицията и да приеме произтичащите от това последствия. Но, господ да му е на помощ, точно в този момент изобщо не се чувстваше като мъж. Напротив, имаше чувството, че е малко хлапе. Уплашено до смърт хлапе, което иска да се скрие под крилото на майка си.

— Нямам намерение да те разпитвам, Уил, ако това е, което те притеснява — увери го Куин. — Не е нужно да ме гледаш по този начин.

— Извинявайте. — Уил седна на масата и в следващия момент Лили Мей сложи пред него чиния с пържени яйца, бекон и препечени филийки.

Куин си сипа чаша кафе и се настани от другата страна на масата, точно срещу Уил.

— Успя ли да поспиш през нощта?

— Не много — призна Уил и загреба с вилицата си от яйцата. — Предполагам, че ме смятате за ужасно разглезено хлапе, готово да прикрие истината и да остави майка си да понесе наказанието за нещо, което вероятно е извършило самото то.

— Млъквай, Уил — сгълча го Лили Мей. — Ти не си убил Кент, така че престани да повтаряш, че си го направил.

— Вие също смятате, че аз съм убиецът, нали, господин Кортез? — Уил гневно изгледа адвоката.

Куин отпи от кафето, а след това остави чашата пред себе си.

— Не зная, Уил. Според мен е напълно възможно Кент Грейъм да те е предизвикал до такава степен, че да го пребиеш до смърт. Съществува обаче и друг, не по-малко вероятен сценарий. Напълно е възможно ти просто да си станал свидетел на убийството, а частичната ти амнезия да се дължи на шока от преживяното.

— Смятате ли, че Джони Мак има право и аз наистина трябва да се консултирам с психиатър?

Необходимостта да говори с психиатър не означаваше ли, че той самият е луд? Пълно куку? Също като леля му Марта?

— Смятам, че е необходимо да направим всичко, което би ти помогнало да си спомниш събитията от деня, в който е бил убит Кент. Решението на майка ти да излъже полицаите по никакъв начин не ти е помогнало.

— Мама постъпи така с едничката цел да ме защити. — Уил вдигна вилицата с яйцата във въздуха, погледна храната за миг, а след това я натъпка в устата си, заедно с половин парче бекон.

— Разбирам мотивите на майка ти — кимна Куин. — Но сега, когато знаем истината, най-доброто, което можем да направим както за теб, така и за Лейн, е да ти помогнем да си спомниш всичко, случило се през онзи ден. Ти и майка ти — Куин погледна през рамо, — и Лили Мей вече не сте сами в тази битка.

— Това поне е дяволски сигурно. — Джони Мак влезе в кухнята. — Сега всички заедно ще се преборим, за да достигнем до истината.

Уил рязко се обърна и погледна баща си. Мъжът, за съществуването, на когото не бе и подозирал допреди няколко седмици. Мъжа, когото Кент Грейъм се бе опитал да го накара да намрази. Уил обаче не мразеше Джони Мак. Макар и неохотно, той бе започнал да харесва баща си и може би дори да му вярва.

— Искаш ли закуска? — попита Лили Мей.

— Да, искам голяма закуска — кимна Джони Мак. — Всичко, както си му е редът, плюс няколко от превъзходните ти бисквити.

— Къде е Лейн? — попита Куин.

— Предполагам, че се е успала — отвърна Джони Мак и погледна заговорнически към Лили Мей. — Вероятно е прекарала безсънна нощ.

— Мама никога не спи толкова до късно. — Вече минаваше седем часът, а през делничните дни майка му обикновено слизаше в кухнята не по-късно от шест и половина. — Може би трябва да се кача горе и да проверя как се чувства. Искам да се уверя, че е добре.

— Сигурен съм, че е — започна Джони Мак, но изречението му бе прекъснато по средата.

— Качи се да я видиш — рече Лили Мей и погледна Уил. — Иди да се увериш, че е добре. Но не я буди, ако все още спи. По-късно ще й занеса закуската в стаята.

Уил внимателно огледа израженията на възрастните около него. Нещо се мътеше. Момчето почувства напрежението, обхванало Джони Мак и Лили Мей, забеляза замисления поглед на Куин Кортез.

— Всички вие искате да се махна от стаята, за да говорите за мен, нали? — Уил погледна директно баба си. — Трябва да решите какво да правите с мен. Как да подходите към създалата се ситуация.

— Прекалената ти интелигентност не е полезна за самия теб — отвърна Лили Мей. — Защо не се качиш на горния етаж за няколко минути? Ще сложа закуската ти във фурната, за да не изстине.

— Да занеса ли на мама чаша кафе?

— Защо не? — Лили Мей взе каничката с кафе, напълни една чаша и я подаде на Уил.

Докато се качваше нагоре, чу Джони Мак да казва:

— Няма да предприемаме каквото и да било преди Лейн да е дала съгласието си. Ако тя се съгласи, ще доведа тук най-добрия психиатър в страната, за да помогне на Уил.

 

 

Лейн бавно се изтръгна от прегръдките на съня, протегна се лениво, след което седна в леглото. Вдигна ръце над главата си и атлазеният чаршаф се свлече до кръста й. Не си спомняше друг път да се е чувствала толкова прекрасно, толкова жива, толкова женствена. Няколкото страстни мига с Джони Мак бяха направили всичко това възможно. Че и повече.

За пръв път след смъртта на Кент тя искрено вярваше, че ще се намери решение на проблемите й, че съществува начин да спаси както себе си, така и Уил. В желанието си да предпази Уил Лейн бе пренебрегнала напълно здравия си разум и се бе спуснала да изпълнява несъвършения си план за спасяването му. Трябваше още тогава да се сети, че съвестта на Уил ще заговори и ще го изтормози до смърт. Трябваше да осъзнае, че дълбоко в душата си момчето копнее да разбере истината за случилото се в деня на убийството на Кент — независимо от факта, че тази истина може да се окаже непоносимо страшна и ужасяваща.

Джони Мак напълно основателно настояваше, че трябва да се опитат да помогнат на Уил да си спомни. А сега Лейн вече бе убедена, че каквото и да се случи, тя и Уил могат да разчитат, че той ще остане при тях и ще ги подкрепя през трудностите, които им предстоят.

Лейн изрита чаршафите, провеси крака от леглото и нахлузи жълтите си домашни пантофи. Ще вземе един душ, ще си сложи някоя женствена дреха и ще отиде да потърси Джони Мак. Погледна часовника и се зачуди дали другите вече са станали. Ако те вече са слезли на закуска, нямаше да може да се види с Джони Мак насаме. А те двамата наистина трябваше да поговорят за случилото се между тях. Когато се върнаха в къщата рано сутринта, и двамата все още бяха под влиянието на преживяната сексуална наслада. Освен това бързаха да се приберат по стаите си преди някой да ги е забелязал заедно.

Лейн се изправи, обви ръце около тялото си и се завъртя из стаята. Ето какво било усещането, изпитвано от жените, които Джони Мак бе обичал. Неописуемо. Невероятно, възхитително и неподлежащо на описание. Тя въздъхна и се спря пред овалното огледало. Дали вече изглеждаше по-различна? Дали преживяното с Джони Мак бе изписано на лицето й? По тялото й? Беше сигурна, че непременно бе претърпяла и някаква външна промяна, която да съответства на бурята в душата й.

— Мамо, добре ли си?

Лейн се завъртя и видя сина си, застанал на вратата с чаша кафе в ръка.

— Уил, скъпи, какво…

— Донесох ти кафе — отвърна той. — Вече минава седем и исках да се уверя, че с теб всичко е наред.

— Добре съм. — Тя му даде знак да се приближи към нея. — Дай ми това кафе. Определено имам нужда от него. Тази сутрин се проявих като истинска поспалана, нали?

Уил се ухили, след което влезе в стаята. Лейн взе кафето от него и го целуна по бузата. Изведнъж телефонът иззвъня. Веднъж. Два пъти. След това се възцари тишина.

— Лили Мей вероятно е вдигнала долу — рече Лейн. — Е, кажи ми как се чувстваш тази сутрин?

— Добре съм.

— Искаш ли да поговорим? — попита тя. — Снощи искаше единствено да те оставим на мира.

— Да, зная. Имах нужда от малко време да помисля. И да взема решение за това, което трябва да направя.

— И взе ли такова решение?

— Да. Искам Джони Мак да доведе тук психиатър. Искам да си спомня какво се случи в деня, в който умря Кент. Ако съм го убил…

— Не си — прекъсна го Лейн.

— Надявам се, че не съм, но ако все пак съм го сторил, тогава ти, аз и Джони Мак… и Лили Мей… всички ние заедно ще се справим с това, нали?

Лейн прехапа долната си устна, опитвайки се да сдържи риданието, надигнало се в гърлото й.

— Можеш да си сигурен в това.

Лейн понечи да остави чашата с кафето на нощното шкафче, когато с периферното си зрение улови някакво раздвижване в коридора. Погледна над рамото на Уил и видя Джони Мак и Лили Мей, които вървяха по коридора към нейната стая. Някакво ужасяващо предчувствие за надвиснала беда изпълни душата й.

— Какво има, мамо? — попита Уил. — Защо гледаш толкова странно?

Джони Мак влезе в стаята и застана само на няколко сантиметра зад Уил. Лили Мей остана на прага. На лицето й се четеше уплаха.

Уил си даде сметка, че Лейн се взира в някой, застанал зад него, и рязко се обърна.

— Какво има? — попита той. — Какво се е случило?

— Преди малко се обади икономката на мис Едит — информира ги Джони Мак. — Няма лесен начин да ви кажа това…

— Просто го кажи, по дяволите! — Лейн остави чашата си на нощното шкафче и сграбчи разтрепераните ръце на Уил.

— Джаки Къмингс е мъртва. Полицията… в лицето на Бъди Лоулър твърди, че става дума за самоубийство.

— Леля Мери Марта! — проплака Уил.

— Тя е в болницата. — Джони Мак се приближи до Уил и Лейн, застана зад тях и ги прегърна през раменете. — Мери Марта кой знае как успяла да намери приспивателните си и взела свръхдоза. Никой не е сигурен какво точно се е случило. Може да се е събудила, да е видяла тялото на Джаки и да се е паникьосала.

— Как е тя? — попита Лейн.

— Госпожа Ръсел каза, че Мери Марта била все още жива, когато я откарали с линейката.

— Искам да отида в болницата. — Уил се освободи от прегръдката и се запъти към вратата.

Лили Мей препречи пътя му.

— Няма да ходиш никъде сам. Ще изчакаш Лейн и Джони Мак. Те ще те заведат в болницата, за да видиш мис Мери Матра.

Лейн премести очи към Лили Мей и двете си размениха изпълнен с разбиране поглед. Как щеше да се почувства Уил, ако при посещението си в болницата открие, че лелята, която обожаваше, вече е мъртва?