Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- After Dark, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Борисова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 83гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бевърли Бартън
Белези по сърцето
Издателска къща „Компас“, Варна, 2003
Редактор: Любен Любенов
Коректор:
ISBN: 954–701–145–6
История
- —Добавяне
11.
Джони Мак Кейхил седеше на тапицирания стол край банкетната маса от осемнадесети век в трапезарията на величествената къща на семейство Ноубъл на Магнолия авеню. Зад него, заел половината стена, се издигаше внушителен шкаф за порцелан със стъклени витрини, претъпкан със семейни съкровища и реликви. Джони Мак никога преди не бе влизал в тази стая. Всъщност, до тридневния му възстановителен период преди петнадесет години той бе виждал единствено кухнята на този дом. А дори и краткото му пребиваване в къщата бе ограничено единствено до спалнята и банята на Лили Мей.
В Хюстън, където беше добре дошъл гост в домовете на богатите и привилегировани граждани, Джони Мак се бе хранил и около далеч по-красиви и внушителни маси. Защо тогава се чувстваше като натрапник, по дяволите! Защо се възприемаше като човек, забравил да изтрие калта от обувките си, преди да стъпи на лъскавия лакиран паркет и на безценните персийски килими?
Защото се намираше в Ноубълс Кросинг, а в този град той щеше винаги да си остане незаконороденото копеле на една пропаднала проститутка от къмпинга за каравани.
— Не ти ли харесва салатата? — попита Лейн.
— Не. Искам да кажа, да. Салатата е чудесна. Благодаря. — Какво му ставаше? Заекваше като някакъв несигурен в себе си и непохватен тийнейджър, който няма представа коя вилица да използва. Той обаче не беше тийнейджър. И не беше нито несигурен, нито непохватен, по дяволите! Пък и съдия Браун се бе погрижил за добрите му маниери на масата още през първия месец от живота му в ранчото на възрастния човек.
Насили се да хапне от салатата. По принцип обичаше да похапва и винаги бе изпитвал удоволствие от хубавата храна. В този момент обаче му се искаше да не се бе самопоканвал на обяд. Защо не беше казал на Лейн, че просто ще намине да ги види? Ако се бе сетил да го направи, щеше да спести и на трима им много нерви и притеснения. Да седи тук с Лейн, която очевидно си налагаше да бъде любезна с него, и с Уил Грейъм, който не проронваше и дума и изобщо не поглеждаше към него, беше истинско мъчение.
Ама той какво бе очаквал? Че Уил веднага ще започне да му вика татко и ще го приветства в живота си с разтворени обятия?
Минутите се нижеха едва-едва. Никой не говореше. Най-накрая Лейн спомена нещо за времето, направи и някакъв коментар за непоносимите горещини през това лято. Лили Мей отсервира чиниите със салата и сервира основното блюдо. Поколеба се за малко на вратата, а след това изсумтя високо, давайки израз на неодобрението си.
— Уил, защо не помолиш Джони Мак да изиграе с теб една партия шах след обяда? — предложи Лили Мей. — Знаеш ли, лично майка ти го научи на тази игра преди много години.
Джони Мак погледна момчето, което, макар и да продължи да седи с наведена над чинията си глава, изведнъж хвърли на Джони Мак един бърз, изпълнен с неподправен гняв, поглед. Синът му го мразеше. Това беше повече от очевидно.
— Всъщност, ти се оказа много по-добър шахматист от мен — обади се Лейн, твърдо решена да запълни паузата, възникнала след мълчанието на сина й. — Бях съвсем малко момиченце, когато татко ме научи да играя, но никога не можах да му стана достоен противник.
— Да си кажа честно, не съм играл шах от години. — Джони Мак вдигна чашата си с леден чай. — Преди години често играех със съдия Браун. Но никога не можах да го победя. Старецът беше хитър като лисица.
— Кой е съдия Браун? — попита Лили Мей.
— Той е човекът, който ме измъкна от затвора преди петнадесет години и ми даде шанса да докажа, че съм нещо повече от едно безполезно, незаконородено копеле.
Лейн едва успя да сподави възклицанието си. Лили Мей тихичко се изкашля. Когато Джони Мак вдигна очи към нея, тя кимна по посока на Уил, който, за пръв път от появата на Джони Мак в дома им, го погледна право в очите.
— Те мислят, че съм още дете — рече Уил. — Не използват вулгарни думи, когато аз съм наблизо, макар сто пъти да съм им казвал, че в училище децата използват такъв език, че косите им ще настръхнат, ако могат да ги чуят.
— И независимо от това, аз държа ти да не чуваш подобни думи нито от мен, нито от Лили Мей. — Лейн погледна Джони Мак право в очите. — Моля те, разкажи ни още нещо за съдия Браун, но бих те помолила да използваш не толкова живописен език.
— Извинявай. Не съм свикнал да общувам с… малолетни и податливи на вредни влияния младежи. — Джони Мак се усмихна на сина си, който просто продължи да го наблюдава. — На аз държа да съм напълно честен с Уил, особено когато става дума за това какъв съм бил преди години и какъв съм сега.
— Беше започнал да ни обясняваш кой е съдия Браун — напомни му Лейн, която напрегнато местеше поглед между Уил и Джони Мак.
— Да, така е. Когато се запознах със съдия Браун, той вече беше човек на възраст и няколко години по-късно се пенсионира. Целият му живот обаче бе посветен на една основна мисия — да спаси колкото е възможно повече млади хора от живота им на престъпници.
— Защо си бил в затвора? — попита Уил.
— Уил, не е учтиво да задаваш такива въпроси — напомни му Лейн.
— О, мамо!
— Няма нищо, Лейн. Уил има всички основания да иска да разбере защо съм бил в затвора. — Джони Мак би предпочел да не разказва на сина си за жалкото си минало, но предполагаше, че момчето вече е чуло не една клюка по негов адрес. Уил сигурно вече знаеше какъв непрокопсаник е бил баща му като момче. А ако Уил заслужаваше да получи нещо от баща си, то това нещо беше истината. Целият досегашен живот на момчето е бил изграден върху лъжи, трупани от близките му година след година.
Лейн кимна. Лили Мей кръстоса ръце пред гърдите си и застана до вратата.
— Напуснах Ноубълс Кросинг с двеста долара, които ми дадоха Лейн и Лили Мей, но когато две седмици по-късно пристигнах в Тексас, нямах и пукната пара в джоба си. Започнах да работя тук-таме, колкото да изкарам за храна и подслон, но една нощ се оказах без пари, за да платя нощувката си и бях арестуван и пъхнат в затвора заради скитничество. Това е единственото престъпление, в което съм бил обвиняван някога. Скитничество.
— Но си извършил и много други престъпления, за които никога не си бил обвиняван, нали? — Уил се усмихна самодоволно като човек, който съзнаваше, че е нанесъл непозволен удар и е изключително горд от това.
— Джон Уилям Грейъм! — сгълча го Лейн.
— Не, не му се сърди. — Джони Мак вдигна салфетката от скута си и я хвърли на масата. — Той е прав и ние всички го знаем. — Джони Мак избута стола си назад и се изправи. — Не зная откъде си почерпил информацията си, Уил, но някой очевидно се е постарал да научиш какъв безделник и нехранимайко бях в ония години. — Той погледна към икономката на Лейн. — Тогава не струвах и пет пари, нали, Лили Мей?
— Винаги си струвал нещо. Поне мис Лейн смяташе така — отвърна Лили Мей, а после се обърна и напусна трапезарията.
Джони Мак съсредоточи вниманието си върху Уил.
— Ти не ме харесваш особено, нали, синко?
— Не ми викай синко. Нямаш право да ме наричаш свой син. И изобщо не те харесвам — напротив, мразя те и в червата. — Уил толкова рязко скочи от стола си, че го преобърна на пода. — Не те искаме тук. Нямаме нужда от теб. Не и сега. — Очите на Уил се присвиха и заприличаха на ледени цепнатини. Ноздрите му се разшириха. Високите му, остро изсечени скули почервеняха. — Къде беше ти, когато наистина имахме нужда от теб? Кажи ми! Къде беше, когато Кент превръщаше живота на мама в истински ад? Къде беше в деня, в който Кент ми каза кой е истинският ми баща и се постара да ми обясни какъв жалък кучи син си в действителност?
Уил избяга от трапезарията. Тичаше като животно, преследвано от ловци. Лейн бавно се изправи. Салфетката й падна на пода. Тя погледна Джони Мак, а мъката и болката, които забеляза в очите й, го нараниха много по-силно, отколкото сърдитите думи, които Уил хвърли в лицето му.
— Не трябва ли да отидеш при него? — попита Джони Мак.
— Не — отвърна Лейн. — Лили Мей буквално го изнуди да се съгласи да обядва с теб днес. Каза му, че трябва да го направи заради мен. — Лейн вдигна глава и леко вирна брадичка, сякаш се опитваше да демонстрира сила и решимост. — Както виждаш, синът ми е твърдо решен да бди над мен и да ме брани. Нахвърли се върху Кент в мига, в който за пръв път го чу да ми крещи и да ме унижава. Уил ми се притичаше на помощ всеки път, когато пияният Кент изливаше безсилието и ожесточението си върху мен. Най-накрая си дадох сметка, че трябва да се разведа с Кент — както заради Уил, така и заради мен самата. По това време чувствата на Уил към баща му — към мъжа, когото смяташе за свой баща — се бяха променили драстично. Той все още обичаше Кент, но вече не го уважаваше.
— Съжалявам, че днес ви се натрапих по този начин. Трябваше да изчакам да станете готови да ме приемете. Най-вече Уил. Но аз имам склонността да действам твърде агресивно. В моя защита обаче трябва да изтъкна, че бих искал да намеря начин да оправя нещата. За теб. За Уил. Каквото и да желаеш… от каквото и да имаш нужда, трябва само да го поискаш. Моля те, Лейн, позволи ми да ви помогна.
— Уил беше прав. Сега вече наистина е твърде късно. Може би преди убийството на Кент…
Джони Мак стовари юмрук върху старинната маса, фините порцеланови чинии отскочиха леко от повърхността й, кристалните чаши леко зазвъняха, сребърните прибори издрънчаха.
— Майната му на Кент! Трябваше да остана тук преди петнадесет години и да се погрижа за него. Ако някой някога е заслужавал да бъде убит, то това беше Кент Грейъм. И ако знаех, че си омъжена за него и той те тормози и унижава, щяха да го разкъсам на парчета с голи ръце. Господи, защо Лили Мей не ме е извикала по-рано?
— Тя ми помагаше да поддържам лъжата, че Кент е бащата на Уил. И двете правехме онова, което смятахме, че е най-добро за Уил. Освен това не мисля, че Лили Мей е можела да бъде сигурна, че ти наистина ще ни се притечеш на помощ. В края на краищата, ти никога не си бил човек, на когото да може да се разчита, нали?
— Хмм. Може би вие просто сте смятали, че е за предпочитане Уил да вярва, че е син на Кент, а не мой. В края на краищата, Кент беше наследникът на богатството на семейство Грейъм и заемаше доста по-високо място от мен в йерархията на местното общество. Вие вероятно сте вярвали, че аз просто нямам какво да предложа на едно дете. Смятали сте, че нямам абсолютно нищо. Нито пари. Нито престижно име. Нито фамилно наследство.
Лейн яростно се вгледа в Джони Мак. На лицето й бе изписано искрено недоумение.
— Наистина ли вярващ, че Лили Мей не се е свързала с теб поради тази причина?
— Не знам, но ми се струва напълно възможно. — Повече от възможно дори. Истината вероятно беше точно такава и тя му причиняваше неописуема болка. — Кент Грейъм беше от твоята черга, нали? И двамата сте чистокръвни деца на Алабама със синя кръв, чието родословие може да се проследи едва ли не чак до Адам и Ева. Може би си смятала, че Уил заслужава да бъде част от всичко това — да принадлежи наистина към фамилията Грейъм.
Лейн се спусна към него, а очите й искряха от болка и гняв. Едва успя да се спре само на няколко сантиметра от него и забоде палец в гърдите му.
— Смятах, че Уил заслужава да живее, а не да бъде убит още в зародиш от момичето, което бе забременяло от теб. Ако тогава знаех къде се намираш и ако само за миг можех да повярвам, че би пожелал да вземеш мен и Уил при себе си, аз щях да платя на Шарън и заедно с твоето бебе щях да дойда при теб. Ти беше мъжът, когото обичах. — Тя продължи да пронизва гърдите му с насочения си пръст. — Ти беше мъжът, когото желаех. Не Кент. Но ти беше твърде сляп и глупав, за да разбереш, че съм готова да се откажа от всичко, за да бъда с теб.
— Лейн… — Когато протегна ръце към нея, тя отстъпи встрани. Гледаше го с такова ожесточение, че не посмя да я докосне.
Мили боже, тя имаше право! Бил е твърде сляп, за да види истината. Винаги бе смятал, че чувствата й не са нищо повече от едно тийнейджърско увлечение по лошото момче на града. Колко се е заблуждавал! Едно момиче не проиграва току-така собствения си живот е едничката цел да спаси бебето на мъжа, по когото изпитва само някакво глупаво увлечение. Това може да стори само жена, които истински обича въпросния мъж. И то само ако тази жена е Лейн Ноубъл.
За Джони Мак обаче бе повече от ясно, че любовта, която Лейн бе изпитвала на времето, отдавна вече не съществуваше. От нея не бе останала и следа. Ако Лейн изобщо изпитваше нещо към него в този момент, това беше огромно презрение.
— Още преди години успях да преодолея момичешката си любов, така че недей да мислиш, че… — Лейн му обърна гръб и дълбоко си пое дъх. — Твоето присъствие тук изобщо не ми помага и със сигурност не помага и на Уил. Защо просто не се върнеш в Тексас и не ни оставиш на мира?
— Не мога да направя това.
Джони Мак застана зад нея и гърдите му почти се докоснаха до гърба й. Изпитваше почти болезнено желание да протегне ръце, да я прегърне и да я притисне към себе си. Но продължаваше да стои зад нея вдървен като статуя, усещайки напрежението, обхванало цялото му тяло. Подозираше, че тя сдържа дъха си и се пита дали ще я докосне. Искаше да го направи. Господи, как искаше!
— Ти самата ми каза, че може да имаш нужда от добър адвокат — напомни й той. — Ако доказателствата срещу теб наложат явяването ти пред разширен състав от съдебни заседатели, тогава арестуването ти за убийството на Кент става напълно реална възможност.
— И сама мога да си наема адвокат.
— Аз вече го направих вместо теб.
Тя се завъртя и го изгледа вбесено.
— Вече си се свързал с Куин Кортез?
— Още снощи. Трябва само да му позвъня и той веднага ще тръгне към Ноубълс Кросинг.
— Вие двамата сигурно сте много добри приятели, щом той е готов да стои на повикване и да очаква решението на нашия областен прокурор.
— Вече повече от четиринадесет години Куин е най-добрият ми приятел. И двамата преминахме по едно и също време през програмата на превъзпитание на съдия Браун. Никой, който познаваше Куин в онези години, не би могъл да предположи, че един ден той ще стане най-известният адвокат по наказателно право.
— Той наистина има страхотна репутация. Освен това хонорарите му сигурно са астрономически. Доколкото схващам, ти имаш намерение да платиш за услугите му.
— Познавам финансовото ти състояние, Лейн. Или поне го познавам достатъчно, за да знам, че всичките ти пари са вложени в Хералд, вестника, от който Едит притежава петдесет и един процента. — Той огледа стаята. — Сигурно ти е нужно едно малко състояние, за да поддържаш това място.
— Ако се надяваш, че като наемаш Куин Кортез за мой адвокат ми се отплащаш за това, че ти спасих живота на времето, можеш да смяташ, че вече сме квит. Което означава, че можеш да се върнеш в Тексас с чиста съвест. Ако ме арестуват…
— Куин никога не е губил дело. Дори и да си убила Кент, той ще те измъкне.
— В такъв случай няма от какво да се притеснявам, нали така?
Джаки взе от масата подноса с обяда на Мери Марта и го остави пред вратата на спалнята. Домашната помощница щеше да го прибере по-късно, а надвечер щеше да донесе друг поднос с вечерята. По някое време между двете хранения Джаки трябваше да свали Мери Марта в градината, за да прекара един час на слънце. Мис Едит бе твърдо убедена, че тези ежедневни разходки на открито са от изключително значение за възстановяването на дъщеря й.
Джаки погледна към спящата жена, която спеше свита като зародиш в леглото си, и поклати глава. Колко жалко, че жена като нея, която имаше всичко — пари, социално положение и красота — страдаше от подобно душевно разстройство. Каква загуба!
Защо и аз не съм се родила със сребърна лъжица в устата, питаше се Джаки.
Тя бе отраснала на другия бряг на река Чикасоу, на една пресечка от дома на Арлийн и на три преки от къмпинга за каравани Майър. През целия си живот се бе стремила към онова, което притежаваха хората от района на богаташите. Откакто се помнеше изпитваше завист към момичетата от чергата на Мери Марта Грейъм и Лейн Ноубъл.
Единственото нещо, което ги разделяше — като се изключи реката — бяха парите.
Джаки, ухилена доволно като прословутата чешърска котка, отвори вратата на банята, седна на капака на тоалетната и измъкна пакет цигари и запалка от джоба на униформата си. Запали, вдиша дълбоко дима и затвори очи. Отдаде се на удоволствието от цигарата. И на мечти за очакващото я добро бъдеще. Беше се съгласила да работи като медицинска сестра на Мери Марта с надеждата, че тази работа ще й донесе някакви облаги. По един или друг начин. Тогава бе смятала, че би било добър ход от нейна страна, ако се сближи с кралицата майка на Ноубълс Кросинг.
Когато разбра, че Джеймс Уеър се чука с Арлийн, Джаки обмисли възможността да изнуди кмета. Арлийн обаче й беше приятелка. Освен това Джеймс Уеър не разполагаше с нито цент собствени пари. Мис Едит държеше парите в семейството и от онова, което бе успяла да подслуша, тя не се отличаваше с особена щедрост по отношение на половинката си.
Джаки хранеше надеждата, че все нещо ще се появи на хоризонта. Сега, когато живееше на Магнолия авеню, пък макар и като част от прислугата, тя очакваше, че ще й се предоставят някои неочаквани възможности. Но и в най-смелите си мечти не бе предполагала на каква златна мина ще се натъкне, не бе и очаквала, че ще се сдобие с толкова компрометираща информация. Щеше да поиска цяла бала пари, за да си мълчи. Достатъчно, за да не й се налага да работи никога повече. Защото глави щяха да хвърчат, ако тя решеше да си отвори устата и да каже онова, което бе разбрала. И то все важни и влиятелни глави.
Не биваше обаче да прибързва. Трябваше много внимателно да обмисли нещата. Кога ще е най-удобния момент да заложи капана? И каква бе реалната цена на информацията, с която разполагаше? Трябваше само да подхвърли, че смята да се срещне с областния прокурор и те щяха да й дадат всичко, което пожелае. Мисли, Джаки, мисли. Колко? Един милион? Два милиона? Повече? Не трябва да бъдеш алчна. Два милиона ще ти бъдат напълно достатъчни.
— Трябваше да се досетя, че той не би се върнал в Ноубълс Кросинг, ако не разполагаше с достатъчно власт да ни навреди. — Едит почукваше по бузата си с добре оформения си маникюр. — Значи той вече е богат. Мултимилионер.
— Ако съдя по информацията, която получих, той е един от най-влиятелните мъже в Тексас — смотолеви Бъди Лоулър. — По всичко личи, че Джони Мак е гений в големия бизнес.
— Също като баща му и като дядо му преди него. — На устните на Едит заигра несигурна усмивка. — Кръвта вода не става.
Усмивката й изчезна, когато в главата й нахлуха спомени за майка й. За слабата й, крехка, дребничка майчица, която се бе самоубила, когато Едит беше на десет години. Слава богу, че тя изобщо не приличаше на майка си. Беше направена от по-здрав и издръжлив материал. За нещастие обаче бе предала майчините си слаби гени на Мери Марта. Да, кръвта вода не става.
— Ако Джони Мак е дошъл да помогне на Лейн, той разполага с достатъчно пари, за да го стори — отбеляза Бъди. — А ако иска Уил…
— Той може и да е важна клечка в Хюстън, но в този град се чува моята дума. Аз съм тази, която дърпа конците, а всички останали играят по свирката ми.
— И какво означава това? — Бъди повдигна изразително вежди и въпросително изгледа Едит.
— Означава, че сега, когато Джони Мак е богат и влиятелен, силите ни са почти изравнени. А битката с равен е далеч по-забавна, особено когато зная, че непременно ще спечеля.
— И какво точно ще спечелиш? — попита Бъди.
— А ти за какво си мислиш, че се боря? За безопасността на семейството ми, ето за какво. А Джони Мак Кейхил се превърна в заплаха за децата ми още от деня на раждането си.
— Сигурна ли си, че единственото, което се надяваш да постигнеш, е защита интересите на семейството ти?
— Какво намекваш?
— Познавам те, мис Едит. — Бъди лекичко се изкашля. — Ти си от жените, които винаги се стремят към отмъщение. Защо иначе би легнала с Джони Мак? Направила си го единствено, за да отмъстиш на господин Джон, нали? И защо сега толкова настояваш Лейн да бъде обвинена в убийството на Кент? Защото искаш да й отмъстиш за годините, през които бе лъгала Кент и теб за истинския баща на Уил.
— Ти… — Как се осмеляваше той да й говори по този начин! Бъди Лоулър беше само един неин подчинен. Лоялен, послушен неин служител. Защо изведнъж бе решил да прояви смелост, поставяйки авторитета й под съмнение? — Как си позволяваш да ми говориш всичките тези неща? Ти май забравяш кой си и с кого разговаряш.
— Не, мадам. Чудесно зная коя си и по никакъв начин не бих искал думите ми да бъдат изтълкувани като неуважение. — Бъди сведе глава в раболепен и примирен жест. Бузите му пламнаха от смущение. — Но ти знаеш на какво се дължи моето участие във всичко това. Знаеш защо винаги съм участвал в този заговор. — Той вдигна очи само за част от секундата — колкото да погледне Едит в очите. — Преди петнадесет години изпълних заповедта на Кент да го отърва от Джони Мак, но ти чудесно знаеш защо го направих. И сега съм затънал до шия поради същата причина. Единственото, което искам от теб, е уверението ти, че, каквото и да се случи, първият ти и най-основен приоритет ще бъде да се погрижиш за Мери Марта.
— Разбира се, че това е основният ми приоритет. — Едит хвана ръката на Бъди и го потупа с жест, който се надяваше да му подейства успокоително. В края на краищата, Бъди беше последният човек, когото би искала да обиди. Имаше нужда от него. Мери Марта също. — Но няма закон, който да ми забрани да осъществя сладкото си малко отмъщение, докато се трудя да защитя дъщеря си.
— Не, предполагам, че няма — съгласи се Бъди, макар и с известна неохота. — Но ако забележа, че по някакъв начин застрашаваш безопасността й, ще ти напомня за този разговор.
Да го вземат дяволите! Как може да е толкова самоуверен!
— Няма да се наложи да ми напомняш каквото и да било. А сега ти ме чуй, Бъди Лоулър. Ако не бях сигурна, че всичко, което ми каза току-що, е породено от любовта ти към Мери Марта, щях да те накарам да съжаляваш до края на живота си заради тона, който си позволяваш да ми държиш. — Едит замахна с ръка и плесна лицето на Бъди. — Разбираш ли?
Цялото му лице поаленя, белееше се само отпечатъкът, оставен от плесницата на Едит върху бузата му. Бъди стисна зъби и рязко произнесе едно:
— Да, мадам.
Джони Мак паркира колата край пътя и влезе през отворените порти от черно ковано желязо в имението на семейство Грейъм на Магнолия авеню. До този ден само два пъти бе влизал отвъд оградата на голямото имение. Първия път беше, когато изчука Едит Грейъм в лятната къща. За втори път бе посетил имението една вечер, когато реши да заведе до дома й леко пийналата и силно разстроена Мери Марта, която по-рано вечерта бе намерил да се скита сама по пътя край кънтри клуба. По онова време тя сигурно беше най-красивото момиче в Ноубълс Кросинг — крехка и изящна като порцеланова кукла. Всеки мъж би я пожелал. И повечето сигурно наистина я желаеха. Но той никога не би си позволил да прави секс с нея. Независимо от всичко, което бе сторил по онова време, той не беше неморален човек. Чувствата, които изпитваше към Мери Марта, нямаха нищо общо със секса — дори и когато тя обви ръце около него и се опита да го целуне. Единственото, което изпитваше към нея в онзи момент, бе съжаление. И загриженост.
Тя започна да го умолява да я люби, но той внимателно отклони предложението й. И тогава тя изведнъж се пречупи и започна да плаче. И му каза, че е бременна. Той я прегърна, опитвайки се да я утеши и изслуша ужасния й разказ, от който стомахът му сякаш се преобърна. С част от съзнанието си й вярваше, но с душата си отказваше да приеме скандалния й разказ за истина. Всички в града знаеха, че единствената дъщеря на Джон и Едит Грейъм не е съвсем наред в главата.
Джони Мак се поколеба, когато стигна до входната врата. И днес, както и преди петнадесет години, нямаше да го посрещнат с добре дошъл в тази къща. Във фамилния дом на баща му.
Време беше обаче той и мис Едит да се срещнат отново. Лице в лице. Време беше да й докаже, че той е човек, с когото трябва да се съобразява. Време беше да я предупреди — лично, — че се е върнал в града. Върнал се беше на местопрестъплението — в града, в който едва не бе убит — заради Лейн и Уил. А сега бе решил да остане, за да ги защити от несправедливостта. И мисълта, че мис Едит не можеше да направи абсолютно нищо, за да го прогони отново от Ноубълс Кросинг, изпълваше душата му с неописуемо задоволство.
Без да се колебае повече Джони Мак позвъни на входния звънец. Оглушителните удари на сърцето му отекваха като гръмотевици в ушите му.
В момента, в който входният звънец иззвъня, Едит тъкмо галеше пламналата от плесницата буза на Бъди, а Джаки Къмингс въвеждаше спокойната Мери Марта в стаята.
Бъди отскочи далеч от Едит и се спусна към Мери Марта.
— Днес изглеждаш невероятно красива, скъпа… Как се чувстваш?
Такава всеотдайност… Такова безсмислено себеотдаване… Бедничкият Бъди! През целия си живот не бе обичал друга жена, а дъщеря й изобщо не бе в състояние да оцени неговата изкусителна мъжественост. На тридесет и осем години Бъди беше в разцвета на силите си. Не беше едър на ръст, но беше добре сложен, с широки рамене и тънка талия. Изглеждаше доста елегантен в полицейската си униформа. И Едит не можеше да отрече факта, че го намира за крайно привлекателен. Всеки път, когато погледнеше наситено сините му очи, тя неизменно си задаваше въпроса как ли би реагирал този мъж, ако тя предприеме първата стъпка.
— Мис Мери Марта си хапна добре на обяд — съобщи Джаки. — Преди малко се събуди от следобедната си дрямка и вече е напълно готова за разходката в градината, нали, мила? — Джаки, хванала пациентката си под ръка, се усмихна сърдечно.
— Тя настива много лесно, дори и през горещите летни дни — подхвърли Едит. — Може би няма да е лошо, ако изтичаш до горе, за да донесеш един шал за Мери Марта.
— Разбира се. — Джаки заведе Мери Марта до канапето, настани я внимателно, кимна на Едит и, без да спира да се усмихва, бързо излезе от всекидневната.
Имаше нещо в поведението на Джаки, което притесняваше Едит. О, тя постоянно се усмихваше и изпълняваше всичките й нареждания. Но в очите й се спотайваше странна пресметливост — сякаш се опитваше да изчисли реалната стойност на всяка вещ и човек в този дом.
Едит приседна до дъщеря си.
— Искаш ли да те придружа по време на разходката ти днес?
— Къде е Кент? — попита Мери Марта. — Искам Кент да ме придружи.
Едит затвори за миг очи, а след това се наведе и стисна ръката на дъщеря си. Въздъхна дълбоко и каза:
— Кент не е тук, мила. Забрави ли?
Мери Марта поклати глава.
— Къде е?
Домашната помощница, госпожа Ръсел, почука на вратата и влезе.
— Извинете, че ви безпокоя, госпожо Уеър, но един джентълмен е дошъл да ви види.
Едит пусна ръката на Мери Марта, след което се облегна назад и погледна към госпожа Ръсел.
— Какъв джентълмен?
Преди икономката да успее да отговори, тъмнокосият дявол влетя в стаята. Все така груб, недодялан и умопомрачително красив. Мъж, който нямаше равен сред себеподобните. На тридесет и шест години, в разцвета на силите си. И много по-секси отколкото някой мъж имаше право да бъде.
— Вашата икономка се обърка — заяви Джони Мак Кейхил. — И двамата знаем, че не съм джентълмен.
— Какво правиш тук, Кейхил? — поиска да узнае Бъди.
— Дойдох да посетя стари приятели.
Джони Мак се ухили и за част от секундата Едит изпита онова странно присвиване в стомаха. Какво толкова имаше в усмивката на този мъж, че жените — всички жени, без изключение — се разтреперваха само като я видят.
— Джони Мак? — Мери Марта се надигна от канапето и погледна неканения гост. Устните й се изкривиха в усмивка.
— Здравей, мис Мери Марта. — Той свали жълтеникавата си шапка Стетсън и кимна.
— Толкова се радвам да те видя. — Мери Марта пристъпи несигурно към него. — Не съм те виждала от доста време.
Едит рязко се изправи и протегна ръка към дъщеря си, която се изтръгна от властната ръка на майка си и тръгна право към Джони Мак.
— Кент твърди, че не трябва да се държа мило с теб. — Тя погледна Джони Мак. В погледа й се четеше неподправена радост от срещата им. — Аз обаче му казах, че те харесвам и че, ако искам, ще се държа мило с теб. — Мери Марта подпря глава на ръката на Джони Мак. — Казах му, че ти беше толкова добър с мен през онази нощ… онази нощ… Не очакваше, че си спомням, нали? Кент ме беше предупредил да не казвам на никого, но през онази нощ аз ти разказах всичко. И ти ми повярва, нали?
— Мери Марта, миличка, моля те, не се разстройвай! — обади се Едит.
Мили боже, трябваше да измисли начин да принуди дъщеря си да замълчи. Колкото повече говореше, толкова повече неща си спомняше. А Едит не можеше да позволи това да се случи. Ако Мери Марта започнеше да си припомня случки от далечното минало, тя със същата лекота би могла да си спомни и някои по-скорошни събития.
Би могла да си спомни какво точно се случи в деня, в който умря Кент.