Барбара Картланд
Песента на славея (3)

Глава трета

Господин Уордолф със задоволство погледна към дъщеря си Люси-Мей, когато тя влезе в стаята.

Беше облечена във велурени мексикански каубойски панталони с ресни — „чапарахос“ — като тези, които носеше в ранчото му в Калифорния, зелена риза, която подчертаваше червения цвят на косите й, и черни ботуши с големи златни шпори.

Помисли си, както толкова пъти си беше мислил, че има късмет с дъщеря, която не само притежаваше много от неговата жизненост и висок дух, но и беше толкова хубава.

— Предполагам, че отиваш да яздиш?

— Да, папа, защо не дойдеш с мен?

— Прекалено съм зает с опознаването на къщата — отговори той. — Непрекъснато се губя из разни неотбелязани на картата коридори.

Люси-Мей се засмя.

— Това, което всъщност си мислиш, е, че ти се иска да я покажеш на някои наши приятели там у дома и да ги видиш как ще позеленеят от яд.

— Такава мисъл е минавала през ума ми.

— Е, а пък аз ще изследвам какво има навън и се надявам, че твоят управител, или там както си се нарича, ми е намерил кон, който си струва да яздиш.

— Трябва да има такива. Платил съм за това.

— Той самия язди добре, така че сигурно е и добър познавач — допълни Люси-Мей замислено, сякаш говореше на себе си.

— Остави сега младия Данстън — смъмри я баща й — и концентрирай мисълта си върху херцога. Той не е ли повдигнал най-после въпроса?

— Ако под това разбираш дали ми е направил официално предложение за женитба, отговорът е не. Но от начина, по който ти разговаря с него, предполагам, че това е предрешен въпрос.

Докато казваше това й се стори, че баща й отпусна и на лицето му се появи усмивка.

— Искам да те видя херцогиня. Това означа много тук, но още повече в Ню Йорк.

— Предполагам, че ягодовият лист ще ми отива. Но в същото време аз ще трябва да живея с херцога, не ти.

— Хамптън е много приятен човек и много по-интелигентен от повечето английски младежи, които съм срещал.

— Не забравяй, че сега името му е Стадхамптън поправи го Люси-Мей. — Предполагам, че прислугата знае, че трябва да го наричат „Ваша светлост“?

— Да не би да искаш да ми кажеш, че аз трябва да уча англичаните как да се обръщат към аристократите си? — гласът на господин Уордолф се повиши, като че ли се ядоса. — Казах на Данстън да се погрижи херцогът да бъде обслужван както трябва и ако това не стане адът ще се разтвори!

— Хайде, хайде, папа, не се ядосвай — успокои го Люси-Мей. — Тибалт Стадхамптън не е по-различен от това, което беше, когато го откри на онази забава в Нк, Йорк и му даде работа, за която той искрено ти беше благодарен.

— Разбира се, че трябва да ми е благодарен! Не на всеки човек, особено англичанин, бих се доверил в моя бизнес — каза господин Уордолф почти нападателно.

— В този случай това ти донесе дивиденти — усмихна се Люси-Мей, — и трябва да се впечатли от Кингз Уейт. Лично аз мисля, че това е най-прекрасната къща, която съм виждала!

— Ще трябва да благодарим за това на онзи приятел Косгроув. А и доста пари ми струваше!

— Да, но си заслужава всеки цент — спокойно отвърна тя. — Е, ако няма да идваш с мен, ще трябва да отида сама.

— Предполагам, че някой ще те придружи? — Попита остро баща й.

— Твоят господин Данстън ще дойде — подхвърли през рамо Люси-Мей.

Беше почти излязла от стаята, когато баща й извика.

— Какво стана с всичките ти приятели?

— Танцуват — отвърна му тя.

Стана така, че Хари попита същото, когато най-после тръгнаха, след като двата им коня, които страхливо се мятаха, се успокоиха и те вече можеха да разговарят.

— Мислех си, че приятелите ви могат да поискат да ви придружат.

Той говореше почти разсеяно, защото очите му бяха приковани върху стройната фигура на Люси-Мей, върху този необикновен костюм за езда. Досега не беше виждал такъв, но трябваше да си признае, че изключително много й отиваше.

Отворената на врата зелена блуза откриваше бялата й кожа. На главата си носеше шапка, но това, което наистина го порази — дори повече от банския й костюм беше фактът, че тя язди като мъжете.

Когато Хари напусна Англия през войната, единствените жени, които бе видял да носят панталони, бяха момичетата, работещи във фабриката за муниции. Като компромис към женската скромност те носеха дълги престилки от същата материя върху панталоните и шапчици с воланчета по края, които да предпазват косите им.

Не му беше и минавало през ум, че някога ще придружава дама, яхнала коня като мъж, но трябваше да признае, че Люси-Мей язди изключително добре, и опасенията му, че избраният от него кон ще бъде твърде буен, за да може тя да го удържи, бяха напразни.

Те препускаха в галоп, докато конете им бяха останали без сили, и сега преминаха в по-бавен ход, яздеха един до друг.

— Вие ли го избрахте? — попита тя и той знае, че има предвид коня.

— Да, аз — кратко отговори той.

— Тогава ви поздравявам за добрата покупка, зависимо от цената, която сте дали.

— Надявах се да го кажете. В конюшните има още няколко също толкова добри.

— Тогава престоят ми в Кингз Уейт наистина ми хареса.

— Вие не очаквахте ли, че ще е така?

— Не бях сигурна. Винаги са ми говорили колко са надути и традиционни британците.

— По време на войната се променихме значително и ще видите, като дъщеря на милионер, че хората с напълно готови да ви приемат такава, каквато сте.

Каза това малко сухо, като за момент усети неприязън от това, че всяка млада жена може да бъде толкова богата и толкова самоуверена.

— Престанете да ми завиждате! — остро каза тя. — Ако ние, американците, не можем да притежаваме синя кръв и фамилна история от векове, то тогава трябва имаме поне нещо друго. Просто така е справедливо!

Хари се притесни, че тя бе прочела мислите му и каза:

— Не ви завиждам. Просто в момента целият свят е малко объркан и ми е трудно спокойно да приема, че трябва да протягам ръка за милостиня.

— Това ли правите? — попита Люси-Мей — добре, но аз отказвам да ви съчувствам в момента, който това, което трябва да кажете, е, че се забавляват като яздите с мен и че обстановката е много приятна.

Хари отметна глава назад и се разсмя.

— Винаги ли давате инструкции на вашите кавалери как да ви правят комплименти?

— Разбира се, когато се бавят като вас!

Той отново се засмя.

— Какво искате да ви кажа, като се има предвид, че днес на два пъти ме шокирахте, и не съм сигурен дали това не е третият?

— Шокирах ли ви?

Люси-Мей го гледаше с учудване изпод дългите си тъмни ресници.

— Знам за какво говорите — изведнъж каза тя. — Моят бански костюм, костюмът ми за езда и сега, разбира се, моята искреност.

От израза, който се появи върху лицето на Хари, разбра, че е познала и се разсмя.

— Напомнете ми, като се видим тази вечер, да се усмихвам престорено зад ветрилото си.

— В пълна безопасност сте — отговори той. — Това е единственото време, в което няма да се срещаме.

— И защо не?

— Защото аз управлявам имението. Външните работници не влизат вътре, и обратно.

— Това английски правила ли са?

— Разбира се!

— Тогава трябва да видим дали не можем да ги нарушим. Предполагам, че ще е възможно.

— Това е нещо, което човек никога не знае.

— Готов ли сте да се обзаложите?

— Не. Просто съобщавам един факт. Трябва да се научите, мис Уордолф, че в Англия класите си знаят мястото.

— И от коя класа сте вие?

— Във всяко едно отношение аз съм нает на работа от баща ви, тъй като от името на собственика съм управител на това имение, чийто наемател е господин Уордолф.

— Кой е собственикът?

— Един господин на име сър Хари Уейт.

— Аз ще го срещна ли?

— Едва ли.

— Ще ми бъде приятно да се запозная с него. Той навярно знае, че е щастлив щом има късмет да притежава такава великолепна къща.

— Която не може да си позволи да ползва!

— Значи затова трябва да я дава под наем!

— Точно така!

 

 

— Трябва да кажа, че има доста неща, които трябва да се оправят и най-важното между тях е, че трябва се инсталират няколко бани. Англичаните трябва да са много мръсно племе.

— Може би американците са прекалено чисти — светкавично отвърна Хари. — Прекомерното миене може да бъде отдадено на желанието да се облекчи гузната съвест.

— Сега вече или ми се подигравате, или просто сте нагъл. И нека ви информирам, господин Данстън, моята съвест е чиста и не страда от никакви задръжки каквито и да са!

— Колко допълнителни бани искате? — попита Хари.

— Бих казала, че около дузина ще стигнат като начало.

— Вие се шегувате!

— Не. Всъщност, говорихме си с татко тази сутрин и той ще ви даде разпорежданията си да започнете да ги инсталирате веднага.

За момент Хари занемя.

Искаше да каже, че подобна идея е смешна и ненужна, като се има предвид, че са наели къщата само за една година.

После внезапно се сети какво му беше казал Косгроув — и беше прав, — че допълнителната полза от даването на къщата под наем ще бъде точно толкова важна, колкото и наемът какъвто и да е той.

Започна да разбира какво огромно преимущество би било навсякъде в Кингз Уейт да се инсталира подходяща тръбопроводна система, нови бани и мивки в будоарите, които бяха до много от спалните за официални гости.

Това би спестило усилията по осигуряването на вода, която слугите носеха от кухнята по стълбите, а това беше нещо, което ставаше все по-трудно с напредването на възрастта им.

То би спестило дългите разходки на течение в коридорите през зимата, когато трябваше да се придвижиш към двете бани, които съществуваха в момента. В едната имаше газов бойлер, който или изобщо отказваше да работи, или работеше така, като че ли всеки момент ще избухне.

Изведнъж за първи път той искрено се зарадва, че Уордолф бяха дошли в Кингз Уейт. Защото, въпреки че се бе опитвал да я потисне, той бе изпитвал неприязън, че в неговата къща ще нахлуят непознати хора, които колкото и много да плащаха — оставаха чужди на английския начин на живот и си бяха чужденци за него и за Алета.

Даде си сметка, че Люси-Мей очаква той да каже нещо. Хари се усмихна и от това лицето му стана изключително красиво.

— Ще имате вашите бани, мис Уордолф, веднага щом мога да ги доставя, и за да отпразнуваме този факт, обявявам ви състезание до края на полето! — каза той.

Алета слезе по задните стълби, които водеха към стаята на икономката. Знаеше, че там може да намери мисис Абът.

Старата жена седеше в удобния фотьойл пред камината с чаша чай в ръка, а краката й бяха вдигнати на ниско столче.

— Не мърдай, Аби — бързо каза Алета. — Искам да говоря с теб, но ти трябва да почиваш винаги, когато можеш.

— Не е редно така, мис Алета, но да си кажа правото, краката не ме оставиха да мигна почти цяла нощ. Боляха ме, ужасно ме боляха.

— Затова трябва да ги вдигаш, щом имаш възможност. И моля ти се, опитай се да си спестиш ходенето нагоре-надолу по стълбите. Сигурна съм, че Роуз започва да разбира какво е нужно да се прави.

— Те всичките се стараят много, мис — отговори мисис Абът, — но макар че тези момичета имат голямо желание, от всяко дърво свирка не става, както обичаше да казва старата ми майка.

— Ще се научат — уверено каза Алета. — А и не ми се вярва младите дами от тази компания да са толкова претенциозни и взискателни, колкото дамите от времето на дядо ми.

— Наистина не са, мис. И дрехите им също съвсем не са като на онези дами. Да вярва ли човек…

И мисис Абът понижи глас и шокирана добави:

— … те носят толкова малко неща отдолу, наистина много малко!

Алета се усмихна и каза:

— Това ни спестява допълнителна работа и ако съдя по звуците на грамофона, които идват отдолу, те се чувстват напълно доволни от това, че танцуват.

— Танцуват! — изсумтя мисис Абът. — Само това знаят да правят! Танцуваха след закуска тази сутрин! Да си чувала някога такова нещо? Нейно благородие никога не би повярвала, че е възможно!

Алета знаеше, че думите „Нейно благородие“ отнасяха не за майка й, а за баба й, защото мисис Абът живееше твърде много със спомените си за миналото, за времето, когато тя е управлявала голямата къща с желязна ръка и всичко се е правило по начина, по който се е правило и другаде — в Уубърн, Чатсуърт и Ноулз.

Всъщност в миналото мисис Абът гордо се хвалеше, че гостите в Кингз Уейт винаги са казвали, че не са се чувствали по-удобно отколкото, в която и да е друга къща, в която са отсядали.

— Щом като всички са доволни, не мисля, другото има значение — каза Алета.

— Но младите дами си оставят стаите като кочина — рязко каза мисис Абът. — Навсякъде разхвърляни разни неща и ще ми повярвате ли, мис Алета, по цялата тоалетна масичка пръсната пудра!

Това очевидно беше шокирало мисис Абът повече, отколкото липсата на долни дрехи и Алета успокоително каза:

— Когато бях в Лондон, разбрах, че всички момичета слагат пудра и червило.

Мисис Абът вдигна ръце ужасена.

— Не знам накъде е тръгнал светът, мис, не знам! Дама, която носеше червило преди войната не се считаше за нищо по-добро от това, за което трябваше да се счита!

Алета знаеше, че това вече е окончателното порицание, и за да смени темата, каза:

— Ще бъде толкова хубаво пак да има бал тук. Ще изглежда също като в доброто старо време.

— И аз това си мислех, като чух да се говори, но сигурно вече знаеш, мис, че приказват, че ще наемат оркестър от чернокожи!

Това очевидно бе толкова ужасяващо, че гласът на икономката се беше превърнал в шепот.

— Те са много на мода в Лондон — бързо каза Алета.

— Оркестър от чернокожи в Кингз Уейт е нещото, дето никога не съм очаквала да видят очите ми, докато гледат! — твърдо заяви мисис Абът.

Това очевидно бе опасна тема и Алета се отклони от нея.

— Ще слушам музиката и така ми се иска да мога и аз самата да отида на бала. Знаеш ли, ще мога да ги наблюдавам, въпреки че сър Хари каза, че няма да мога.

— Да ги наблюдаваш, мис? Че как така е възможно?

— Ами, оркестърът едва ли ще бъде настанен в галерията за музикантите, както беше някога. Сега всичко е много по-интимно и оркестрите са долу при танцуващите. Така че ще мога да се промъкна горе в галерията и ще гледам как всички танцуват.

— Бъди внимателна, мис. Нали не искаш някой те познае.

— Ще дойдат само няколко души, които биха могли да ме познаят.

В гласа й звучеше малко тъга и мисис Абът каза бързо:

— Когато всичко това свърши, мис, и тези американци си отидат, вие с мастър Хари може да си устрои забави — е, не бал може би, — но приятелите ви могат да дойдат на вечеря.

— Да, разбира се — съгласи се Алета, — и ще бъде вълнуващо. А сега трябва да тръгвам, за да си почина. Има ли нещо, което е нужно?

Мисис Абът като че ли беше очаквала да я попита. Тя надълго обясни колко глупави били някои от момичетата от селото и как им обяснила сто пъти по какъв начин да подгъват чаршафите на леглата и как поставят нощниците на дамите. Възмути се и от това, че лакеите са разсипали вода, докато са я носили нагоре за тези, които искали да се изкъпят в спалните си.

Докато мъжете, които отсядали в Кингз Уейт в миналото, винаги са използвали баните, колко и неудобни да са били, то дамите винаги са се къпели пред камините в спалните си в дълбоки до кръста вани. Всъщност Алета знаеше, че майка й би се ужасила при мисълта, че трябва да се движи из коридорите по халат и както майка й, така и баба й биха сметнали невъзможно да използват обща баня.

Нещата се бяха променили след войната, когато беше станало ясно, че тя и гувернантката й трябваше някак да се справят с непредсказуемия бойлер в банята, защото в къщата вече не беше останал никой, който да може да мъкне тежките кофи с топла вода нагоре по стълбите.

Мислеше си, че е хубаво да има млади камериерки и лакеи, които пак да ги обслужват. В този момент до слуха й достигна нещо, което мисис Абът говореше за Негова светлост и тя се заслуша по-внимателно.

— Суетеше се, американският джентълмен се суетеше дали стаята на кралицата е достатъчно добра за Негова светлост — нареждаше старата икономка. — Абе искаше ми се да му река: Като е била достатъчно добра за кралица Анна, та ще да е добра и за един днешен херцог! Ама, на! Тия американци не разбират нищо, нали, мис?

— Господин Уордолф е много загрижен да осигури добрия престой на херцога — каза Алета, — защото той ще се жени за мис Люси-Мей.

— Това и аз го чух и ако ме питат мене, мис, много е жалко, че благородник като негова светлост трябва да се продава, тъй да се рече, само и само да вървят нещата.

Алета беше учудена от това, че мисис Абът познаваше ситуацията. Тогава й дойде наум, че нищо не може да се скрие от прислугата.

— Предполагам, че и херцогът е в затруднено финансово положение като нас — тихо каза тя.

— Моля се на Бога мастър Хари да не трябва да се ожени за американка — рязко каза мисис Абът. — Това, че имат пари, е добре, но ако мене ме питат, мис, не знаят как да се държат, не са като нас.

Алета потисна една усмивка и каза:

— Техният начин на живот, разбира се е различен от нашия, мисис Абът, но дали са американци, французи и дори германци — все са хора.

— Тия германци! — изсумтя мисис Абът. — Тия не са хора, те са зверове в човешка кожа, това казвам аз.

Алета знаеше, че това е любима тема за разговор и когато стана от стола, на който седеше, се обърна към мисис Абът:

— Докато гостите танцуват долу, ще се вмъкна в стаите да видя дали всичко е наред, така че не се безпокой. Обещай ми, че ще останеш тук и ще си почиваш, а може би и ще си подремнеш.

— Много си мила, мис Алета, а аз пък наистина съм малко уморена.

— Тогава аз ще се погрижа за всичко и ще ти се обадя по-късно.

Излезе от стаята на икономката, мина по коридора, а оттам през вратата от зелено сукно, която водеше до главната част на къщата.

Тук музиката от долния етаж се чуваше силно, разпозна мелодията, която бяха пуснали. Беше „Аз съм влюбена в Хари“ и Алета си помисли колко подходяща за това домакинство, макар и никой друг не го знаеше.

Започна да си тананика, като вървеше по коридор, който водеше до спалните за официалните гости, които най-напред бяха ремонтирани.

Още много имаше да се прави, но все едно, с малко боя и с новите завеси сега те изглеждаха съвсем различни от сивите, прашни, изоставени стаи, които бяха ужасили Хари, когато се бе върнал от Франция.

Алета надникна в няколко и намери, че са подредени от камериерките и според инструкциите, които бе дала, на всяка тоалетна масичка имаше ваза с цветя.

Тогава стигна и до Стаята на кралицата и когато отвори вратата, си спомни за майка си.

Стаята на краля, в която спеше баща й, и Стаята на кралицата образуваха отделен апартамент и тя бе предположила, че Люси-Мей ще се настани в това, което знаеха като Стаята на кралицата, докато баща й ще е в Спалнята на господаря.

Но господин Уордолф много ясно бе заявил, след неговата, най-важна бе стаята, в която ще бъде настанен херцог Стадхамптън, и това трябва да е стаята, която някога е била обитавана от кралица Анна, когато е направила официално посещение в Кингз Уейт през 1710 година.

Беше просторна стая. Имаше голямо легло с балдахин, с фино избродирани завеси и с таван, по които изобилстваха богове и богини и който изглеждаха доста добре след ремонта, направен набързо.

Беше стая, която Алета винаги бе обичала. Девойката имаше усещането, че майка й все още е там, така че дори дъхът на розите, поставени върху красиво инкрустирания скрин, някак й напомняше за благоуханията от нейното детство.

Каквото и да се продадеше от къщата, Алета твърдо беше решила, че нищо от тази стая няма да се пипа.

Сега погледът й с одобрение се плъзна по френските мебели, гравираните златни дръжки, огледалата в позлатени рамки с фина резба и дрезденския порцелан, който украсяваше полицата над камината.

„Поне херцогът ще оцени какво съдържа тази стая“ — помисли си тя и се опита да си спомни това, което знаеше за неговата къща.

Беше познато име, но никога не беше чувала да се говори за него нито от приятелите си, нито от Хари, макар че често са си приказвали за чудесата на Чатсуърт. И когато беше в Лондон, херцог и херцогиня Девъншир бяха поканили кръстницата й и нея на бал в Девъншир Хауз.

Алета не можа да отиде, защото ден преди бала бе научила за болестта на баща си и беше заминала набързо за Кингз Уейт.

А след това вече никога не беше напускала имението, но понякога съжаляваше, че не бе могла да се запознае по-добре с Лондон и с големите му къщи, които бавно започваха отново да се отварят след войната, но — както й казваха — много от великолепието им беше намаляло или изцяло загубено.

„Вероятно херцогът е в същото положение, в което сме и ние“ — помисли си тя.

И тогава й мина през ума, че това е причината, поради която идва да отседне в Кингз Уейт. Да се ожени, за да спаси своята къща и своето имение, така както може да се наложи и Хари да направи същото, защото като си тръгнат наемателите им, пред тях ще се изправят същите проблеми като тези, които имаха и преди.

— Винаги пари, пари, пари! — отчаяно каза Алета. Като хвърли един последен поглед на стаята, тя излезе в коридора и тръгна обратно по пътя, по който беше дошла.

Точно беше стигнала до площадката, от която с поглед можеше да се обхване мраморният вестибюл, бързаше, за да не я зърне някой, преди да се скрие на сигурно място зад вратата от зелено сукно, която водеше към помещенията на слугите, когато чу пред къщата да спира кола.

Тъй като беше любопитна, тя инстинктивно отиде до площадката, за да види кой може да е.

И когато лакеят отиде да посрещне новодошлия, как един мъжки глас извика рязко:

— Трябва да говоря с господин Уордолф и то бързо! Стана злополука!

Алета замря.

В ума й мина мисълта, че нещо се е случило с Хари. Видя Барлоу да влиза във вестибюла и после, без да бърза тръгна към човека — малко грубоват на вид, който току-що влизаше през вратата.

— Дали правилно ви чух, че е имало злополука, сър? — попита той, а гласът му беше спокоен и в интонацията му имаше респект.

— Да, така е и то един от гостите на господин Уордолф. В колата имало двама пътници, но разбирам, че раненият е херцог.

— Много съжалявам да чуя това — каза Барлоу, — и зная, че господин Уордолф ще бъде много опечален. Ако обичате да почакате за момент, сър, аз ще го уведомя за пристигането ви.

Сега вече Алета виждаше човека, който беше пристигнал с колата, и от дрехите и акцента му разбра, че е фермер или е от провинцията.

Знаеше, че Барлоу вече го е преценил и понеже не беше благородник, бе готов да го остави да чака във вестибюла, докато той излезе да търси господин Уордолф.

Един от лакеите попита:

— Тежка ли е злополуката, сър?

Възбуден от това, което беше станало, и вече готов да се кара, фермерът подхвана:

— Ами те се движеха прекалено бързо, ама пък те младите не знаят друго. Точно завиха при Марш Лейн и щяха да се ударят челно с един фермерски фургон, ако шофьорът не беше завил към живия плет.

— В живия плет! — възкликна един от лакеите.

— Това не е толкова важно, но той се блъсна в дърво, така че господинът на другата седалка си удари главата в предното стъкло. Не може и да се очаква нещо друго.

— Не, разбира се, че не! — съгласи се лакеят. — Каква кола беше, сър?

— Колата ли? — повтори фермерът, като се почесваше по главата. — Една от тия новите, дето пътуват прекалено бързо, според мене. А-а, знам. Беше Бентли.

— Бентли ли? — попита лакеят, очевидно силно впечатлен.

Точно щеше да зададе още въпроси, когато Барлоу се появи заедно с господин Уордолф.

— Какво е това? Какво се е случило? — попита господин Уордолф. — Злополука с херцога? Как е могло да се случи такова нещо?

Фермерът обясни отново всичко, докато господин Уордолф изстрелваше кратки въпроси към него. А после каза:

— Къде е херцогът? Какво стана с него?

— Сега ще го докарат тук, сър, с каруцата със сеното. Решиха, че моята таратайка много ще го раздруса.

— Точно така! Точно така! Ами доктор? Ще ни трябва доктор!

— Доктор Гудуин е във ваканция, сър, но има един друг непознат, който го замества до връщането му.

— Доктор ли е?

— О, да, сър. Мисля, че е доктор.

— Тогава идете и го доведете! Доведете го веднага!

— Ще го доведа — отговори фермерът.

Но господин Уордолф вече не го слушаше. Даде разпорежданията си.

— Кажи на икономката да погледне дали стаята на херцога е готова за него и да приготви бинтове — каквото там е необходимо. Разбираш ли?

— Да, сър.

Един от лакеите бързо тръгна нагоре по стълбите, Алета го пресрещна, когато той свърна към вратата обвита със зелено сукно.

— Спокойно, Джеймз — каза му тя. — Чух какво се е случило. Ще се погрижа за всичко. Само се погрижи сър Хари… искам да кажа господин Данстън… да бъде предупреден за това, което се е случило, щом се върне. Можеш да оставиш съобщение за него при конюшните!

— Ще направя това, мис.

Алета тихичко се измъкна, но още чуваше как господин Уордолф издава заповеди с гръмкия си глас. „Това ще му обърка плановете“ — помисли си тя. Но не изпитваше особено съжаление нито към американеца, нито към херцога, който ухажваше дъщеря му.

„И на тях ще им се наложи да се справят с грижи трудности като всички останали“ — помисли си тя побърза да разкаже новините на мисис Абът.

Херцогът имаше странното усещане, че се намират в края на дълъг и тъмен тунел, но чуваше нечии гласове. Това, което говореха, сякаш нямаше смисъл и на него му беше неприятно, че са го обезпокоили точно, когато очевидно е бил заспал.

Тогава един тих глас каза:

— Всичко е наред, Аби. Стига си се притеснявала. Докторът каза, че няма вероятност той да дойде в съзнание поне двадесет и четири часа, а утре ще пристигне медицинска сестра от Лондон.

— Както и сама много добре знаете, мис, не е редно да седите сама с този джентълмен! — строго отбеляза друг глас, който явно принадлежеше на възрастна жена.

Разнесе се тих, сподавен смях.

— Ако се безпокоиш за това, че няма кой да ме надзирава, Аби, трябва да те уверя, че съм в пълна безопасност.

— Нейна Милост майка ви не би одобрила това, мис, и вие добре го знаете!

За момент настъпи тишина, а после Алета се обади.

— Чувствам, че мама ще се погрижи за мен много добре, точно защото се намирам в нейната стая. Така че върви да си легнеш, скъпа Аби. Можеш да ме смениш утре рано сутринта, преди другите да са се събудили.

— Не го харесвам това, мис. Хич не ми харесва! — отговори мисис Абът.

— Става въпрос само за една нощ — търпеливо и обясни Алета. — А нали докторът каза, че някой трябва да стои при него. Много добре знаеш, че Етел и Роуз са твърде стари, а момичетата са прекалено млади, така че оставам само аз. По всичко личи, че ще си дремна в стола, а утре, когато ти поемеш дежурството, ще спя колкото ми кажеш.

— Както и да е, не е редно и това си е! Ако ме питат мене, този нов доктор не си разбира от работата. Да беше тук доктор Гудуин… Сигурна съм, че щеше да намери някой.

— Но него го няма, така че отивай да си лягаш. Иначе утре няма да имаш сили, а ние всички ще разчитаме на теб, особено господин Уордолф. Той е изпаднал в паника заради драгоценния си херцог.

— Вярно е това, мис. Едва ли би вдигнал повече шум дори и ако джентълменът беше самият крал! Сещам се, когато крал Едуард…

— Върви да си лягаш, Аби! — прекъсна я Алета, защото знаеше колко дълго мисис Абът може да разказва историите си.

— Много добре, мис, но трябва дами обещаете, че ще ме извикате, ако има някаква промяна в състоянието на джентълмена.

— Обещавам. Лека нощ, Аби.

— Лека нощ, мис. Дано да не греша дето те оставям.

— Върви да лягаш! — твърдо каза Алета. След като затвори тихо вратата след икономка тя отиде до леглото и застана отстрани, като се загледа в херцога.

Той се питаше дали да отвори очите си и да види как изглежда притежателката на този тих и нежен глас така и не разбра по-голяма част от това, което тя каза, но се бе заслушал в гласа й.

Имаше смътното усещане, че този глас му е познат, но не беше сигурен. Беше толкова уморен и все още се намираше там долу в тъмния тунел, макар че той вече не изглеждаше толкова дълъг, колкото в началото.

А после вече му костваше голямо усилие да продължи да мисли и всичко избледня…

Херцогът се събуди от нечий глас, който крещеше:

— Внимавай! Внимавай, глупако!

Състоянието му беше такова, че не можа да познае собствения си глас. Той се мъчеше да вдигне ръце пред лицето си, когато усети нечия хладна ръка върху челото си и гласът, който преди това бе чул, му каза:

— Спокойно. Всичко е наред. Вие сте в безопасност. Нищо не може да ви нарани. Спете.

Все още му се искаше да раздвижи ръцете си, но разбра, че те са под одеялото, а ръката върху челото му беше непреклонна.

Той измърмори нещо, но си помисли, че нищо не се разбира.

— Претърпяхте злополука — каза тихият глас. — Но не много опасна и скоро ще се оправите. Сега просто заспете. Много сте уморен, а утре ще се чувствате по-добре.

Гласът почти го хипнотизираше. Той усети как потъва в меките възглавници, а напрежението напуска тялото му.

А после гласът се обади отново, като че ли говореше на себе си:

— Но вие сигурно сте жаден.

Тя се отдалечи и след няколко минути херцогът усети как повдигна главата му и допря чаша до устните му.

Започна автоматично да гълта това, което изсипваха в гърлото му. Беше лимонада. Сухотата в устата му изчезна. Той едва сега усети колко бе пресъхнало гърлото му. После нечии нежни ръце много внимателно поставиха главата му върху възглавницата.

— А сега спете — каза отново гласът.

Той отново усети ръката й върху челото си, но сега тя се движеше много леко, като масажираше кожата му и това движение много успокояваше и предизвикваше усещане за отмалялост, което бе така приятно.

Чувстваше как се унася… Като че ли летеше върху малко пухкаво облаче…

Алета се прибра в стаята си и започна да се съблича.

Между спуснатите завеси струеше светлина. Тя ги дръпна, за да погледне навън и да се полюбува на мъглата, която се стелеше над езерото, и на дърветата в парка, чиито силуети се очертаваха на фона на бледозлатистото небе.

Беше уморена, но в същото време се съмняваше, че ще може да заспи.

— Ако заспя — каза си тя, — не бива да е задълго. Сигурна съм, че днес ще има много работа в къщата.

Не се учуди, когато малко след пет часа сутринта мисис Абът влезе в Стаята на кралицата. В миналото работещите в Кингз Уейт винаги са ставали по това време и въпреки че Алета би искала старата жена да си почине още малко, знаеше, че е невъзможно това да стане.

— Всичко наред ли е, мис? — попита тя веднага щом доближи до Алета.

— Напълно, Аби. Нашият пациент общо взето беше доста тих. Събуди се веднъж и говореше несвързано, но аз му дадох да пие и той отново заспа.

— Не ви е видял, нали мис?

— Не. Не си отвори очите, но дори и да беше сторил, съмнявам се, че щеше да разпознае нещо или някого.

— Е, слава Богу! Ако трябва да му се вярва на този нов доктор, довечера тук ще има истинска медицинска сестра. А сега бързо в леглото, мис, и добре да се наспите. Ще дежурим тук с Етел и Роуз, докато дойде сестрата.

— Тогава да не се безпокоя за нищо — усмихна се Алета.

Всъщност тя бе заставала до леглото на херцога, няколко пъти през нощта, като го гледаше и се чудеше как е възможно да се жени за пари.

Съвсем друго нещо е да дадеш къщата си под наем както те с Хари бяха направили, за да оцелеят. Но съвсем друго е да се ожениш. Тя знаеше, че колкото по-дълго го гледа, толкова повече го презира за това, че не се е опитал да спаси фамилното си имение по някакъв друг начин, а не с цената на такава жертва.

Това наистина беше жертва! Никой англичанин от ранга на херцог Стадхамптън не би и помислил да жени за дъщерята на американски милионер заради нещо друго, освен за парите й.

Алета не беше сноб и не мислеше като представителите на светското общество отпреди войната, както й бе казвала майка й, — че положението и произходът са по-важни от всичко друго.

Но тя съзнаваше, че дълбоко у всеки англичанин или англичанка от нейното поколение беше заложено силно чувство на уважение и гордост заради предците им и всичко, което произтичаше от тях.

Крал Едуард бе този, който бе въвел в обществото мъже, които бяха богати и му даваха съвети относно финансите на страната. Заради службата им при него те очакваха да бъдат приети в обществото от неговите приятели и Негово Величество се бе постарал това наистина да стане.

Бяха й разказвали, че това било толкова революционна стъпка, че поколението на дядо й и баба й било ужасено от поведението на краля, въпреки че едва ли някой е имал смелостта да го каже на глас. Говорело се тайничко само между най-близки приятели. От много разговори Алета бе разбрала, а тя вярваше, че това наистина е така, че войната е разрушила много класови бариери. И по-скоро заради своя идеализъм, отколкото поради нещо друго, тя бе шокирана от мисълта, че човек като херцога може да продаде себе си и титлата си на този, който даде най-висока цена.

Не обвиняваше американците за това, че желаят да осигурят на дъщерите си благороднически титли по начина, по който ставаха собственици на картини, мебели и всичко друго, което можеше да им дойде наум, като го взимаха от обедняла Европа.

Обезпокоителното беше, че притежателите на тези богатства горяха от желание да продават.

И това, което правеше нещата още по-лоши, бе фактът, че херцогът беше много красив.

Беше малко по-възрастен отколкото си мислеше, може би на двайсет и осем или трийсет години. Имаше тъмна коса и типично лице на англичанин и никой не би могъл да го вземе за човек от друга националност.

Докато го гледаше, тя си мислеше също, че високото му чело е признак за интелигентност, и се питаше защо ли той, вместо да търгува с титлата си не използва ума си, за да спечели парите, които му трябват.

После сама се упрекна, че това не й влиза в работата. И все пак, като го гледаше на светлината на свещите докато бяха сами в стаята, тя си помисли, че той е една енигма, която тя би желала да разкрие.

Защо ли е взел такова решение? Как се е случило така, че не му е останала друга възможност, освен да се ожени за богата наследница?

После не без доза цинизъм се запита дали пък това е била единствената възможност.

Да не би пък да е от онези, на които никога не им стигат парите, мислеше си тя. Страстен ловец, който желал да притежава един от онези огромни ловни паркове за дивеч, на които крал Едуард е бил чест гост или пък собственик на яхти, който иска да се надбягва в Кауз и да кани гостите си на престижния за аристокрацията лов на яребици в ловните полета на Шотландия.

Тя си припомни разказите на майка си за разточителното гостоприемство, оказвано по времето на й, когато в Кингз Уейт често се е случвало да има трийсет или четирийсет гости, всеки от които бил обслужван от отделен слуга.

— Трябва да е било много скъпо, мамо — й бе казала тогава Алета.

— Наистина беше — бе отвърнала майка и с въздишка, — но дядо ти можеше да си го позволи. А ние не можем.

— Предполагам, че трябва да ви презирам — тихичко каза Алета на лежащия в безсъзнание в леглото мъж. — И все пак, ако имението ви е така красиво, както е Кингз Уейт, то навярно чувствате, че си струва направите всякакви жертви за него.

Знаеше, че Хари беше прав, когато каза, че няма никакво желание да се ожени за жена, която е много по-богата от него самия.

Мъжът трябва да е господар в собствената си къщи, а не да се чувства зависим от жена си за всяко пени, което харчи, би било унизително и срамно.

„Ние с Хари все някак ще се справим — помисли си тя, но мислите й бяха насочени към човека в леглото. — Може да ни се наложи да правим какво ли не, както например даването на къщата под наем, но няма да поддадем и да изпаднем във финансово робство. Ако се задомим без любов, само за да спечелим пари, това наистина би било финансово робство.“

И докато си мислеше това, тя си спомни колко много жени го правеха. Те се сдобиваха със съпруг и с титла, с място в обществото. И това, разбира се, беше амбиция на всички момичета от нейното поколение.

Нещо вътре у нея винаги я бе карало да пропъжда тази мисъл и тя знаеше, че никога няма да се омъжи без любов, колкото и трудно да е за човек да остане сам.

— Стара мома!

Усети, че повтаря тези думи шепнешком и се запита дали това я чака в бъдеще.

После си каза, че всичко друго е за предпочитане, дори самотата, пред това да се омъжи за човек, когото не обича.

Погледна отново към херцога, който бе отпуснал глава върху възглавницата.

Беше толкова хубав. Мина й през ум, че сигурно много жени го бяха обичали.

— Може би греша — каза си тя. — Може би Люси-Мей наистина го обича. Може би и той я обича.

Искаше й се да вярва в това, също както понякога хората искат всичко от приказките да стане истинско.

Тогава си даде сметка, че просто търси оправдания за него — оправдания, защото беше толкова хубав. Също като принца от нейните приказки.