Барбара Картланд
Песента на славея (7)

Глава седма

Люси-Мей стоеше до прозореца в преддверието на Стаята на кралицата и гледаше навън.

Градините бяха така красиви окъпани от слънчевата светлина, но в погледа й имаше само мрак и отчаяние.

Обърна се бързо, когато чу, да се отваря вратата, и баща й видя, че лицето й все още беше тъжно.

Но като видя кой стои зад него, лицето й се преобрази от светлината, която сякаш идваше от цялото й същество.

— Хари!

Думата излезе между устните й като въздишка.

Господин Уордолф влезе вътре и тръгна към дъщеря си, но като се приближи разбра, че гледа към Хари. Гледаше то като същество от някакъв друг свят и погледът й бе изпълнен с възхищение.

— Доведох сър Хари Уейт със себе си — бавно започна господин Уордолф, — за да поговорим.

Като видя учудването в очите на Люси-Мей, той продължи с малко кисела усмивка:

— Да, мила моя, това е собственикът на Кингз Уейт — и малко по-важна личност, отколкото ние мислехме.

— Няма значение… кой е — отговори Люси-Мей толкова тихо, че той едва я чу. — Стига да не си отиде.

— Не мисля, че ще го направи — сухо заяви господин Уордолф. — Имам предложение, което искам да направя и на двама ви.

Дъщеря му го погледна с очакване! Той бавно каза:

— Какво ще кажете да седнете и двамата, докато ме изслушате?

Хари и Люси-Мей, като че ли само това чакаха да чуят. Те веднага седнаха на най-близките до тях столове.

Не бяха един до друг, но очите им говореха неща, които само те разбираха, и господин Уордолф имаше усещането, че ще му е трудно да привлече и да задържи вниманието им.

— Имах намерение — каза той високо, — да направя предложение на Данстън, защото тогава го смятах за управител на имението. Надявах се, че предложението ще му хареса. Мисля, че все още мога да го направя, макар и при други обстоятелства.

Хари обърна глава към господин Уордолф, но Люси-Мей продължаваше да го гледа.

— Много бях впечатлен — продължи господин Уордолф — от избора на конете, които купи вместо мен, от умението, с което се грижиш за тях, и, разбира се, от това как яздиш.

— Благодаря, сър — тихо каза Хари.

— Виждам, че конете, които си купил за конюшните ми тук, са точно такива, каквито ми трябват за ранчото ми в Америка, не само за езда, но и за разплод.

Спря да говори за малко и после продължи:

— Мисля, че ще прецениш като доходно занятие предложението ми да избираш животните, които ми трябват, а също и кобили за разплод и да уреждаш да бъдат заплодени от жребци от най-добрата порода в Англия.

Видя, че предложението му развълнува Хари, и продължи:

— Имам много приятели и познати, които също биха искали да купят коне, чиято чистокръвна порода и постижения ще са извън всякакво съмнение.

Господин Уордолф се засмя, преди да продължи:

— Щях да ти предложа един голям авансов хонорар, но при създалите се обстоятелства можем да оформим сдружение. Ще финансирам начинанието, а ти от своя страна ще купуваш и обучаваш конете и ще наблюдаваш всички наши действия. Можеш също така да осигуриш идеална главна квартира в Кингз Уейт, което ще е много подходящо за този вид бизнес.

Когато завърши, вече беше привлякъл вниманието не само на Хари, но и на Люси-Мей.

Тя възкликна:

— О, папа! Наистина ли мислиш да го направиш? Това е най-прекрасното нещо, което съм чувала!

Когато продължи, господин Уордолф все още гледаше към Хари.

— Предполагам, че това, което ще печелиш от бизнеса, ще може да осигури удобен живот на една съпруга, която притежава само една малка сума за облекло и дреболии.

Люси-Мей спря да диша.

Сега тя отново гледаше Хари. В очите й се четеше молба, а пръстите на ръцете й бяха сключени и тя ги стискаше така, че кокалчетата й побеляха.

В стаята надвисна тишина. На Люси-Мей й се стори, че измина цял век на напрегнато очакване. После Хари, който едва събра сили, успя да попита:

— Наистина ли говорите сериозно, сър?

— Нямам навика да приказвам празни приказки — отвърна му господин Уордолф. — Макар и да желая щастието на дъщеря си, не мисля, че ще й навреди, ако научи стойността на парите и разбере какво е когато съпругът й държи кесията.

Думите му успокоиха Люси-Мей. Тя скочи на крака, а после със сподавен глас се обърна към Хари:

— О, Хари… моля те… Хари…

Баща й си мислеше, че тя моли така, че няма да се намери на света младеж, който да може да устои на молбата й. И не се учуди, когато Хари се обърна към нея с усмивка, която помете и последния остатък от онзи мрачен израз, който беше изписан на лицето му, когато господин Уордолф го завари в стаята да опакова багажа.

Двамата млади стояха един срещу друг и дълго се гледаха. После Хари каза с малко несигурен глас:

— Ще се… омъжиш ли за мен, Люси-Мей? Ще направя всичко възможно, за да се чувстваш щастлива.

Тя издаде звук, който показваше колко е щастлива, изтича към него и зарови лицето си в рамото му, неговите ръце я обгърнаха.

Двамата сякаш бяха забравили за съществуването на господин Уордолф, но после Хари каза със странно сподавен глас:

— Не зная как да ви благодаря, сър.

— Можеш да го направиш по-късно, защото мисля, че вие двамата с Люси-Мей имате много неща да си казвате точно сега.

Той прекоси стаята и излезе през галерията. Когато затваряше вратата, знаеше, че двамата млади, които беше оставил, вече са забравили всичко друго около себе си.

Не можеше да не усети как ревността го гризе отвътре, защото през последните четири години, откакто бе умряла майка й, Люси-Мей му беше принадлежала изцяло.

Но той философски си мислеше, че все пак несъмнено ще има компенсация, когато дойдат внуците, които не само ще обсебят голяма част от личния му живот, но и ще станат част от огромната му империя.

Като вървеше по коридора и докато слизаше по стълбите, той вече си правеше сметка какви други подобрения ще направи в Кингз Уейт.

Беше важно да закупи обратно и мебелите, за които Хари призна, че е продал и които трябваше да бъдат върнати на мястото си.

Точно когато се чудеше как евентуално би могло да стане това, херцогът отново се върна в мислите му.

Тибалт навярно знаеше как да се свърже със салона за разпродажби и ще научи кои са били купувачите. Ако не са били взети от някоя художествена галерия, нямаше да е трудно да ги откупят обратно срещу една прилична сума.

Внезапно се сети, че трябва да каже на херцога, че е загубил Люси-Мей и нейното богатство, което несъмнено щеше да му е от голяма полза.

„Сам си е виновен — помисли си господин Уордолф, сякаш търсеше оправдание за поведението на дъщеря си. — Трябваше да избърза малко и да й направи предложение както трябва. И което е по-важно, трябваше да направи така, че тя да се влюби в него.“

Докато минаваше през вестибюла към библиотеката, той започна да съжалява, че Люси-Мей няма да бъде херцогиня, както си я беше представял.

В същото време със способността на проницателен бизнесмен, който знае как да приема загубата без излишно съжаление, господин Уордолф си каза, че всъщност се беше сдобил със зет, с когото можеше да се гордее и който несъмнено притежава една от най-хубавите къщи, които някога е виждал.

Това обаче не го избавяше от задължението да разговаря с херцога и докато отваряше вратата на библиотеката, господин Уордолф се надяваше, че Тибалт Стадхамптън, когото той искрено харесваше много, няма да се почувства измамен.

Херцогът също като Люси-Мей стоеше до прозореца със зареян навън поглед.

Библиотеката имаше изглед към равната зелена морава, която се простираше надолу към езерото, и херцогът си мислеше, че Алета беше прекрасна като ирисите, които растяха до водата. Сега те бяха окъпани от слънчевата светлина, която на позлатени снопове проникваше през гъстите дъбови листа, и отдалеч приличаха на нимфи или на безсмъртни същества от някакъв друг свят.

Той чу как вратата на библиотеката се отваря и трепна, като че ли се готвеше за нещо неприятно. Когато господин Уордолф се приближи, той каза:

— Имам да ви казвам нещо, сър, и се опасявам, че то няма да ви хареса.

Херцогът се колебаеше какви думи да подбере и господин Уордолф го погледна учудено.

Той се канеше да каже същото, но не произнесе думите, които вече бяха на върха на езика му, а само каза:

— Слушам те, Тибалт.

— Накратко — започна херцогът, — дълбоко оценявам факта, че съвсем очевидно показахте, че ме приемате като бъдещ зет. Но не съм в състояние да направя предложение за женитба на Люси-Мей.

Говореше тихо и с достойнство, което господин Уордолф приемаше с уважение.

— Готов ли си да ми дадеш обяснение за тази очевидна промяна в душата ти, макар че мога и да греша.

Херцогът имаше много объркан вид.

— Ще говоря откровено. Мислех си, че подобно уреждане на отношенията ни би имало смисъл, но сега зная, че е невъзможно.

— Защо? — рязко попита господин Уордолф. Херцогът се усмихна и във физиономията му се появи нещо момчешко.

— Честно казано, влюбих се силно в друга и искам да я направя своя жена.

Това беше нещо необикновено за господин Уордолф.

— Не е ли малко внезапно? — попита той.

— Внезапно е — призна херцогът, — и се надявам да ми простите, ако това ви разстройва по някакъв начин. Искам да ви благодаря за всичко, което направихте за мен в миналото и, разбира се, готов съм да си тръгна веднага.

— Чакай малко. Искам да разбера какво се е, случило. Да не би да искаш да ми кажеш, че си се влюбил в някого откакто дойде тук да ми гостуваш?

Херцогът отново се усмихна.

— И на мен ми се струва странно, но всъщност точно така се случи.

— Тогава кой?

Даваше си сметка, че откакто беше пристигнал в Кингз Уейт изобщо не го беше виждал да проявява и най-малък интерес към което и да било от момичетата в къщата.

А после в очите му заигра пламъче и той попита:

— Мога и да греша, но да не би въпросната жена да се казва Алета?

Видя учудването в очите на херцога, преди да проговори.

— Не знаех, че ви е известно, че тя живее в къщата — каза той.

— Току-що го научих, но след като я видях, мога да разбера чувствата ти.

— Благодаря.

Херцогът се питаше как ли господин Уордолф е могъл да види Алета, след като само допреди няколко часа тя го беше молила да запази в тайна присъствието й в къщата.

— Питам се само — каза господин Уордолф, — дали знаеш коя е Алета?

— Трябва да разкрия една тайна, но да се надяваме, че няма да навредя на никого, ако ви кажа, че тя е сестра на вашия управител, Хари Данстън.

Господин Уордолф се засмя и от вида му личеше, че наистина е много развеселен.

— Значи и ти си бил измамен — каза той. — Е, радвам се, че не съм единственият, когото са взели за глупак?

— Защо глупак?

— Тези двамата наистина много хитро са прикрили истинската си самоличност. Така че нека те информирам, Тибалт, че твоята Алета всъщност е сестрата на сър Хари Уейт, собственик на тази къща!

Видя неприкритото учудване, което се изписа върху лицето на херцога, и добави:

— И точно в този момент сър Хари Уейт прави предложение за женитба на Люси-Мей. Нещо, което ти пропусна да направиш!

 

 

Херцогът се събуди и за момент помисли, че е сам.

Тогава видя жена си, която стоеше до прозореца, откъдето се откриваше гледка над площад Бъркли.

Беше дръпнала завесите и лунната светлина превръщаше русата й коса в сребро, проникваше през прозрачната й нощница и я правеше да изглежда ефирна, сякаш беше част от самата лунна светлина.

Като я гледаше, той си мислеше, че всеки път, когато я види, тя изглежда много по-хубава отпреди. Днес, когато се венчаха в параклиса, който беше част от неговия замък, те бяха присъствали не само на една вълнуваща и свята церемония, но бяха изпитали и част от оня екстаз, който събуждаха един у друг.

Сега му се струваше невъзможно това щастие, което изпитва, да съществува изобщо на този свят. И все пак откакто бе срещнал Алета за първи път, тя като че ли го пренасяше в друг свят, много по-различен от обикновеното ежедневно съществуване.

— Обичам я! — каза си той. — И ще отдам остатъка от живота си, за да я направя щастлива!

Имаха толкова много неща да вършат заедно. А и господин Уордолф беше доста сантиментален по душа, въпреки проницателността си и находчивостта си на бизнесмен и репутацията на твърд човек, която си беше създал сред индустриалните среди.

Само човек, който разбира какво е истинска обич, можеше да направи не само дъщеря си щастлива, но и да се погрижи да стори това и за един отхвърлен зет.

Тогава, след като херцогът най-после бе разбрал какви странни превратности бе донесла съдбата, която му бе помогнала да открие Алета, а и бе донесла неподозирано щастие на нейния брат и на Люси-Мей, тогава господин Уордолф бе казал:

— Тибалт, това ми напомня, че имам една задача за теб, която бих желал да изпълниш колкото е възможно по-скоро.

— Задача? — бе попитал той учудено.

— Да. Искам всичко продадено от тази къща да бъде проследено, откупено и върнато на мястото му, където е стояло от векове.

Херцогът го погледна с изненада и господин Уордолф уточни:

— Надявам се, че не си забравил, че си мой агент в Европа. Ще ти позволя кратка почивка, през която да се ожениш и да прекараш медения си месец, а после искам да се заловиш за работа преди другите агенти да са те изпреварили.

Херцогът бе замълчал за минута, а после бе отговорил:

— Да не би да искате да ми кажете, че това, за което се договорихме, остава в сила, въпреки че няма да се женя за Люси-Мей?

Господин Уордолф бе поставил ръка на рамото му.

— Никога не позволявам нещо да пречи на бизнеса ма, а що се отнася до теб — това, че ще ми бъдеш полезен в тази област не почива на представите ми, че от теб ще излезе добър зет, а на убеждението ми, че ти си най-подходящият за тази работа.

Херцогът бе въздъхнал дълбоко. Беше се приготвил да пожертва голяма част от имуществото си, за да може да се ожени за Алета. Но сега бе изпълнен с облекчение, че това няма да се наложи.

Ако успееха да бъдат внимателни няколко години, от именията щеше да се продаде много малко. А след като веднъж ги приведе в ред, те ще станат много по-продуктивни отколкото бяха сега.

Сякаш прочел мислите му, господин Уордолф бе добавил бързо:

— Е, това е уредено. И има едно много хубаво нещо — няма да се безпокоя и да търся сватбен подарък. Картините на Каналето и Ван Дайк трябва само да бъдат върнати на предишните си места.

— Не зная как да ви благодаря…

— И двамата с теб имаме да вършим много работа — бе го прекъснал той — и първото нещо е да си поръчаме бутилка шампанско, за да празнуваме.

Херцогът си мислеше, че всичко изглежда като приказка. Спомни си, че и Алета бе казала същото, когато я откри в стаята до прозореца.

Подозираше, че е очаквала да види Хари, и когато той бе влязъл в стаята, тя скочи с грацията на уплашена сърна.

Той бе останал неподвижен и я гледаше. Понеже не можеше да намери друг начин, за да изрази щастието си и очакването за чудесното бъдеще, което беше пред тях, той просто бе протегнал ръцете си към нея.

Усещайки, че думите не са необходими, тя инстинктивно се бе втурнала към него.

Беше я притиснал до себе си. Устните му намериха нейните и той я целуна както тогава в тъмнината на храма, за да открие, че и вълшебството и възторгът бяха все още с тях, само че по-силни, по-чудни.

Целуваха се докато не усетиха, че са някъде в небесата и не са вече смъртни, а са само част от екстаз, който можеше да бъде даден само от Бога.

И после, когато най-сетне Алета бе скрила лицето си върху гърдите му и цялото й тяло трепереше от възторга, който бе обхванал и двамата, той бе казал:

— Обичам те! И сега, съкровище мое, съм свободен да те помоля да се омъжиш за мен, но много бързо. Няма да мога да живея, без да си моя, каквато си откакто свят светува.

— Наистина ли… мога… да бъда твоя жена?

Той едва чуваше думите й, но радостта в тях не можеше да се скрие.

— Ще бъдеш моя жена и тогава, скъпа моя, всичко на този свят ще е напълно различно, защото ще бъдем заедно.

— Това искам и аз… да бъда с теб… да те обичам.

Той я целуна отново. Мина много време, докато се върнат в реалността и си кажат всичко, което се бе случило от онази първа нощ, когато се бяха срещнали на площад Бъркли.

Сякаш съдбата се беше намесила, защото лондонската къща на херцозите Стадхамптън беше всъщност една от големите къщи на този много специален площад, който значеше толкова много за тях.

Когато й бе казал, че очевидно ще прекарат първата нощ на медения си месец там, тя бе възкликнала:

— Не мога да си представя нещо по-прекрасно… от това да съм твоя жена… да съм с теб… навсякъде по света… Но да сме там, където се срещнахме най-напред, и пак да усетим това прекрасно съвършено вълшебство… когато славеите пеят — то ще е също като в приказка.

— Ами ние сме част от една приказка — бе отговорил той — и никой, скъпа моя, не би могъл повече да прилича на приказната принцеса.

— Обичам те! И всичко, свързано с теб… е като магия.

— Но това бяха думите, които аз исках да ти кажа! — започна да протестира херцогът.

И му беше по-лесно да изрази чувствата си с целувка, отколкото да ги облече с думи.

 

 

Люси-Мей искаше да изчака със сватбата си само няколко месеца, докато приятелите й и някои роднини пристигнат от Ню Йорк за тържеството.

Херцогът, след, като заяви, че няма намерение да чака никого, замина за замъка си, за да уреди всичко около сватбата.

Два дни по-късно Хари бе завел Алета и Уордолфови до замъка, който беше величествен и красив, макар че много се различаваше от Кингз Уейт.

Проектирана от Робърт Адам и изпълнена в неговия елегантен неокласически стил.

Тибалт им обясни, че първият притежател на херцогската титла е поръчал на Адам да събори всички сгради, достроявани през вековете към оригиналната централна кула на крепостта и да построи сграда, която да предлага подходяща обстановка за неговия сан и обществено положение.

Парите не били пречка и замъкът Стадхамптън наистина беше прекрасен пример за архитектурата на италианския ренесанс и английския класически стил от XVII век с огромните си високи зали, украсени тавани и извисяващия се купол.

Господин Уордолф беше наистина поразен. Замъкът беше в добро състояние и имаше всички удобства — ако не се смяташе липсата на достатъчно бани, — докато в Кингз Уейт имаше още толкова много да се прави.

Сега, когато знаеше, че ще принадлежи и на Люси-Мей, пълното му възстановяване щеше да поддържа интереса му през цялата година, за която го бе наел.

Тъй като бе в траур, херцогът не бе задължен да кани външни хора на сватбената церемония, а те двамата с Алета искаха точно това.

Когато тя влезе в параклиса на замъка, водена подръка от Хари, той се радваше, че няма любопитни очи, които да ги притесняват с втренчените си погледи.

За него Алета бе въплъщение на самото съвършенство, а когато видя любовта в очите й си помисли, че е най-щастливият човек на света.

Нейното щастие сякаш озаряваше целия параклис и когато постави пръстена на ръката й, той усети, че и двамата треперят от опиянението, че си принадлежат и никога нищо няма да ги раздели — сега и във вечността.

До Лондон пътуваха удобно и сигурно в един Ролс-Ройс, който господин Уордолф беше купил току-що и който им даде назаем за случая.

Херцогът съжаляваше, че не може да заведе Алета до Лондон в карета със собствени коне. Но пътуването с кола беше по-бързо, а и по-удобно за нея, а това беше всичко, което имаше значение.

Държеше ръката й докато колата, карана от опитен шофьор, се носеше през полето, и си мислеше, че сега летят към един свят, където има само красота, музика и поезия и нищо грубо или нехармонично, което да смути щастието им.

Той се беше уверил, че това наистина е така, когато след тихата и интимна вечеря в Стадхамптън Хауз беше хванал Алета за ръка и я бе отвел навън през входната врата, през тихата улица, а оттам — в градината на площада.

Сякаш и природата се бе погрижила да възстанови картината отпреди две години — беше нощ, по обсипаното със звезди небе пълзеше тънкият сърп на луната. Тя светеше през гъстите листа на високите дървета, така че те видяха тясната пътечка, която водеше през градината до храма.

Там, където преди две години имаше люляк и филче, сега цъфтяха рози и дъхави храсти, но иначе градината не беше много променена.

Урната в стил Крал Джордж, която се намираше върху храма, блестеше на лунната светлина, колоните бяха много бели, а вътре цареше мрак — там, където херцогът беше открил една свенлива девойка, която бе избягала от бала, защото не е имала кавалери.

От една къща от другата страна на площада се чуваше музика. Леко позната мелодия се носеше из топлия въздух:

Нищо по-вярно от това — богатите стават по-богати,

а бедните, по-бедни, но ние междувременно се забавляваме.

Но музиката, която Алета и херцогът чуваха, беше в сърцата им.

Влязоха в храма и за миг застанаха един до друг, без да виждат нищо, без да се докосват — само чакаха да чуят пърхащите криле на ангелите, които присъстваха на тяхната венчавка. Алета бе сигурна в това.

После бавно, бавно, за да се съхрани всеки миг от това чудо, той привлече жена си към себе си и устните му намериха нейните.

Той я целуваше, докато тя се сля с него и станаха неразделни — умовете, сърцата, душите им, докато станаха едно.

Мина дълго време. Херцогът вдигна глава и попита с несигурен, глас:

— Нали ме обичаш, скъпа моя?

— Обичам те! — прошепна Алета. — Тибалт, чувам… славеите как пеят, също като първия път… когато ме целуна.

— Те винаги ще пеят за нас — каза херцогът.

И тогава отново започна да я целува, докато усетили нуждата един от друг, те се върнаха в къщата прегърнати.

Тя бе събудила у него всичко изтънчено и духовно и го бе вдъхновявала от първия миг, в който се срещнаха. Затова сега херцогът изпитваше страх, че неговото човешко желание да има Алета като жена, може да я шокира или дори да я изплаши.

Но когато я държеше в прегръдките си в голямото легло, украсено с най-фина резба, което бе използвано от много поколения Стадхамптън, той разбра, че неговият огън бе запалил и един малък огън у нея.

Той бе много нежен, но любовта им бе пълна. Чиста и невинна, Алета го обичаше достатъчно много, за да приеме, че всичко, което той върши, е правилно, а любовта им превърна всичко в част от божествената благодат.

— Все още ли ме обичаш? — попита я той.

— О, Тибалт, знаеш, че те обичам!

— Толкова много ме вълнуваш, съкровище мое.

— Искам да те вълнувам така, както и ти ме вълнуваш.

— Молих се да мога да направя това, моя прекрасна малка богиньо.

— Беше така чудесно… да се любим, сякаш летим към звездите.

— Съкровище мое, наистина ли така се чувстваше?

— Наистина… и славеите пееха, и… сигурна съм… и ангелите също пееха.

Херцогът я притисна още по-силно до себе си и в сърцето си отправи благодарствена молитва към Бога.

А сега, когато я гледаше озарена от лунната светлина, той си казваше, че няма друг мъж на света, дарен с толкова щастие.

Той не произнесе нито дума, но Алета навярно бе разбрала, че се е събудил и я гледа. Тя се обърна с усмивка, която озари цялото й лице, и възкликна:

— Толкова е прекрасно!

— Ти си прекрасна, любов моя!

— Ела да погледнеш!

— Хубаво ми е и така. Като те гледам теб.

— Чух славеите и си помислих, че мога да ги видя. Всичко е посребрено от лунната светлина и е като приказка.

— Можеш да ми го разкажеш, но искам да дойдеш при мен. Страхувам се, че може да се изплъзнеш в нощта и аз отново да те загубя.

Алета тихо се засмя.

— Никога няма да се случи. Ела тук! — заповяда й нежно херцогът.

Тя изтича при него, а той я притегли в леглото до себе си. Притисна я силно и каза:

— Истинска ли си? За миг си помислих, че ще се превърнеш в богинята, която мислех, че си, когато те срещнах за първи път и че може да изчезнеш на небето, откъдето си дошла, а аз да остана тук и да те търся, да те търся цял живот.

— Истинска съм… и все пак, толкова съм щастлива, че се страхувам, че всичко това е сън… и ще се събудя и ще открия, че ти си все още човекът, когото никога не бях виждала, но който… ме целуна в тъмнината.

— Не е сън, съкровище мое, и аз ще ти го доказвам отново и отново. И си мисля какъв късмет имахме, че случайно се намерихме отново и че повече никога не бива да рискуваме.

— А може би не е било случайно — тихо каза Алета.

— Мисля, че вълшебството, което аз нося за теб… и ти за мен, винаги ще ни свързва… дори световете да лежат между нас.

— Но ние сме заедно! — каза бързо херцогът. — Ти си тук, прекрасна моя, и аз мога да те докосна, да те целуна, да те имам, защото си ми жена.

Тя въздъхна щастливо и каза:

— Понякога се ужасявам при мисълта, че когато отново се срещнахме, ти можеше да си вече женен за Люси-Мей.

— Не бива да мислиш за това — каза й властно той.

— А и тя ще е много щастлива с Хари.

— Тя ще направи всичко, което той пожелае, защото го обича… както и аз те обичам! Но, мили, никой не може да обича така… така, както аз те обичам!

Херцогът отново я притисна до себе си.

— Искам да ми го казваш хиляди пъти. Отново и отново — каза той. — Но „любов“ е толкова неподходяща дума, за да изрази това, което изпитвам към теб. Обожавам те, боготворя те и ти изпълваш целия ми свят и ме караш да забравя всичко останало.

— Като си помисля от колко много неща трябваше да се отречеш заради мен — каза Алета, — изведнъж се чувствам… много нищожна. Ами ако след време… те разочаровам?

Херцогът я целуна по косата.

— Никога няма да ме разочароваш. И още нещо, любов моя, ще се нуждая от твоята помощ за всичко, което имам да правя за господин Уордолф. Лошото е, че никоя от картините, които ще купя за него, няма да е хубава като теб и ще сметна, че нито една от тях не си струва да се намира в неговата бъдеща галерия.

Алета се засмя и после каза:

— Искам да ме смяташ за красива, но като си представя колко важен сан имаш, страхувам се, че никога от мен няма да стане подходяща… херцогиня. Как бих могла да блестя между всички известни и прекрасни жени, които ще срещнем в Бъкингамския дворец и на всички публични изяви, на които трябва да присъстваме?

— На които ние обезателно ще присъстваме, защото искам да покажа на света каква прелестна жена имам — твърдо каза той. — Но понеже ще имаме и много сериозна работа, няма да им обръщаме прекалено внимание.

— Радвам се. Това, което искам, е да бъда с теб, да ме научиш на всичко, което те интересува и да ми позволиш да ти помагам.

— Поне ще пътуваме много — каза херцогът. — Искам да ти покажа Париж, Виена и, разбира се, Рим.

— О, Тибалт, звучи прекрасно, но нали ще ми обещаеш да идваме тук… между пътуванията… да послушаме славеите. Нашите славеи, които пеят за нашата любов.

— Винаги ще идваме — обеща й той. — Въпреки, че господин Уордолф ще заеме много от времето ми, няма да го обсеби всичкото. Искам дом, Алета, а само ти може да ми го създадеш.

— Замъкът е много голям — плахо каза Алета.

А после добави толкова тихо, че той едва я чуваше:

— … но може би като имаме много деца… за тях ще е прекрасно място… да играят на криеница и…

Нямаше как да продължи, защото херцогът я целуваше. Той я обсипа с целувки и всичко, което искаше да каже, се изплъзнат ума й.

Усети ръката му да докосва тялото й. Тя потрепери от диво вълнение и й се стори, че луната, която заливаше стаята им ги притегли нагоре, нагоре към звездите.

— Обичам те, любима моя — с дълбок глас каза херцогът. — Обичам те.

И пак я обсипа с целувки. На Алета й се стори, че сега лунната светлина пробягва към тялото й. После сребърната светлина се превърна в огнена и я изгаряше така, както огънят на страстта изгаряше и него.

— Обичам те! Обичам, те! — прошепна тя.

Но знаеше, че няма думи, които да изразят това, а очарованието, екстаза и чудото, което изпитваха, можеха да се изразят само с песента на славея.