Барбара Картланд
Песента на славея (6)

Глава шеста

Настъпи тишина, която беше дори страшна. А после Алета поде толкова тихо, че той едва ли я чуваше:

— Не е… вярно, не… е възможно… да казвате това!

— Но го казах — отговори той, — въпреки че не дойдох тук с намерението да го кажа. Аз самият всъщност не знаех, че е така, докато не те видях. Устата ми сама проговори вместо мен.

— Това е грешка… и вие… не трябва да го казвате отново.

— Защо да не го казвам?

Хиляди причини се мяркаха в главата на Алета, но така както си мислеше за тях, тя знаеше, че не са важни. Дори фактът, че той ще се жени за Люси-Мей не беше важен.

Той беше там и по някакъв странен начин, за който тя нямаше обяснение, вълшебството, което беше преживяла през онази нощ преди две години, сега ги обгръщаше и двамата.

Като че ли думите, които изговаряха, идваха от сърцата им. Дори това не беше истинското обяснение.

Те бяха пленени отново от очарованието, което бяха усетили през онази нощ под дърветата, когато славеите запяха. Онзи вълшебен момент, когато те не бяха реални хора. Може би тя наистина беше богинята, а той може би току-що бе слязъл от Олимп или от някоя друга планета.

Какво значение имаше откъде бяха дошли. От значение беше само това, че нито тя, нито той бяха част от този труден и объркан свят, в който бяха живели докато се срещнаха.

Херцогът с усилие отвърна лице и с невиждащи очи впери поглед към красотата на къщата под тях и езеро отвъд нея.

— Обикнах! Обикнах те, но не съм сигурен какво направя сега.

— Нищо не можете да направите — бързо каза Алета.

— Защо казваш това?

— Защото е така.

— Предполагам, че след като живееш в къщата, вече си чула, че от мен се очаква да се оженя за дъщерята моя домакин.

— Да, чух го.

— Не съм й направил предложение и всъщност нямам никакво желание да го направя. Фактически с хитрост бях вкаран в положение, от което трудно мога да се избавя, просто защото това би се отразило на много неща.

Говореше така, като че ли искаше да обясни на самия себе си как стоят нещата, а не на Алета.

Тя разбираше, че е така. През ума й мина мисълта, че тя отгатваше мислите и чувствата му, както и той нейните точно защото бяха толкова близки.

Това очевидно бе точно така, защото сега той обърна глава и каза:

— Какво да правя, Алета? Намерих те и всичко, което досега се движеше в една посока, изведнъж спря и имам чувството, че съм направил крачка и съм се оказал извън времето.

Алета пое дълбоко въздух.

— Аз… чувствам същото, но… светът твоят свят и моят също… трябва… да продължат нататък.

— Дали е така наистина? Или просто се опитваме да се държим по общоприетия начин и може би се страхуваме от неизвестното?

— Страхувам се, че можем… да направим погрешна стъпка.

— Нима е грешка да те приемам като нещо единствено, като нещо, което ми принадлежи и е част от живота ми! Нещо, което намерих не просто след две години, а след векове, прекарани в търсене?

— И аз… И аз си помислих така… първия път, когато се срещнахме…

Имаше толкова колебание в гласа й.

— Мислим еднакво, чувстваме еднакво, ние сме еднакви — каза херцогът. — И затова не мога отново да те загубя.

Алета преплете пръстите на ръцете си.

— Трябва… трябва да помислим — каза тя. — Не можем да говорим така и да не помним, че каквото и да направим… това ще засегне и други хора.

Докато говореше, тя го погледна. Погледът й потъна в неговия и думите замряха върху устните й.

Сякаш той гледаше в самата й душа и имаше странното усещане, че и нейният поглед надзърта в неговата. В очите му Алета виждаше своето отражение, както той виждаше своето в нейните очи.

— Какъв е отговорът? — след дълго мълчание попита той. — На света няма друг, освен теб.

Алета пое дълбоко въздух.

— Трябва… да се опитаме… да бъдем разумни.

— Но защо? Защо? Когато човек усети, че се понася към най-високите върхове на планината и към изгарящата топлина на слънцето, нима се пита как е станало? Той просто знае, че това е станало.

Гласът му стана дълбок, когато добави:

— О, скъпа моя, толкова си красива! Точно каквато те искам!

— Моля те… моля те, не казвай такива неща — умоляваше го Алета. — То само усложнява нещата… ще ни е толкова по-трудно… когато не можем да се срещаме повече.

Той се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че това може да стане? Нали вече казах — невъзможно е да те загубя отново и съм сигурен, че е така.

За момент закри очите си с ръка и каза:

— Знам какво се опитваш да ме накараш да направя като ми казваш, че трябва да бъдем разумни. Но как да бъда разумен, когато останах без почва под краката си от чувствата, които не съм и подозирал, че мога да изпитвам?

— Може би защото беше на легло… и всичко е малко… пообъркано — тихо каза Алета.

— Така могат да кажат хората, които наблюдават нещата отстрани, но ние с теб знаем, че причината е друга. И ако трябва да бъдем честни, Алета, това не е нещо, което е станало сега. То започна преди две години, когато те целунах и…

Видя как тя потръпна и сведе очи под погледа му така, че ресниците й се откроиха върху бледите й страни.

— Мислиш ли, че мога да забравя какво почувствах тогава? Ще бъда откровен и ще ти кажа, че се опитах да го направя. Казвах си, че трябва да не мисля за това, но и до този момент помня всичко. И може би по десет пъти на ден се улавям, че мисля за нежния допир на устните ти и за онзи момент, когато и двамата полетяхме на крилете на екстаза.

В гласа му имаше нотка на удивление и това накара Алета да вдигне очи и да го погледне.

— Мислех си… че аз се чувствах така… защото бях толкова млада и неопитна, но… не очаквах, че и ти си изпитвал същото.

— Много ли други са те целували оттогава? — попита той и в гласа му сега прозвуча една много човешка нотка на ревност.

— Никой друг… не е имало — отговори Алета и видя, че очите му заблестяха.

Тя погледна към къщата и каза:

— Мисля, че трябва да се връщаме. Скоро ще стане време за чая и другите гости могат да се чудят какво се е случило с теб.

— Нека се чудят. Няма да ни намерят тук.

— Но е опасно да сме заедно, а пък и Хари…

— Кой е Хари?

Отново в гласа му прозвуча ревност и тя трябваше да му каже истината.

— Той ми е брат.

— Вие и двамата ли се криете в къщата? — попита той, а после възкликна: — Но аз знам кой е Хари! Той е управителят на имението, за когото Люси-Мей непрекъснато говори и с когото ходи на езда.

— Да… точно така — съгласи се Алета. Знаеше, че не бива да го лъже. Жадуваше да му каже истината за себе си — коя е тя, кой е Хари и защо се крият и защо беше важно господин Уордолф да не знае за съществуването й. Но тогава щеше да издаде тайна, която не беше само нейна, а и на Хари.

— Какво те безпокои? Да не би това, че те разпитвам за теб?

Беше твърде проницателен, когато се отнасяше за нея и тя едва ли можеше много дълго да скрива истината от него. Тя се страхуваше и се чувстваше ужасно несигурна от това, което беше станало между тях, и затова промълви:

— Моля те… опитай да разбереш.

— Кога ще те видя пак?

Тя не му отговори и след минута той й каза настоятелно:

— Трябва да те видя, Алета, и възнамерявам да го направя. Дори и да се криеш, аз пак ще те намеря. Никога вече няма да те загубя, казах ти това.

— Но… но аз не мога… ние трябва… — заекваше тя.

— Няма „ние трябва“, когато се отнася до нас — каза херцогът, — и бъди сигурна, че ще намеря някакво разрешение на нашите проблеми. Или може би те са само мои? Дай ми малко време да помисля, а после ще трябва да обсъдим заключенията, до които ще достигна.

— За мен ще… бъде трудно… в момента.

Но в същото време тя знаеше, че е напълно безпредметно да протестира. И тя като него искаше отново да се срещнат и нямаше да може да живее, без да вижда.

— Ще се срещнем тук след вечеря — каза херцогът. — Всички ще отидат да танцуват и няма да забележат дали съм там или не.

Мина й през ума, че той може би ще липсва Люси-Мей, но отново това й се стори без значение. Това, което беше важно сега, беше, че те двамата искаха да се срещнат отново.

— Може би… не бива. Докторът каза, че… трябва да почиваш.

— Навярно мисис Абът ти е казала това — отвърна херцогът, — но знам, че нищо не би ме изморило, стига да зная, че ще те видя.

— Може би… ще е по-разумно да оставим за утре.

— Мислиш ли, че мога да заспя тази нощ, като знам, че си някъде в къщата и че не съм говорил отново с теб?

Каза го така, че тя се почувства неловко и той видя как руменината отново залива страните й.

— Моята съвършена малка богиня! Привличаш ме с невидими нишки, на които не мога да устоя и това е неразделна част от вълшебството, което намерихме заедно. Непременно ще бъда тук в девет часа и ще те чакам докато дойдеш.

Мина й през ума, че може да е трудно да се изплъзне на Хари и тя бързо каза:

— Да допуснем, че не мога да дойда? Не бива да чакаш прекалено много.

— Ще чакам. Ако трябва и цяла нощ!

Видя грейналите й очи и каза:

— Не си играй с мен, Алета. Не мисля, че ще мога да го понеса! Веднъж вече, когато те срещнах преди две години, се намирах на кръстопът и ти ми показа правилната посока. Но сега се намирам в още по-важен момент от живота си, макар че като погледна, разбирам, че всъщност бъдещето ми вече е решено и не се налага да взимам други решения.

Алета не отговори, но той знаеше, че го е разбрала.

— Ще тръгна първа — каза тя, — а ти може би трябва да ме последваш след около пет минути… просто за всеки случай, да не би… някой да ни види заедно.

— Дай ми ръката си — неочаквано каза херцогът.

Без да се замисля много, тя постави ръката си в неговата и щом го докосна, усети как през тялото й премина тръпка. Като светкавица.

Знаеше, че и той изпитва същото, защото пръстите му стиснаха по-здраво нейните и макар че не помръдна, тя имаше усещането, че се приближи към нея.

— Може ли някой от нас да се бори с това? — попита той с дълбок глас.

Гласът му я развълнува. Сякаш хиляди малки пламъчета заиграха вътре в нея. Устните й се разтвориха. Дишаше учестено, а погледът й потъна в неговия.

— Обичам те! — промълви херцогът отново със същия дълбок глас. — Обичам те, и на света не съществува никой, освен теб!

Алета не можеше да продума. Той погледна ръката й, която беше смазана от силата на пръстите му, после я повдигна бавно към устните си.

Докосването на устните му до кожата й я накара да потръпне, а малките пламъчета заиграха по цялото й тяло. Тя усети как тяхната изгаряща сила обхвана гърдите й, после гърлото и стигна до устните й.

— Обичам те! — повтори той, — и нищо друго на този свят няма значение.

После пусна ръката й. Алета бавно се изправи. Не можеше да говори. Като че ли огънят, който беше лумнал в тялото й бе изгорил и гласа й.

После тя тръгна като насън. Краката й като че ли се движеха сами, без да се съобразяват с волята й. Тя тръгна бавно и без да се обръща надолу покрай водопада, докато най-после съвсем изчезна между зеленината на храстите.

Херцогът я проследи с поглед докато се изгуби. После той закри очите си с две ръце, като че ли сега, след като тя си беше отишла, не искаше повече вижда нищо наоколо, за да може да концентрира мислите си.

Алета стигна до детската стая и влезе в спалнята си. Седна на леглото и се замисли. Тя се питаше дали всичко това, което се бе случило, не бе всъщност някакъв сън, дали то не беше част от въображението й. Как би могло да е възможно след цели две години човекът, който бе винаги в мислите й, да се върне отново в живота й, да я обича и тя да го обича.

Сега знаеше, че това, което бе изпитвала откакто я бе целунал, беше любов. Никой друг мъж не беше оставял отпечатък в съзнанието й. Образите на останалите бяха избледнели, а думите им не проникваха в ума й.

Беше си обяснявала случката през онази нощ със своята младост и свян.

Но когато се върна в Кингз Уейт всичко около нея, някак странно бе обгърнато с усещането за нереалност. Болестта и смъртта на баща й, ужасът, който беше обзел Хари при вида на загиващото имение. Всичко.

Единственото реално нещо бе усещането в сърцето й, това, което тя долавяше отново и отново и го възстановяваше всяка нощ, когато лежеше сама в тъмнината.

Тази вълшебна и незабравима целувка в мрака на храма, песента на славеите в клоните, лунната светлина, проникваща през листата на дърветата — това винаги я бе следвало. Също като талисман, който я закриляше от горестта и несгодите на всекидневието.

Това беше реалното за нея, а всичко останало се бе оказало без значение, защото не беше реално.

„Обичам го! — помисли си сега Алета. — Обичам го не с ума, а с душата и сърцето си и дори никога да не го видя от този момент нататък, аз му принадлежа. Така, както съм му принадлежала цели две години.“ А после си каза, че трябва да бъдат разумни. Дали те двамата имаха бъдеще заедно? И ако е така, как би могъл той евентуално да се освободи от положението си на бъдещ зет на господин Уордолф.

Сега Алета знаеше, че несъмнено на него му трябват пари. Точно както и те с Хари се нуждаеха от наема, платен от господин Уордолф, за да спасят Кингз Уейт.

Тя знаеше, че ако го беше запитала какви са мотивите му за тази женитба докато той беше в безсъзнание, щеше да получи отговорите, които сега й бяха известни, без да се налага той да й ги казва.

Единственото нещо, което я изненада, беше, че подозрението й, че той има недостоен вътрешен мотив, за да се ожени за Люси-Мей, беше невярно. Особено я учуди фактът, че не го позна веднага, независимо, че тогава в храма тя не видя лицето му.

Каза си, че докато умът й глупаво го е приемал като непознат, сърцето й беше казало истината.

Ето защо така често бе мислила за него. Затова лицето му винаги беше пред очите й. Затова когато той влезе в детската стая, тя още при първите му думи го беше познала.

— Обичам го! — повтори тя.

И както беше казал и той — всичко останало изглеждаше без значение.

 

 

Люси-Мей излезе от трапезарията. Изразът, който беше изписан върху лицето й в този момент, й придаваше невероятна прилика с баща й.

През цялото време докато се хранеха тя се чудеше как по-скоро да се измъкне. Това безкрайно поднасяне на различни блюда я дразнеше ужасно и от време на време й се искаше да закрещи. Беше прекарала неспокойна нощ. На сутринта се събуди с твърдото решение, че ще види Хари, колкото и да се опитваше той да я избягва.

През последните три дни откакто се бяха подслонили в плевника той старателно избягваше срещата с нея и всичките й опити бяха безуспешни. Люси-Мей беше започнала да се отчайва.

Тя не беше повярвала на думите му. Беше си помислила, че той не само ще смекчи решението си, но и тя ще може по някакъв начин да му попречи да изпълни намеренията си.

Опитът, който имаше от миналото, й подсказваше, че обикновено мъжете говорят едно, а имат съвсем друго предвид.

Не можеше да приеме, че човек, който я обича, защото беше сигурна, че Хари я обича, — ще се окаже достатъчно силен, за да я отбягва повече от двайсет четири часа.

Но всичките й опити да го срещне се проваляха. Първия ден отиде много рано сутринта при конюшните само за да й кажат, че не е там. Конярят й каза, че е излязъл много рано и е тръгнал към някаква отдалечена част на имението, но не можеха или не искаха да й кажат къде точно.

Втория ден, след като не го намери, тя изпрати единия лакей да му каже, че трябва да говори с него. Лакеят обаче се върна и й съобщи, че господин Данстън съжалява за това, че не може да се подчини на заповедта й, тъй като току-що е тръгнал на път.

И, разбира се, лакеят нямаше представа накъде е тръгнал.

Отначало Люси-Мей бе тропнала с крак и бе заявила, че той няма право да се държи по този начин. Но после започна да изпитва страх.

Ами ако никога повече не види Хари? Ами ако той изчезне от живота й така неочаквано, както се беше появил?

И тогава Люси-Мей разбра, че наистина е влюбена. Не ставаше повече въпрос за това, че го желае, защото е привлекателен. Всъщност тя изгаряше от потребността да е с него. Потребност така изначална, така първична, че тя чувстваше, че без него просто може да легне и да умре, защото животът нямаше повече какво да й предложи. Без него тя беше самотна.

Люси-Мей беше отгледана и възпитана по такъв начин, че за нея беше невъзможно да не си дава сметка, че мъжете бяха неудържимо привличани от богатството й, въпреки че тя бе достатъчно хубава, за да я желаят заради самата нея.

Тя започна да разбира, че най-после е намерила някой, който не се интересува от богатството й и я жертва заради някакъв абсурден принцип, който трудно може да се проумее.

— Ако това означава да си английски джентълмен — опитваше се да убеди сама себе си, — то аз предпочитам американците, които си взимат това, което желаят, без указания и правила.

Но знаеше, че не е така. Уважаваше Хари заради това, което усещаше, и посвоему го разбираше.

Той възнамеряваше да постъпи така и тя знаеше, че е по-силен от нея. Типично по женски тя го обожаваше именно заради това.

— Трябва да го види! Трябва! — повтаряше си тя непрекъснато.

Но той така й се изплъзваше, че тя започна да се страхува, че Хари е изпълнил заканата си и наистина е напуснал Кингз Уейт, като е приел да работи другаде.

— Ако си е отишъл, ще претърся цялата страна, за да го намеря! — казваше си тя, но после дъхът й спираше при мисълта за това.

Стигна до там, че започна да мисли как да помоли баща си да го повика и тя да е там, когато той дойде, но усещаше, че това много ще разгневи Хари, защото той ще помисли, че тя си е послужила с измама.

— Мразя отвратителните му принципи! — бе извикала тя.

В същото време знаеше, че Хари има право и че да се използва такава хитрина би било неетично. На обяд беше невъзможно да хапне нещо, но за да не привлича вниманието, тя си взимаше по малко от сребърните подноси, върху които беше изрисуван гербът на Уейт, и току побутваше храната в чинията си.

Когато тя тръгна по галерията, която се виеше и криволичеше из старинната сграда, но която щеше да я отведе до канцеларията в източното крило, беше два часът.

Само веднъж беше ходила там. Това стана веднага след пристигането й в Кингз Уейт. Тя тръгна да изследва къщата и остана очарована от старинната архитектура, от безбройните коридори и разнообразни стълби. Никога преди това не беше виждала подобна къща, която толкова много да й харесва.

Сега си мислеше само за това как да стигне до канцеларията с нейните карти на имението, папки и огромното бюро, на което — тя знаеше това — щеше да седи Хари.

Когато зави по един коридор, за да влезе в друга галерия, тя забеляза много мъже, които стояха пред една отворена врата.

Разбра, че те стоят на опашка и чакат реда си. Разпозна един от тях, който работеше във фермата.

Люси-Мей видя стол до стената. На облегалката беше изрисуван гербът на Уейт. Тя седна и зачака.

Разбираше, че трябва да изчака Хари да изплати надниците на всички мъже. Надяваше се, че канцеларията няма друг изход, от който пак да й избяга.

Нямаше чак толкова много хора, както беше очаквала. Роуз беше права. Мъжете от най-отдалечените части на имението бяха дошли в ранния следобед, а другите несъмнено щяха да дойдат по-късно.

Значи ако сега не успееше да види Хари, щеше да има тази възможност по-късно, но не можеше да понесе още чакане.

Трябваше да го види. Трябваше да говори с него. Беше направо нечовешко да продължава да страда така, както през последните няколко дни.

И последният чакащ влезе в канцеларията. Когато излезе, нямаше други и Люси-Мей разбра, че нейният шанс е дошъл.

Тя постоя докато мъжът се скри в дъното на коридора и изтича към вратата на канцеларията, отвори я влезе.

Хари записваше нещо в голям тефтер, отворен на бюрото пред него.

Той приключи с писането, вдигна очи в очакване да види някой от прислугата, който е дошъл да разговаря с него.

Когато видя кой стои до вратата, Хари застина.

— Хари!

Люси-Мей произнесе името му със сподавен глас. Хари се изправи много бавно, а през това време тя се приближи до него.

— Хари… трябва да те видя. Защо ме избягваш?

— Мислех, че вече съм ти обяснил защо — отговори той, — и няма никакъв смисъл да го повтарям отново.

— Има смисъл! — запротестира Люси-Мей. — Не можем да продължаваме така, Хари. Трябва да поговорим…

— Няма за какво да говорим — прекъсна я той.

Заобиколи зад бюрото и се обърна с лице към нея.

— Съжалявам, но имам делова среща.

— Хари… моля те…

— Не! — каза рязко той. — Не! Тръгна към вратата.

Като извика леко, Люси-Мей изтича подире му и застана пред него с гръб към вратата.

— Няма да те пусна! — каза тя. — Трябва да ме изслушаш! Длъжен си!

— За Бога! Спри да се държиш така. Ако ти не можеш да го понесеш, аз също не мога.

Люси-Мей едва позна гласа му. Видя болката в очите му, но знаеше, че въпреки това възнамерява да си тръгне.

С вик на ранено животно тя се хвърли към него.

— Хари… Хари! Обичам те! Хари, моля те, ожени се за мен, защото ако не го направиш, аз ще умра.

Ръцете й вече обвиваха врата му и притегляха главата му към нейната. За миг той й се противопостави.

Стоеше като вкаменен и не реагираше. Тя обезумя и в отчаянието си помисли, че е загубила дори силата, с която можеше да го привлече.

Изведнъж ръцете му я обгърнаха и той започна да я целува. Диво, страстно, яростно. Като че ли всички бариери между тях бяха паднали и той не можеше да направи нищо, за да спре.

Целуваше я докато на нея й се зави свят от чудото на целувките му и тя му отвръщаше. Сякаш бяха запалили огън, който ги поглъщаше и изгаряше и двамата.

После с глас, който като че ли принадлежеше на друг човек, Люси-Мей успя да каже:

— Ще се ожениш за мен! О, Хари, кажи, че ще се ожениш за мен!

Докато говореше, устните й бяха съвсем близо до неговите. Тя си мислеше, че той отново ще я обсипе с целувки, но вместо това той грубо я отблъсна от себе си. Като че ли молбата й му беше подействала като студен душ.

— Не! Отговорът е не! За Бога, остави ме на мира!

Излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. Люси-Мей остана загледана втренчено в гладката й повърхност. Тя знаеше, че не бе успяла и че целият й свят се разпадаше с трясък.

 

 

Господин Уордолф влезе в гостната стая, която беше отделена специално за танци. Той видя почти всички свои гости да танцуват „двете стъпки“.

Също като херцога и на него му беше трудно да ги различи, но можеше да разпознае няколко доста хубавички момичета, които бяха с тях повече от седмица, и двама младежи, които той смяташе за по-празноглави от останалите.

От Люси-Мей и от херцога нямаше и следа.

Господин Уордолф със задоволство си помисли, че ще трябва да са някъде заедно, но в този момент чу, че някой пресича вестибюла. Огледа се и видя херцога, който слизаше по стълбите.

— Здравей, Тибалт? Да си виждал Люси-Мей?

Херцогът не му отговори, а тръгна към библиотеката. Господин Уордолф погледна към двамата лакеи, които стояха във вестибюла.

— Да сте виждали дъщеря ми? — попита ги той.

— Не, от известно време не сме я виждали, сър — отговори единият.

— А какво правеше, когато я видяхте?

— Качваше се нагоре, сър.

Прислужникът се поколеба, после каза:

— Изглеждаше малко разстроена, сър.

— Разстроена? — бързо попита господин Уордолф.

— Да, сър.

Той забърза нагоре по стълбите, мина по галерията, която водеше към онази от спалните за официални гости, която Люси-Мей бе избрала, защото я намираше за по-привлекателна от Стаята на кралицата.

Наричаше се Стаята от времето на Елизабет и беше обзаведена по начин, по който трябва да е била обзаведена, когато се е строяла къщата.

Уордолфови обаче не знаеха, че завесите и килимът бяха дошли от една друга известна къща от времето на Елизабет, чието обзавеждане беше наскоро разпродадено, защото собственикът й беше убит през войната.

Стаята беше много приятна. Имаше два еркерни прозореца и дъбово легло с балдахин, по което имаше изкусна резба във формата на цветя и плодове.

След като почука, господин Уордолф влезе в стаята, без да дочака отговор и намери дъщеря си просната на леглото. Лицето й беше заровено във възглавницата.

— Люси-Мей… — започна той.

Тя извърна лице, за да го погледне и той добави:

— Какво се е случило? Какво те е разстроило така? Защо видът ти е такъв?

— Върви си! — извика тя и отново скри лице във възглавницата. — Остави ме! Нищо не можеш… да направиш… Никой не може… нищо да направи… Искам само… да умра!…

Господин Уордолф бързо се приближи до леглото и сложи ръка върху рамото й.

— Хайде сега, за какво е всичко това? Не мога да понеса да те гледам в този вид, детето ми.

Порази го мисълта, че не беше я виждал да плаче от деня, в който почина майка й, и не можеше да си представи какво ли може да се е случило, за да я разстрои така.

Само един поглед му беше достатъчен, за да забележи, че очите й са подути и че по бузите й се стичат сълзи. Мина му през ума, че навярно се е случило нещо много сериозно, за да се разстрои така. Седна на ръба на леглото и каза:

— Хайде да ми разкажеш какво е станало!

— Няма… нищо… за разказване.

— И все пак трябва да има! — запротестира той.

— Ако имаше нещо… аз щях да съм щастлива, а… не нещастна… както съм сега…

При тези думи гласът й затрепери и тя отново започна да ридае неутешимо. Плачеше така, че и баща й се разстрои. Знаеше, че ще направи всичко, да, всичко на този свят, за да не позволи дъщеря му да страда така.

Наведе се и я прегърна като малко дете.

Тя не се възпротиви, а скри лице в рамото му и той я притисна нежно към себе си.

— Хайде, кажи ми сега какво означава всичко това — нежно каза той.

— О… папа… Толкова съм… нещастна!

— Ако има някакъв проблем, знаеш, че ще намеря начин да бъде решен.

— Не можеш да го направиш… Никой не може да направи нищо!

— Защо да не мога?

Люси-Мей не отговори. Тя просто продължи да плаче.

— Слушай сега, миличко — каза господин Уордолф — били сме заедно достатъчно дълго време, за да ме познаваш добре. Знаеш, че за мен няма невъзможни неща. Казвам го напълно сериозно! Каквото и да те е разстроило, каквото и да те е накарало да плачеш така, ще разбера какво искаш или ще оправим това, което се е случило.

— Няма смисъл, папа… не сме в Америка… Сега сме в Англия, а англичаните… те не мислят като нас.

— Искаш да кажеш, че някой мъж те е разстроил така?

Гласът му беше строг. Понеже Люси-Мей не му отговори нищо, той попита:

— Кой мъж? Да не е херцогът?

— Не… не е той…

— Друг? Но кой?

— Няма смисъл да ти казвам — хълцаше Люси-Мей. — Само ще… се ядосаш… Той няма да… промени решението си…

Господин Уордолф направи доста голямо усилие, за да се въздържи да не й заповяда грубо да му разкаже всичко.

Беше пробвал по този начин преди, но при нея това не вървеше.

Вместо това той я притисна още повече към себе си и я целуна по косата, а после каза:

— Хайде сега, съкровище, не ме карай и мен да се чувствам нещастен. Кажи ми какво те е разстроило. Каквото и да е то, кълна ти се, няма да се ядосам.

— Сигурен ли си? Напълно сигурен, че… няма да се ядосаш?

— Давам ти честната си дума. Няма да се ядосам нито на теб, нито на онзи мъж, ако това те безпокои.

— Не се безпокоя за него. Аз… го загубих… Той не иска… да се ожени за мен, макар че… го помолих.

Господин Уолдорф трепна.

— Ти си помолила някой да се ожени за теб, а аз не знам дори името му?

— Да, аз го молих… умолявах го да се ожени за мен… Но той отказа и аз знам… защо.

— Защо?

— Защото съм богата, а той не е. Защото знае, че ти няма да одобриш това! Той… той има твърде голямо достойнство… за да се среща тайно с мен и… не иска да се ожени за мен. О-о-о, папа… папа… какво ще правя сега? По-добре да умра!

Господин Уордолф беше така объркан и озадачен, но това, което имаше сега значение, бе, че единственото същество в целия свят, което той обичаше, сега страда така, както не би си представял, че може да страда някога. Той попита много тихо:

— Кажи ми кой е този, когото обичаш.

— Хари… Знам, че сега ще се разгневиш… Но това е по-силно от мен. Обичам го! Обичам го! За мен няма друг мъж на света, освен него.

За момент господин Уордолф остана озадачен. Прехвърляше през ума си младежите, които им гостуваха сега в имението, но не си спомни някой от тях да се казва Хари.

Тогава изведнъж заговори бавно, като че ли тази мисъл беше съвсем недопустима.

— Нямаш предвид Данстън, нали?

— Знаех си… знаех си, че ще се разгневиш! — хълцаше Люси-Мей, — но ти обеща… Ти обеща да не се ядосваш и на него.

— Не му се ядосвам — излъга господин Уордолф. — Само се опитвам да разбера какво се е случило.

Тя разбра какво си мисли той и извика:

— Ако си мислиш, че той се е подиграл с мен — грешиш! Аз бях тази, която го преследваше. Казах му, че го обичам, а знам, че и той ме обича. Но той се закле, че никога няма да ме види отново… И успя да ме отбягва цели три дни… А за мен това… това беше страдание…! Бях напълно отчаяна!

— А какво се случи днес?

— Изненадах го докато плащаше надниците — отговори Люси-Мей малко по-разбираемо. — Казах му, че не мога да живея без него… и го помолих… Помолих го да се ожени за мен.

— И какво каза той?

Изведнъж тя избухна отново в ридания и отговори, но баща й едва я чуваше:

— Той каза… той каза: „За Бога, остави ме на мира!“

И отново зарида. Плачеше така, сякаш сърцето й се късаше. Баща й си помисли, че тя все пак е само едно дете, твърде млада и твърде ранима, за да може посрещне трудностите и жестокостите на живота.

Понеже тя все още продължаваше да плаче, той попита:

— Какво искаш да направя? Как мога да ти помогна?

— Не можеш… Нищо не можеш да направиш, нищо — хълцаше тя. — Щом, Хари не иска… да чуе мен… теб няма да послуша. Само ако му кажеш, че, няма да получа нито цент от парите ти… и ще ме лишиш от наследство… тогава може би ще разбере… колко много го обичам.

На лицето на господин Уордолф се появи усмивка.

— Обещавам ти, че ще говоря с този младеж, но ти знаеш, съкровище, че исках да се омъжиш за херцога.

— Знам, папа, но няма да се омъжа за него, дори и това да е единственият мъж на света. Няма да се омъжа за никой за никой друг, освен за Хари. И ако той не иска да се ожени за мен… Тогава ще си остана неомъжена, с теб, за цял живот!

Господин Уордолф си помисли, че ако в гласа й имаше колебание, щеше да е по-лесно. В такъв случай човек би могъл да го отдаде на моментното настроение. Но Люси-Мей говореше с такава решителност, която звучеше като ехо на собствения му глас.

Плановете му се разпадаха, но той обичаше дъщеря си така, както никой друг не е обичал, и знаеше, че няма да стои настрана и да я гледа как страда, без да се опита да направи нещо.

Той много нежно я постави върху възглавниците.

— Хайде сега измий лицето си, детето ми — каза той, — а после иди в гостната и ме чакай да дойда там. Ще отида да говоря с младия Данстън и ще разбера каква е цялата тази работа.

Тя се хвърли към баща си като обезумяла.

— Ти няма… ти няма… да бъдеш лош с него… Няма да му се ядосаш… нали няма? Той не е виновен! Аз съм виновна! Знам, че никога не би ми казал, че ме обича… ако аз не го бях казала първа. Аз го преследвах, папа. Аз го преследвах, защото го желаех… защото го обичам. Как да се боря с любовта си!

Имаше нещо толкова трогателно в думите й. Така както се бе вкопчила в него, тя прошепна:

— Мама ми каза, че когато сте се срещнали, ти си бил без пари и точно си започвал бизнеса си… Но тя и за миг не се е замисляла… за бъдещето… Дали си богат или беден… Това, което е знаела, е било, че… че те обича… и за нея си бил… единствен в целия свят.

— Остави всичко на мен — каза господин Уордолф. Целуна я по бузата и се отправи към вратата.

— Ще гледам да не се бавя.

Тръгна към галерията и когато стигна най-горната площадка на стълбите, извика на един от прислужниците:

— Искам да говоря с господин Данстън незабавно! Имате ли представа къде може да е?

За негова изненада прислужникът се поколеба за отговора.

— Казах незабавно! — рязко повтори господин Уордолф. — В къщата ли е?

— Мисля, че е в къщата, сър.

— Тогава иди го намери и му кажи, че искам да говоря с него в библиотеката. Важно е!

— Много добре, сър.

Господин Уордолф слезе по стълбите, а прислужникът не го последва, както беше очаквал. Вместо това той тръгна към вратата, обвита в зелено сукно, която се намираше в края на галерията.

Господин Уордолф тръгна към библиотеката и едва, когато стигна до вратата, си спомни, че херцогът навярно е там. Това го накара веднага да се отдръпне настрани.

Реши, че ще чака докато господин Данстън дойде и ще го заведе в някоя от другите гостни стаи и поговорят на спокойствие.

Чудеше се какво ще му каже. Но нали беше обещал на Люси-Мей, че ще направи нещо. Сега обаче не беше много сигурен какво точно трябва да направи.

Докато чакаше, у него се надигаше гняв срещу човека, който беше разстроил дъщеря му и плановете му.

Прислужникът се появи и заслиза по стълбите! Приближи се до господин Уордолф и каза:

— Съжалявам, сър, но господин Данстън ме помоли да ви предам, че не може да дойде, както поръчахте, защото тръгва след няколко минути.

— Тръгва ли? — сърдито попита господин Уордолф.

— Да, сър.

— Къде отива?

— Не зная, сър.

— Искаш да кажеш, че отива някъде в имението или го напуска?

— Бих рекъл, че го напуска сър. Когато говорих с него, той си приготвяше багажа…

Господин Уордолф сви устни.

— Покажи ми къде мога да говоря с господин Данстън.

Прислужникът се колебаеше.

— Е? Какво чакаш?

— Не бих рекъл, че на господин Данстън ще му се понрави, сър.

— Не ме интересува дали ще му се понрави или не — гневно извика господин Уордолф. — Възнамерявам да говоря с него. Ще ми покажеш ли пътя или сам да го намеря?

Прислужникът отчаяно се огледа, като че ли очакваше отнякъде да се зададе помощ.

Във вестибюла нямаше никой, освен още един прислужник и той капитулира.

— Ще ви покажа къде е, сър.

— И добре ще направиш, ако държиш да останеш на работа — мрачно каза господин Уордолф.

Като стигнаха на третия етаж, господин Уордолф не се беше задъхал и това доста говореше за неговата добра форма, която поддържаше благодарение на спортните занимания — езда или упражнения в гимнастическия салон, когато имаше време.

Като стигнаха на площадката, прислужникът каза с уплаха в гласа:

— Тази е стаята на господин Данстън, сър.

Посочи му вратата и бързо заслиза по стълбата. Господин Уордолф не искаше да губи времето си да търси отговор за странното поведение на прислужника. Той просто отиде до вратата и я отвори.

Беше твърде приятна стая, която очевидно някога е била обитавана от дете, защото по стените имаше картини на гномове и феи.

Човекът, когото той познаваше като Данстън, нареждаше багажа си в голям кожен куфар. На леглото седеше и го наблюдаваше, спорейки с него, една девойка. Господин Уордолф си помисли, че това е най-прекрасната девойка, която някога беше виждал.

Когато влезе в стаята, двамата застинаха на местата си и се спогледаха с безкрайно учудване. Господин Уордолф заговори пръв.

— Изпратих да ти кажат, че искам да те видя, Данстън.

— Казаха ми, сър, но за жалост аз напускам имението. Имам неотложна работа в Лондон.

Господин Уордолф очевидно не си правеше труда да чуе какво му отговаря младежът. Той беше вперил очи в Алета.

— Коя е тази? — попита той. — Съпругата ти ли е? Видя израза, който се появи в очите на Алета, но Хари рязко каза:

— Това е сестра ми!

— И двамата живеете тук, в къщата, която съм наел?! Имах впечатлението, че живеете някъде из имението.

— Ние водим домакинството и всички дела на имението — отговори Хари, — но едно от условията — въпреки че вие може и да не го знаете — беше, че вие, ще ме задържите на служба като управител. И това условие, тъй като аз съм собственикът на тази къща — ме удовлетворява напълно.

— Собственик на къщата? — попита господин Уордолф.

— Да, но тъй като това можеше да ви притеснява, ако го знаехте, промених името си, което всъщност е Уейт.

— Искате да кажете… че вие сте сър Хари Уейт?

— Точно така. А това е сестра ми Алета!

За момент господин Уордолф стоя като ударен от гръм. После находчивостта му на бизнесмен му дойде на помощ и той каза:

— Разбирам мотивите ви за това прикриване на истината, но съм дошъл да говорим по друг въпрос.

— Няма какво да кажем по него — рязко отвърна Хари.

— Мисля, че има — противопостави му се господин Уордолф.

Той погледна към Алета.

— Ще бъдете ли така любезна да ме оставите насаме с брат ви?

— Да — разбира се.

Алета беше като омагьосана от появата на господин Уордолф, но сега бързо се изправи и тръгна към вратата в другия край на стаята. Преди да стигне до нея, тя спря.

— Няма да си тръгнеш, преди да ми кажеш, нали, Хари?

— Не, разбира се, че ще ти се обадя — отговори брат й.

Господин Уордолф почака тя да излезе и каза:

— Слушай сега, Дан… искам да кажа, Уейт. Накарал си дъщеря ми да се чувства страшно нещастна.

— Мога само да изразя съжаленията си както на вас, така и на мис Уордолф — хладно отговори Хари.

Господин Уордолф седна на леглото, от, което току-що бе станала Алета.

— Ще ме разбереш ако ти кажа, че съм малко объркан от обрата на събитията. Първо, дъщеря ми се чувства така, че иска да умре.

Видя как Хари трепна и в очите му се появи загриженост.

— Второ — продължи господин Уордолф, — изведнъж разбирам, че ти не си управителят на имението и на тази великолепна къща, както си мислех досега, а техен собственик. Защо ми я даде под наем?

— Мислех си, че това е очевидно. Нямам пари… никакви пари… и трябваше или да гледам как домът ми се разпада, или да се опитам да направя нещо. Предложението ви да я наемете за една година и то при такъв голям наем дойде тъкмо навреме.

— Сега разбирам много неща, които ме учудваха — каза господин Уордолф. — Но нека се върнем към Люси-Мей.

— Разбирате, че това е нещо, за което нямам желание да говоря. И правя единственото възможно нещо — напускам Кингз Уейт.

— Къде отиваш?

— Нямам представа.

— Имаш ли предвид някаква служба?

— Не, но по-късно ще изпратя да доведат и сестра ми при мен.

— Очевидно си помислил за себе си и за семейството си, ако мога така да се изразя за сестра ти. Ами за моята дъщеря?

— Какво за вашата дъщеря? — непоколебимо каза Хари. — Смятам, сър, че тя е ваш проблем.

— Напротив. Ти си я довел до състояние на пълно отчаяние. Никога не съм я виждал такава. А това е нещо, което не мога да позволя.

— Нямам желание да я карам да се чувства нещастна — с тих глас каза Хари. — Това е просто нещо, което се появи и влезе в живота ни. Така че сега предполагам, че постъпвам правилно, като искам да замина.

— Да, но то може да бъде изтълкувано и като бягство.

— А какво друго мога да направя?

За първи път в гласа му се появи нотка, която подсказваше колко е млад и объркан.

— Може би трябва да го обсъдим с Люси-Мей — предложи господин Уордолф.

— Няма нищо за обсъждане.

— Каза ми, че те е помолила да се ожениш за нея.

— Но тя не разбира!

— Какво не разбира?

— Че е невъзможно — било като Данстън, било като Уейт — да правя планове за бъдещия си живот с някой като вашата дъщеря.

— Трябва ли да приема това за обида?

— Не, не, разбира се, че не! — бързо отвърна Хари. — Мислех, че съм се изразил съвсем ясно. Причината, поради която напускам къщата е, че нямам пари. Никакви пари! Продадох голяма част от обзавеждането, за да изплатя данъците по наследството след смъртта на баща си. И сега ще се наложи да продам и останалото малко по малко, ако не искам да оставя къщата да се разпадне. А и за да мога да плащам надниците на старите прислужници, който не биха могли да си намерят друга работа, и да изплащам доживотните пенсии на тези, които вече са се оттеглили.

— Колко жалко — отбеляза господин Уордолф.

— Наистина е жалко, разбира се — с ярост в гласа каза Хари. — Но войната води до това. Тя разорява не само победените, но и победителите. Няма какво да се направи, освен да се опиташ да оцелееш.

— Казал ли си на Люси-Мей кой си?

— Не. Какъв смисъл има? Тя мисли, че съм на служба при вас. Но всъщност няма значение кой съм. От това нещата не се променят.

— Напротив: Мисля, че има голяма разлика между това да си някой си на име Данстън, и сър Хари Уейт, който — ако не греша — е единственият баронет.

— И предполагам последният — с горчивина каза Хари. — Както ви казах вече, няма да мога да си позволя да имам син, който да ме наследи.

Настъпи мълчание, след което господин Уордолф каза тихо:

— Люси-Мей ми каза, че иска да се омъжи за теб.

По лицето му разбра, че е учуден, че тя му го е казала. После отговори:

— Вече казах на дъщеря ви, че това е една недопустима идея.

— Защо?

— Защото, който и да съм, аз притежавам гордост. Няма да се оженя заради парите, които една жена може да ми донесе, и да съм зависим от нея за всяко пени, което ще изразходвам.

— Много похвално! — отбеляза господин Уордолф. — Но това ни най-малко не може да направи Люси-Мей щастлива.

— Много съжалявам, че я карам да се чувства нещастна, но един ден ще ми благодари. Освен това, както разбирам, има планове да се омъжи за херцога.

— Току-що ми съобщи, че той е последният човек, за когото би се омъжила, и че ако ти не се ожениш за — нея, ще си остане сама до края на живота си.

— Тя не знае какво говори.

— Помоли ме също — продължи господин Уордолф все едно, че не го беше чул, — да я лиша от наследство и да я оставя без нито един цент!

Изведнъж в стаята настъпи пълна тишина. Хари го гледаше, като че ли не беше разбрал добре смисъла на думите му.

— И това… Възнамерявате ли да го направите? — попита след, малко той.

— Бих направил всичко, ако то ще ми върне онова щастливо и засмяно момиче, което беше дъщеря, преди да се влюби в теб!