Барбара Картланд
Песента на славея (5)

Глава пета

— Сега вече, когато Тибалт е по-добре — господин Уордолф, — можем най-после да организираме този бал, за който толкова се говори.

— Да, разбира се — отговори Люси-Мей. В гласа й нямаше много ентусиазъм и баща й я погледна учудено, преди да продължи.

— Ще уредя всичко с оркестъра, а ти напомни на Данстън да изпрати поканите. Вярвам, че стоят готови отпреди седмица.

Херцогът не каза нищо.

Мислеше си, че приятелите на Люси-Мей и без да има бал достатъчно много танцуват.

Те като че ли не мислеха за нищо друго, освен да танцуват фокстрот и други салонни танци. А и след като се почувства по-добре и слезе долу, той стигна до заключението, че е много трудно да ги различиш.

Те всички толкова си приличаха: момичетата бяха с късо подстригана коса, къси рокли с ниско прикачена талия, а момчетата се държаха с някаква изкуствена веселост, която като знаеше това — изразяваше не само радостта им, че са останали живи след ужасите на войната, но също и един опит да избягат от проблемите, пред които се изправяха в цивилния живот.

Разбира се, те изглеждаха достатъчно безгрижни, но той беше достатъчно проницателен, за да разбере, че под изкуственото лустро на повечето от тях бъдещето представлява един ужасен проблем, за който нямаха никаква представа как ще могат да разрешат.

Той си мислеше, че Люси-Мей не изпитва подобни безпокойства, защото има огромно богатство, любящ баща и знае, че е достатъчно само да вдигне малкия си пръст, за да получи на мига всичко, което си пожелае.

Порази го като доста учудващ фактът, че не я е виждал много откакто бе слязъл долу. Все още беше слаб и живееше с болезненото очакване, че ако се преумори по някакъв начин, ще започне отново онова ужасно главоболие, за което лекарят му бе казал, че ще се появява още известно време.

— Имали сте късмет, Ваша светлост, че се измъкнахте толкова леко — беше му казал той. — Миналата седмица имах един пациент, който беше претърпял същата злополука и имаше счупен нос, трябваше да му направим девет шева на челото и бе загубил два от предните си зъби.

Херцогът се бе усмихнал.

— Много съм признателен, че това не се случи и на мен.

— Друг път на ваше място бих си подбрал по-добър шофьор. Лошото на днешните младежи е, че се пристрастяват към високите скорости.

— Вярно е — съгласи се херцогът. — И си мисля, че поне самолетите ще имат достатъчно място да летят и да не се блъскат.

— Не бих си позволил да съм прекалено сигурен — бе отговорил докторът. — Ами ако всички млади глупаци се вдигнат във въздуха!

И двамата се разсмяха. Херцогът познаваше няколко мъже, които по време на войната смятаха, че самолетите са прекрасни машини и несъмнено скоро ще се опитат да прелетят през Атлантическия океан или да достигнат Австралия.

Гостите на Люси-Мей обаче като че ли нямаха желание да опитат нещо по-рисковано от това да въртят партньорките си по паркета на салона под звуците на новите мелодии, които на него му се струваха твърде неподходящи, поне що се отнася до англичаните.

Тези, които бяха излезли от трапезарията, където той разговаряше с господин Уордолф, вече бяха включили грамофона и думите се чуваха доста ясно:

Нямаме много пари, обаче,

веселим се до зори…

Погледна Люси-Мей през масата, отрупана сребърни прибори, и точно щеше да направи някоя шеговита забележка, когато забеляза, че на лицето й има изражение, което го изненада.

Тя определено изглеждаше нещастна и той се попита какво ли на този свят би могло да е станало и дали това не бе свързано с него.

Но преди да може да каже нещо, тя стана от мястото си и излезе от стаята.

Господни Уордолф гледаше след дъщеря си с далечен вид и херцогът с неудобство си помисли, че сега ще започне да го разпитва. За късмет обаче слугите все още се движеха наоколо и сервираха. След това американецът стана и херцогът го последва.

Докато вървяха към вратата, господин Уордолф постави ръка на рамото на своя гост и каза:

— Сега не се преуморявай много, момчето ми. Трябва време, за да дойде човек на себе си след такъв един инцидент и ако слушаш съвета ми, ще си починеш, докато имаш възможност за това. Аз отивам да яздя.

— Ще се радвам да се присъединя към вас утре, днес ще послушам съвета ви и ще си почивам.

— Това е разумно! — съгласи се господин Уордолф — Ако не смяташ, че ще е твърде далеч за теб, можеш да отидеш до конюшните и да ми кажеш какво мислиш за конете, които купих. Мисля, че разбирам от коне съм на мнение, че са изключителни.

— С удоволствие бих ги погледнал — отговоря херцогът.

Като си помисли, че когато човек има да прави нещо, е добре да го направи веднага, той прекоси вестибюла и докато домакинът му се качваше горе, за да си сложи костюма за езда, той се отправи към конюшните.

Не вървеше много бързо и въпреки това за него бе усилие да стигне до много добре построените сгради на конюшните, които бяха пристроени допълнително — както веднага разбра — от Инигоу Джоунз в началото на XVII век.

Всъщност постройките бяха толкова добри, че той спря за известно време да им се полюбува, като се възхищаваше на архитектурата им и на начина, по който червеното на тухлите се бе стопило през вековете и сега беше преминало в топъл розов цвят.

Като продължи нататък, той се замисли за това, че поне тази красота беше нещо, което американците не можеха да отнесат отвъд океана, въпреки парите, които притежаваха.

Появи се възрастен коняр и учтиво го поздрави.

— Мисля, че ти трябва да си Хичън — му каза херцогът, като протегна ръка. — Разбрах, че имате няколко много хубави коня, които можете да ми покажете.

— Истина е. Имаме, сър. Най-добрите, дет’ сме гледали в тия конюшни й вярно се гордея с тях.

След като огледа първите два коня, херцогът вече знаеше, че това са животни, с които би се гордял всеки страстен ездач, и си помисли, че трябва да поздрави господин Уордолф не само за конюшните, но и за отличните съвети, които е получил, за да придобие такива превъзходни коне.

Минаваше от отделение на отделение. Вече не можеше да намери думи, с които да изрази възхищението си. Просто си мислеше колко би искал да притежава такива животни, но знаеше, че поне за момента не може да си го позволи.

Припомни си конете в конюшните на чичо си и си помисли, те в никакъв случай не можеха да се сравнят с тези.

Тогава му мина мисълта, че в бъдеще ще може да притежава каквито си иска коне и цената няма да е от значение.

По някаква странна причина тази мисъл само накара да сбърчи чело и внезапно попита коняря:

— Има ли в Кингз Уейт някой на име Алета?

Докато задаваше въпроса, херцогът наблюдава стареца и видя, че той понечи да му отговори, но после съвсем явно се отказа.

Настъпи мълчание. Херцогът знаеше, че Хичън подбира думите, с които да му отговори.

— Не смятам да има, сър — каза той и бързо, твърде бързо, за да се приеме за естествено, започна отново да говори за конете.

Това само засили убеждението на херцога, че определено има някаква мистерия около жената, която се бе грижила за него през първата нощ, когато той изпаднал в безсъзнание.

Беше чул гласа й съвсем отчетливо и знаеше, че го е чувал и преди, но чак когато Люси-Мей спомена думата „славеи“, той си спомни, че това бе същият глас, който за последен път бе чул преди две години в малкия храм в градината на площад Бъркли.

Разговорът, който беше водил с девойката, която така и не видя, но която бе целунал докато славеите пееха в клоните на дърветата, беше променил живота му.

Той беше отишъл на бала онази нощ, чувствайки, че е на ръба на отчаянието, след като от два месеца безуспешно бе търсил някаква работа. Но всички служби, за които той би бил подходящ, бяха я вече заети или — заради войната не съществуваха.

Тибалт никога не е бил в добри отношения с чичо си, херцога, който се бе погрижил твърде малко за по-младия си брат, ако не се смята къщичката, която беше отделил за него и семейството му в имението Стадхамптън.

Още като малко момче Тибалт бе разбрал, че родителите му с мъка изкарват прехраната си и се опитват да свържат някак двата края, докато чичо му — като глава на фамилията — живееше сравнително охолно.

Съвсем типично бе за баща му никога да не се оплаква. Фактически той просто приемаше правото на брат му да наследи всичко, докато по-младите членове на фамилията в сравнение с него кажи-речи живееха в бедност.

Сестрата на херцога за щастие се бе омъжила за сравнително богат човек, но по-малкият му брат — бащата на Тибалт, се беше оженил по любов.

Но за жалост с щастието си не можеш да платиш сметките при месаря.

Когато Тибалт се уволни, той твърдо реши да не ходи при чичо си с преклонена глава, защото знаеше, че най-вероятно ще му откаже помощ. Ако ли пък му помогне, Тибалт трябваше непрекъснато да изразява безкрайната си благодарност и това щеше да го накара да се чувства унизен.

Гордостта му обаче никак не му помагаше в търсенето на работа. Беше отишъл на бала на площад Бъркли, защото знаеше, че поне няма да се наложи да плаща яденето и ако има късмет, няма да е много гладен на следващия ден.

Освен това се надяваше и на някакво чудо. Мислеше си, че там може да срещне някой свой познат, който може да му бъде полезен и да му даде съвет какво трябва да направи и при кого да отиде.

Но това се бе оказало прекалено оптимистично. На бала беше пълно с млади хора. Въпреки че познаваше някои от жените, които бяха готови с удоволствие да танцуват с него, за съжаление нямаха никакво желание, а и кой би ги осъдил за това, да слушат нечия тъжна история.

И все пак докато си пиеше питието с един млад мъж, с когото бяха учили заедно, се появи една идея.

— Какво ще правиш със себе си, Тибалт? — Бе попитал той.

Тибалт сви рамене и отговори:

— И аз бях ти задал същия въпрос.

— Ами аз мисля да емигрирам — не в Австрия, а в Америка.

— В Америка ли?

— Ами защо не? У тях са торбите с пари, а освен това са пълни и с идеи и разработки, които само могат да си позволят да развият.

— Не бях помислил за това — тихо отвърна Тибалт.

— Нашата индустрия отдавна вече е в мъртва точка, освен производството на муниции — бе продължил приятелят му. — А американците в това време вървят напред с нововъведения, изобретения, нови производствени машини и, разбира се, нови експерименти. Но това би трябвало да е по твоята част, след като в Кралските инженерни войски.

Тибалт тъкмо се канеше да го попита и друго, когато приятелят му каза:

— Трябва да вървя. Ще танцувам този танц с една страшна хубавица и няма да те запозная, така че не ме моли!

— Не съм и помислил за това — отговори Тибалт, но приятелят му вече си беше тръгнал.

Тогава Тибалт остави полупразната си чаша с шампанско, излезе от къщата, пресече улицата и влезе в градината, която се намираше в центъра на площада.

Внезапно го осени мисълта, че той беше очаквал точно тази идея.

Като че ли беше съзрял табела с надпис, сочеща съвсем друга посока от тази, в която беше търсил досега, като му даваше определено направление и следа, която не е имал преди това.

И все пак в ума му непрекъснато се въртяха страшно много въпроси — дали няма да се окаже глупаво да направи такова нещо. Всичките пари, с които разполагаше, щяха да отидат за билет до Америка и за да може да преживее на първо време, докато намери някакъв начин да изкара пари.

Съществуваше реална опасност, че пътуването можеше да се окаже безполезно. Можеше да стане така, че като отиде там, да открие, че и американците си имат достатъчно безработни, особено тези, които се уволняват от армията, и не могат да приемат и съюзниците си.

Може би беше по-добре да си остане тук и да продължи да търси, като се надява някой негов приятел да му окаже помощ, а можеше да стане и така, че да си намери работа със собствени сили и тя да бъде по специалността му.

Точно тогава той стигна до малкия храм в градината и се облегна на една от колоните.

Сега си спомни как по някакъв странен начин бе стигнал до решението, докато говореше с Алета и слушаше мекия й глас.

Херцогът не знаеше защо бе станало точно така. Причината не бе в това, което тя бе казала, а в начина, по който се чувстваше докато разговаряше с нея.

А после, когато я целуна за лека нощ, във въздуха витаеше някакво странно очарование, което той не можа да забрави. Тази целувка някак беше по-различна от целувките, които беше получавал в миналото.

В нея имаше нещо много специално и много необичайно. Нещо, което можеше да бъде определено само като чиста красота. Един момент на поезия или музика, който го бе накарал да мисли, че у него има нещо духовно, за което той и не бе подозирал, че съществува.

Когато се раздели с нея и тръгна в нощта, като си мислеше, че е невероятно това, че горе в клоните на дърветата пеят славеи, той вече знаеше, че каквото и да му се случи в бъдеще в света все още има някаква прелест, която нито войната, нито ужасяващата несигурност могат да разрушат.

В Америка той често си бе мислил за Алета и си го обясняваше с това, че гласът й беше в такъв контраст с американските гласове, които често дразнеха слуха му или пък имаха звук на метал, което го караше да си представя пари.

Често се питаше дали не направи грешка, че не попита за името, което щеше да му даде възможност да я види отново.

А после си казваше, че ако го бе направил, сигурно след това щеше да е разочарован.

Тя беше част от тъмнината на храма и вълшебството беше превърнало всичко около тях в нещо измислено, така че тя съществуваше извън времето. Той си мислеше, че това може би щеше да остане. Тази една, едничка илюзия, която нищо и никога не може да разруши.

И може би благодарение на Алета престоят му Америка се беше оказал учудващо щастлив за него.

Само седмица след пристигането си, той срещна господин Уордолф в къщата на един милионер, чийто син Тибалт беше срещнал във Франция.

Не му беше много близък приятел. Но като вървеше веднъж по Пето Авеню, той си спомни за един морски пехотинец, който им беше гостувал една вечер в стола на ротата, когато си бяха в базата. Когато се сбогуваха, той му беше казал, че трябва да се видят след войната. Съвсем импулсивно Тибалт отиде до огромната, грозна отвън кафява къща, изкачи стъпалата и попита дали неговият познат си е вкъщи.

За щастие го завари у дома. Той се зарадва, че вижда другар от времето на войната и още същата вечер Тибалт бе поканен на вечеря.

Беше голям официален прием. Когато дамите се оттеглиха от трапезарията, Тибалт се озова до един американец с приятна външност, който се казваше Уордолф.

Той започна да разпитва Тибалт за войната. Научи, че е бил в Кралските инженерни войски, и веднага намериха общи интереси.

Два дни по-късно Тибалт беше включен във ведомостите на едно от предприятията на Уордолф.

Просто не можеше да повярва, че е имал такъв късмет.

В същото време разбираше, че обучението, което беше преминал, и познанията, които бе придобил през четирите години на войната, можеха да бъдат полезни за работодателя му.

Със скорост възможна само за Америка само за една година Тибалт напредна много в служебно отношение в този отрасъл на империята Уордолф, в който той работеше.

Също така непрекъснато го канеха и в дома на Уордолф, който беше много по-внушителен от този, в който се бяха срещнали първия път.

През тези години той много добре си даваше сметка, че всякакъв интерес, проявен от него към Люси-Мей или пък от нейна страна към него, би накарал баща й не само да се ядоса, но без съмнение би му помогнал да изхвърчи навън през разкошния параден вход, украсен с месингово чукало, много по-бързо отколкото бе влязъл през него.

Тогава почина чичо му и отношенията между него и господин Уордолф се промениха със светкавична бързина.

Херцогът дори не бе много сигурен как точно се бе оказал в положението на евентуален зет на американския мултимилионер.

Много добре знаеше, че въпреки добродушния си вид господин Уордолф е една непоколебима сила, която трудно може да бъде заобиколена.

Той го беше наблюдавал как действа в своите огромни индустриални предприятия и се бе възхищавал както от упоритостта и умението му да устоява на изпитанията, така и на неговата неутолима амбиция.

Но му беше трудно да свърже този мощен устрем със себе си и никак не му харесваше усещането, че го манипулират.

Господин Уордолф обаче бе помел всичко пред него с неудържимостта на ураган, защото отдавна беше взел решението, че дъщеря му ще се омъжи за херцог.

И когато на прага му се появи един, той реши, че това е дар Божи и никога не му мина през ума, че може да му се противопоставят — дъщеря му или избрания зет.

— Какъв късмет, че трябва да се върна у дома — казваше си херцогът на път за Англия.

— Нямам никакво желание да се женя — си казал той, когато господин Уордолф, който поддържаше непрекъсната връзка с него, му бе съобщил с телеграма, че той и дъщеря му Люси-Мей пристигат в Англия.

Да, но когато се запозна подробно с финансов дела на чичо си, неговата съпротива срещу плановете на господин Уордолф намаля.

Дори и за миг не бе си представял колко много двете войни могат да повлияят и да променят имението Стадхамптън.

Чичо му се беше разболял в началото на 19 година и понеже никой не беше поел пълномощията да управлява имението, разходите по поддръжката на големите къщи и на самото имение бяха продължили да са такива, каквито са били и през миналия век, а за съжаление вече не е имало такива огромни приходи, които преди бяха балансирали огромните разходи.

За новия херцог беше очевидно, че много голяма част от ценностите се налага да бъдат продадени. Но това от своя страна поставяше нови проблеми, защото повечето от картините и мебелите бяха предмети по унаследяване без право на продажба.

Имаше попечители, чиято грижа беше да следят всеки следващ херцог да не разполага с наследството по начин, който да е в ущърб на идните поколения.

Някои от картините очевидно щяха да бъдат продадени, за да бъдат изплатени данъците по наследството и херцогът стоически беше понесъл дългите заседания и спорове, предложенията и контрапредложенията, преди да се почувства толкова изтощен и доста обезкуражен от всичките тези проблеми, че прие поканата на господин Уордолф да посети Кингз Уейт.

Беше се срещнал с Люси-Мей в Лондон и много добре съзнаваше, какво се очаква от него.

Някаква упоритост, или гордост, го спираше да изрече точно онези думи, които и тя, и баща й очакваха да чуят.

— Няма защо да се бърза — казваше си той.

Казваше го малко неубедително, като в същото време съзнаваше, че пясъкът в часовника изтича и че ако не се ожени за Люси-Мей, голяма част от имуществото му трябва да бъде продадена, няколко къщи да бъдат затворени и — далеч от мисълта, че може да се забавлява така разточително както четвъртия херцог на Стадхамптън — трябваше да брои всяко пени. Също като родителите си.

— Нямам никакво желание да бъда издържан от жена си — протестираше той пред себе си, — но каква друга възможност имам?

Сега, когато господин Уордолф беше успокоил гордостта му, като му предложи да стане негов агент в Европа, той знаеше какво ще последва.

Щеше да разполага напълно легално и открито с един голям доход. Доход, който ще му дава възможност да поеме издръжката на собствените си къщи и имения както си пожелае, без да трябва да разчита на парите на Люси-Мей.

Беше щедро предложение. Изключително щедро, но той не разбираше защо не се чувства по-вдъхновен заради това.

Непрекъснато — като мелодия, която неспирно звучи в главата му — той се улавяше, че мисли за Алета. За ръката й, която нежно го успокои и той заспа, за гласа й, идващ при него в тъмнината. Точно така, както го беше чул за първи път през онази нощ в храма на площад Бъркли.

Докато се отдалечаваше от конюшните, херцогът мислеше, че вече няма никакво съмнение, че Алета е някъде в Кингз Уейт.

Но ако е така, защо тогава се крие? Защо бе дошла при него онази единствена нощ, когато беше ранен и защо оттогава не беше долавял присъствието й?

Беше напълно сигурен, че не е между гостите. Никой от гостите нямаше глас, който поне малко да прилича на нейния. А ако не беше между гостите, а беше толкова смешно да си я представи, че е между прислугата, — защо тогава не беше я срещал?

Влезе в къщата и чу грамофона, който въртеше същата мелодия:

Времената са тежки и стават по-тежки.

Но ний се забавляваме лудешки…

„Съвсем вярно“ — помисли си херцогът, като се качваше бавно по стълбите, за да отиде в спалнята си.

Стигна на площадката на стълбата, която беше от дъбово дърво и имаше изящна резба и на която той все повече се възхищаваше всеки път, когато я погледнеше! Всъщност това бе една от най-красивите стълби, които някога бе виждал.

„Ако не внимавам — мислеше си той, — господин Уордолф ще пожелае да изнасям и такива неща за Америка. Проклет да съм, ако отнема такава прелест от къща като тази само за да задоволя някакъв си прекомерно богат плебей, който няма да може да я оцени.“

После сурово се упрекна, че не това е начинът, по който трябва да мисли за новия си работодател.

Точно щеше да се обърне надясно към спалните за официалните гости, където се намираше и неговата, когато хвърли един поглед наляво и видя, че точно по средата на галерията има няколко стаи и после една врата в зелено сукно.

Херцогът знаеше, че това означава, че по-обикновените стаи и помещенията за прислугата бяха отделени и затворени, така че да не се виждат откъм по-стилната част на къщата.

Импулсивно, воден само от инстинкта си и от любопитството, което знаеше, че няма да е задоволено докато не разбере това, което искаше, той тръгна към вратата, обвита със зелено сукно, отвори я и мина през нея.

Установи, че точно според очакванията му галерията от другата страна на вратата беше по-тясна и страшно се нуждаеше от ремонт. Имаше и още едно крило стълби, които водеха към следващия етаж.

Той се оглеждаше, когато видя, че една камериерка слиза по стълбите. Беше селско момиче. Бузите му бяха червени като ябълки, а шапчицата й стоеше някак накриво върху плътно придърпаната назад коса. Само като я погледна, херцогът разбра, че е много млада и несъмнено това е първата й служба.

Тя го забеляза едва когато бе стигнала почти до долната част на стълбата, погледна го притеснено и беше готова да избърза нататък.

Херцогът пристъпи към нея.

— Ще ми кажеш ли къде мога да открия мис Алета?

Подхвърли това наслуки. Точно, като че ли нещо извън него му подсказа как да зададе въпроса.

— Ще да е горе, сър — отговори момичето, — в детската стая, най-горе на следващата стълба, след тая.

После бързо тръгна нататък, а херцогът се усмихна и се заизкачва нагоре.

Алета цяла сутрин беше помагала на мисис Абът да сменя спалното бельо, после се беше върнала в стаята си унила, защото навън беше прекрасен следобед и тя жадуваше да излезе в градината.

Хари настойчиво й беше повтарял, че не трябва да я виждат, и тя беше много разстроена, че може да излиза само след като се здрачи.

Измъчваше се от мисълта, че той може да язди сутрин конете, които беше купил, да се наслаждава на качествата им, за които непрекъснато говореше, когато бяха заедно, а тя можеше само да го наблюдава през прозореца.

Завиждаше му, че може да обикаля из имението, да говори с фермерите и техните жени, които тя познаваше откакто се помнеше, а за нея беше опасно да излиза от къщата.

— Ще е по-добре, когато Уордолфови се установят тук — успокояваше я Хари. — Съмнявам се, че те останат да прекарат зимата в къщата и тогава можеш да яздиш колкото си искаш.

Очакваше го с нетърпение. В същото време Алета мечтаеше да излезе на слънце, да се разходи из гората, да види подобренията, които многобройните градинари, които бяха наели сега, извършваха по целия терен.

Чувстваше се в безопасност само, когато гостите разотиваха в спалните си, за да се облекат за вечеря. Тогава се измъкваше по задната стълба и излизаше навън през една градинска врата.

Като заобикаляше тревните площи и се придържаше към сянката на тисовия жив плет, тя си проправяше път към водната каскада, която се спускаше през алеята с храсти зад къщата и образуваше нещо като водна градина, която някога бе много красива, но по време на войната беше занемарена и цялата обрасла с трева.

Сега градинарите почистваха плевелите и пълзящите растения и Алета знаеше, че отново градината ще стане прелестна. Такава каквато беше в миналото малките си водопадчета, които се плискаха върху скали обрасли с мъх, и се губеха надолу в искрящия поток, който се виеше между брегове, обрасли с алпийски цветя.

Накрая водата достигаше до огромен каменен басейн. Като беше малко момиченце тя много обичаше да наблюдава златните рибки в басейна, които плуваха между водните лилии.

— Скоро ще стане такова, каквото беше — всяка вечер си повтаряше тя, след като виждаше как вървят ремонтите.

Но тя жадуваше да види градината на слънчева светлина, макар че знаеше колко ще се ядоса Хари, ако рискува да я видят господин Уордолф или неговите гости.

Веднъж по време на закуската тя каза на Хари:

— Защо ли не станах краварка? Тогава можех да си работя във фермата през деня и никой нямаше да ме забележи.

Хари се засмя.

— Ти съвсем не приличаш на краварка, освен, разбира се, на тези, дето ги рисуват в книжките с картинки.

Алета се зарадва, че беше успяла да го разсмее.

През последните няколко дни Хари изглеждаше потиснат и доста раздразнителен. Тя се чудеше каква ли е причината.

Беше се опитала да го накара да й разкаже какво става в имението, но той й отговаряше без ентусиазъм и разсеяно. Тя разбираше, че нещо го тревожи и непрекъснато се питаше какво ли е то.

Имаше усещането, че се чувства нещастен и че това не е свързано с къщата и конюшните.

Преди да се появи господин Уордолф той се беше притеснил, че има толкова много неща да се правят, но то беше различно от това, което изпитваше сега. А беше толкова радостен и развълнуван, когато му наредиха да организира инсталирането на новите бани.

Господин Уордолф също бе настоявал да се поправи и оранжерията и да се докарат нови портокалови дръвчета от Испания, защото тези, които имаха, бяха много стари и бяха загинали още преди войната.

— Кингз Уейт ще изглежда точно така, както е изглеждало по времето на дядо! — бе казал Хари с въодушевление. — Помисли си колко ще ни е хубаво, когато наемателите ни си отидат и ще можем да го имаме само за себе си.

Говореше така преди време. Но сега с всеки измине ден, като че ли ставаше все по-тих и по-потиснат. Алета го усещаше, но не можеше да си представи какво може да го притеснява.

Тя не можеше да седи без работа и затова взе кошничката за ръкоделие една ленена калъфка, която беше решила да закърпи вместо мисис Абът. Настани се удобно в един фотьойл до прозореца.

Но само след няколко минути ръкоделието й падна в скута й и мислите й отново се върнаха към херцога.

Откакто бе стояла до него през първата нощ след злополуката, тя непрекъснато се улавяше, че мисли за него по хиляди пъти на ден.

Не беше само защото той беше толкова хубав, имаше и нещо друго, което тя не можеше да си обясни.

Нещо, което й пречеше да го забрави, въпреки че строго си казваше, че точно това трябва да направи. Да го забрави.

— Как може да съм толкова смешна! — казваше си тя. — Да мисля за човек, който ще се жени за мис Уордолф и с когото никога няма да се срещнем отново или пък да разговаряме!

Но колкото и да се мъчеше да си наложи, той беше в мислите й и връхчетата на пръстите й като че ли все още усещаха допира до кожата му, когато тя бе масажирала челото му, за да го успокои и да заспи.

Ядоса се и отново взе ръкоделието.

— Трябва да мисля за нещо друго, нещо разумно — каза си тя. — За Хари… конете… фермата…

Заби решително иглата си в белия ленен плат, но в този момент чу, че вратата на стаята се отвори.

— Мога ли да вляза? — попита един мъжки глас.

Алета обърна глава, извика лекичко и скочи на крака.

Там стоеше херцогът. Сега той беше съвсем друг. Тя си го спомняше колко беше блед и безпомощен, когато лежеше отпуснат върху възглавниците през онази нощ. Сега беше променен.

Но Алета не можеше да сбърка красивите черти на лицето му. Само че едва сега видя, че очите му са тъмносини и я гледат по един странно изпитателен начин.

— За… защо дойдохте… тук? — попита Алета.

Освен учудване в гласа й звучеше и уплаха, защото тя бе страшно изумена, че го вижда в детската стая.

— Дойдох да ви видя — отговори той.

— Да ме видите?

И тогава, когато той влезе малко по-навътре в стаята, тя разбра! Разбра по гласа му и разбра защо имаше нещо познато у него, когато седеше до леглото му.

За момент си помисли, че може би сънува.

Не можеше да е вярно, не можеше да е възможно херцогът да е онзи мъж, за когото си беше мислила толкова често, с когото беше говорила в малкия храм на площад Бъркли, този, който я беше целунал.

Тогава Алета знаеше, че би трябвало да е шокирана от поведението си — да позволи на непознат мъж, на когото дори не е представена и когото никога не бе виждала, да я целуне.

И въпреки това тя никога не можа да почувства нещо друго за тази, целувка, освен че това беше най-омагьосващото, най-прекрасното нещо, което й се беше случвало.

Беше вълшебство! Чисто вълшебство! Вълшебството на нощното небе, обсипано със звезди, вълшебството на славеите в клоните на дърветата, на музиката, не музиката, която оркестърът на бала свиреше, а музиката в собственото й сърце, музика, която — както си мислеше после — трябва да е звучала и в неговото сърце.

Не само устните му я бяха омагьосали, но и нещо вътре в душата й, нещо, което сякаш не беше от този свят, а от друг.

Едно очарование, което е толкова тайнствено и красиво, колкото са звездите. Толкова съвършено, колкото е лунната светлина, проникваща през клоните дърветата.

И сега той беше тук. Стоеше пред нея и тя усети, че няма какво да каже. Усещаше само, че отново е в някакъв сън.

За херцога Алета беше точно такава, каквато очаквал да бъде — трептящият в тъмнината глас на момичето, което той бе нарекъл богинята на храма, която може би току-що бе слязла от Олимп.

Беше малка и крехка и напълно различна от темпераментните млади момичета, които долу танцуват фокстрот.

Сивите й очи като че ли запълваха малкото заострено личице, а косата й имаше цвят на утринно небе и беше прибрана на тила в старомоден кок. В нея имаше нещо и то беше точно такова, каквото бе очаквал да открие — някакво съвършенство, което идваше от гласа й, от докосването на ръката й. Херцогът си помисли, че само художник като Ботичели би могъл да разкрие и да предаде нейната красота. Тя като че наистина не беше реална. Тя като че ли наистина бе като нимфите в неговата картина за пролетта.

— Как… как разбрахте, че… че съм тук?

Гласът й притежаваше онази мелодичност, която той помнеше от сънищата си и от нощта, когато беше в безсъзнание.

Усмивката сякаш озари лицето му.

— Наистина беше загадка, докато ви намеря и много се гордея, че успях да я разреша. Не беше никак лесно.

— Не биваше… не се очакваше… да ме откриете.

— Разбрах това и много бих искал да зная защо всъщност не е важно. Това, което е от значение е, че вие сте тук.

Стояха и се гледаха, докато накрая Алета каза със същия уплашен глас, който той така добре помнеше.

— Но вие… не трябва да идвате тук. Моля ви. Вървете си, забравете, че… сте ме намерили.

— И вие мислите, че ще е възможно да направя това? Търсех ви, Алета, от много време.

Настъпи дълго мълчание и тя накрая попита толкова тихо, че той едва я чу:

— За… защо?

— Поради много причини, но най-вече защото знаех, след като се грижихте за мен първата вечер, че съм длъжен да ви намеря, че съм искал това още от мига, в който се върнах в Англия.

— Вие… вие сте пътували?

Беше обикновен въпрос, но очите й вперени в неговите, казваха толкова различни неща. Неща, които бяха много по-интимни и лични. И неговите очи отговаряха по начин, за който той не бе подозирал, че съществува.

— Мога ли да седна? — попита той. — Искам да поговорим, а имам толкова много неща за казване.

Като че ли неговият въпрос я върна към действителността и тя осъзна, че той е там, в детската стая, където нямаше право да бъде. Алета тихичко извика:

— Не! — бързо каза тя. — Не. Не можем да говорим тук. Хари може да се върне и много ще се ядоса, или пък може да ви види някой от прислугата.

По всичко личеше, че тя е развълнувана. Херцогът каза тихо:

— Трябва да говорим. Знаете това. Къде можем да го сторим?

— Не тук, не сега.

Алета сключи пръстите на ръцете си, като че ли искаше по този начин да накара себе си да се обърне с лице към реалността.

— Ще бъде… най-безопасно… в градината.

— Къде точно? — попита той. Алета мислеше бързо.

— Ако минете през моравата, в края и ще минете през живия плет от тис и ще откриете каменни стъпала, които ще ви отведат в горния край на водната каскада.

— А вие ще дойдете ли там? — попита той.

Тя се поколеба за момент и той каза:

— Ако не дойдете, аз ще се върна отново тук. Решил съм да се срещна с вас и нищо няма да ме спре.

— Ще дойда… — каза Алета много тихо, — но може би ще бъде твърде много за вас. Вие трябва да почивате.

Херцогът се усмихна и тя си помисли, че това го прави още по-млад и дори по-красив.

— Това, че ви открих помете умората ми и е много по-добро тонизиращо средство, отколкото тези, които докторът може да ми предпише и мисис Абът да накара да пия.

Алета се засмя игриво и той си помисли, че само едно дете може да се смее така. Беше толкова мило я гледа човек.

После тя бързо каза:

— Мисис Абът не бива… да ви намери тук. Моля ви… моля ви вървете си сега.

— Ще си тръгна, щом като искате това, но трябва да ми обещаете, че ще дойдете при каскадата.

Очите му бяха вперени в нейните, докато говореше. Тя каза едва чуто:

— Ще дойда.

Той се обърна с лице към вратата и когато почти беше стигнал до нея, се обърна и каза:

— Детската ви стая е точно като моята, само че оставих дървеното си конче без опашка още когато бях на шест годинки!

Излезе, без да дочака отговор, но я чу да се смее. Смехът й беше точно толкова мелодичен и прекрасен, колкото и гласът й.

Чак когато слезе по стълбите и мина през зелената врата, той усети, че триумфира.

— Намерих я! — казваше си той, докато пресичаше мраморния вестибюл. — Намерих я и, кълна се, няма да я загубя отново!

Когато херцогът си отиде, Алета покри лицето си с ръце. Тя мислеше, че бузите й горят, а те бяха съвсем студени.

Как можа това да се случи? Не би могла и за момент да си помисли, че той може да намери пътя към детската стая. И все пак го беше направил и беше открил кой е, веднага след като заговори.

— Как съм можела да позная, как съм можела да предположа дори и за миг, че това е мъжът, който винаги е присъствал в мислите ми? За когото съм мислила почти всяка нощ и по десетина пъти на ден?

Когато напразно се опитваше да накара себе си да презира херцога за това, че ще се жени заради парите, тя в същото време усещаше, че той е някак по-различен от останалите мъже.

— Това, което си мисля, са глупости — каза си тя, — и трябва да помня, че той е херцог, който ще се жени за мис Уордолф и нейните милиони американски долари.

За момент се замисли.

— Ако имах капчица разум, щях да си остана тук и да не ходя при него. За какво ще говорим? Какво ще си кажем?

Тогава си спомни за решителността, която звучеше в гласа му и за погледа му, когато каза, че ще се върне в стаята й, ако тя не отиде. Алета знаеше, че точно това ще направи.

Ако Хари го завареше тук, можеше да стане скандал или още по-лошо — херцогът можеше да каже на господин Уордолф кои са те всъщност.

Ако това станеше, тя знаеше, че няма да могат да останат повече в Кингз Уейт и ще трябва да отидат в някой евтин хотел или да наемат квартира. Хари би се стопил от мъка, ако се наложи да живее далеч от дома и без прекрасните коне, които може да язди.

— Трябва да помоля херцога да запази тайната ни — каза си Алета.

И защото мисълта, че той може да разкрие тайната им я изплаши, тя побърза да тръгне надолу по задната стълба и излезе през градинската врата.

Оттук можеше да тръгне по една тясна пътечка до гъстите храсти, докато мине през тисовия плет, който сполучливо скриваше тази част от градината дори и най-високите прозорци на къщата.

Много добре знаеше, че ако някой от градинарите я види, веднага ще каже на мисис Абът, а тя — на Хари и той щеше да се ядоса, че поема излишни рискове, когато всичко се градеше на тяхната анонимност.

— Трябва много, много да внимавам какво ще кажа на херцога — каза си Алета.

Мислите й бързо я отведоха при него. Тя може мислено да седи до него и да разговаря безкрай.

Пристигна преди него. Изкачи се по каменните стъпала до мястото, откъдето извираше водата. Това бе един скрит извор, при който имаше каменна пейка, която стоеше тук от незапомнени времена. Поколения Уейт бяха седял и на това място и бяха се любували на къщата, която се виждаше в подножието.

Дългата и ниска постройка от времето на кралица Елизабет I със заострените си покриви и странно оформени комини приличаше на скъпоценен камък, защитен от едната страна от вековните дъбове на парка, а от другата страна — където седеше тя сега, имаше борова гора, която се издигаше по стръмния склон.

Денят беше горещ. Цветята като че ли грееха ослепителните си наситени цветове, а езерото засилваше тази многоцветност. Водите му имаха златист цвят и отразяваха блясъка на стотиците прозорци на къщата.

Когато сядаше на каменната пейка, Алета пак си мислеше, както винаги си бе мислила, откакто се помнеше, че няма на света друго място, което да е по-хубаво и което да е по-близко до нея от това тук.

Затова когато погледна към херцога, който се качваше по каменните стъпала, тя си каза, че на всяка цена трябва да му попречи той да стане причина за това те с Хари да напуснат това място, което и двамата безумно обичаха.

Херцогът се изкачи по стълбите с лекота, която с нищо не издаваше факта, че неотдавна е бил на легло и Алета видя как очите му грейнаха, когато я видя, че го чака.

— Ти дойде, както обеща — каза той.

Не беше никак задъхан, като че ли изобщо не се беше изкачвал.

— Аз… дойдох.

Той седна до нея на пейката. Тя очакваше той да види прекрасната гледка и да изрази възхищението си, както бяха правели всички, които идваха тук за пръв път. Но вместо къщата той гледаше нея.

Той я гледаше проницателно и като че ли търсеше нещо в погледа й. Това я накара да се изчерви.

— Наистина ли си тук? — каза той, като че ли на себе си. — Мислех, че никога няма да мога да те намеря отново, моя малка богиньо от храма.

Руменината й стана още по-силна, когато си спомни не само как я беше нарекъл тогава, но и как я беше целунал.

— Дойдох… защото искам да ви помоля… ако се наложи… да не казвате на никой коя съм.

Видя озадачения израз на лицето му и изведнъж разбра, че почти се беше издала.

Беше съвсем забравила, че след като херцогът я откри в къщата, щеше да си мисли, че тя е Алета Данстън, а не Алета Уейт. Всеки от слугите би му казал, че е Алета Данстън.

Много бързо, за да се спаси от собствената си глупост, тя каза:

— Господин Уордолф не знае, че съм тук… че живея в Кингз Уейт, но… аз нямам къде да отида.

— Сигурен съм, че не би поискал да си отидеш, така както и аз не бих искал. Но ако това те безпокои, тогава обещавам, че никой и това наистина значи никой, няма да разбере от мен за твоето съществуване.

Алета въздъхна с облекчение.

— Благодаря, това е важно.

— Не ме интересува защо си тук, а само това, че си тук. Виждаш ли, Алета, онази нощ, когато се срещнах на площад Бъркли, напълно промени живота ми и трябва да благодаря за това на теб.

— Вие сте… мислили за мен?

Той се усмихна.

— Твърде много и си мисля, че може би и ти мислила за мен.

Сега вече не можеше да не се забележи руменина, която тръгваше от брадичката й и стигаше чак слепоочията й. Тя обърна глава и впери очи във водите, които се спускаха по стъпалата.

— Ти си толкова прекрасна! — каза херцогът много тих глас. — Всъщност изглеждаш точно така, както си те представях и с ума си, и със сърцето си.

Алета не проговори. След малко той продължи:

— Зная, без да е нужно някой от нас да го казва на глас, че вълшебството, което и двамата намерихме онзи малък храм през онази нощ, не може никога бъде забравено, но се страхувах.

— Страхувахте се?

— Че никога няма да мога да те намеря отново, че ако те намеря, ще бъда разочарован и че ти няма си това, което помнех.

— Но… но вие въобще не бяхте ме видели.

— В сърцето си те бях видял, и там, в сърцето ми ти стоиш оттогава.

Херцогът въздъхна.

— Не исках да кажа това. Не дойдох тук, за да кажа това, но сега трябва да ти го кажа. Тогава, през онази нощ на площад Бъркли, аз се влюбих в теб!