Барбара Картланд
Песента на славея (4)

Глава четвърта

На вратата се почука. Херцогът, който седеше в ниша на прозореца с одеяло върху коленете, вдигна глава.

Вратата се отвори и той видя усмихнатото лице на Люси-Мей.

— Готов ли си да приемеш посетители?

— Много ми е приятно да те видя — отговори й херцогът.

Люси-Мей влезе в спалнята. В ръцете си държеше голям пакет.

— Сега вече след като си по-добре мога да ти кажа, че имам специален подарък за теб, от татко и, разбира се от мен, който ще ти поднеса с много обич.

— Подарък? — херцогът я гледаше с любопитство. Беше малко поотслабнал. Беше останал на легло почти четири дни, но измъченият вид му отиваше и като че ли го правеше по-хубав отпреди.

Люси-Мей сложи пакета на коленете му.

— Отвори го. Искам да видя дали си доволен.

Херцогът махна опаковката и видя, че вътре има картина. Не беше голяма, но дъхът му спря, когато загледа в нея.

За момент като че ли не можеше да проговори. После изрече:

— Наистина ли е моят Каналето?

— Долу при мен е другата картина от Каналето — обади се един глас откъм вратата, — а също и твоят Ван Дайк.

Херцогът погледна въпросително към господин Уордолф, като все още държеше картината. Американецът се приближи и му обясни:

— Вчера ги купих в Лондон. Защо не ми каза, че ще ги продаваш?

Херцогът не отговори и Люси-Мей се обади:

— Папа ти ги дава. Кажи му, че си доволен.

— Не знам какво да кажа — измърмори херцогът.

Господин Уордолф постави ръка на рамото му.

— Не казвай нищо, момчето ми. Те са част от сватбения ти подарък и трябва да си останат на мястото.

— Хайде сега, папа — вметна Люси-Мей, — нали ти казах да не говориш такива работи.

— Извинявай, извинявай! — игриво отвърна баща й. — Забравих.

— Казах ти да не забравяш — твърдо каза Люси-Мей.

В гласа й имаше нотка на раздразнение и това не убягна на баща й.

— Предполагам, че като всички жени — провлачено каза той, — и ти искаш да получиш предложение за женитба и цигулките да свирят.

— Да, искам! — ядосано му отвърна Люси-Мей. — И отгоре да свети луната, и в клоните да пеят славеи.

Тя ядосано гледаше към баща си и не забеляза как херцогът трепна.

— Славей!

Тогава, като че ли малко притеснен от гнева на дъщеря си, господин Уордолф каза:

— Имам предложение за теб, момчето ми. Ще ти го съобщя, когато си достатъчно добре, за да можеш да ме изслушаш.

— Готов съм и сега — бързо отговори херцогът, — но първо трябва да ви кажа, че не мога да приема подаръка. Прекалено щедър е.

— Това е просто проява на здрав разум — възпротиви се господин Уордолф. — Не желая да си представя замъка Хамптън опразнен от всичките си съкровища. И друг път ми казвай, когато искаш да ги дадеш на търг.

Херцогът стисна устни. На лицето му се появи изражение, което Люси-Мей не можеше да проумее.

— Ще ви оставя — весело каза тя, — и ще дойда по-късно. Папа, недей да уморяваш Тибалт още първи ден, когато е станал от леглото. Знаеш какво каза докторът.

— Не мисля, че това, което ще му кажа, ще го измори — каза господин Уордолф и седна на един стол срещу херцога.

Изчака Люси-Мей да излезе от стаята и после каза:

— От това, което съм чул, зная, че притежавате много хубав замък и няколко къщи, в които има предмети с историческо значение.

— Така е, но понеже скоро ги наследих от чичо си и там все още цари безредие. Затова не ви поканих да отседнете в замъка.

— Разбира се, разбира се — каза господин Уордолф. — Но понеже си израснал в такава среда, предполагам, че разбираш много от картини и други такива ценни предмети.

Херцогът се усмихна.

— Мисля, че е така. Разбира се, много ми е мъчно да се разделя с които и да било от тези предмети, които всъщност не са мои. Те са едно наследство, което трябва да бъде предавано от поколение на поколение.

Господин Уордолф кимна.

— Ето затова трябва да върнеш на мястото им двете картини от Канаяето и тази на Ван Дайк.

— Много мило от ваша страна — започна херцогът, — но…

— Не искам да спорим за това — прекъсна го господин Уордолф. — Просто искам да изслушаш предложението ми.

Херцогът се наведе, постави картината до стола си и се изправи.

— Както знаеш — започна господин Уордолф, — аз храня надеждата, че ти и Люси-Мей, която е най-драгоценното нещо, което имам, ще бъдете щастливи заедно. Зная обаче, че въпреки огромното ми богатство — знаеш, че то е едно от най-големите в Америка — има неща, които ти притежаваш и които не могат да се купят с пари.

Херцогът го слушаше внимателно. Като че ли малко от онази вдървеност, с която се държеше, когато Господин Уордолф започна да говори, започна малко по малко да изчезва и в погледа му се появи разбиране.

— Научавам, че не само ти, но и голяма част от английските благородници са принудени да продават произведения на изкуството и други скъпоценности, които са били събирани е векове от дедите ви. Но същото нещо съществува и в Европа, особено във Франция.

Херцогът мълчеше и просто чакаше, а очите му бяха вперени в лицето на другия.

— Моето предложение е следното — продължи господин Уордолф. — Тъй като носиш в себе си тези познания за изкуството, бих искал да закупиш вместо мен картини и мебели, на които да мога да се радвам докато съм жив и които ще съставляват началото и основната част на една галерия, когато си отида.

Това събуди интереса на херцога и той се наведе напред.

— Наистина ли ми правите това предложение, сър?

— Да, предложението ми е сериозно, защото мисля, че е важно и американците да имат шанса да могат да оценят големите майстори от миналото.

На устните му имаше груба откровена усмивка, когато продължи:

— Не съм глупак! Чувал съм какво се говори за американските „преследвачи на добри сделки“, чувал съм историите за това как са се оставили да бъдат измамени от безскрупулни италианци и хитри французи и са купували фалшификати. Не искам да се излагам по същия начин.

— Да, разбирам — промълви херцогът.

— Това, което ти предлагам, е да приемеш да бъдеш мой агент в Европа.

Херцогът вдигна високо вежди, а господин Уордолф продължи:

— Знам, че мога да намеря много хора, които удоволствие ще приемат подобно предложение, но честно казано, предпочитам да се доверя на теб. Харесва ми и мисля, че можеш да прецениш една карти по-добре от половината търговци на произведения на изкуството, които се интересуват истински само от комисионата си.

Той замълча за момент и пак подхвана:

— Както разбирам комисионата, която взимат големите търговци на картини като например лорд Давийн, се движи между 25 и 100% от продажната цена на покупката. Аз ще ти предложа 50%. За второто предложение ще се договорим нещо друго.

— А какво е то, сър? — гласът на херцога звучеше леко прегракнало.

— Възнамерявам да инвестирам в Европа. Президентът вече каза, че Съединените щати ще помогнат за възстановяването и поддържането на индустриалното развитие на Европа. Ще го направя самостоятелно, част от това.

— Добра идея, сър — отговори херцогът.

— И ще се ръководя изцяло от твоите съвети.

За момент херцогът не каза нищо, а после заяви:

— Чувствам се поласкан от доверието ви в мен, се питам дали знам достатъчно както за изкуството така и за индустрията.

— Имам усещането, че инстинктът ти по тези въпроси ще има точно такава стойност, каквато имат придобитите знания на друг човек — му отговор господин Уордолф.

— Дано да имате право. В същото време това ще е голяма отговорност.

— Мисля, че ще разбереш, че си струва.

Американецът знаеше, че херцогът много добре разбира, че това ще го направи независим от богатството, което би му донесла съпругата му.

Господин Уордолф беше достатъчно обигран бизнесмен и знаеше, че не бива да притиска събеседника си, след като веднъж вече беше обяснил какво има предвид.

Той винаги го оставяше да асимилира предложението му. Затова сега стана и каза:

— Имам строгите указания на Люси-Мей да не те пришпорвам, но искам да обмислиш предложението ми. Имам чувството, че за теб ще бъде много интересно и много полезно за общата култура на дъщеря ми, която има американски манталитет.

Той излезе от спалнята, преди гостът му да може да отговори нещо. Херцогът седеше и гледаше с невиждащи очи през прозореца.

Колкото и да беше странно, в този миг той не мислеше за предложението на американеца, а за нещо съвсем различно.

Поседя известно време неподвижно. После вратата се отвори и в стаята влезе мисис Абът.

— Просто се питах, Ваша светлост, как се чувствате. Докторът каза, че можете да си седите колкото искате, ама ако аз бях толкова уморена, бих си легнала.

— Не съм уморен — отговори херцогът. — Поне засега. Ако искате да знаете истината, мисис Абът, чакам с нетърпение утрешния ден, когато ще мога да сляза долу.

— Сигурна съм, че го чакате, Ваша светлост. Никой джентълмен не обича да седи неподвижен дълго време.

— Вярно е — съгласи се херцогът. — Впрочем, ще ви бъда благодарен, ако ми кажете нещо.

— Разбира се, Ваша светлост.

Мисис Абът скръсти ръце върху черната си копринена престилка и зачака, изпълнена с уважение.

Мислеше си, че херцогът бе не само много хубав джентълмен, но и много хубаво говореше и беше приятно да го обслужва човек.

— Чудех се — каза бавно херцогът, като че ли подбираше внимателно думите си, — кой се грижеше за мен през първата нощ след инцидента. От сестрата, която напусна тази сутрин разбрах, че тя е дошла на следващия ден. След деня, в който катастрофирах.

— Това е така, Ваша светлост.

— Тогава кой стоя при мене първата нощ?

Настъпи мълчание. Сякаш мисис Абът премисля нещо. После тя каза:

— Наистина ми се изплъзва от ума, Ваша светлост, но трябва да е било или Роуз, или Етел.

Очите й леко шареха настрани и херцогът разбра, че тя го лъже.

 

 

Люси-Мей слезе по външната стълба и се загледа в езерото, като си мислеше, че в този ранен час, когато утринната мъгла се издига от водата, то е особено привлекателно.

„По-късно може и да поплувам“ — помисли си и погледна към двата коня, които я чакаха. За нейно учудване един коняр, когото не беше виждала преди това, беше яхнал единия кон.

— Къде е господин Данстън? — попита тя.

Конярят, който държеше юздите на нейния кон отговори:

— Хич не знам, мис. Той само казал Джем да язди с вас.

— И къде е сега господин Данстън?

— В конюшнята ще да е, мис.

Люси-Мей яхна коня си, който бе неспокоен и с нетърпение очакваше да препусне. Тя не тръгна през парка, а зави зад къщата и се насочи към конюшнята.

Когато се приближи, видя как Хари хвърли един поглед към нея и бързо влезе в едно от отделенията на конюшнята.

Тя подкара коня си нататък и когато отвътре излезе възрастен коняр, който учтиво докосна челото си за поздрав, тя рязко каза:

— Кажи на господин Данстън, че искам да говоря с него.

Конярят влезе вътре и Люси-Мей зачака, като нетърпеливо почукваше ботуша си с камшика.

След няколко минути Хари се показа от конюшнята.

— Добро утро, мис Уордолф. Нещо нередно ли има?

— Защо не дойдохте вие да яздите с мен?

— Доста съм зает.

— Искам да ме придружите както винаги.

— Ще се убедите, че Джем язди добре.

— Не ме интересува Джем. Искам вие да яздите с мен. Всъщност това е заповед!

Като каза това, тя видя, че Хари сви устни, и разбра, че е сбъркала.

— Моля… — каза тя с много по-различен тон. — Моля ви да дойдете с мен.

Той я погледна и тя си помисли, че ще й откаже. После сякаш разбра, че разговорът им в присъствието на конярите е малко неудобен и каза не особено любезно:

— Много добре, тогава. Щом това желаете.

Джем очевидно беше очаквал да стане така и вече беше слязъл от коня. Хари се метна на седлото. Без да чака Люси-Мей да тръгне първа, той подкара коня си, пресече двора на конюшните и мина под арката на портата.

Тя го настигна, хвърли му един поглед и забеляза сериозния израз на лицето му. Затова не каза нищо. Чак когато прекосиха моста над езерото и стигнаха до парка, тя удари коня с камшика. В следващия момент те препуснаха и конете им — глава до глава — полетяха като мълнии по меката трева, а изпод копитата им изхвърчаха чимове.

Препускаха в галоп цяла миля. Когато оставиха конете малко да понамалят темпото, неочаквано запръска дъжд.

Хари погледна небето. Дъждовни облаци закриваха блясъка на слънцето. Личеше, че ги очаква буря.

Погледна Люси-Мей, която винаги яздеше без шапка и само по риза, разкопчана на врата.

— Ще се измокрите — рече той. — Може само да е на облак и да превали. В края на другата ливада има плевник.

Люси-Мей му се усмихна. Те полетяха отново препускайки лудо под дъжда, който с всяка секунда ставаше все по-силен.

Когато достигнаха до стария плевник и двамата бяха останали без дъх.

Постройката беше доста занемарена, но все пак беше достатъчно голяма, за да даде подслон и на тях и на конете.

Вратата, която се крепеше само на една панта, зееше отворена. Влязоха вътре, като наведоха главите си, да могат да минат.

Тогава Хари бързо слезе от коня и застана Люси-Мей, за да й помогне, но тя беше вече успяла скочи на земята. Той я гледаше ужасен.

— Вие сте мокра. Ето. Вземете сакото ми.

Докато говореше, той свали туиденото сако за езда. През това време конете им се бяха отдалечили в ъгъла на плевника, където беше останало малко сено складирано там от миналата година.

— Добре съм — каза Люси-Мей, докато Хари слагаше сакото върху раменете й.

А после вдигна глава и го погледна. Лицата им бяха съвсем близо едно до друго.

Тя потърси погледа му и разбра, че той се готви да се обърне и да тръгне. Тогава, без много да мисли какво прави, тя обви ръцете си около врата му и устните докоснаха неговите.

За момент като че ли Хари се вкамени. После ръцете му инстинктивно я обгърнаха и той я притисна до себе си, като я целуваше жадно.

След това я отблъсна. Сакото върху раменете падна на пода.

— Нямате право да постъпвате така?

Гласът му беше дълбок. В същото време тонът му беше остър, сякаш се насилваше да говори грубо.

— Отдавна исках да го направя — отговори Люси-Мей.

— Затова реших, че не бива да яздим заедно.

— Трябваше да те видя, Хари.

— Това, което казвате, е абсурдно и вие го знаете! В бъдеще ще яздите с приятелите си или с конярите, но не и с мен.

Друго момиче би се сконфузило от твърдия тон на Хари, но Люси-Мей беше различна. С една крачка само тя отново беше до него и го гледаше в лицето.

— Чуй ме, Хари — каза тя. — Искам да съм с теб и знам, че и ти искаш същото. Защо се държиш така, защо създаваш трудности и за двама ни?

— Не създавам трудности, а просто се държа достойно — отговори той. — Нает съм на работа от баща ти и не бива да си устройвам тайни срещи с неговата дъщеря зад гърба му!

Люси-Мей се разсмя.

— Правиш го да изглежда много смело и романтично! Всичко, което искам, е да съм с теб, Хари, и да яздим заедно и да си говорим. Знаеш много добре, че само рано сутрин можем да сме сами.

— Точно това не бива да правим — твърдо каза Хари. — Остави ме на мира и се омъжи за твоя херцог! Не съм от този тип мъже, които обичат да имат любовни връзки с жени, които принадлежат на друг.

— Аз принадлежа само на себе си — противопостави му се Люси-Мей. — Що се отнася до херцога — идеята да се омъжа за него беше на татко, а не моя!

— Независимо от това ще се радваш да станеш херцогиня. Помисли си колко ще ти завиждат американските ти приятели, като им кажеш, че са те приели в Бъкингамския дворец и че си била на откриването на сесиите на Парламента, цялата отрупана с диаманти.

Сарказмът в гласа на Хари не можеше да не бъде забелязан от Люси-Мей и тя отново се засмя.

— Да не мислиш, че това е всичко, което искам от живота? Бих се радвала много повече, ако мога да яздя редом с теб, отколкото да гледам някакъв крал как върви и се перчи с короната си.

В първия момент Хари не каза нищо, но после твърдо изрече:

— Нека изясним нещата. Ти си имаш твоя живот аз — моя.

— Това не е вярно — запротестира Люси-Мей. — Ние се срещнахме и както и да го отричаш, Хари, все от нас значи нещо за другия.

— Щом е така, то трябва да бъде незабавно прекратено! Както вече казах, ти имаш своя живот, а нямам място в него.

— Имаш, имаш! И каквото и да казваш, нещо може да го промени!

В гласа й сега имаше нещо много нежно. Кога! Хари се обърна и я погледна и когато погледите им срещнаха, думите сякаш станаха излишни и сърцата казаха неща, които никога не биха могли да бъдат изречени на глас.

Внезапно — той не беше сигурен дали Люси-Мей тръгна първа или той — тя се озова в прегръдките му, той започна да я целува диво и страстно. Така, плевникът се завъртя и заплува около двамата и нищо друго нямаше на този свят, освен тяхната близост. Изведнъж Хари я бутна настрани.

— По дяволите! — възкликна той. — Правиш нещата невъзможни и много добре го знаеш.

— Защо?

Тя изглеждаше страшно хубава. Очите й блестяха от вълнение, бузите й бяха поруменели, а устните й бяха станали алени от страстните му целувки.

Той не отговори, а тръгна към вратата на плевника, за да погледне навън.

— Почти е спряло да вали — каза той. — Сега ще те отведа в къщи. И разбери това веднъж завинаги: няма повече да излизам с теб, така че не ме моли!

Люси-Мей изтича към него.

— Не искам да те слушам! Не мога да те загубя, не мога!

— Налага се и ако продължаваш да ми досаждаш, ще трябва да напусна, а това е нещо, което не искам да правя.

— Искаш да кажеш, че… ще напуснеш работата си заради мен?

— Искам да кажа, че ще напусна Кингз Уейт, и ако не внимаваш, ще обясня на баща ти защо го правя.

— Сега пък ме заплашваш! Обичам те, Хари, и ти ме обичаш! За какво спорим?

— Твърде си млада, за да знаеш какво е любов — остро каза Хари. — Освен това както добре знаеш, баща ти има планове, които няма да бъдат провалени каквото и да имаш да кажеш по въпроса.

— Да, но точно тук грешиш! — извика Люси-Мей. — Каквото и да иска или да не иска да каже папа, аз нямам намерение да се омъжа за човек, за когото нямам желание да се омъжа.

— В същото време искаш да си херцогиня!

— За Бога, престани да повтаряш това!

— Облечи сакото ми! Въпреки, че още вали, ще се върнем обратно в къщата.

— Заповядваш ми, а това не ми харесва! — започна да протестира Люси-Мей. — Освен това искам да поговорим… за нас.

— Не може да става въпрос за „нас“. Ти си дъщеря на милионер, който е платил доста прилична сума, за да наеме тази къща, имението и услугите на тези, които ръководят делата в нея. Нито е правилно, нито е редно да се занимаваш с мене по начин, който е осъдителен и за двама ни.

— Няма нищо осъдително в чувствата ми към теб — отговори Люси-Мей. — Мисля, че се влюбих в теб в мига, когато те видях край езерото, когато изглеждаше така шокиран от банския ми костюм.

— Не бива да говориш такива неща!

— Но това е истина! — настояваше Люси-Мей. — Човек не може да избяга от любовта… тя просто… се случва. Тогава като те гледах как яздиш под дърветата и си помислих колко хубав изглеждаш, а когато се приближи, видях, че съм била права. Ти наистина беше толкова хубав… така привлекателен, че оттогава не мога да мисля за никой друг.

— Това не е вярно!

— Вярно е!

— Ако е така, нищо не мога да направя.

— Защо да не можеш? — попита Люси-Мей. — Колкото и да се правиш на твърдоглав и надут, просто знаеш, че ме обичаш.

Хари издаде звук, който някак странно прилича на стон.

Той погледна през отворената врата натам, където в далечината се виждаха покривите на Кингз Уейт. След дълга пауза той каза:

— Каквито и чувства да изпитваме, трябва да забравим.

— Но защо?

— Защото нямам намерение да мамя баща ти и знаеш добре, както и аз, че ако го направим, ще бъдем дори по-нещастни отколкото сме сега.

— Ти нещастен ли си? — бързо попита Люси-Мей.

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Тогава аз ще отговоря вместо теб. Ти ме обичаш Хари, както и аз теб! Ние си принадлежим и нищо може да промени това — каквото и да казва папа или някой друг.

— Трябва да забравим всички тези глупости. Както ти казах, ако настояваш и продължаваш да създава трудности, ще се наложи да напусна Кингз Уейт.

— Ако си тръгнеш, ще те последвам.

— Бъди разумна! — умолително започна Хари. — Опитай се да разбереш, че ако продължаваме така животът ни ще стане непоносим.

— За тебе може да е непоносим — разгорещено се защитаваше Люси-Мей, — но за мен би бил чудесен! Искам да те виждам, искам да съм с теб, искам да ме целунеш пак.

Тя се приближи. Докато казваше това, Хари направи стъпка встрани.

— Няма ли да се държиш прилично? — каза той. — Опитвам се да се държа като джентълмен, Люси-Мей, но ти дяволски ме затрудняваш!

Люси-Мей извика от удоволствие.

— Най-после ме нарече по име! Питах се как ли ще прозвучи. О, Хари, обичам английския ти акцент!

— Аз нямам акцент… — започна Хари, и изведнъж се засмя, сякаш не можеше повече да се въздържа.

— Моля те, бъди разумна — отново започна да я умолява той. — Затъваме все повече и повече в тресавището и това може да се окаже опасно, ако не спрем веднага.

— Всичко, което искам, е само да съм с теб.

— А то е невъзможно — каза Хари. — Скъпа моя, трябва да ми повярваш, като ти казвам, че и двамата си играем с огъня. А това е нещо, което не мога да позволя. Поне не на теб.

— Защо не… ако аз го желая?

— Защото съм по-голям от теб, защото виждам опасностите, защото, ако искаш, съм твърде привързан към теб, за да виждам, че страдаш.

— Ти всъщност ми казваш, че ме обичаш!

— Не съм го казал.

— Но това именно чувстваш.

Хари въздъхна.

— Страшно усложняваш нещата.

— Искам да ги усложня, ако това ще ми помогне да стане както аз искам.

— Това е нещо, което нямам намерение да ти позволя. И между другото, не ми харесват деспотичните и авторитарни жени.

— Тогава ще бъда нежна, ласкава и женствена. Само и само да ме обичаш.

Хари отново се засмя, като че ли насила. А после каза:

— Не зная какво да правя с теб. Никога не съм срещал някой, който да прилича на теб, и предполагам, че съм объркан и омагьосан. Затова трябва да бъдеш силен и за двама ни.

— Силен за какво?

— За поведението ни в бъдеще. Много е жалко, че нещата отидоха толкова далеч. Ще бъдем по-благоразумни занапред.

— Да не би пак да искаш да ми кажеш, само че някакъв ужасно надут начин, че няма да ме виждаш повече?

— Точно така!

— Тогава отказвам да приема да ми диктуваш. Ще бъда деспотична, авторитарна, арогантна и надменна, ако щеш, но ще те виждам, Хари, защото няма да мога да понеса противното!

За нейно учудване Хари постави ръце върху раменете й, стисна я здраво и й каза:

— Сега ме чуй! Роден съм в семейство, което ме възпита да бъда джентълмен, и имам твърдото намерение да се опитам да се държа като такъв. Каквото и да казваш, колкото и да ме предизвикваш отказвам да оставам насаме с теб от този момент нататък. Заклевам се, че ако продължаваш да се държиш така, както се държа тази сутрин, ще напусна Кингз Уейт и ще се разпоредя друг да заеме мястото ми.

Нещо в начина, по който говореше, накара Люси-Мей да разбере, че той не се шегува, и тя извика отчаяно.

— О, Хари, не! Не мога да го понеса! Не мога да те загубя!

Тя протегна ръце и преди той да може да я спре, ги обви около врата му и се притисна към него.

— Обичам те, Хари! Обичам те! Сега вече знам, че означаваш за мен много повече от това, което съм си представяла!

Тя вдигна лицето си към неговото, опитвайки се да го притегли към себе си, но Хари се възпротиви.

Той разтвори ръцете й и ги свали от врата си.

— Няма смисъл, Люси-Мей — сега в гласа му имаше тъга. — При други обстоятелства може би бихме могли да намерим щастието си заедно и това би било прекрасно, но — защото ти си ти, а аз съм аз — това е невъзможно.

Той дълго остана загледан в нея, после вдигна ръката й и я докосна с устните си.

— Това е за сбогом, скъпа моя, и трябва да приемеш неизбежното.

— Не мога… не искам! — започна тя.

Но Хари вече се беше обърнал и отиваше в дъното на плевника, за да доведе конете.

Като мина покрай сакото си, което лежеше на пода, той го вдигна и го облече.

Люси-Мей стоеше като закована на мястото, на което той я беше оставил, и в големите й очи се четеше неописуема болка.

Когато доведе конете, Хари не се опита да й помогне да се качи на седлото.

Знаеше, че тя чудесно може и сама да се справи. Когато тя беше готова, той също се метна на коня си и двамата тръгнаха, без да проронят нито дума.

Дъждът беше спрял. През облаците се процеждаше бледата слънчева светлина. Люси-Мей усещаше, че повече нищо не може да каже, нито да направи.

Стигнаха много бързо до предната част на къщата. Хари си помисли, че в този момент къщата изглежда по-красива и по-внушителна от когато и да било, и в същото време беше като сън от някакъв друг свят. Нереален свят, свят, за който хората сега мислеха, че е загубен, унищожен от войната.

„Защото си моя — помисли си той, — трябва да продължа да се боря за теб, каквато и да е цената.“

Мина му през ума, че ако се ожени за Люси-Мей, нейните пари биха спасили Кингз Уейт и той щеше да живее в щастие, каквото не се беше надявал да намери.

А после си каза, че подобни фантазии са неосъществими.

Люси-Мей принадлежеше към един нов, суров търговски свят, който влагаше парите си само в неща, които имаха стойност. И това, което баща й очакваше от милионите си, беше херцогска титла, за което вече бе направил и съответните приготовления.

Люси-Мей също желаеше това. И все пак като всички жени и на нея й се искаше и вълкът да е сит и агнето да е цяло, но той нямаше намерение да й позволи това да стане.

Финесът, който Хари притежаваше, не му позволяваше да приеме идеята тайничко да ухажва жена, която принадлежи другиму и която несъмнено го смяташе по-нискостоящ не само защото тя щеше да се омъжи за херцог, но и защото той бе достатъчно беден, за да бъде нает от баща й.

„Надявам се, че ми е останала достатъчно гордост, за да не стигна чак дотам“ — яростно си помисли Хари.

В същото време си даваше сметка, че гордостта го топлеше.

Докато конете, водени от Хари, чаткаха с копита към конюшните, Люси-Мей бавно се изкачи по стъпалата и влезе във вестибюла.

Разсеяно подаде камшика си на един от слугите се заизкачва по стълбите към спалнята си.

Чувстваше се така, сякаш светът се бе разпадна около нея и нямаше представа какво може да направи.

Отдавна Люси-Мей не се бе чувствала толкова несигурна в себе си, объркана и уплашена от собствените си чувства. Ето така я беше оставил Хари.

Той бе казал, че е смутен и омагьосан, но тя бе смутена по друг начин.

Сега, когато се беше влюбила, разбираше, че не си е давала сметка колко болезнено може да бъде това или колко проблеми, на които нямаше отговор, можеше да създаде.

— Искам Хари, искам го! — каза си тя тихо, докато вървеше към спалнята си.

Тогава се сети за херцога и твърдото решение на баща си непременно да я направи херцогиня.

През целия си живот Люси-Мей бе обожавана от баща си и между тях съществуваше близост, която се бе засилила след смъртта на майка й до такава степен, че те бяха почти неразделни.

Люси-Мей не се учуди, когато баща й съобщи, че й е намерил съпруг.

Това изглеждаше неизбежно. Херцогът беше хубав и чаровен и затова всичко изглеждаше като една от онези приказки, които баща й, й разказваше, когато беше малка и той идваше в стаята й, за да я целуне за лека нощ.

Тя беше принцесата, а принцът беше дошъл от далечна страна при нея и беше й предложил ръката и сърцето си. Разбира се, както и в приказките, те щяха да заживеят щастливо до края на живота си.

От мига, в който се появи сред американското общество, Люси-Мей винаги бе обградена с много внимание.

Тогава тя беше много по-малка от възрастта, на която на всяка английска девойка биха й позволили да се появи в тези среди, но господин Уордолф искаше да я води навсякъде със себе си.

Преди да навърши шестнадесет години, Люси-Мей го бе придружавала на много и големи обществени изяви. Освен това беше пропътувала в специалния му влак дългия път през прериите и й беше оказвано гостоприемство в много странни и не дотам спокойни места в западната част на страната.

Когато порасна, имаше мъже, които я преследваха не само защото беше наследница на голямо богатство, но и защото беше много хубава.

Всичко това не би имало никакво значение за нея, ако оставим настрана факта, че харесваше мъжете просто защото беше свикнала да е непрекъснато с баща си и намираше, че с тях се говори много по-лесно отколкото с жените, повечето от които не я одобряваха.

И тогава, когато видя Хари за първи път, с нея стана нещо странно. Знаеше това. Нещо, което не й се беше случвало преди. След деня, когато бяха яздили заедно тя броеше часовете и не можеше спокойно да дочака мига, в който щеше отново да го види.

— Обичам го! — каза тя на отражението си огледалото. — Обичам го!

Когато го казваше, тя беше сигурна, че не може да има спор по въпроса, но не знаеше какво може да направи.

Представяше си как баща й ще се ядоса, когато тя признае, че няма желание да се омъжи за херцог, защото е влюбена в човек, който е много по-различен от този зет, който баща й си представяше.

Макар че той беше готов да положи в краката й луната и звездите, ако ги пожелае, тя знаеше, че той очаква във всичко останало, което се отнасяше до нея особено до брака й, да се изпълнява неговата воля.

— Тези млади американци са прекалено безочливи и прекалено невъзпитани за теб, пиленце — често й бе казвал баща й. — Изглеждат възпитани само на повърхността, но дълбоко в себе си са некултурни. Французите са прекалено неискрени, италианците — прекалено емоционални.

Тук беше направил пауза.

— Искам да те видя омъжена за англичанин. От тях стават най-добрите съпрузи на света и макар че ги изпъдихме от страната си, англичаните все още имат какво да ни предложат и ще бъде глупаво да не се оцени този факт.

Люси-Мей знаеше, че той има предвид културата, и си даваше сметка, че баща й беше уникален сред съвременниците си с това, че много ценеше произведенията на изкуството, които бяха съсредоточени в Европа и които средният американец едва ли можеше да разбере.

Не беше изненадана, че с идването си в Лондон той бе прекарал цялото си свободно време в Националната галерия и в Британския музей.

— Какво толкова интересно намираш там, папа? — беше го попитала тя, а той й беше отговорил:

— Точно тези места правят от англичаните това, което те са. Научавам много за изкуството от галериите, а също и за нацията, която е събрала и съхранила такива произведения и ценности.

Това беше една черта на баща й, за която тя преди не се беше замисляла и която уважаваше. Възхищаваше му се, че е толкова откровен и си признава въпреки влиянието, което имаше, че има още много да се учи.

Тя бе също свидетел и на това колко развълнуван и посвоему триумфиращ бе той, когато Тибалт Хамптън, който работеше при него от една година и когото той несъмнено харесваше и на когото се доверяваше, внезапно, само за една нощ, бе станал херцог.

Отначало на нея й беше трудно да приеме това, което баща й каза с блеснали очи:

— Хамптън е човек, на когото се доверявам. Много бих се радвал, ако ми беше син. Сега мога да си го представя в положение, което е много близко до това — като зет!

— Но… папа! — бе възкликнала Люси-Мей с учудване.

— Имаме късмет. Но аз винаги съм имал късмет. Сега Хамптън е херцог и ми се иска да те видя, съкровище мое, като херцогиня редом с него.

Новият херцог бе напуснал Ню Йорк много бързо, за да може да присъства на погребението на чичо си. Люси-Мей научи, че и за него наследството бе изненада, както и за тях.

Предишният херцог — чичото на Тибалт, имал двама сина, единият от които бил убит в последните дни на войната, а другият бил ранен, но не много тежко.

Той се сгодил за една очарователна девойка, която познавал от дете. Всички мислели, че родът ще бъде продължен.

Тогава внезапно станало, така че една силна настинка се превърнала в пневмония. Тъй като организма му бил много отслабнал от раняването, младият човек починал.

Тибалт Хамптън беше получил телеграма, с която му известяваха, че трябва незабавно да се върне в Англия, за да поеме поста глава на семейството. Люси-Мей беше свидетел как той самия едва можеше да повярва, че цялата тази история е истина, а не някакъв сън, когато обясняваше на баща й какво се е случило.

Всъщност обясненията му бяха толкова несвързани, че господин Уордолф го беше попитал:

— Да не би да искаш да ми кажеш, Хамптън, че сега, когато чичо ти е починал, ти наследяваш титлата му.

— Да, сър. Аз съм петият херцог Стадхамптън.

— Не вярвам на ушите си!

— И аз не мога да го повярвам, сър, но телеграмата подробно обяснява всичко това. Чичо ми починал вчера, а неговият син — моят братовчед, макар че не съм знаел, е починал миналата седмица.

— Двойна трагедия — беше измърморил господин Уордолф.

— Наистина е така, сър.

— Но не и за теб, Хамптън. Представям си колко си богат сега.

— Няма вероятност да е така, сър. Войната опразнила повечето големи имения, а също трябва се плащат и данъци за наследството, които ще значителни за имението на чичо ми.

— Но ти ще бъдеш херцог! — бе промълвил господин Уордолф.

Това беше моментът, в който Люси-Мей разбра, че той е решил не само бъдещето на Тибалт Хамптън, но и нейното.

— Наистина ли искам да стана херцогиня? — запита се тя сега.

Когато за първи път се бе замислила й се бе сторило много вълнуващо и много хубаво да бъде херцогиня.

Първите дами на Ню Йорк, които непрекъснато даваха приеми, бяха невероятни сноби.

Ако някой аристократ от Англия или Франция беше на посещение там, те вдигаха шум около него, караха коя по-напред да го покани и неизменно, ако се случеше да е ерген, всички по-важни дебютантки в обществото за съответния сезон минаваха на парад пред него, като че ли бяха говеда на панаир.

Люси-Мей си даваше сметка, че баща й, който винаги искаше да спечели всяко състезание, всяко ново предприятие в бизнеса, всяка хазартна игра, в която участва, би желал също така дъщеря му да го сдобие със зет, който да надмине по ранг всички останали. И сега като че ли херцог Стадхамптън беше паднал в скута му като златна ябълка от някакво митологично дърво.

— Един от най-важните херцози в Англия — ето кой е Стадхамптън — повтаряше непрекъснато господин Уордолф. — Всяка врата, която има някакво значение, ще бъде отворена за него.

— Всяка врата е отворена и сега за мене, защото съм твоя дъщеря — бе отвърнала Люси-Мей.

Баща й беше я погледнал с усмивка и с много обич.

— Само в Америка, детето ми. Но в Европа нямам такова влияние, освен в случаите, когато си плащам за това, но то е нещо съвсем различно. Много добре го разбирам.

Люси-Мей беше достатъчно проницателна, за да разбере какво има предвид баща й. Самата тя смяташе, че ще е много хубаво да го направи щастлив, а и Тибалт Хамптън беше толкова хубав.

Тя също беше сигурна, че като стане херцогиня ще покаже достатъчно интелигентност, за да не прави грешки.

Едно нещо обаче не беше предвидила. Това, че ще се влюби — и то в човек, нает от баща й.