Сергей Жемайтис
Побеснелият „тигър“

— Ксюша? — попита Иванов. — Не може да бъде! Наоколо немци, танкове, само тя липсваше!

Ложкин отвърна, като продължаваше да гледа през бинокъла:

— Да, тя е. И каква умница! Отначало вървеше по отсрещната страна на насипа, а после се прехвърли през бетонната тръба на нашата страна.

Иванов протегна ръка:

— Дай и аз да погледна, нима се е случило нещо с Кирил!

— Защо ли се съгласихме да го оставим при стареца — Ложкин му подаде бинокъла.

Иванов съзря момичето сред високата блатна трева. Ксюша вече бе минала през обраслите с камъш мочурища и приведена ниско, бързо вървеше направо към тяхното мъничко островче. Мярна се мургаво, изплашено личице и се скри в тревата. Иванов насочи бинокъла към селото на хълма. От селото излезе камион, вдигна облаци прах. Край ковачницата двама фашистки войници тичаха около танка и се мъчеха да хванат една бяла кокошка, трети с автомат на шията стоеше и ги гледаше.

— Като че ли всичко е спокойно — каза Иванов.

— Не, нещо се е случило с Кирил.

Те млъкнаха и с тревога зачакаха момичето, като мислеха за ранения си другар.

Кирил Свойски бе ранен в крака още когато преминаваха фронтовата линия. Няколко дни издържа, казваше, че раната му е незначителна, но дългите преходи, нощуванията на открито, влагата влошиха състоянието му. Снощи трябваше да го носят на ръце.

И ето призори се натъкнаха на селце, в което нямаше хитлеристи. Старият ковач настоя да оставят Кирил при него.

— Тъй ще го скрия, че сам няма да го намеря — шегуваше се той, като гледаше бащински разузнавачите. — Не се безпокойте, другари, ние с Ксюша ще се грижим за вашия Кирил. До довечера ще полежи в плевнята, а през нощта ще го откарам в гората, там имам пчелин. Жалко, че не можем да тръгнем веднага, мъглата скоро ще се вдигне. Курорт, а не пчелин. Може и вие да останете ден-два. При нас е тихо. Само вчера се отби техен патрул на мотоциклети. Повъртяха се, па си тръгнаха обратно по насипа. Скоро пак няма да се появят. Е, какво решихте, ще останете ли да поживеете при нас?

За голямо неудоволствие на Иванов Ложкин не прие поканата. Изпълнили си били задачата. Трябвало колкото се може по-скоро да се връщат.

— Щом е тъй, ще трябва да денувате в блатата. Наистина там има островче, доста сухо. Ксюша ще ви придружи.

— Ние и сами ще го намерим — каза Иванов, като се намръщи недоволно.

— В никакъв случай. Ще се заблудите. Ето вземете хляб, сланина.

Тъничкото момиченце, което седеше на кревата, скочи.

— Да не дава господ и в тресавището може да попаднете! — каза тя, — а аз знам всички пътечки.

— Хайде, вървете, докато мъглата не се е вдигнала. Макар че хората ни тук са добри, но може някой чужд, който е на гости. По-добре да бъдем предпазливи. Който сам се пази, казват, и бог го пази.

На сбогуване Кирил Свойски каза:

— Ех, че местенце ми избрахте момчета! Цял живот съм мечтал да живея в такова село всред гори. Птиците пеят, чувате ли? И война няма. Като на необитаем остров. В такава обстановка след седмица ще се ремонтирам.

Ксюша дълго ги води в гъстата утринна мъгла по невидима пътечка всред сиво-синкави от роса камъши.

Отведе ги до островчето и каза:

— Тук ще сте добре. А аз се връщам. Ще дойдете ли пак?

— Ще дойдем — Иванов я поглади по мократа главица, — непременно ще дойдем. Само ти нали, никому нищо…

— Та нима може! — Ксюша пламна от обида и хукна обратно.

Изгря слънцето, вятърът разпръсна мъглата, разузнавачите изсушиха мокрите си дрехи и полъгани от тишината заспаха на меката влажна земя. Събудиха се към пладне и видяха, че врагът е в селото. И ето сега Ксюша тича насам с някакво известие. Явно, с лошо.

Момичето дотърча задъхано. В изплашените му очи светна радост:

— Ой! А аз мислех, че…

Тя се строполи на земята, вдигнаха я, дадоха и да пие.

— Нещо с Кирил ли? — попита Иванов.

Тя бързо закима.

— Нека се успокои — каза Ложкин.

— Не, не, нищо ми няма… Ей сега…

— Успокой се, Ксюша — Иванов й подаде манерката, — пийни си още.

— Не, не… благодаря… танкистите го…

Иванов се хвана за главата.

— Предали са Кирюха! Ех…

— Не, не са го предали! Как може да говорите така!

Иванов я погледна в големите сиви очи и замърмори:

— Ама аз не за теб, не за дядо ти… Някой друг…

— Никой не го е предавал? В нашето село няма предатели? Чувате ли? Няма!

— Извинявай, Ксюша. Тогава как?

— Сам! Може би нищо нямаше да се случи, ако си беше седял в плевнята. Сам се измъкнал оттам. Изглежда, не е искал да го намерят у нас. Не забелязахме кога е излязъл. Дядо беше в ковачницата, а аз готвех обед в лятната кухня. Отначало запълзял през зеленчуковата градина, после през канавката и се скрил в копривата. И точно тогава пристигна танкът, не откъм насипа, откъм другата страна. Останалите някъде закъсали… Спря край нас. От него излязоха четирима фашисти и право в къщи. Затършуваха навсякъде, дори в тенджерите надзъртаха. Смеят се. С тях куче, с тъпа муцуна. Страшно-престрашно. Като заръмжа насреща ми! Изгониха го. Видяха кошничката с яйцата, чак затанцуваха от радост. Един почна да пържи яйца. Друг донесе водка — ей такава бутилка. Слага я на масата ни, като че е у дома си. Трети седна, като барин^[1] се разположи. А четвъртият излезе нанякъде. В зимника, мисля си, е отишъл. Излизам да видя, чувам, кучето, тяхното, лае в копривата. А към него тича четвъртият и вади револвер от кобура. Дотича и почна да крещи нещо на своя си език. А от копривата — бац, бац! И той падна. Ония тримата отначало не обръщаха внимание, после единият излезе, завика: „Ханс, Ханс!“ А тоя Ханс излиза, не е убит, а само ранен. Надига се от вадата, държи се за рамото. Останалите, като го видяха, наизвадиха пистолети. Вдигнаха врява. После обкръжиха копривата. Не стрелят, а по тях от копривата — бац, бац!…

— От пистолет? — попита Иванов.

— Навярно. Това оръжие дядо го скри. — Тя посочи автомата на Иванов.

— Заловиха ли го?

— Да. Доведоха го в нашия двор. Лежи целият в кръв, ръката му изпохапана. Дълго лежа. Очите му затворени. После ги отвори, видя ме… И се усмихна… Казва: „Жалко, нямаше повече с какво да ги… На момчетата предай — не се предадох. Кучето… проклетото… ръката ми…“ Говореше унесено. После дядо ме извика. Изтичах в ковачницата. И дядо ме изпрати при вас. Нареди да ви предам: хайка ще има. Веднага да тръгнете към гората, към селището зад блатата. Ако останете дълго в гората и нямате какво да ядете, накрая на селището има дом с жълти капаци на прозорците. Там живее леля ми, Елена Илинична. Тя ще ви нахрани и скрие. Само кажете, че Василий Михайлович ви праща. Дядо, де. А сега вървете. Трябва да се връщам. Хайде, довиждане!

— Чакай, Ксюша, — спря я Ложкин, — колко танкисти има у вас?

— Сега трима. Ранения го откараха. И още един офицер и двама войници обикалят из селото, кокошки ловят, а трети стои на пост пред къщи. Казват, че триста души са тръгнали към гората да търсят нашите.

— Ясно — каза Иванов. — Ксюша, ако още не са откарали нашия Кирил и имаш някаква възможност, прошепни му, че другарите му мислят за него и няма да го изоставят. Засега още не виждам как ще можем да му помогнем. Ако знаехме поне кога и накъде ще го поведат! Но това е невъзможно. Благодаря ти, мила! И внимавай, много е опасно. Предай на дядо си да се прибере в пчелина. И си изтрий очите. На война не бива да се плаче.

— Знам… знам… — момичето не можеше повече да се сдържа.

 

 

Масата в дома на ковача беше отрупана с храна, бутилки. Танкистите и майорът — командир на пехотен батальон — празнуваха първата си победа. Пленникът седеше на стол до отсрещната стена край кревата.

— Все пак това комунистче не се държи лошо, дявол да го вземе! — каза майорът, като отпи от чашата. — Мисля, че заслужава глътка ром преди панихидата.

Сержантът, водач на танка, стана от масата, приближи се, залитайки, до пленника и му подаде чаша с ром. Свойски взе чашата със здравата си ръка, усмихна се.

— Добре, за вашата гибел, за нашата победа!

Изпи чашата, огледа седящите на масата и я хвърли със сила на пода. Танкистите избухнаха в смях. Майорът леко се усмихна.

— Дори е жалко да предадеш такъв в ръцете на есесовците. На ваше място сам бих го изпратил на оня свят. Заслужава честен войнишки куршум.

— Прекрасна идея, хер майор! — Извика един от танкистите с нежно розови бузи и мъх по горната устна.

Вратата скръцна. В стаята влезе Ксюша. Постоя на прага и като гледаше обърналите се към нея немци, каза с развълнуван глас.

— Чичо Кирил! Другарите няма да ви забравят. Те ще ви спасят! — Погледна Свойски, обърна се и изтича навън.

— Вили — каза лейтенантът, — изглежда, малката дивачка съобщи, че козето рагу е готово. Иди в кухнята, виж не е ли още жилаво месото!

Невисок широкоплещест танкист скочи веднага и излезе от стаята.

— На момичето му е мъчно за козата — заговори майорът, като гледаше печално празната бутилка, — но нали и те са длъжни да понасят някакви жертви в тая ужасна война.

Отвън нещо изтрополи, издрънча.

— Страх ме е за рагуто — засмя се розовобузестият танкист. — Сръчността на Вили е известна. Ханс, я виж какво става там.

Високият танкист с малка главичка и полегати рамене се засмя и излезе.

Свойски се вслушваше в шумовете зад вратата. Помисли си, може би са другарите му. Това беше невероятно. Съзнаваше, че нищо не може да го спаси и се бе приготвил за смъртта, още когато фашистите влязоха в селото. Ако не беше проклетото куче, нямаше да го заловят жив. Но сега Кирил за първи път се изплаши истински — не за себе си, за другарите си. Разбираше: в желанието си да го спасят те са готови да отидат на явна гибел.

Пак нещо изтрополи. Кирил опита да стъпи на ранения си крак, болка прониза цялото му тяло, притъмня му пред очите! „Три крачки само — реши той. — До майора няма повече, ще го съборя с главата“. Обзе го радост от предстоящата схватка, по тялото му преминаха нервни тръпки. „Не, няма да бъда в тежест на момчетата, мога да пълзя, да стрелям с лявата ръка.“

Вратата широко се отвори и в стаята влезе танкистът с малката глава, а зад него се виждаше ухилената физиономия на несръчния Ханс. Носеха тава с печено козе месо.

 

 

След като Ксюша си тръгна, Ложкин дълго лежа по гръб, най-сетне запита Иванов:

— Никога ли не ти се е случвало да караш танк?

— Не, само веднъж се возих на „тридесет и четири“, седях на мястото на картечаря до водача. Няма нищо сложно в управлението. Прилича на трактор.

— Ами ако се наложи?

— Какво го усукваш? Направо питай: ще можеш ли да караш „Тигъра“? Кой знае? Трябва да опитам?

— В къщата са само петима…

— А батальонът в селото?

— Той не влиза в сметката.

— Най-трудното е как да се приближим незабелязано до къщата.

— Незабелязано няма да можем.

— Че тогава как?

— Ще се приближим открито.

Иванов загледа приятеля си с тревога.

— Да не си полудял?

Ложкин измъкна от трофейната раница панталон и куртка на хитлеристки войник.

— Прекрасно! А аз кой знае защо мислех, че съм ги изхвърлил. — Той погледна в очите Иванов. — Ти ми завиждаше, когато тръгнах на разходка с тоя костюм, ето и ти ще имаш такава възможност.

— Ролята на глухоням ли ще играя? Навярно и глухонемите им не ломотят по нашенски.

— Работата е по-проста. Ще играеш ролята на пленник.

Иванов се смая.

— Това се казва глава? Гледай какво си намислил? Пленник! Наистина кой може да се досети що за пленник съм?

— И аз тъй мисля. Автоматът ти ще трябва да скрием тук. Там ще се снабдиш с нов. Сега окачи гранатите на колана, измъкни от пояса рубашката, револвера в ръкава. Когато наближим къщата, не забравяй да се държиш като пленник.

— Не ми се е случвало.

— А ти опитай! И на мен не ми се е случвало да служа на фюрера.

— Ясно, ясно — мърмореше Иванов, като вадеше от раницата пистолетните пълнители и ги пъхаше в джобовете си. — Ех, дали е още жив Кирил?

Ложкин погледна часовника си.

— Два и половина. В три ще бъдем при ковачницата.

— По това време патрулът ще е на другия край на селото.

— Отначало ще тръгнем към насипа.

— Така. А после все по храстите край пътя и ще стигнем до ковачницата. Хайде, дай си лапата, всичко се случва.

Двамата здраво си стиснаха ръцете. Докато се промъкваха през камъша, по пътя преминаха два камиона и префучаха трима мотоциклетисти.

— Разшаваха се гадовете — каза Иванов, като спря да си отдъхне.

— Сигурно са вдигнали на крак всички гарнизони. Чуваш ли стрелбата в гората?

— Прочистват я.

— Добре, че не почнаха от нашето блато.

— Изглежда, не им се струва подозрително.

— Не, не за това. Кирил ги е насочил към гората. Нали копривата е откъм гората.

Стигнаха насипа. Оттук започваше млада горичка от трепетлики и брези, която стигаше почти до самата ковачница. Разузнавачите извървяха горичката незабелязани от никого и спряха да си починат пред последния преход. От падината се виждаха само покривът на къщата, куполът на танка и на самия хълм — ковачницата с широко разтворени порти. В пещта гореше огън, Ксюша го раздухваше с меховете. Ковачът извади от пещта парче бяло желязо, от което се посипаха искри, остави го на наковалнята. Зачуха се удари на чук по мек метал. На портите застанаха двама войници с автомати. Стояха и гледаха как работи ковачът. Ударите на чука станаха по-звънки: желязото изстиваше. Войниците се спогледаха, изломотиха нещо и поеха към другия край на селото.

Разузнавачите трябваше да изминат двеста метра с уморена, бавна крачка, както се полага да вървят пленник и охраняващият го войник. Най-трудни бяха първите десетина крачки, когато излязоха на открито. Краката им сякаш се наляха с олово, искаше им се да се върнат назад. Едва сега разбраха необмислеността на плана си. Не бяха взели предвид най-простите и очевидни случайности.

„Заех се да карам танк — мислеше си Иванов, — а ще успея ли поне да запаля мотора?“

Ложкин се измъчваше от мисълта, че е вкарал другаря си в безнадеждно дело и сега го води на сигурна смърт. Но тренираната воля надви съмнението. Крачките станаха по-леки, по-уверени. На всяко „може“ и „ако“ се намираше решение. Страхът изчезна.

Първа ги видя Ксюша. Тя изпусна въжето от ковашкия мех и плахо извика. Дядото се обърна и видя руснака, който се изкачваше по склона, а зад него немеца с автомат. Излезе от ковачницата. По единствената улица вървеше към гората, като вдигаше облаци прах, поделение пехотинци. Зад пътя димеше походна кухня. Край плета стояха войници от патрули и лениво се караха с готвача. От къщата се чуваше музика и смях. Часовият, проточил дълга шия, надзърташе през прозореца и се смееше.

— Ксюша, бягай при леля си и ме чакай там! Бързо!

Ковачът грабна желязото за точене. Ксюша се сви в ъгъла зад меховете.

— Стой, дядо — каза тихо Иванов, когато наближи ковача. — Това е Николай! Къде е другарят ни? Жив ли е?

— Не ме ли позна, дядо? — запита Ложкин.

Желязото падна от ръцете на ковача.

— Не те познах… Какъв грях щях да сторя. Там е, с тях. Къде да ви дяна сега?…

Влязоха в ковачницата и започнаха да наблюдават къщата през процепа в стената.

Иванов зашепна:

— Ще тръгнем с танка. Ще спасим Киря. А ти, дядо, бягай оттук. Отивай си веднага. Колко са там?… Макар че сега е все едно?

— Четирима останаха и часовият. Ох, беда, къде да ви скрия?…

— Не сме дошли да се крием. Къде е автоматът на Кирил?

— В градината го зарових.

— Жалко. Но нищо и с това ще свършим работа.

— Не бързай, сине — строго каза ковачът. — И аз съм бил разузнавач. — Ковачът грабна желязото. — Да вървим! Кирил е мой гост и аз отговарям за него. Пък без мен нищо няма да излезе. Четирима са в стаята и автоматчик в пруста. Чакайте. — Той излезе, огледа встрани, върна се и каза: — Наблизо няма никой. Пръв ще тръгна аз, ще се справя с постовия…

— Не, ще вървим всички заедно — каза Ложкин. — По-бързо! Ти върви напред, дядо, но скрий желязото! Иван, ръцете отзад!

 

 

Кирил седеше до стената и мислеше за думите на Ксюша.

„Какво ли са намислили момчетата? Къде ли са? Навярно нейде наблизо, щом момичето се е видяло с тях.“

В главата му се оформяше дързък план за нападение на колата, с която щяха да го откарат. Не му изглеждаше много сложно, във всеки случай не по-сложно от преминаването през вражеската отбрана „И аз съм вече по-добре: кракът не ме боли, ръката може да се изтърпи. На дясната пръстите се движат. — Той сви пръсти и неволно се намръщи от болка. — Мога да разчитам само на лявата. Нищо, няма да им бъда в тежест“.

От грамофона се разнесе нежна мелодия. Глъчката на масата стихна. Майорът впери поглед в пленника. Кирил разбра, че майорът иска да го убие. Да го убие ей сега, тук. Майорът измъкна от кобура валтера си и като гледаше втренчено жертвата си, бавно вдигна пистолета.

Кирил Свойски каза сподавено:

— Мерзавец! Стреляй! — Той скочи рязко. Застана на левия си крак, като се държеше за облегалото на стола. — Хайде, защо не стреляш, гад!

Майорът избухна в смях и се обърна към танкистите.

— Нали ви казах? Такъв да убиеш е наслаждение. Ще го улуча точно между очите. Кой иска да се хване на бас?

— Приемам — отвърна розовобузестият лейтенант.

— На сто марки.

— Само не окупационни.

— Съгласен съм!

В това време отвън се зачуха тежки стъпки, гласове, нещо изтрополи.

— Шулц, какво става там, говедо? — Закрещя майорът.

Вратата се разтвори, на прага застана Ложкин с насочен автомат.

— Горе ръцете! Никой да не мърда!

Вили и танкистът с малката глава бавно вдигнаха ръце. Розовобузестият извади пистолета си. Ложкин стреля в него, а след секунда откъм пруста се раздаде втори изстрел и майорът изпусна валтера си и рухна в краката на Свойски. На прозореца се появи ковачът и внимателно го затвори… Свойски се наведе, вдигна пистолета на убития майор и каза.

— Така ви чаках, момчета, ух, омръзна ми цялата тая компания от гадове.

Седна на стола, за да не падне от обхваналата го изведнъж слабост. Всичките си сили, цялата си воля бе събрал, за да срещне достойно смъртта, и сега настъпи реакцията. Като през мъгла виждаше как другарите му обискират пленниците.

— Киря! — Над него стоеше Иванов и го друсаше за рамото. — Киря, да вървим, прегърни ме за врата!

— Да вървим!

В стаята надзърна стопанинът. Той зашепна задъхано.

— Насам идват двама. Какво да правим?

— Спокойно, дядо! Иван, музика! — Ложкин пооправи кепето си, излезе в пруста и застана отвън пред вратата.

Пак се разнесе нежната мелодия. Патрулна двойка мина край новия часови:

— Ти сега ли се смени?

— Ъхъ.

— Пленника пречукаха ли го?

— Не още.

— Видяхме го в двора. И стрелба чухме.

— Изведоха го до клозета. Танкистите и нашият майор стреляха по фотографиите на стареца.

— А-а — разочаровано каза вторият войник. — А ние се върнахме, мислехме да погледаме. Ти ни махни с ръка, когато го… — войникът намигна, — ще бъдем край кухнята. А ти от попълненията ли си?

— Да.

— Та ще ни дадеш знак, нали?

— Добре. Ще предам молбата ви на майора, той ще ви махне с ръка.

— Подмазва се, телето му, „железен кръст“ иска да получи — каза първият войник като отминаха.

Войниците от патрула стояха на насипа и пушеха, когато от къщата излязоха двама танкисти и се качиха в танка. Скоро танкът забуча, задави се, после изрева, зави и спря с носа към пътя. От къщата излязоха още двама танкисти, като мъкнеха под ръце пленника.

Войниците от патрула ги наблюдаваха и си приказваха:

— Не съм видял досега да карат пленници с танк.

— Казват, че в гората червените са направили десант. Върви им на тия танкисти, бронята им половин метър дебела, още не пристигнали и ето на — взеха пленник. Ще грабнат наградата, без да са помирисали барут.

— Гледай, и стареца взимат със себе си.

— Веднага се усъмних, че е свързан с партизаните.

— Волф! Подпалват къщата!

— Е, това е вече свинство! Ще изгори покъщнината. А там имаше какво да се вземе.

— Да вървим! Може да успеем нещичко да вземем, докато не се е разгоряла.

Затичаха към горящата къща.

— Назад! — От купола на танка се подаде танкист с автомат. — Назад!

Проклинайки, войниците от патрула се дръпнаха встрани.

Танкът се разтресе, изрева и потегли. От ковачницата изскочи момиче и хукна към танка, като викаше с простряни напред ръце, сякаш искаше да спре стоманената грамада. И танкът спря. Войниците от патрула с удивление видяха как същият танкист, който ги заплаши с автомата, скочи на земята, вдигна момичето и го подаде на друг, подал се от купола танкист. И танкистите, и момичето се скриха в танка.

Танкът излезе на пътя и поклащайки се тежко, се понесе към гората.

Войниците от патрула бавно се запътиха към горящата къща.

— Ото! Не мислиш ли, че заради такива ахмаци фюрерът може да загуби войната?

— Не говори глупости, Волф — Ото се огледа. — Някой ден ще се озовеш в наказателната рота заради дългия си език. Но къде се дянаха часовият и майорът?

— Странно. Майорът и часовият изчезнаха, къщата гори и този проклет танкист, дето за малко не ни застреля…

 

 

Когато „кралският тигър“ наближи последната къща на селото, Ложкин видя на улицата жена с две деца. От един прозорец изхвърча вързоп и се търкулна по земята. В къщата имаше много войници: ходеха по двора, тълпяха се около кладенеца, надзъртаха през прозорците, облещили очи към приближаващия се танк. Жената вдигна вързопа, хвана за ръце децата и прекоси улицата.

Ложкин заповяда:

— Иван, закачи лявата къща.

„Кралският тигър“ изхвърли облак черен дим, кривна от пътя и удари с лявата верига къщата. Стената рухна, вдигна се прах.

Танкът отмина нагоре по пътя. Подире му затичаха войници, като ругаеха и махаха с ръце, но скоро изостанаха.

На мястото на водача седеше дългият танкист с мъничка глава. До него се бе настанил Иванов и с дулото на пистолета му сочеше къде да кара. Танкистът управляваше тежката машина най-старателно като на учение и угоднически следеше всеки жест на своя страшен съсед. Само преди половин час той седеше на масата, ядеше печено месо, пиеше водка. И изведнъж всичко отиде по дяволите. Пленник е, в страната му е опряна цев на пистолет, той помага на руските разузнавачи. Но какво ли още не би сторил само да остане жив!

До Иванов на мястото на картечаря седеше Кирил Свойски. Ксюша му превързваше ръката. В танка намериха аптечка. Свойски хвана със здравата си ръка картечницата.

— Стойте мирно! — подвикна му момичето. — Ето, разлях йод върху панталона ви. Защо се смеете?

— Прекрасно, Ксюша! Разбираш ли, всичко е наред! Момчетата ще ахнат, когато пристигнем с „Тигъра“!

Ксюша надзърна през люка.

— Ой, гледайте! Колко войници! Защо ни махат с ръце?

— За свои ни взимат. Идва им подкрепление, мислят.

Танкът мина край войниците, изпратени от майора да прочистят гората. След половин час зави встрани, прекоси ливада с висока трева и спря в началото на гората.

Ложкин надникна в кабината на водача.

— Ксюша! Хайде излизай.

Свойски стисна тънката ръчичка на момичето.

— Благодаря ти за всичко, мила.

— Довиждане, чичо Кирил! Утре да си смените превръзката.

Иванов помогна на момичето да се прехвърли в купола, после сам се прехвърли, като остави водача под охраната на Свойски. Ложкин помогна на ковача да слезе, после на Ксюша и скочи в тревата. Отидоха встрани. Ковачът се ослуша и каза тихо:

— Не излизайте от гората. Карайте ей натам — той посочи на североизток. — До сечището пътят е добър, а там оставете тоя дявол и хайде при партизаните — те са около блатото. Ще ви помогнат.

На земята тежко скочи Иванов. Отиде при тях, като присвиваше очи от ярката светлина.

Ложкин въпросително го изгледа.

— Не се бой — каза Иванов. — На подофицера вързах белите ръчички. Искам да попитам Кузма Ефимович как да излезем на шосето. То минава през гората, нейде тук наблизо. Я извади картата, Коля…

От танка се зачу сподавеният глас на Свойски.

Докато разглеждаха картата, те не забелязаха, как от купола изскочи подофицерът. Сега, когато се обърнаха при вика на Свойски, видяха, че подофицерът бяга към гората.

Иванов хукна след фашиста. Запращяха клони, загърмя автомат. Иванов дълго не се връщаше. Откъм гората още веднъж се чу стрелба.

Ложкин размахваше ядосано юмрук.

— Ех, каква грешка допуснахме!

— Да, ако избяга, лошо ще бъде — съгласи се ковачът.

— За вас е време да тръгвате — Ложкин протегна ръка на ковача. — Довиждане и много, много ви благодаря, скъпи хора.

— Стига благодарности, нали сме свои. Къде се забави Иван?

— Ще се върне — Ложкин погледна Ксюша. — Вие вървете.

Ковачът кимна и тръгна, като държеше за ръка внучката си. Още не бяха затихнали стъпките им, когато се върна Иванов. Той дишаше тежко и виновно се усмихваше.

— Ох, каква беля сторих, Коля!

— Избяга ли?

— Не съвсем… Почти…

— По-точно?

— Стрелях по него, падна, само не знам дали съм го убил или ранил.

— Това е важно, Иван.

— Знам. Но на поляната имаше войници. Не исках да ме видят и се върнах.

— Сега си постъпил правилно.

Из гората проехтяха изстрели от винтовка, след тях затракаха автомати. Над главите им изсвири куршум.

— Изглежда, още не са разбрали — каза Ложкин, когато се качваха в танка.

— Да, мислят, че стрелят по партизани. Включи радиостанцията и чуй какво говорят за нас.

Иванов се настани на мястото си и попита Свойски:

— Е, как се държа моят кръщелник?

— Този е кротък, тих.

Ложкин заповяда на водача да обърне танка. Танкът изрева зави и запълзя през поляната.

Ложкин нагласи картечницата и когато в края на гората се показа верига от войници, започна да стреля по тях. Фашистите, като видяха, че техен танк открива огън по тях, отчаяно замахаха с ръце. Офицер с пистолет в ръка се спусна към танка, като крещеше нещо и изведнъж рухна в тревата. Падаха войници, останалите залегнаха, но не стреляха, махаха с ръце и крещяха.

Танкът навлезе в гората. Ложкин остави картечницата и викна на Иванов:

— И тук още не знаят за нас. Явно не си оставил онзи жив.

Танкът се движеше по горския път. Ложкин погледна от купола. Отпред не се виждаше никой.

Радиостанцията беше последен модел. С много точна настройка. Нечий уморен, равнодушен глас монотонно повтаряше:

— „Т“ шест, двадесет и осем! Лейтенант Мадер! Лейтенант Мадер! Вика ви майор Шелмахер. Отговорете! Приемам… Приемам…

— И там нищо не знаят, но са почнали да ни търсят — каза Ложкин на Иванов.

— Нека търсят. Или може би си струва да поговориш с тях? Ти си майстор на такива шеги. Кажи им, че ловим партизани или нещо подобно.

— Радиостанцията е от висока класа и ще познаят по гласа.

— Вярно. Тогава размени няколко думи с нашите. Да предупредят артилеристите, иначе ще помислят, че е атака на „тигри“.

— Не бива. Иван. Трябва да говорим с открит текст.

— Да, ще се смутят. Може би когато съвсем наближим. Ще трябва да се предупредят и сапьорите, за да махнат мините край рекичката.

— Киря заспа ли?

— Спи, умори се, бедният. Все с картечницата се занимаваше. Я повърти и ти оръдието. Такава сила не бива да оставяме неизползувана.

— Ще опитам. А ти разбра ли как се управлява танка?

— Разбрах. По-добре ще е тоя жълтозъбият да ни закара до нашите. Но много вяра му нямам. Виж му само очите. Кой го знае дали няма да свърне неочаквано в канавката и да обърне нашето желязно добиче. Ето го и шосето. Я аз да седна на неговото място!

Ложкин повика в купола пленения водач и с негова помощ научи как да завърта купола с оръдието, да го насочва, зарежда и стреля.

Танкът изпълзя на шосето и се понесе на изток. Сега го управляваше Иванов. Отпред светнаха и угаснаха фарове на камион. Танкът не сви встрани. Камионът намали скорост и продължавайки да дава сигнали с фаровете, изви съвсем в края на шосето. Иванов насочи танка право към него. Шофьорът подаде глава от кабината. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Чу се трясък и огромният петтонен камион с пехотинци полетя надолу по урвата.

— Иван! — викна му Ложкин. — Остави техниката на противника на мира.

— Не се бой, тези вече няма да ни настигнат.

— Могат да ни настигнат други. До Павловка има още към три километра.

— Ясно! Ще карам като на парад, дано само те не ме закачат.

— Постарай се, приятелю, а аз ще слушам новини.

Ложкин въртеше ръчката на настройката. Чу немска реч. Първите няколко думи приковаха вниманието му. Говореше, по-точно крещеше явно някакво много важно началство:

— Или е луд, или предател! Отначало ловите шпионин и загубвате двама войници, после командирът на танка, Шелмахер, на ваш танк, подпалва къщата и хуква да гони митичен противник… Но къде са командирът на трети батальон и войниците му? А сетне дявол знае какво става! Загива вашият Прайслер? Защо напусна танка? Кой го застреля в гърба? Защо вашият танк разстреля ротата на капитан Хофман? Капитанът и десетина войници са убити! Двадесет и пет ранени! Къде е този убиец, питам ви аз? Къде е този проклет побеснял „Тигър“? Да се арестува незабавно Мадер! Чувате ли?… Жив да се залови! Чувате ли, полковник Шелмахер? Срок — два часа! Край!

Ложкин изключи радиостанцията и каза на Иванов:

— Положението се усложнява.

— Досетиха се. Дявол да го вземе! Гледай, насреща ни идва цяла колона. Ще ме ослепят с фаровете.

— Дай им път. Засега още всичко върви добре. Виж, ракета! Десетина километра има до предните позиции, не повече. При нашата скорост — двадесет минути. — Ложкин погледна часовника си. — Сега ще има връзка с нашата полкова радиостанция.

— Включвай, Коля. Нека ни посрещат.

Иванов гледаше сивото платно на пътя, заобиколено от двете страни с черни стени от дървета. Внезапно стените изчезнаха, от двете страни на пътя се ширнаха невидими поля. Над предните позиции светнаха ракети.

Пътят започна да се спуска. В низината пламна и веднага угасна сноп светлина, като освети за миг групи дървета и покриви на къщи. И пак всичко потъна в мрак.

Когато влизаха в селото, регулировчикът опита да спре танка, като махаше с червен фенер. Иван за малко не го сгази. Фенерът отскочи встрани и „Тигърът“ се понесе по тъмната улица.

Иванов дочу гласа на Кирил.

— Свърза ли се?

— Началник-щаба заповяда да минем направо през левия гребен — отвърна му Ложкин.

— Може би си струва да рискуваме и да минем по брега? Оттам е по-близо.

— Не може. Противотанкови мини.

— Коля, къде зяпаш? — викна Иванов, като закри очи от ярката светлина.

Отпред по средата на пътя стоеше камион със запалени фарове. Офицерът махна с ръце. До него се виждаха войници.

— Киря! — закрещя Иванов. — Киря, дай и ти огън!

Светлината заслепяваше очите му. Той извърна глава и видя в полумрака напрегнато отворената уста на Свойски. Кирил викаше за помощ. Пленникът се мъчеше да издърпа пистолета от ръцете му. Иванов удари танкиста с юмрук по главата и той се свлече в краката на Свойски.

— Говедо! Ама че говедо! — ругаеше Кирил.

— Можеш ли да стреляш? — попита го Иванов.

— Мога.

— Бий по пехотата.

Танкът се разтресе. Отпред избухнаха пламъци и светлината на фара угасна.

„Тигърът“ излезе от селото, когато нощните бомбардировачи окичиха небето с осветителни балони. Стана светло като ден.

По пътя притичваха войници. Свойски натисна спусъка.

По бронята нещо изскърца. Ложкин изтри с ръка челото си, цялата му ръка беше в кръв.

„Кога е станало?“ — помисли си той, като погледна назад към селото.

Над окопите отпред се изви ракета. Предните позиции бяха съвсем близо.

„Само да преминем хълмчето. Не, няма да успеем. Размърдаха се гадовете! — Той се засмя: — такъв шум вдигнахме! Сега ще загърмят оръдията, няма да ни оставят да преминем последния километър…“

На голия хълм те бяха беззащитни. Явно вражеската артилерия трескаво подготвя данните за стрелба, а сапьорите минират пътя.

Огневата атака ги настигна при последния километър от пътя. Снаряди и мини избухваха наоколо им. Танкът стремително се носеше в непрогледен мрак.

Ето „Тигърът“ клюмна глава и започна да вие.

„Ще заглъхне, проклетият!“ — помисли си Иванов и превключи скоростта. Танкът зарева и изпълзя от ямата. Снарядите избухваха много наблизо. Парчета звънтяха по бронята, но огневата вълна остана назад. Отпред се простираше безмълвна земя, насечена с дълбоки ровове, цялата изровена от снаряди.

„Тигърът“ премина през траншеи, като сгази картечно гнездо, и започна да се спуска по склона, подминавайки телените мрежи. Под веригите се пръскаха противопехотни мини.

„Тигърът“ прекоси тясната ивица ничия земя, премина хълмчето и спря.

— Пристигнахме! — Иванов дръпна шлема си.

— Тихо… — Свойски въздъхна. — Нали всички обичаме тишината. Дори и моят съсед, виж как кротко лежи.

— Какво му е? — запита изплашено Иванов.

— Нищо му няма. Жив е. Ти му кажи, Коля, да запали осветлението. Тук трябва да има нещо за хапване и пийване.

Около танка ходеха войници, чукаха с приклад по бронята.

— Ей, чуми, до гуша ни дойдохте! Ако ще се предавате, предавайте се. Хайде, излизайте от вашата тенекия.

— Братчета! — Иванов се задъха от радост. — Ама това е… Това е Кугук!

— Той е — съгласи се Свойски. — Коля! Ще запали ли най-сетне нашият „език“ осветлението? И нека отвори долния люк. Трябва да почерпим пехотата.

Бележки

[1] Барин (рус.) — Кавалер, джентълмен. ↑