Николай Устинович
Следа на човек (6)

6

Гладен, окъсан, измъчен, Зирянов вървеше из дивите дебри на тайгата и оставяше следа след себе си. Това беше следа на мъжествен човек със силен дух.

Трудно беше на Качергин да проумее как е станало това, но фактът си оставаше факт: хидрографът бе застрелял видра. Егор разбра по жалките останки от изхвърлените й вътрешности, неизядени от враните, и по парчетата козина, полепнали по ледената коричка на един камък.

В една дупка под стръмния бряг Зирянов бе пекъл „шишчета“. Качергин си помисли, какъв ли вкус трябва да е имало това вмирисано на риба месо, при това без сол и хляб и едва не му се догади. Но въпреки всичко ловецът се зарадва, че хидрографът все пак има някаква храна. Гладна смърт не го заплашваше.

Но колко издръжлив и упорит беше този Зирянов! Правеше само къси и най-необходими почивки и вървеше така бързо, че между него и силния, свикнал с преходите в тайгата Качергин, оставаше все едно и също разстояние.

„Че аз така ще пребродя напразно цялата тайга подире му“ — мислеше си от време на време Качергин и сам не знаеше дали се радва или е недоволен. Понякога му ставаше дори смешно. Това приличаше на състезание по издръжливост.

Егор опита да си представи как ли изглежда този Зирянов. Стар ли е или млад? И някак си постепенно във въображението му се изгради образът на кален опитен, около четиридесетгодишен човек, здрав и неособено приказлив, влюбен безумно в своята хидрография. И поради това не успял да се ожени.

После Качергин започна да се безпокои: ще се сети ли Зирянов да завърже кожата от видрата на мястото, където бе изгоряла ватенката му? Вятърът духаше точно в гръб.

Изведнъж горе в мъглата от скреж се мярна нещо. Стори му се, че над върховете на дърветата бавно и безшумно се плъзна голяма птица.

Качергин вдигна глава — и остана поразен. Вертолет. Истински вертолет, който се спускаше от небето.

Но защо зави встрани? Нима летецът не го забеляза?

Егор затича и като викаше и махаше с ръце, хукна след бавно отдалечаващия се вертолет.

Аха, видяха го! Някой махна с ръка през борда. Но огромният скакалец продължи да се отдалечава нанякъде. После увисна над едно място и след минута се заспуска към земята — точно към центъра на малка полянка.

Качергин не видя как кацна вертолетът, пречеха му дърветата. Изпотен от вълнение, той затича с всички сили към полянката. Насреща му от младата елова горичка изскочи човек с авиаторски шлем.

— Вие да не сте… Зирянов? — стигна до него неувереният въпрос.

— Не — поклати глава Егор. И като забеляза разочарованието на летеца, побърза да добави: — Но аз знам къде да го търсим. — Качергин извади от джоба си тетрадката. — Ето, четете. После ще приказваме.