Николай Устинович
Следа на човек (5)

5

Следващото място, където бе нощувал пътникът, Егор откри, преди да настъпи нощта. Той бе свикнал вече със строгия ред на този човек: почиваше само в гористите долчинки, наклонена стена, непременно откъм страната, откъдето духаше вятърът, постелил елови клонки. И това въпреки глада и умората, когато ти се ще да пренебрегнеш правилата на тайгата и да се ограничиш само с един огън. Дисциплината на непознатия изпълни Качергин с уважение.

Дългата нощ измина неспокойно. Беше студено и трябваше често да става, за да подхвърля дърва в огъня. А когато огънят се разгаряше, вятърът раздухваше искрите и дима и ги отпращаше в лицето му. На няколко пъти се запали ватенката му, окачената да съхне партенка за малко не изгоря.

Недоспал, мрачен Егор продължи на разсъмване пътя си. Времето никак не се бе променило, само вместо суграшица заваля ситен сняг. Тайгата съвсем побеля.

Остър каменист нос се врязваше отпред в реката. На самия му край се извисяваше могъща лиственица. Тя бе разперила настрани дебелите си възлести клони, напомнящи протегнати срещу вятъра силни ръце.

„Колко ли страшни бури е издържало това дърво — помисли си Качергин. — И все си стои и никаква сила не ще го сломи…“

Едва сега той забеляза, че долу, на височината на гърдите на човек кората на лиственицата е издялана. Това бе направено скоро, оголената дървесина още не бе успяла да потъмнее от Слънцето.

Егор се приближи до дървото и с удивление прочете издълбаните с нож думи: „В дупката под камъка.“ Голяма стрелка сочеше надолу към корените.

Качергин отмести обсипаната със сняг каменна плоча, отдолу имаше малка вдлъбнатина, а в нея между две брезови кори обикновена ученическа тетрадка. Предчувствувайки, че тук се крие някакво обяснение на загадъчната история на непознатия, Егор се скри на завет зад дебелия дънер на лиственицата и с вълнение разтвори тетрадката. С обикновен, добре подострен молив, с неравен почерк бе написано:

„Аз, хидрографът Леонид Михайлович Зирянов, бях изпратен в горното течение на реката, в района на Светлото езеро, с цел да събера допълнителни данни, необходими за уточняване на мястото за построяване на хидрометеорологична станция.

Пътя от града до езерото изминахме с моторна лодка двамата с водача Яков Мелников; по-нататък той изпълняваше задълженията на общ работник. След като Мелников си свърши задачата, аз му платих и, както предварително се бяхме уговорили, той се върна в бригадата си. Обратно тръгнах сам.

На Василевския праг лодката се проби и аз едва стигнах до левия бряг близо до устието на Безименния ручей. Пробивът не можеше да се поправи, затова се наложи да завържа лодката, да сваля мотора и да го закопая до големия камък на стръмния бряг. После си направих сал и заплувах надолу по реката.

В тесния проток салът бе затиснат от ледовете, насмалко не се обърна, във водата падна раницата с продуктите ми и завързаното за нея котле. Поради задръстването по-нататък не можеше да се плава и аз слязох на брега. Със себе си имам малокалибрена пушка, дванадесет патрона, походна брадвичка, голям сгъваем нож и непълна кутия кибрит.

Вървя надолу по реката с надежда да се добера до някое населено място. Нямам никакви продукти. Вчера застрелях една катеричка и я изядох. Тази нощ от искрите на огъня на гърба на ватенката ми изгоря голяма дупка. Панталоните ми се изпокъсаха.

Не съм се отчаял, но не се и утешавам с илюзии. Краят ми може скоро да настъпи. Жалко ще е работата ми да пропадне. Затова реших, докато имам още сили, да изложа накратко резултата от проучванията си и да го оставя тук. Тетрадката може би скоро ще бъде намерена. Дневникът и документацията са у мен.“

Следващите страници бяха изпълнени с неразбираеми за Качергин чертежи, цифри и описания. Накрая имаше дата и подпис:

„Л. Зирянов“

И нищо друго. Никакви оплаквания, нито дума за сбогуване. Нищо…