Николай Устинович
Следа на човек (4)

4

През нощта времето рязко се промени. От есенната тишина не остана и помен. Нахлулият от планините вятър бе докарал белезникави снежни облаци. Дърветата трепнаха, прошепнаха си нещо и възмутено зашумяха. През гъстите клони се посипа суграшица.

Качергин отиде към реката. Тук незадържаният от нищо вятър се бе развихрил с цялата си сила. Острите ръбове на стърчащите ледени блокове бяха обвити в снежен прах. От време на време нещо глухо изпукваше, ледените блокове по средата на реката ту се раздвижваха, ту отново замръзваха в странни камари. Вятърът бе разбудил успокоилата се река и сега тя сърдито шаваше, като чупеше ту тук, ту там неукрепналата ледена броня.

— В колибата, Руслан — мрачно изкомандува на кучето Егор. — Кой дявол го докара тоя вятър. Ще има да киснем тук…

Вътре бе тихо. Запаленият до входа огън грееше приятно. Оттук бушуващата навън буря изглеждаше още по-страшна.

И може би затова мислите на Егор все се връщаха към непознатия пътник. Къде ли е сега и какво ли прави? Сит ли е или гладен? Дали ще изчака бурята в някое закътано място или капнал от умора, върви упорито въпреки вятъра към далечната си цел?

Качергин не можеше вече да се радва на топлината и покоя. Изчезна задоволството от примитивното, но тъй ценно за тайгата благополучие и уют. Бе недоволен от себе си и безпокойството все по-силно завладяваше душата му.

Някак си без да съзнава, ръцете му сами се протегнаха към пушката и раницата.

— Да вървим, Руслан — каза Егор.

Кучето сладко се прозя и неохотно изпълзя от колибата. Чак когато крачеше под олюляващите се дървета, шибан от потоците суграшица, Качергин разбра какво трябва да прави. Днес все едно не може да се прехвърли на отвъдния бряг. Навярно и утре и вместо да чака в колибата, по-добре е да тръгне надолу по брега. Може непознатият да изчаква оправянето на времето някъде съвсем наблизко. Човекът е изпаднал в беда — това е безспорно. Щом е загубил и котлето си. Не бива да допусне той да върви така с голи ръце към гибелта си.

Вятърът виеше и бучеше във върховете на дърветата, земята постепенно побеляваше от суграшицата, а Качергин все крачеше и крачеше надолу по реката.

Привечер се натъкна на разпръснати от вятъра остатъци от огън. Непознатият не бе нощувал тук огънят бе запален на открито място. Аха, ето каква била работата: лапичка от катеричка! Имал е късмет пътникът, убил е катеричка, изпекъл я е на огъня и я е изял. Ето и върбовата пръчка, която е използувал за шиш…

Изглежда, горкият няма никакви продукти, иначе би ли си губил времето през деня, за да пече катеричка. Ако човек не е гладен, ще стори това, когато спре да нощува.

Но как Егор ще догони този силен тялом и духом бързо вървящ човек?

За лова вече той не мислеше. Сега пред него бе изникнала нова задача: да настигне непознатия и Качергин без отдих вървеше все напред със същите отмерени спорни крачки.