Николай Устинович
Следа на човек (2)

2

На сутринта Качергин дълго пи чай край огъня. През нощта небето се бе очистило от сивите облаци, денят обещаваше да бъде ясен и тих.

При изгрев-слънце силно застудя. Тайгата бе изпълнена с такава напрегната тишина, че и звукът от падаща шишарка се чуваше надалеч. Брезите и трепетликите бяха отдавна захвърлили зелените си корони, тайгата бе просветляла и сякаш пооредяла. Високата полегнала трева бе покрита със скреж и поскърцваше под ботушите.

Егор се приготви за път, загаси внимателно тлеещата жарава и заслиза към устието на ручея. Едва бе изминал стотина крачки и се натъкна на скорошно огнище, преди около три-четири дни някой бе нощувал тук. По-скоро преди четири. Тогава валя дъжд и пътникът е бил принуден да си направи над постелята малък навес от елови клони. Но кой можеше да бъде той? Ловците от колхоза се бяха отправили в друга посока; насам, към реката тръгна само той, Качергин. Някои от плаващите по реката може би?

Егор се запровира през гъстата млада смърчова горичка към устието и удивен подсвирна. Пред себе си видя наполовина издърпана върху камъните синя лодка. От високо вдигнатия й нос до забития в земята кол се бе проточила дълга верига. Водата бе заляла кърмата. През нея се виждаше пробив на дъното — една от дъските се бе наполовина откъртила от силен удар. Беше моторна лодка, но моторът го нямаше.

С око на познавач Качергин определи: с подръчни средства не може да се поправи. Това бе разбрал естествено и стопанинът на лодката. Неизвестният пътешественик, убедил се, че по-нататъшното плаване е невъзможно, бе завързал лодката и свалил мотора. Но къде ли го е скрил?

Егор затърси следи. Влажният пясък наоколо бе изпотъпкан от ботуши с назъбени подметки. Ръбовете бяха наполовина изтрити, изглежда човекът бе ходил доста из тайгата. Там, където брегът бе по-полегат, се виждаше нещо като пътечка: пътникът бе минавал през това място няколко пъти.

Качергин се изкачи на брега.

Не бе сгрешил. До голям забит в земята камък забеляза разровена наскоро и отъпкана след това с назъбените подметки пръст.

Качергин разчовърка замръзналата коричка и скоро острието на ножа му удари в метал. Разшири отвора и видя част от засипания с пръст мотор.

„Юнак! — мислено одобри Егор постъпката на неизвестния пътник. — Погрижил се е за лодката и мотора. Само че не докрай. Моторът ще се запази, а лодката напролет реката ще я отнесе. Заедно с леда…“

Качергин се спусна долу, подръпна лодката за веригата. Не, сам няма да я измъкне. А да я остави — не бива. Ще я отнесе…

Отсече стройна млада ела, окастри клоните й и наряза трупа на няколко части. Нареди ги пред лодката. Преметна веригата през рамо, напъна се. С голям труд успя да издърпа лодката върху трупите. По-нататък работата тръгна по-леко. Най-сетне измъкна лодката на безопасно място и я завърза за едно дърво.

— Сега вече е добре — рече Качергин удовлетворен и изтри с ръкава потта от челото си.

„Интересно, за кого ли се старах? — помисли си той. — Нашите ловци нямат такива лодки. Това е по-скоро човек, който се връща от някаква експедиция. Но защо е сам? И накъде ли се е запътил?“

Егор си почина, нагласи раницата си и тръгна. Но скоро трябваше пак да спре. Зад острия завой, където започваше нисък горист бряг, се натъкна на площадка, осеяна с трески. Пясъкът беше изпотъпкан все със същите следи. Недалеч се виждаха пънове на изсечени наскоро сухи ели. Край самата вода се търкаляха изпомачкани усукани върбови клони.

„Я гледай! — весело си помисли Егор, като се зарадва на съобразителността на непознатия. — Направил си е сал! Да, този няма да пропадне в тайгата. Находчив е.“

Изглежда, пътникът бе нощувал и тук: в огнището имаше много пепел, наоколо се търкаляха изпомачкани елови клонки. Тук следата на човека свършваше — по-нататък ситният пясък беше чист като неизписана хартия.

— Отплувал е — прошепна Качергин, като гледаше безкрайните потоци от все по-гъста ледена каша. Дано е преминал благополучно…