Николай Устинович
Следа на човек (1)

1

Не е лесна работа да извървиш в тайгата с тежка раница на гърба повече от тридесет километра за краткия есенен ден. Точно това си помисли Егор Качергин, когато пред него блесна със студената си стомана реката. И сякаш едва сега, когато стигна реката, където го очакваше дълга почивка, той усети как са изтръпнали раменете му под каишите, как парят стъпалата на краката му и го наболява кръстът.

Егор спря до самия край на високия стръмен бряг и внимателно огледа реката. Широка, могъща, тук тя течеше плавно и величествено. Слънцето още не бе залязло, но лъчите му вече не проникваха през сивото кече на облаците и водата на места бе потъмняла. Само гъстите петънца от синкавобели ледени късчета, бързащи деловито някъде надолу, издаваха движението й.

„След едно-две денонощия цялата ще замръзне“ — определи Егор.

Преди три дни, когато се стягаше за лова в тайгата, колхозниците го посъветваха да изчака още една седмица:

— Скоро няма да замръзне — казваха те. — Доста ще чакаш, за да се прехвърлиш оттатък в кедровите гори.

Но Егор вярваше на белезите. А те показваха, че тази година студовете ще сковат реката по-рано. Един ден път на кон, ден път пеш до реката, после още двадесетина километра надолу по течението. Точно по това време и студовете ще я сковат. Мини по леда и ето ги кедровите гори. В ловната колибка още през лятото бяха откарани брашно, сухари, захар, сол, боеприпаси. Почини си час и започвай лова на катерички.

Качергин погледна часовника си и реши да не почива на брега, както мислеше преди. Скоро щеше да се стъмни, а до мястото, където щеше да нощува, оставаха само някакви си два километра. Пооправи раницата си и закрачи надолу по реката.

След малко отпред се разнесе глухо постоянно бучене. Там реката преминаваше през тесен, но опасен за лодките назъбен праг. Но по-нататък се простираха спокойни плавателни участъци, където студът най-напред изграждаше ледени мостове.

След като отмина прага, Егор се спусна в дълбоко дефиле, обрасло гъсто с ели и разделено от вливащите се в реката ручеи. Тук не проникваше дори силният вятър и по-добро място за почивка трудно би могло да се намери.

Чак сега Качергин свали раницата си и размърда с облекчение изтръпналите си рамене.

— Край, Руслан! — каза той на кучето, което внимателно следеше с очи движението му. — Ще нощуваме!

И натичалият се през деня пес веднага се сви на кравай на земята.

Егор обичаше нощуванията в тайгата. Някакво необяснимо удоволствие му доставяше да сече тънките клони на лиственицата, да мъкне сухите пънове и да подрежда грижовно всичко на камара. А паленето на огъня той превръщаше просто в свещенодействие.

Червеникавите езичета на пламъците запълзяха по клоните. Сухите съчки весело затрещяха, над кичестите клони закръжи синкав дим, в мрачното небе полетяха едва забележими частици.

Егор се отдръпна встрани и започна да сече елови клонки за постеля.