Даниел Стийл
Без драскотина (5)

Глава 5

Беше събота и когато Мади стана, Джак вече беше облечен и готов да излезе за поредната си делова среща. Предупреди я, че ще бъде в Пентагона през целия ден, така че да не го чака преди вечеря.

— Защо ще ходиш там? — попита го невинно Мади, докато го изучаваше с поглед. Беше облечен елегантно, с панталон и сако и сив мохерен пуловер с висока яка. Навън беше топло, но Джак знаеше, че ще прекара повечето време в стая с климатична инсталация и по някое време сигурно щеше да му стане студено.

— Ще участвам в брифинга. Така ще имам по-широк поглед върху събитията. Няма да можем да излъчим всичко, което чуя, но информацията ще ни бъде от полза. А и президентът има нужда от съвет как да поднесе новините на медиите. Мисля, че бих могъл да му помогна.

Беше точно това, от което се опасяваше. Джак се бе превърнал в маша на президента.

— Да кажеш на американския народ истината би било интересен подход. Поне със сигурност ще е нов и различен — обърна се Мади доста язвително към съпруга си. Не одобряваше подхода му да редактира истината, уж за да постави нещата в правилните им орбити. Това я изваждаше извън равновесие. Тя беше човек на крайностите. За нея черното бе черно, а бялото — бяло. Средно положение нямаше. Истината или беше истина, или не беше. Такава бе нейната позиция. А Джак виждаше цяла дъга от възможности и скрити цветове. За него истината имаше милион лица, значения и нюанси.

— Има различни истини, Мад. Ние просто искаме да открием онази, която ще е най-удобна и приемлива за хората.

— Това са глупости и ти много добре го знаеш. Какво значи удобна истина? Няма такова понятие. Това не са ти връзки с обществеността! Става дума за истината, Джак! Тя винаги е само една!

— Предполагам, че точно това е причината аз да отида на среща с президента, а не ти — отвърна Джак и бързо смени темата, за да не й даде възможност да разсъждава върху думите му и да си прави съответните изводи. — Всъщност какво смяташ да правиш днес?

— Не знам. Най-вероятно ще се размотавам. Възнамерявам да си почина. Може да отида на пазар. — Обичаше да обикаля магазините с приятелки, а не беше го правила от години. Всъщност нямаше никакви приятелки, нито пък възможност да си намери такива, защото Джак бе монополизирал цялото й свободно време. А през останалото време работеше. Единствените хора, с които се виждаха понякога, бяха свързани с бизнеса, като например семейство Макгътчинс, когато идваха през уикендите на ранчото във Вирджиния.

— Защо не вземеш самолета и не отидеш в Ню Йорк? Знам, че обичаш да пазаруваш там.

Мади кимна, сякаш обмисляше предложението.

— Това е интересна идея. Бих искала да посетя изложбата в музея „Уитни“. Наистина ли нямаш нищо против да взема самолета? — Мади си помисли, че никога не бива да забравя, че Джак й осигуряваше лукс и възможности, каквито не бе и сънувала дори, докато бе живяла в караваната в Ноксвил. Спомни си и думите, които й бе казал през нощта. Нямаше да представлява нищо, нямаше дори да има работа, ако не беше той. Беше болезнено да го чуе, но не можеше да го отрече. Всичко хубаво, което й се бе случило, беше благодарение на Джак. Мади бе убедена в това.

Преди да излезе, Джак се обади на пилота, и му нареди да чака Мади около десет часа на летището, както и да вземе разрешително за полет „Ла Гуардия“ — отиване и връщане.

— Приятно прекарване — усмихна се Джак. Това й напомни малките саможертви, които бе принудена да прави за него, но затова пък той й даваше толкова много като компенсация. Трудно бе да си затвори очите и да не го оцени, дори и когато беше раздразнена или ядосана.

Мади пристигна на летището в десет и петнайсет. Носеше бял ленен костюм с панталон и бе прибрала косата си. След половин час вече летяха към Ню Йорк. Приземиха се на „Ла Гуардия“ в единайсет и половина и по обяд тя вече беше в града. Отиде в „Бергдорф Гуудман“ и в „Сако“, сетне се разходи по Медисън Авеню, обикаляйки любимите си бутици. Пренебрегна обяда и около три и половина се озова в музея „Уитни“. Господи, колко й харесваше да живее така! Джак я водеше в Лос Анджелис, в Ню Орлиънс, Сан Франциско, Маями и от време на време в Лае Вегас, за да поиграят в казината или да гледат пищните нощни шоу програми. Мади знаеше, че в известен смисъл я ограбва, като обсебва цялото й свободно време само за себе си, но въпреки това му беше благодарна. Даваше си сметка за големите предимства на живота си с Джак, както и за блестящата кариера, която й бе осигурил. Джак беше прав. Имаше всичко това само, защото беше госпожа Джак Хънтър. Без него щеше да бъде едно нищо. И тази й убеденост й придаваше странно чувство на покорство, което другите намираха за неискрено, но в същото време за привлекателно. Мади не приемаше нищо на доверие, но същевременно нямаше усещането за собствената си значимост. Джак бе успял дори да я убеди, че журналистическите награди, които бе получила са негова заслуга. Сякаш той ги бе извоювал, не тя. Това доста я потискаше. Излизаше, че всъщност не е направила нищо сама.

Мади се върна обратно на летището в пет часа, в шест вече бяха излетели и в седем и половина си бе у дома, на „Ар Стрийт“ във Вашингтон. Беше прекарала един чудесен ден, беше се забавлявала и бе доволна. Когато влезе в къщата с покупките в ръка — няколко костюма, панталони, бански и една великолепна нова шапка, изглеждаше във великолепно настроение. Джак седеше на дивана с чаша вино в ръка и гледаше съсредоточено новините в седем и половина. Темата на деня бе Ирак.

— Здравей, скъпи! — поздрави го тя. Враждебността, която цареше помежду им през последната седмица, беше изчезнала предишната нощ и Мади се чувстваше отлично и се радваше да го види. Джак се обърна към нея с усмивка при първото прекъсване на новините.

— Как прекара, Мад? — попита я той, докато си наливаше втора чаша вино.

— Прекрасно. Обиколих магазините и посетих музея „Уитни“. А ти? — За него очевидно бе голяма чест да бъде съветник на президента и тя искаше да повдигне самочувствието му.

— Страхотно. Мисля, че свършихме добра работа — отвърна той важно. Изглеждаше доволен от себе си. Всъщност никой, който го познаваше, не би очаквал да се държи по друг начин. Най-малкото Мади.

— Ще ми кажеш ли нещо или е строго секретно?

— Свръхсекретно. — Е, щеше да чуе новините по телевизията. Онова, което никога нямаше да научи, нито пък който и да е друг, беше истината. Истината за нещата такива каквито бяха.

— Какво ще вечеряме? — попита той.

— Мога да приготвя нещо набързо — отвърна Мади като остави пакетите. Изглеждаше прекрасно въпреки дългото и уморително бродене по магазините. — Или да поръчам нещо по телефона.

— А защо да не излезем? Бях затворен през целия ден, заобиколен от банда сериозни момчета, някои от тях с патлаци. Сигурно ще ми подейства ободряващо да видя нормални хора. — Той вдигна телефона и направи резервация за девет часа в „Цитронел“, който бе най-модният ресторант в цял Вашингтон през този сезон. — Върви си облечи нещо хубаво.

— Слушам, сър — усмихна се тя и изкозирува шеговито, след което бързо изчезна в спалнята с всички неща, които бе накупила в Ню Йорк. След половин час се появи изкъпана, парфюмирана, с прическа и елегантна черна рокля за коктейли. Беше с обувки на висок ток и носеше диамантени обеци и перлена огърлица. Джак й купуваше от време на време красиви неща, с които Мади изглеждаше великолепно. Не бе никак лошо за хлапето от фургона в Чатануга. Или както Джак я наричаше „бедния бял боклук“, когато искаше да я подразни. Определението не й харесваше, но си беше самата истина. Не можеше да го отрече, въпреки че много бързо научи правилата на играта и порасна. Очевидно я наричаше така само на шега, макар че когато чуеше тези думи, тя цялата потръпваше от образа, който изникваше пред нея.

— Добре си се издокарала — каза Джак вместо комплимент, но тя не му се разсърди. Обичаше да излиза с него. Харесваше й да бъде негова и да показва това на целия свят. Вълнението да бъде омъжена за Джак Хънтър не намаля, не изчезна с течение на времето. Дори сега, когато се бе превърнала в звезда и светеше със собствената си светлина. Познаваха я много повече хора, отколкото него. Той беше магнатът в сянка, мъжът, с когото президентът се консултираше и съветваше по повод медийните си изяви, но тя беше жената, чието място другите жени и момичета искаха да заемат. Беше лицето и тялото, за което много мъже в тази страна мечтаеха и сънуваха. Мади бе присъствието в техния дом, гласът, на когото вярваха, жената, която им казваше истината за нещата. Е, дотолкова, доколкото можеше. Както каза истината за Джанет Макгътчинс и безброй други жени като нея. Беше много искрена и това личеше дори на екрана. Освен това имаше изключително привлекателен външен вид. Както Грег обичаше да повтаря, тя беше „ослепителна и великолепна“. Точно така изглеждаше и в този момент.

 

 

Джак караше сам колата, което се случваше рядко. По пътя си говореха за Ню Йорк. Беше очевидно, че няма да й каже и дума за разговорите си с президента. Когато пристигнаха в „Цитронел“, оберкелнерът ги посрещна и ги настани на челно място. Посетителите извръщаха глави към тях и си шушукаха. Мъжете бяха запленени от нейната красота, а жените се прехласваха по неговия чар. Всичко в тях двамата излъчваше власт и успех, а във Вашингтон това бе особено важно качество. Хората се спираха до масата им, за да ги поздравят и побъбрят. Повечето бяха политици, имаше и един съветник на президента. Непознати приближаваха колебливо Мади и я молеха за автограф. Тя се подписваше и разменяше по някоя и друга дума с тях.

— Всичко това не те ли уморява, Мад? — попита я Джак, докато й наливаше вино. Сервитьорът го бе оставил да се изстудява в шампаниера на съседната маса. Беше „Шато Шевал Блан“ от 1959 година. Джак беше експерт по вината. А това наистина бе превъзходно.

— Не, наистина не. Много мило от тяхна страна, че знаят коя съм и че ме молят за автограф. — Мади се чувстваше поласкана и се държеше така естествено и любезно, та хората придобиваха усещането, че са станали приятели и я харесваха още повече, отколкото на телевизионния екран. Да се установи контакт с Джак беше доста по-трудно. Той не бе така дружелюбно настроен.

Беше почти полунощ, когато напуснаха ресторанта. На другия ден щяха да отлетят за Вирджиния. Джак обичаше да прекарва там всяка минута от свободното си време.

Във Вирджиния той поязди малко, после обядваха навън. Изглежда лятото щеше да бъде доста горещо.

— Ще ходим ли някъде? — попита Мади. Джак не обичаше да прави предварително планове, решаваше нещо в последния момент. Напълно в негов стил беше да я остави да изчете новините, след което да я грабне и да я отведе някъде, било то и на друг континент. Но това й допадаше повече, отколкото ако й разкриеше предварително плановете си. Понякога я осведомяваше на самия ден или на сутринта, преди да отпътуват. Мади никога не се оплака, че й е необходимо време, за да се приготви. Нямаха деца, той й беше началник, така че ако Джак решеше тя да го придружи, нямаше кой да му попречи или да я спре. Мади винаги беше свободна и готова да тръгне с мъжа си.

— Още не съм решил — каза той разсеяно. Никога не я питаше къде иска да отиде, но винаги избираше места, в които тя просто се влюбваше. Животът бе пълен с изненади, когато го живееш с Джак. И коя беше тя, че да се оплаква? Без него нямаше да може да посети нито едно от тези места. — Мисля да отидем до Европа. — Това беше само предупреждение, нямаше да научи нищо повече. Но и то беше достатъчно.

— Поне ми кажи кога да си приготвя багажа — засмя се тя, въпреки че нямаше защо да се приготвя. Можеше да зареже всичко на минутата.

— Ще ти кажа — обеща Джак и извади някакви документи от куфарчето си. Очевидно разговорът бе приключил.

По пътя към къщи Мади дочете книгата, която първата дама й бе препоръчала. Книгата съдържаше изследване върху криминални престъпления срещу жени. Макар и потресаваща, доста интересна статистика.

— Какво четеш? — попита я Джак, когато самолетът се приземи.

— Филис ми я даде. Става въпрос за престъпления, свързани с насилие срещу жените.

— И как го правят? Като им режат кредитните карти ли? — попита той. Мади не харесваше несериозното отношение на Джак към неща, които според нея бяха важни.

— Не се обвързвай много — много с тази комисия, Мад. Тя наистина ще бъде полезна за имиджа ти и аз имах точно това предвид, когато ти го предложих, но не искам да полудяваш заради тази работа. Няма защо да се превръщаш в мъченица заради всички пребити жени по света.

— Харесва ми какво правят и докъде са стигнали. Това наистина е важно за мен и ти го знаеш — отвърна спокойно Мади, но гласът й издаваше вълнението й.

— Много добре знам каква си. Вземаш нещата прекалено присърце. А не бива. Правим всичко единствено и само заради имиджа. Няма защо да се напъваш да ставаш Жана Д’Арк, нито Майка Тереза. Повечето от онова, което разказват за насилените жени, си е чиста измислица.

— Така ли? — попита Мади и усети как я побиват студени тръпки. Зачуди се дали е чула добре думите му.

— Целият брътвеж за сексуално насилие си е точно това — чиста измислица. И вероятно повече от половината жени, които са били набити от съпрузите си или твърдят това, са си го заслужили — продължи Джак убедено. Мади го гледаше и не вярваше на ушите си.

— Ти сериозно ли говориш? Не мога да повярвам. А аз? Нима мислиш, че заслужавах Боби Джо да ме пребива от бой? Това ли си мислиш?

— О, той бе само един нехранимайко и освен това беше непрекъснато пиян. Един Бог знае с какво си го провокирала. Повечето хора се бият, Мади. Някои получават повече удари, други биват наранявани, но това не значи, че трябва да обявим кръстоносен поход, а и не е от национално значение. Повярвай ми, Филис също има някакви причини да го прави. Така както и аз. Защото цялата работа изглежда добре отстрани.

— Наистина не мога да повярвам на ушите си — промълви Мади. — Майка й е била пребивана от баща й през целия им съвместен живот. Филис е израснала в такова семейство. Аз също. Това се случва на доста хора. Така правят повечето мъже, а в някои случаи боят не е достатъчен. Те дори убиват жените си, за да докажат колко са могъщи и колко безполезни сме ние. И на това ли му казваш обикновен бой? Кога за последен път си блъскал жена по стълбите с ритници, изхвърлял си я заедно със стола или си вдигал горещия ръжен срещу нея, хвърлял си киселина в очите й или си я горил с пурата си? Изобщо имаш ли представа какво са преживели тези хора?

— Вече ти казах, вземаш прекалено присърце всичко, Мад. Има изключения, разбира се, но те не са правило. Тези, които убиват, сигурно са убили и други хора. Те просто са си убийци. Никой не казва, че няма луди на този свят.

— Разликата е, че някои от тези жени живеят със своите мъчители и евентуални бъдещи убийци десет, дванайсет или петнайсет години и им позволяват да ги измъчват и малтретират.

— Значи наистина са луди! Не съм ли прав? Винаги могат да сложат край на това, като си отидат, а не го правят. По дяволите, може би им харесва да живеят така.

Никога досега не се бе чувствала толкова разгневена. Но докато го слушаше, Мади си даваше ясна сметка, че в момента той не бе само гласът на арогантността. Повечето хора по света мислеха по този начин. И тя се зачуди дали би могла да преодолее чувството, което я обзема. Чувство на безпомощност.

— Защото са прекалено уплашени през по-голямата част от времето. Повечето от мъжете, които заплашват жените си, че ще ги убият, в крайна сметка го правят. Статистиката е направо отчайваща. Жените го знаят, но се страхуват да избягат. По много причини. Заради децата, или заради това че няма къде да отидат. Повечето от тях са без работа, нямат никакви доходи, нямат дори налични пари. Оказват се в задънена улица — срещу тях стои един мъж, който казва, че само ако мръдне, ще убие нея, децата, всички. Ти какво би направил в подобна ситуация? Може би ще повикаш адвоката?

— Не. Ще си вдигна задника, точно както направи ти, и ще се запилея на другия край на света.

Мади смени подхода си.

— Джак, разбери. Този вид насилие е навик. Той просто е нещо познато, нещо фамилиарно, с което си свикнал. Приемаш го за нормално. Израстваш в такава атмосфера, виждаш го през цялото време, всички ти казват, че си лоша, отвратителна, че си го заслужаваш. И ти започваш да им вярваш. То е като хипноза, просто те парализира. Чувстваш се изолиран, сам, уплашен до смърт. Но няма къде да отидеш. Иска ти се да умреш, защото смъртта изглежда единственият изход. — Докато говореше, в очите й напираха сълзи. — Защо си мислиш, че позволявах на Боби Джо да ме удря? Защото много го обичах ли? Мислех си, че нямам друг избор и вярвах, че си го заслужавам. Родителите ми непрекъснато повтаряха, че съм лоша. Боби Джо ми казваше, че аз съм виновна, за всичко. Не познавах друго отношение, докато не срещнах теб, Джак. — Той никога не бе вдигал ръка срещу нея, а в мисълта и съзнанието й, това че не я биеха, означаваше, че има добър съпруг.

— Тогава си спомни добре всичко това следващия път, когато решиш да ме ядосаш, Мад. Никога не съм ти посягал и няма да го направя. Ти си една щастлива жена, госпожо Хънтър. — Той се усмихна и стана. Изглежда бе загубил интерес към темата, която толкова много я вълнуваше.

— Може би това е причината да се чувствам длъжна към другите. Искам да помогна на онези, които не са така щастливи като мен — заключи Мади. Защо ли се чувстваше толкова нещастна от всичко, което съпругът й току-що каза. Беше забелязала отегчението му и реши да не подновява темата на разговора. Слязоха от самолета и се отправиха към дома си в Джорджтаун.

Прекараха една спокойна вечер. Хапнаха спагети, почетоха, след това правиха любов, но Мади не бе сигурна какво точно изпитва. Лежеше в тъмното и мислеше върху думите на Джак. Бе я засегнал и наранил дълбоко. Когато най-сетне заспа, сънува Боби Джо. Събуди се посред нощ, обляна в пот. Образът му отново изплува пред очите й — с разкривено от омраза лице и свити юмруци, готов да й нанесе поредния удар. В съня й неочаквано се появи и Джак, който стоеше и клатеше осъдително глава. Бе допуснала грешка, като си бе тръгнала и сега я наказваше за това.